Богдан Богданов
Култура, общество, литература (28) (Текстове по културна антропология на античността)

Бележки

Първа част

Изследване на културата

1. Културата — система и процес

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

2. Един поглед към разбирането за култура в Древна Гърция

Текстът в този му вариант е взет от Б. Богданов „Старогръцката литература: исторически особености и жанрово многообразие“ (София, Просвета, 1992)

 

Ценен източник за историята на понятието култура е изследването на J. Niedermann. Kultur — Werden und Wandlungen des Begriffes und seiner Ersatzbegriffen von Cicero bis Herder. Firenze, 1941. Първата употреба на думата култура в посоката на нейния съвременен смисъл се открива у Цицерон. Тускулански спорове II, 13: „Както плодородната нива не може да даде добър плод без обработване, така и духът без обучение. Без другото и двете остават безсилни. А обработване на духа (cultura animi) това значи философия.“ Цицерон стъпва всъщност на възгледа на Изократ, като изразява с „cultura“ гръцкото epiméleia. Цитираните в текста фрагменти от Демокрит и софиста Антифонт са със съответната номерация от сборника на H. Diels. Die Fragmente der Vorsokratiker. I-II, Berlin. 1934–1935.

3. Празникът в старогръцката култура

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

4. Всекидневие и частен живот в епохата на атическата класика

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

5. Ораторството, реториката и устният характер на ранната гръцка култура

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

6. Старогръцката култура и проблемът за четенето

Текстът е взет от Б. Богданов, „Старогръцката литература“, С, 1992

 

В началото на главата става дума за книгата на M. McLuhan. La Galaxie Gutenberg. Paris, 1967 (оригинално издание на английски Toronto, 1962). Основната идея на Маклуън е, че съвременната цивилизация преживява криза на преминаване от култура на печатното слово към нова „устна“ култура. Що се отнася до античността, авторът говори за наличието в нея не на култура на книгата, а на писаря. В първия абзац на текста имам предвид изказване в едно интервю с Клод Леви-Строс (G. Charbonier. Entretiens avec Lévi-Strauss. Paris, 1969 — на бълг. Кл. Леви-Строс. Изкуството и групата, във: Служебен бюлетин — Съюз на българските писатели, 1985, бр. 9).

В последното десетилетие се обръща особено внимание на прехода от устна комуникация към книжно литературно общуване в историята на старогръцката култура. Срв. M. Détienne. Par la bouche et par Voreïlle. — In: L’Invention de la mythologie. Paris, 1981. В цяла поредица свои изследвания с този въпрос се занимава американският филолог Е. A. Haveloc — срв. The Literate Revolution in Greece and its Culturales Consequences. Princeton, 1982. Вж. и C. C. Аверинцев. Слово и книга. — В: Поэтика ранневизантийской литературы. М., 1977.

По въпросите на античната книга, библиотечното дело и формите на четене в античността библиографията е огромна. Ето основните съчинения, на част от които се опирам: Th. Birt. Das antike Buchwesen. — In: Kritik und Hermeneutik. München, 1913; K. Dziatzko. Art. Buck — In: Paufy-Wissowa RE, HI, 1887; W. Schubart. Das Buch bei den Griechen und Römern. Leipzig, 1921; F. G. Kenyan. Books and Readers in Ancient Greece and Rome. Oxford, 1951 (1932); Libri, editori е publico nel mondo antico. Guida storica е critica. A cura di G. Cavallo. Laterza, 1975; H. Widmann. Geschichte des Buchhandels. Vom Altertum bis zur Gegenwart. I. Wiesbaden, 1975 (11952); T. Kleberg. Buchhandel und Verlagswesen in der Antike. Darmstadt, 1967 (превод от шведски Stockholm, 1962); Е. G. Turner. Athenian Books in the Fifth and Fourth Centuries В. C. London, 1952.

В четвъртия абзац на текста става дума за работата на K. Kerényi. Die Papyri und das Wesen der Alexandrinischen Kultur. — In: Apollon. Wien, 1937. Поддържаният от Th. Birt (вж. по-горе) възглед за преход от по-голям към по-малък свитък се оспорва от Schubart (вж. по-горе) и също от С. Wendel Das griechische Buchwesen unter babylonischem Einfluß. — In: Kleine Schriften zum Antiken Buch- und Bibliothekewesen. Köln, 1974.

За това, че Еврипид ползва писани текстове и сам разпространява текстовете на трагедиите си A. Tuillier. Recherches critiques sur la tradition du texte d’Euripide. Paris, 1968. За глаголите, означаващи „чета“, P. Chantraine. Les verbes signifiant „lire“. — In: Mélanges H. Grégoire, IL Bruxelles, 1950. По въпроса за четенето на глас и за мълчаливото четене има дискусия в науката — на утвърдилия се възглед, че в античността се чете винаги на глас, се противопоставя В. M. W. Knox. Silent Reading in Antiquity. — GRBS 9, 1968 — вж. там библиография по въпроса.

Идеята за обединяването на всички читатели в общност дължа на P. Ricoeur. Die Schrift als Problem der Literaturkritik und philosophischen Hermeneutik. — In: Sprache und Weherfahrung. München, 1978. За читателската публика в античността Е. Auerbach. Das abendländische Publikum und seine Sprache. — In: Literatursprache und Publikum in der Lateinischen Spätantike und Mittelalter. Bern, 1958. Една кратка социология на античното четене в книгата Lesen. Ein Handbuch. Hamburg, 1974.

Втора част

Традиция, епохи и стилове

1. За основанията да говорим за традиция в единствено число. Елинската традиция

Текстът е взет от Б. Богданов „Европа — разбирана и правена“ (София, Планета 3, 2001)

 

Работата е опит да се направи използваемо в контекста на едно съвременно разбиране за история понятието „традиция“, което престава да се използва и се заменя от идеите за колективна или историческа памет. В общ план се следват идеите на френската т.нар. „Нова история“. Вж. La nouvelle histoire. Sous la direction de J. Le Goff. P., 1988. На бълг. част от по-старото издание на тази книга (1978 г.) и части от други книги от същия кръг са представени във: Духът на Анали. Съст. Л. Деянова. С, 1997. Вж. и F. Torres, L’histoire revisitée, in: Encyclopedia universalis. Symposion. Les enjeux. P., 1988. За проблемите на елинската традиция от гледната точка на културната памет вж. Я. Асман. Културната памет. С, 2001 (прев. от нем.).

2. „Илиада“ на Омир и „Дела и дни“ на Хезиод от гледната точка на културата

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

3. Епохата на атическата класика

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

4. Атическата трагедия от гледната точка на културата

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

5. Елинистическата култура

Текстът е взет от Б. Богданов „Литературата на елинизма“ (София, Анубис, 1997)

Трета част

Човек и общество

1. Човешкото тяло, индивидът и обществото

Текстът е взет от Б. Богданов „Промяната в живота и текста“ (София, Отворено общество, 1998)

 

В текста се опирам на следните съчинения: M. Moss. Les techniques du corps, in: Journal de psychologie, 1936, 3-4; M. Moss. Sociologie et anthropologie. P., 1973; M. Douglas. Natural Symbols — цит.съч.;А. Leroi-Courhan. Le geste et la parole. IL P., 1965; S. Moicho. Körper spräche. München, 1983. За Юрсенар вж. Бележки по историята на написването, във кн.: М. Юрсенар. Мемоарите на Адриан. С, 1983.

2. Човек и човешка общност, или за мисленето на социалния феномен

Текстът е взет от Б. Богданов „Отделно и заедно“ (София, Планета 3, 2005)

 

практическите съчинения на Аристотел — съчиненията, в които се разглеждат въпроси на практическата философия (политика и етика). За видовете философия при Аристотел вж. P. Aubenque, art. Aristote, in: EU, Corpus 2, p. 622 sqq.

определени индивиди нямат нужда от общност — вж. Аристотел, Политика. С, 1995 (прев. от стгр.), с. 87 — III, 13.

Теоретическите науки — за видовете теоретически науки при Аристотел вж. Д. Гичева-Гочева, Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм. С, 1999, с.131 сл.

действително по възможност или само по омонимия — вж. Аристотел, Метафизика. С, 2000 (прев. от стгр.), с. 228 — XI, 9 и с. 66 — IV, 4.

на едно място… жените граждани, на друго население — вж. Аристотел, Политика, с. 24 — I, 13 и с. 48 — II, 9.

държавата полис… е разнородна и вътрешно разнообразна — Аристотел, Политика, с. 29 — II, 2; държавата е множество — Аристотел, Политика, с. 34 — II, 5.

човешкото множество прилича на многокрак и многорък човек — Аристотел, Политика, с. 80 — III, 11.

човекът… двойково същество — „човекът е по природа по-скоро двойково, отколкото обществено същество“ — Аристотел, Никомахова етика. С, 1993 (прев. от стгр.), с. 193 — VIII, 12 (преводът е мой, Б. Б.).

доколкото робът е човек, той може да бъде приятел и със свободен — Аристотел, Никомахова етика, с. 191 — VIII, 11.

теория за четирите причини — вж. Гичева-Гочева, с. 90 сл.

силното слово на Фридрих Хайек — вж. неговите книги фаталната самонадеяност: Грешките на социализма. С, 1997 (прев. от англ.) и Пътят на робството. С, 2004 (прев от англ.).

интерпретативна или символна антропология — с основен представител Клифърд Гийрц. Вж. В. Изер, Обхватът на интерпретацията. С, 2004 (прев. от англ.), с. 134 сл. и В паяжината на смисъла: текстове по символна антропология. С, 2000 (прев. от англ.), с. 133 сл. и предговора, с.7 сл.

инструментални идеи за отвореността на човешкия към извънчовешкия свят — имам предвид и други възгледи, но основно комплекса от идеи в т.нар. биосемиотика на Томас Сибиък, според която динамиката на човешката социалност се разбира по-ефективно, ако се вземе предвид характерът й на биоинформационна система — вж. Сибиък, Семиотиката в САЩ. С, 1997 (прев. от англ.), с. 128 сл.

различната постановка в семиологията на фердинан Сосюр — с основен постулат, че семиологията изучава живота на знаците в лоното на човешкия социален живот. За разлика от универсалността на знака според семиотиката на Пърс. Вж. J. Kristeva, art. Sémiologie, in: EU, Corpus 16 и С. Петрили, Субект, тяло и agape. Към телеосемиотиката на Пърс и Уелби, във: Сборник статии и доклади. НБУ, Югоизточноевропейски център по семиотика. Том IV*EFSS ’98. С, 1999 (прев. от ит.).

семиотичното и семантичното — това различаване е направено от Емил Бенвенист: системата на знаците е извънтемпорална, дискурсът, произвеждащ смисъла, е темпорален и при означаването е насочен към нещо извън езика. Вж. P. Ricoeur, art. Signe et sense, in: EU, Corpus 16.

3. Фройдовата психоанализа, атическата трагедия и европейската култура, или отново за отношението на общност и индивид

Текстът е взет от Б. Богданов. „Отделно и заедно“ (София, Планета 3, 2005)

 

европейската култура — вж. по-подробно в моята кн.: Европа — разбирана и правена. С, 2001, с. 5 и сл. и с. 204 литература по въпроса.

създателят на психоанализата е критикуван — работите от този тип са по-многобройни и принадлежат на антрополози и филолози, които се занимават с атическата трагедия. Вж. Vernant, J.-P. Vernant, „Œdipe“ sans complexe, in: J.-P. Vernant/P. Vidal-Naquet, Mythe et tragédie en Grèce ancienne. Tome I. P., 2001 (1 ed. 1972) — известният френски антрополог специалист по античност подлага на критика работа от първия тип, принадлежаща на D. Anzieu (Les temps modernes, octobre 1966, n. 245).

в хода на само анализирането си — вж. за тези обстоятелства Cl. Rabant, art. Œdipe (complexe d’), in: EU, Corpus 13, p.70 sq.

и от Аристотел — вж. Аристотел, Поетика. С, 1975 (прев. от стгр.) с. 82 — гл. 14: „Когато страданията стават сред близки лица — например ако брат убива, възнамерява да убие или извърши друго подобно деяние срещу брат, син — срещу баща, майка — срещу син, или син — срещу майка — тия случаи трябва да се търсят.“

въображаем конфликт — срв. Robert, p. 133: прелъстеното дете е само мит, който прикрива детето прелъстител.

едното е модификация на другото — вж. S. Freud. Gesammelte Werke. Neunter Band: Totem und Tabu. London, 1940, S.160 и S.189.

отношението на трагедийния хор с героя — вж. Freud, S. 188.

Аристотеловата идея за катарзиса — вж. Аристотел, Поетика, с. 72 — гл. 6: трагедията предизвиква у зрителя страх и състрадание, от които той се очиства в хода на представлението. От средата на XIX век тази формула е предмет на тълкуване в огромна научна литература. Фройд е бил повлиян от т.нар. медицинска теория за катарзиса на своя тъст Якоб Бернайс.

двете въвеждащи твърдения — вж. З. Фройд, Психологията на масите и анализът на Аза, в Тайната на живота. С, 1994 (прев. от нем.), с. 56.

първична маса — вж. Фройд, цит.съч., с. 105.

в много масови души — вж. Фройд, цит.съч., с. 111.

комплексът е автономно означаващо, речев механизъм — за възгледите на Лакан за Едиповия комплекс и структурата на Аза Raban, op. cit., P. Kaufmann, art. Psychanalyse, in: EU, Corpus 15, p. 355.

сюжетната стратегия на „Едип цар“ — тя трябва да се различава от мита за Едип; Софокъл преобразува мита — вж. R. Girard, Le bouc émissaire. P., 1982., p. 183. За мита подробно J.-P. Vernant, Le tyran boiteux, in: J.-P. Vernant/P. Vidal-Naquet, Mythe et tragédie en Grèce ancienne deux. P., 1986., p. 46 sqq. Вернан ce опира на известното тълкуване на мита за Едип на Леви-Строс, но го конкретизира, като го насочва към идеята за кризата на изключителната власт на тирана.

цареубиец и съпруг на майка царица — за идеологията на царския инцест R. Girard, La violence et le sacré. P., 1972, p. 150. Там с. 165 и критиката, че Фройд генерализира царския инцест и го превръща в инцест на всеки.

един вид принесен в жертва — в „Тотем и табу“ Фройд генерализира възгледа за жертвения характер на страданието на героя в атическата трагедия, развит от Кеймбриджката антропологическа школа, и го свързва с мотива за отцеубийството в Едиповия комплекс.

някакъв човешки колектив се конструира — тезата е на антрополога Рьоне Жирар. Вж. Girard, Le bouc, op. cit., passim и Girard, La violence, op. cit., p. 168 sqq. — за функцията на т.нар. „indifferention violente“.

знание с пренагласа — такава пренагласа става и със зрителя според знаменитото определение на трагедията в гл. 6 на Аристотеловата „Поетика“. Същата идея за преход от незнание към знание Фройд реализира в практиката на психоанализата.

многократно коментирана — за сценария на празника Таргелии и възможните паралели със структурата на Софокловия „Едип цар“ J.-P. Vernant, Ambiguité et renversement. Sur la structure énigmatique d’Œdipe-Roi, in: J.-P. Vernant/P. Vidal-Naquet, Mythe et tragédie en Grèce ancienne. Tome I. P., 2001 (1 ed. 1972) p. 117 sqq. Вж. и критиката на Girard, Le bouc, p. 116.

институция на остракизма — вж. паралела, който прави между сюжета на „Едип цар“ и остракизма, Vernant, Ambiguïté, op. cit., p. 124 sq.

едипови истории — вж. есето „Нещастието на властника. Царските новели в «Историята» на Херодот“, в моята кн.: Европа — разбирана и правена. С., 2001. и в настоящия сборник.

4. Европейският интелектуалец в профила на античното време

Текстът е взет от Б. Богданов „Европа — разбирана и правена“, С, 2001

 

За възгледите на Ралф Дарендорф по темата вж. главата „Обществената отговорност на интелектуалците: срещу новия страх от Просвещение“, в неговата кн.: „След 1989. Морал, революция и гражданско общество“. С, 2000 (прев. от англ.). Авторът съпоставя критически интелектуалните позиции на Карл Попър, Йозеф Кьониг, Юрген Хабермас, Едуард Саид и Ърнест Гелнер. За Пиер Бурдийо вж. „Интелектуалното поле: един особен свят“, в неговата кн.: Казани неща. С, 1993 (прев. от фр.) — За Ричард Рорти вж. неговата кн.: Случайност, ирония и солидарност. С, 1998 (прев. от англ.). За понятието интелектуалец и неговата история вж. — art. Intellectuel, in: Encyclopédie philosophique universelle. II, 1. P., 1990; art. Intellektuelle/Intelligenz, in: Europäische Enzyklopedie zu Philosophie und Wissenschaften. 2. Hamburg, 1990; art. Intellektueller, in: Historisches Wörterbuch der Philosophie. 4. Basel-Stittgart, 1976; D. Bering, Die Intellektuellen. Geschichte eines Schimpfwortes. Stuttgart, 1978; Русская интеллигенция и западный интеллектуализм: история и типология. Материали международной конференции. Неаполь, май 1977. М.-Венеция, 1999; Th. Geiger. Aufgaben und Stellung der Intelligenz in der Gesellschaft. NY, 1975. За Средновековието Ж. Льо Гоф, Интелектуалците през Средновековието. С, 1993 (прев. от фр.). За античността по-специално В. Блаватская. Из истории греческой интеллигенции. М., 1983. и J. Ober. Mass and elite in democratic Athens. NY, 1989.

5. Свети Августин и Марк Аврелий, или за разговарянето със себе си

Текстът е взет от Б. Богданов „Отделно и заедно“, С, 2006

 

изправените пред избор Омирови герои — класическо изследване по този въпрос на Chr. Voigt überleanng und Entscheidung Studien Selbstanffassung des Menschen bei Homer. Meisen heim am glan 1972.

кинико-стоическата диатриба — за диатрибата и по-специално за диатрибите на Епиктет, които са образец за Марк Аврелий, в увода на J. Souilhé към Epictète, Entretiens: Livre I. Texte établi et traduit par J. Souilhé. P., 1962, p. XII sqq.

структура от Свръхаз, Аз и То — развита от Фройд във втория етап на психоаналитичната теория след 1920 г. и по-специално в „Аз и То“ (1923) — вж. З. Фройд, Отвъд принципа на удоволствието. С, 1992 (прев от нем.), с. 159 сл.

има само настояще — при Марк Аврелий по принцип — вж. III, 10 Марк Аврелий, Към себе си. С, 2003 (прев. от стгр.), с. 28; при свети Августин като гледна точка — вж. XI, 23 Свети Августин, Изповеди. С, 1993 (прев. от лат.), с. 214 сл.

вътрешното е по-добро от външното — срв. X, 9 Августин, цит.съч., с. 168 и IV, 3 Аврелий, цит.съч., с. 32.

трудното събуждане сутрин — срв. VIII, 12 Августин, с. 130 и V, 1 Аврелий, с. 45.

суетата да се ходи по планини — срв. X, 15 Августин, с. 171 и IV, 3 Аврелий, с. 32.

Седмо писмо на Платон — за разлика от повечето други писма, които му се приписват, то се смята за автентично.

разразяват се кавги — срв. VIII, 9 Августин, с. 134.

Индивидуалното е тегоба — когато е обърнал гръб на общия разум, отделният човек е като оток върху тялото на вселената — IV, 29 Аврелий, с. 39; отделният човек съществува пълно само чрез бога — VII, 17 Августин, с. 115.

работата на паметта — срв. X, 18 Августин, с. 173.

Четвърта част

Мит и идеология

1. Религията в епохите на архаиката и класиката

Текстът е взет от Б. Богданов „История на старогръцката култура“ (София, Наука и изкуство, 1989)

2. Орфей — героят посредник

Текстът е взет от Б. Богданов „Орфей и древната митология на Балканите“ (София, Университетско издателство, 1991)

 

Böhme, R. Der Sänger der Vorzeit. Orpheus. Bern und München, 1980 (предишен вариант Orpheus. Der Sänger und seine Zeit. 1970 и още по-ранен Orpheus, 1953).

Böhme, R. Homer oder Orpheus? — In: Zeitschrift fur Papyrologie und Epigraphik, 1988 (71).

Bolton, J. D. P. Aristeas of Proconesus. Oxford, 1962.

Burkert, W. Goes. Zum griechischen Schamanismus. — In: Rheinisches Museum fur Philologie, 1962 (105).

Burkert, W. Weisheit und Wissenschalt. Studien zu Pythagoras, Philolaosund Piaton, Nürnberg, 1962.

Butterworth, W. Some Traces of the Pre-Olympian World in Greek Literature and Myth. Berlin, 1966.

Closs, A. Der Schamanisbus bei den Jndoeurepean. — Jn: Studien, gedankenschrift für W. Brandenstein. Innsbruck, 1968.

Coman, J. Zalmoxis et Orphee. — In: Известия на археологии, институт, 1950 (16) = Serta Kazaroviana.

Detschiw, D. Die trakischen Sprachreste. Wien, 1957 ???? в текста е Detschef.

Dodds, Е. R. Les chamans grecs et les origines du puritanisme. — In: Dodds. Les grecs et l’irrationel. Paris, 1965 (превод от английски — Berkeley, 1959).

Eisler, R. Orphisch-dyonysische Mysteriengedanken in der christlichen Antike. Leipzig-Berlin, 1925.

Eliade, M. De Zalmoxis a Gengis-Khan. Étude comparative sur les religions et le folklore de la Dacie et de l’Erope orientale. Paris, 1970.

Eliade, M. Initation, rites, sociétés secrètes. Paris, 1959.

Eliade, M. Schamanismus und archaische Ekstasetechnik. Frankfurt a/M., 1975 (превод от френски — Paris, 1951).

Frazer, J. G. Adonis, 1921 (превод от английски).

Gayton, A. H. The Orpheus Myth in North Amerika. — In: Journal of American Folklore, 1976.

Guthrie, W. K. С. Orphée et la religion grecque. Étude sur la pensée orphique. Paris, 1956 (превод от английски — 1952).

Harrison, J. Е. Themis. A Study of the Social Origins of Greek Religion. Cambridg, 1912 (1927, Cleveland and New York).

Heurgon, J. Orfe et Euridice avant Vergile. — In: Melanges de archéologie et d’histoire. École française de Rome, 1932 (49).

Hultkrantz, A. A. Definition of Shamanism. — In: Temenos, 1973 (9).

Кагаров, Е. Г. Шаманство и экстаз в греческой и римской религиях. — В: Известия АНСССР, 5, 1934.

Kern, О. Orpheus. Eine Religions geschichtliche Untersuchung. Berlin, 1920.

Kern, O. Orphicorum Fragmenta. Berlin, 1922.

Kroeber, A. L. A. Karok Orpheus Muth. — In: Journal of American Folklore, 1978.

Lewis, J. M. Die Berufung des Schamanen. — In: Sehnsucht nach dem Ursprung, o.e.

Kapssomenos, S. G. The Orphic Roll of Thessalonica. — In: Bulletin of the American Society of Papyrologists, 2, 1964.

Maas, E. Orpheus. Untersuchungen zur griechischen, romischen, altchristlichen Jenseitsdichtung und Religion. München, 1895 (1974, Aalen).

Маразов, Ив. „Шаманизмът“ в Древна Тракия. — Български фолклор, 1989, №2.

Meuli, K. Scythica. — In: Hermes, 1935 (70).

Mihailov, G. La legende de Therée, — In: Годишник на Софийския университет, филологически факултет. София, 1965.

Михайлов, Г. Траките. С, 1972.

Nilsson, M. P. Geschichte der griechischen Religion. Bd. I. München, 1955.

Nock, A. D. Varro and Orpheus. — In: The Classical Revue, 1929 (43).

Novik, E. S. Ritual und Folklor im Sibirischen Schamanismus. Hamburg, 1989 (превод от руски — Москва, 1984).

Prister, R. Art. Epode. — In: Pauly-Wissowa RE, Suppl. — Bd. IV, 1924.

Рабинович, Е. Г. Лира Гермеса. — В: фольклор и этнография. Л., 1974.

Reinach, S. La mort d’Orphée. — In: Reinach. Cultes, mythes et religions. Paris, 1909.

Scholler, P.M. Darstellungen des Orpheus in der Antike. Diss. Freiburg, 1969.

Weber, L. Orpheus. — In: Rheinisches Museum Fur Philologie, 1932 (81).

Wolters, P. Der geflügelte Seher. — In: Sitzungsberichte der Bayerischen Akademie der Wissenschaft, 1, 1928.

3. Атическата историография като идеология и литература

Текст е взет от Б. Богданов „Мит и литература“ (София, Наука и изкуство, 1985)

4. Разноречие и идеология в „Политика“ на Аристотел

Текстът е взет от Б. Богданов „Промяната в живота и текста“, С, 1998

 

В текста става дума за Дж. Сартори. Теория на демокрацията. Кн. 1 и 2. С, 1992. Развитите идеи в текста следват постановки на D. Sternberger. Der Staat des Aristoteles und der moderne Verfassungsstaat. Bamberg, 1985 и P. Simpson. Making the Citizens Good: Aristotele’s City and Its Contemporary Relevance, in: The Philisophical Forum, V.XXII, No.2, Winter 1990.

5. Мит, философия и наука, или за символичния и аналитичния начин на разбиране

Текстът е взет от Б. Богданов „Отделно и заедно“, С, 2006

 

живо субект-обектно взаимообщуване — вж А. Лосев, Диалектика на мита. С, 2003 (прев. от руски), с. 38.

митът е дадена в слово чудесна личностна история — вж. Лосев, 2003, цит.съч. С.169.

самото митично — вж. Е. Касирер, философия на символичните форми. Том II: Митическото мислене. С, 1998 (прев. от нем.), с. 40.

форма и съдържание — вж. по-подробно в студията „Литература, художествен текст и произведение“ в настоящия сборник.

Ролан Барт — вж. есето „Знаково въображение“, във: Р. Барт, Въображението на знака. Есета. С, 1991 (прев. от фр.) с. 349 сл.

по-късният Барт — вж. есето „Откъде да се започне“, във сб.: Барт 1991, цит.съч., с. 423 — за множествеността на текста и играта на означаващото; също „Лекция“, във сб.: Р. Барт. Разделението на езиците. С, 1995 (прев. от фр), с. 230 сл. — по темата за неразличаването на език и реч в продукцията на текста.

една игра на оглеждане — вж. Кл. Леви-Строс, Ревнивата грънчарка. С, 2001 (прев. от фр.), с.185.

Фройд вярва в твърдото им значение — вж. Леви-Строс, цит.съч., с. 200; според Леви-Строс Фройд се колебае между реалистичното и релативистичното схващане за символа.

семиотичната система на Пърс — за разликата между семиологията на Сосюр и семиотиката на Пърс вж. P. Ricoeur, art. Signe et sense, in: EU, Corpus 16 p. 883.

семантиката на Пол Рикъор — по този въпрос Ricoeur, Signe, p. 883 sqq.

интертекстът на Юлия Кръстева — вж. Intertextuality, във: Речник по семиотика/ Dictionnary of Semiotics A-Z. C, 2000, c.167 сл.

„митът е форма на дискурс с претенция за смисъл и истина“ — вж. Р. Ricoeur, art. Mythe, C. L’interprétation philosophique, in: EU, Corpus 12, p. 883.

да се живее съобразно един мит — вж. Ricoeur, Mythe, p. 890.

„митологията е естествен метаезик“ — вж. M. Détienne, art. Mythe, D. Epistémologie des mythes, in: EU, Corpus 12, p. 891.

Мирча Елиаде — Рикьор има личен контакт с Елиаде по време на своя престой в САЩ в седемдесетте години на XX век и се повлиява от неговите възгледи за митологията, което личи в определени формулировки в текста на Ricoeur, Mythe, op.cit.

типологично разбиране за разликата между затворената традиционна и отворената съвременна култура — вж. по-подробно за тази типология в моята кн.: Б. Богданов, Старогръцката литература: исторически особености и жанрово многообразие. С, 1992, с. 25 сл.

митологията дебне навсякъде — вж. по-подробно есето „На прага на мита“, в моята кн.: Б. Богданов, Европа — разбирана и правена. С, 2001.

Пета част

Текст и интерпретация

1. Епизодът „Белегът на Одисей“ като литература

Текстът е взет от Б. Богданов „Мит и литература“ (София, Наука и изкуство, 1985)

2. Хезиодовият разказ за Прометей

Текстът е взет от Б. Богданов „Европа — разбирана и правена“, С., 2001

 

Литературата върху общата тема мит и митологично мислене е огромна и в същото време принадлежи на отминала епоха. В сегашната научна литература спекулирането по тези теми не се смята за продуктивно. В книгата си L’invention de la mythologie, 1981, и по-специално в заключителната глава „Le mythe introuvable“ М. Детиен формулира апориите при определянето на мита и митологията. Усилието в случая е да се приложи общото определяне на мита в духа на Р. Барт (Mythologies, 1957, на бълг. Въображението на знака, 1991) и Кл. Леви-Строс (La potière jalouse, 1985, на бълг. Ревнивата грънчарка, 1994) за едно по-конкретно разбиране. Такъв е подходът и на Ж-П. Вернан в книгата му Mythe et société en Grèce ancienne, P., 1974, от която са двете използвани в моя текст студии „Le mythe Prométhéen chez Hésiode“, p. 177–194 и „Raisons du mythe“, p. 195–250. Представа за ограничения практически начин на разбирането за мита може да се получи по F. Graf, art. Mythos, in: Der Neue Pauly, 8, Stuttgart/Weimar, 2000, S. 634–650. Там и по-теоретичните работи за мита в кръга на класическата филология. Литературата върху темата Прометей е огромна. Основните научни студии върху Хезиод са събрани в: Hesiod, Darmstadt, 1966 (Wege der Forschung XLIV). В тома е и студията на съставителя на сборника Е. Heitsch. Das Prometheus-Gedicht bei Hesiod, S. 419–435, в която се развива тезата за по-ранна рапсодия по темата, използвана от Хезиод.

3. Бедният разказ за победителя. Осмият немейски епиникий на Пиндар

Текстът е взет от Б. Богданов „Европа — разбирана и правена“, с, 2001

 

По темите „празник“ и „религия“ вж. по-подробно Б. Богданов История на старогръцката култура. С, 1989, с. 122 сл. За Пиндар и особеностите на епиникия вж. H. Frankel. Dichtung und Philosophie des frühen Griechentums. München, 1993, S. 486 sqq. В настоящата работа по друг начин, в отчета „празник-литература“, е развита основната теза на Б. Богданов Мит и литература 1, с. 1998. Вж. там четвърта гл. Епиникият на Пиндар — борба за собствено битие на творбата, с. 133 сл.

4. За стратегиите на философския текст и определимостта на философията — Платоновият „Федър“

Текстът е взет от Б. Богданов „Промяната в живота и текста“, С, 1998

 

По въпроса за отношението на „форма“ и „съдържание“ вж. лит. към гл. „Литература, художествен текст и произведение“, в Б. Богданов: Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. С, 1992. Към цитираната там литература се добавя_ P. Ricoeur. Temps et récit._ T. I–III. P., 1983–85. По-широко за Платоновия диалог и съответна литература в уводната ст. към Платон. Диалози. Том II. С, 1982. В бележките на същия том вж. и анализа на „Федър“ със съответна литература. Добавят се и следните изследвания — Th. A. Szlezak. Gespräche unter Ungleichen. Zur Struktur und Zielsetzung der Platonischen Dialoge, in: Antike und Abendland 2, 1988 и Th. A. Szlezak. Dialogform und Esoterik. Zur Deutung des platonischen Dialogs „Phaidros“, in: Museum Helveticum 1978.

5. Античният роман (любовно-авантюрните повести на Харитон И Ахил Таций)

Текстът е взет от Б. Богданов „Старогръцката литература“: исторически особености и жанрово многообразие, С, 1992

 

Изложението се опира на възгледи на М. Бахтин за характера на античния роман и за трите основни вида — любовно-авантюрен, битово-авантюрен и биографичен. Вж. студиите Эпос и роман и формы времени и хронотопа в романе. — В: Вопросы литературы и эстетики. М., 1975. Вж. друго делене на видовете роман у H. Kuch. Gattungstheoretische Überlegungen zum antiken Roman. — Philologus 129 (1985) — там и за античните названия на романа. За социалните условия, които способстват за появата на романа, F. Altheim. Roman und Dekadenz. Tübingen, 1959 и Th. Hägg. The novel in Antiquity. Oxford, 1983 (превод от шведски).

На въпроса за произхода на романа е посветена огромна литература. В началото стои изследването на E. Rohde. Der griechische Roman und seine Vorläufer (1876, 1914 Leipzig, 1974 Darmstadt). Вж. сведенията в кн. Античный роман. М., 1969. Поради откриването на нови фрагменти от романи и новата насока в литературните изследвания в последните две десетилетия вниманието се насочва към въпросите на строежа и общата смислова постановка на античния роман. Срв. Th. Hägg. Narrative Technique in Ancient Greek Romances. Stockholm, 1971; C. Ruiz Montero. Anâlisis estructural de la novela griega. Salamanca, 1979. Оглед c библиография C. W. Müler. Der griechische Roman. — In: Griechische Literatur. Hrg. v. Е. Vogt. Heidelberg, 1989.

По въпроса за романната форма литература и заключения в Един опит върху поетиката и социологията на романа, във Б. Богданов кн. Романът — античен и съвременен. С, 1986.

6. Литература, художествен текст и произведение — към една обща типология

Текстът е взет от Б. Богданов „Старогръцката литература“, С, 1992

 

Идеята за дорефлексивния и рефлексивния стадий в развитието на литературата принадлежи на С. Аверинцев — вж. Древнегреческая поэтика и мировая литература. — В: Поэтика древнегреческой литературы. М., 1981. На тази основа Аверинцев противопоставя старогръцката литература и източната словесност в студията Греческая литература и ближневосточная „словесность“ (противостояние и встреча двух творческих принципов). — В: Типология и взаимосвязи литератур древнего мира. М., 1971. Вж. и българския превод в сб. Традиция, литература, действителност (Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание). С, 1984 и в същия сборник студията на Е. Ауербах на подобна тема Белегът на Одисей (от книгата на Е. Auerbach. Mimesis. Bern, 1959).

С въпроса за трудността да се определи понятието литература и с видовете определения се занимава специално Tz. Todorov. La notion de littérature. — In: La notion de littérature et autres essais. Paris, 1987 (1975). Вж. също сб. Literatur und Dichtung. Versuch einer Begriffsbestimmung. Hsg. v. H. Rüdiger. Stuttgart, 1973. Не ми е известно изследване на историята на понятията литература и литературно произведение.

Съвременен философски подход към когнитивната двойка форма-съдържание у М К. Мамардашвили. Форма и содержание мышления. М., 1968. За понятията форма и съдържание в литературата R. Barthes. Le style et son image. — In: R. Barthes. Essais critiques IV: Le bruissement des langages. Paris, 1984. За понятието структура Э. Бенвенист. Понятие структуры в лингвистике, в неговата книга: Общая лингвистика. М., 1974 (превод от френски). Подробно с литература за различните подходи в литературния анализ в книгата на Д. Добрев и Е. Добрева. Теория на знака. С., 1988.

Определението на термина текст е от книгата на O. Ducrot, Tz. Todorov. Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage. Paris, 1972, p. 372. В достъпна форма на български език възгледите на П. Рикьор са представени в неговата голяма студия Теория на интерпретацията, нарастващият смисъл, във: Служебен бюлетин — Съюз на българските писатели, бр. 5 и 6 (превод от английски, оригинален текст от 1973 г.). Вж. също P. Ricoeur. Du texte à Taction. Essai de herméneutique. IL Paris, 1986.

За комуникативните структури, възникващи при четенето, вж W. Iser. The Imlied Reader: Patterns of Communication in Prose… Baltimore etc., 1987. В идеята за четенето диалог голяма роля играят възгледите на М. Бахтин. Вж. за тях В. С. Библер. Диалог, сознание, культура, в сб. Одиссей. Человек в истории. М., 1989. За идеята, че комуникацията е един вид преобразуване, нагласа и промяна, ми е оказала влияние работата на А. М. Пятигорский. Некоторые общие замечания относительно рассмотрения текста как разновидности сигнала, в сб. Структурнотипологические исследования. М., 1962. За идеята, че индивидът е относително автономна система и за диалектиката на индивидуиране и интегриране съм изпитал влияние от теорията на N. Elias. Über den Prozeß der Zivilisation. I. Frankfurt /a.M., 1976.

Общите идеи за култура, застъпвани в главата, са в силна зависимост от семиотичната теория на Ю. Лотман за културата. Вж. сборника с негови статии Ю. Лотман. Поетика. Типология на културата. С, 1990 (превод от руски). Идеята за двата типа общество е стара. В социологията на тази основа се говори за студени и топли общества. Термините затворено и отворено общество получават силно разпространение след публикуването на книгата на K. R. Popper. La société ouverte et ses ennemis. I-II. Paris, 1976 (превод от английски). По-подробно за представената типология в моята книга История на старогръцката култура: теоретичен поглед. С, 1989.