Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (9)

Глава девета
Мамещи острови

„Калипсо“ пътуваше към Сейшелските острови, едни от последните „незасегнати“ тропически острови на света. Те лежат далеч в екваториалната част на Индийския океан. Генерал Чайниз Гордън веднъж заяви тържествено, че Махе, главният остров от тази група, е райската градина на Адам и Ева.

На осем дни път от Бахрейн ние се вмъкнахме под кокосовите палми на Денис — най-северния остров от групата на Сейшелите. Този остров на Южното море, истинско място за мечти, представляваше плантация за копра, собственост на креоли с меки гласове, които говореха френски с напевно произношение. Младият плантатор се качи на борда на „Калипсо“ със своята красива жена, чернооко създание, почти дете на вид, не по-голямо от петнадесет години. Придружаваше ги неговият управител, едър около тридесетгодишен блондин. По-късно узнахме, че плантаторът е на четиридесет и една година, неговият управител на четиридесет и осем, а жена му на двадесет и девет години. Намирахме се на острова на вечната младост.

Преди да отплаваме за Махе, жителите на Денис отрупаха палубата с кокосови орехи, южни плодове, портокали и едно малко сиво прасе, което кръстихме Артур. Бонар, нашето португалско куче гмуркач, бе очаровано от Артур. Смутеното прасе не приемаше поканите за борба и се опитваше да се отскубне от разлудялото се куче. Спасихме достойнството на прасето, като го затворихме в акулоубежището.

На няколко мили от Махе върху „Калипсо“ се изля пороен дъжд, на който се окъпахме. След това пред очите ни се откри вълшебна гледна — на слънчевите лъчи блестеше висока зеленикава планина с преметната отгоре двойна дъга. Противно на типичния коралов или вулканичен строеж на скалите от тропическите води Махе е образуван от червено-черни гранитни масиви, издигнати на дванадесет хиляди стъпки от дъното. Времето бе набраздило внушителните монолити с чудесна гравировка и ги бе тапицирало с луксозна зелена облицовка — растителност от тропическата и полуумерената зона. Почти през цялата година температурата е към 75⁰ по Фаренхайт. Когато се вмъкнахме зад дългия вълнолом на малката бяла столица Порт Виктория, цялото население се стече навън. Като че всичките тридесет и пет хиляди жители желаеха да посетят „Калипсо“. Опашката се проточи по вълнолома чак до издигнатия на градския площад чугунен паметник на кралица Виктория. Островитяните не пропускаха нито един случай за гуляй и сега в чест на „Калипсо“ обществеността се оживи. Ние буквално бивахме прехвърляни от един гала банкет на друг. На главите на моя екипаж се появиха сламени моряшки шапки от деветнадесетия век, които бреговата охрана в Махе продължава да носи и сега. Реших, че е най-добре час по-скоро да си отиваме, преди някой да се е оженил. Това съвсем не бе празна заплаха, като се вземе предвид топлотата, с която ни посрещаше нежният пол. Три хиляди младежи от Сейшелските острови отбиваха военната си служба в британската армия. И така ние потеглихме за Алдабра.

Островите Алдабра представляват четири атола и въпреки че са разположени осемстотин мили на югозапад, принадлежат към Сейшелските острови. Доскоро те са били необитаеми поради далновидността на Чарлз Дарвин, който бе убедил Короната да се въздържа от тяхното заселване. Ние разбрахме, че на Алдабра живее една малка група пазачи. „Калипсо“ ни изглеждаше на някаква фантастична машина, която ни пренася хиляди години назад, в ерата на птеродактилите^[1] и Diplodocus.

Дълго преди да се появи на хоризонта, Алдабра, главният остров от групата, оповестява своето съществувание с ярко зеленикаво сияние върху синьото небе. Това бе отражението от една голяма лагуна. Птеродактилите ни посрещнаха с пляскане на крила. Разбира се, това бяха само около двуметрови птици фрегати, които прекрасно подхождаха на нашето настроение. Ята рибояди долетяха откъм морето с препълнени стомаси, захапали в човките риби за своите малки. От височината, на която се намираха, птеродактилите връхлетяха върху притежателите на храната и принудиха рибоядите да пуснат рибата, която хищниците ловяха още във въздуха. Фрегатите продължаваха да дразнят рибоядите, докато последните повърнаха и съдържанието на стомасите си.

Алдабра е атол с неправилна овална форма, дълъг двадесет и две мили и широк дванадесет мили. Той затваря лагуна, по-голяма от остров Манхатън. Това затворено море има площ от около двеста квадратни мили. При отлив се оттегля огромно количество вода и около две трети от морето просто пресъхва, като остава само пясък. Лагуната е сърцето на атола. Вместо кръв тя помпа и изпомпва от него солена вода. При прилив водата винаги е зелена от спори, планктон и водорасли. При оттеглянето си тя оцветява океана в сиво от раздробеното скално вещество, останало в лагуната след борбата за съществувание. Четири тесни канала свързват лагуната с морето.

Изглеждаше, че „Калипсо“ ще може да се провре през главния канал. Бяха ни казали, че през време на Първата световна война един немски разрушител, като бягал от преследвачи, се промъкнал през него, затова и ние навлязохме в канала. Проходът бе дълбок шестдесет стъпки, но изключително тесен. Пред нас се откри голямата лагуна, която се простираше чак до хоризонта, оградена от потънали във вода мангрови джунгли. По сухия външен ръб на атола над тях растяха пандануси. На около двадесет стъпки над повърхността, пръснати из цялата лагуна, стърчаха стотици умрели коралови върхове. Входът към нея ми се стори много опасен, затова се върнахме, за да търсим възможност да пуснем котва край брега. От външната страна трудност създаваше бариерният риф, проточен на половин миля от пясъчния бряг. „Калипсо“ не можеше да се придвижи над рифа, понеже бе осеян с плитчини, които през известна част от деня оставаха съвсем без вода. Обърнахме се. През плитчините откъм слабонаселения остров Уест се носеше пирога. Лодката прескочи пъргаво рифа. В нея седяха четирима негри и един бос бял човек, с бяла като че направена от алуминий тропическа шапка на главата си. Мъжът се изкачи на борда и се представи като Жорж Уаро, пазач на атола. Показах му разрешението на Махе, което даваше право на научноизследователската група на д-р Шербоние да остане един месец на Алдабра. Уаро, или „губернаторът“, както започнахме да го наричаме приятелски ние, ни даде на разположение три къщи. Нашите препълнени с багаж моторници се придвижиха през бариерния риф преди настъпването на отлива. Черните щурмани на Уаро ги преведоха през един процеп на скалата и те пристигнаха на брега, представляващ ивица от бял коралов пясък, фин като пудра захар.

Спуснах се под водата, за да разгледам основите на рифа. След Червено море никъде другаде не бях срещал такава красота. Попаднахме на леководолазна златна жилка. „Калипсо“ изследва дъното около рифа с ехолота и намери удобно място за хвърляне на котвата. Групата, която слезе на брега, се настани в къщички, направени от надиплени метални листа, и нае една висока, усмихната лелка на име Анжелина за готвачка. Делма смеси чист медицински спирт с анасонова есенция и лагер Калипсо на Алдабра започна своята дейност.

Амфорите, натоварени от древния кораб, носеха инициалите „SES“ и един тризъбец

На гръцкия остров Делос, където е живял собственикът на кораба Markos (SES)tios, ние открихме една вила. Върху нейната мозайка бе изобразен тризъбец. Зъбците и скобите във форма на „S“ наподобяваха шифъра „SES“

През 1953 година новият товарен кораб „Донатело Д“ се разби в Риу и потъна. Риу е съсед на Гран Конглуе, който преди повече от две хиляди години погуби кораба на Сестиос

Нашите леководолази археолози спасиха екипажа, охраняваха останките и се спуснаха при потъналия кораб

Два стила останки. Гойран и Киентци седят върху парния котел и двигателя на един ръждясал моторен кораб, останали върху риф в Индийския океан

Два стила останки. Гойран посещава току-що потъналия „Донатело Д“

Фредерик Дюма плува над лявата палуба за разходки на потъналия лайнер „Андреа Дориа“. Снимката е направена от 35-милиметров кадър от кинолента, заснета от Луи Мале

М/к „Тисългорм“ на дъното на Червено море. Потопен от немски бомбардировачи през време на Втората световна война, той е превозвал военни съоръжения, в това число мотоциклети, които сега се намираха в много лошо състояние.

М/к „Тисългорм“ на дъното на Червено море

Когато „Калипсо“ изследваше падината Пуерто Рико, Харолд Еджертън и аз закачвахме по стените на щурманската кабина ехограмите с профила на падината

Подводният глисер с монтирана кинокамера

„Калипсо“ не се настани така удобно. Корабът се люля силно през цялата нощ. Останехме ли на това място, рискувахме да загубим част от работоспособността и съня си. Главният механик от своя страна се нуждаеше от три спокойни от вълнение дни, през които да свали един от главните дизелови двигатели, който се нуждаеше от поправка.

Реших да предприема нов опит за вмъкване в лагуната. На следващата сутрин влязохме преди настъпването на прилива в едно от широките места на главния канал. От носа пуснахме две, а от кърмата една котва. Зеленият прилив нахлу като отприщена от бент вода, заплашвайки да грабне „Калипсо“ и да го захвърли в плитчините на лагуната. Монтюпе поддържаше запалени и двата двигателя, докато Су и аз маневрирахме, за да задържим долу котвите.

Спуснахме Фалко с една моторница да огледа котвите. Той се спусна в яростното течение само с маска и шнорхел. Бръкна с една ръка под усуканото въже, мушна глава под водата, като с другата си ръка насочваше рулевия насам и натам. Фалко съобщи, че нашите три котви лежат нестабилно върху твърдото изгладено от течения коралово дъно. Той отново се гмурна, като моторницата кръжеше около него, и се постара да открие по-грапаво дъно. Навсякъде то се оказа гладко и хлъзгаво.

— Чудя се дали има нещо вярно около историята с немския разрушител — забеляза Су.

Все пак успяхме да задържим котвите през време на прилива. Когато водата се поуспокои, издърпахме котвите, добавихме повече въже и верига и спуснахме отново котвите на по-голямо разстояние, готови да посрещнат този път отлива.

В нашите опасения за кораба се криеше и известно задоволство. Спечелването на битката с течението щеше да ни поднесе съответно възнаграждение. Първите ни впечатления от Алдабра бяха възхитителни. Какво криеше външният риф, големите, подобни на гъби сиви върхове в лагуната, широко разперилите клони мангрови дървета, високите пандануси. Местността гъмжеше от диви птици.

Котвите издържаха отлива на новото си местоположение, но при новия прилив се наложи да се върнем на старото бурно място. Преди падането на нощния мрак организирахме до лагуната малка експедиция с моторници и огледахме големите гъбообразни корали. Големината им варираше от купа сено до малък остров. Никой от нас не бе виждал друг път подобно нещо. Те приличаха на подводните стълбове при Фарсанските острови, повдигнати двадесет стъпки над повърхността на водата и забучени в дъното от мощните течения. В сивите вкаменелости видяхме и големи бели стагхорнови корали във вкаменено състояние. Под чашките на огромните гъби теченията бяха издълбали арки и кухини, изпълнени с танцуващи риби и с разпилян по дъното бял коралов прах. На четиридесет стъпки навътре в един от тунелите слънчевата светлина проникваше през някакъв отвор на скалата и се разпиляваше върху седефеното дъно, широко толкова, колкото да побере една двойка, прекарваща медения си месец.

Симона, Дюма и аз взехме една моторница и тръгнахме да изследваме лагуната от единия до другия ѝ край. Вмъкнахме се през един тесен проход на източния край на Алдабра. На неговия вход се издигаше изоставена колиба, построена от палмови дървета. Върху нея хвърляше сянка купчина избелели кости от морски костенурки, висока двадесет стъпки. Когато навлязохме в лагуната, течението ни отнесе към лабиринт от мангрови дървета, които растяха в солената, дълбока две стъпки вода. Решихме да рискуваме и да се вмъкнем вътре, затова спряхме мотора, за да не плашим обитателите. Пробивахме си път през канали с надвиснали отгоре клонки. В зелените преддверия се виждаха албатроси, рибояди и фрегати, които поглеждаха към нас от клоните или от разперените корени на мангровите дървета. Птиците стояха мирно една до друга. Само след малко те щяха да излетят над рифа и да започнат люти битки за риба. Плъзгахме се тихо по мангровите алеи само на няколко инча под птиците. Забелязахме връхчетата на гръбните перки на акули. Те мързелуваха в сянката и търкаха стомаси върху топлия пясък. Алдабра бе курорт и за акулите.

Въпреки че газеше само пет инча във водата, моторницата заседна в гората на лагуната и ни напомни, че следобедният отлив вече е започнал. Избуялата в солената вода джунгла не представляваше най-удобното място, където човек можеше да прекара една нощ в открита лодка. Започнахме да се оттегляме наслуки назад, като избирахме канали по посока на Южния остров — най-големия сегмент на атола. Когато се измъкнахме от гората, видяхме Южния остров съвсем близо до нас, но пътят до него бе осеян с плитчини, от които сега непрестанно се оттичаше вода. Често и тримата слизахме, нагазвахме в оттеглящата се вода и избутвахме лодката над възвишенията. На мръкване изтеглихме лодката върху малка пясъчна площадка всред лагуната. Трите хилави палми, израснали върху нея, сочеха, че тя остава над водата при прилива. Завързахме моторницата за една от кокосовите палми. Както събираше съчки за огъня, Дюма обгърна с ръка голямата лагуна, очертанията на която се губеха в нощта, и възкликна:

— Това се казва свят!

Посгряхме се на огъня, притоплихме храната, после легнахме да спим върху постеля от хрускащи палмови листа. Намирахме се на пясъчно възвишение с три палми — истинска карикатура, изобразяваща корабокрушенци, изхвърлени на необитаем остров.

На следващата утрин лагуната се изпълни със зеленикава вода и ние се отправихме към „Калипсо“.

Морските костенурки от екваториалната част на Индийския океан в любовния си период посещават масово Алдабра. Там, под дюните, те снасят своите яйца. Най-добрият ловец на костенурки на острова бе един красив негър с атлетическо телосложение, наречен Мишел. Понякога той гребеше цели седем мили със своето кану, докато ги улови. Той и неговият приятел поканиха един калипсовец на лов за костенурки. Оръжието на Мишел представляваше харпун с къс стоманен връх със завързано за него въже. Той забиваше острието в черупката на костенурката на такава дълбочина, на която той само я омаломощаваше. Харпунът оставаше забит и той водеше костенурката като кученце, завързано с верижка.

Той и неговият приятел дърпаха целия ден въжето и успяха да вдигнат на борда костенурки, които тежаха до триста фунта. Рибарите обръщаха веднага костенурките по гръб, от което положение те не можеха да се изправят отново на крака. Мишел успя да хване четири големи костенурки. Лодката му почти загребваше вода под тяхната тежест, когато той пое към къщи. Жълтеникавите черупки на обърнатите по гръб костенурки проблясваха под лъчите на залязващото слънце, а горките животни проливаха гъсти смолисти сълзи. Кануто прескочи рифа и се плъзна над придошлата вода. Островитяните заклаха две костенурки, а останалите пуснаха в един плитък малък залив, където стояха в плен две дузини големи костенурки, освежавани от водите на прилива, промъкващи се през рядката бамбукова ограда.

След угощението със задушеното месо на костенурките, гарнирано с целина, нашите гастрономи Делма, Бес и Дюган запитаха Анжелина за съдбата на костенурките от блатото.

— Ах, господа — отвърна тя, — те чакат пристигането на кораба, който идва веднъж в годината от Махе. Той ще ги откара там, за да направят от тях консервирана супа. Супата се изпраща в Англия. Единствените, които имат право да вкусят от нея, са кралицата и лорд-мерът Дик Хънтингтън.

„Губернаторът“ след това допълни нейното обяснение.

— Нашата супа от костенурки понякога се поднася на банкетите, давани от лорд-мера на Лондон.

Леководолазите обичаха много да се вмъкнат в заливчето на костенурките и да се разхождат хванати за гърбовете им. Те ги издебваха отзад и се хващаха здраво за предния ръб на черупката. Морската костенурка има много опасен клюн, от който леководолазите много се пазеха, защото животните се мъчеха да ги отстранят от гърбовете си. Успееха ли да се настанят стабилно върху тях, костенурките ги възнаграждаваха с едно изключително вълнуващо, макар и краткотрайно, пътешествие. Костенурките скоро потъваха изнемощели на дъното и леководолазите се отстраняваха от тях. Един от младите асистенти влезе в блатото, без да обърне внимание на предупрежденията относно клюновете. До ушите ни долетя вик. Младежът се провря през бамбуковата ограда, от бедрото му струеше кръв. Една костенурка бе забила клюна си в крака му.

Загрявахме двигателите на нашите електрически подводни скутери, които приличат на къси военни торпеда, с две дръжки на края. Всеки от тези леководолазни влекачи има по един двадесет и четири волтов акумулатор и двигател с мощност една конска сила, който осигурява 28-фунтова тяга в продължение на два часа. Скутерът е изпълнен с баласт и тежи два фунта под водата. Леководолазът се хваща за дръжките. На дясната дръжка е монтиран единственият механизъм за управление — комбинирано устройство за пускане на скутера в ход и газта, — който се задействува посредством завъртане на китката. Витлото се намира под гръдния кош на леководолаза, за да създава лек вихър, върху който да се хлъзга по-лесно. Така се избягва и изхвърлянето на вода върху маската. За да управлява скутера, леководолазът накланя тялото и плавниците. Подводни криле или рул не са необходими. На един от нашите скутери бе монтирана 35-милиметрова кинокамера, която правеше снимки посредством един отвор на носа. Камерата се задействува и спира посредством бутон, монтиран на лявата дръжка. Торпедото развива приблизително три възела, една значителна скорост под водата, която всъщност изглежда доста голяма.

Единственото предназначение на електрическите влекачи не беше скоростта. Главните преимущества за леководолаза са големият обсег на действие и запазването на енергията, което му дава възможност да разчете за по-дълго време въздуха си. Независимо от това обаче таблиците за сгъстения въздух са в пълна сила и за леководолаза, служещ си със скутер. Когато той достигне границата на своя престой под водата, задължен е да се изкачи на повърхността, независимо от количеството на останалия в цилиндрите въздух.

Редувахме се по групи на скутерите, минавахме край външния риф и се възхищавахме от пъргавите скутери, които с лекота извършваха триизмерни полети. Носехме се с бръмчене над дъното и правехме дълги откоси, изпълнени с възторг, промушвахме се под чадъроподобни корали, криволичехме по дълги коридори, минавахме със свистене през тъмни тунели, връхлитахме върху цели облаци от златисти риби, които начаса се разпръсваха. Натъкнахме се на опашката на един огромен мероу и започнахме да го преследваме. Нашите електрически риби ни караха да мислим, че самите ние сме се превърнали във всемогъщи и бързи хищници.

Попаднехме ли над някое интересно място, с голяма лекота пускахме ръце от скутера и се придвижвахме към предмета с плуване, докато в това време машината падаше бавно към дъното. Когато свършвахме — хайде хоп, — хващахме се за дръжките и отлитахме с грохот напред. За разлика от отношението им към аквалангистите, при приближаване на скутерите малките риби се пръсваха в панически бяг. При движение имахме чувството, че разцъфтелият риф се сбръчква пред погледа ни.

След пътуване със скутер и множеството триизмерни бързи движения ние се изкачвахме на повърхността с бучащи уши. Рязката смяна на налягането влияе върху системата на евстахиевите тръби, а по всяка вероятност и на кръвообращението. Но никой не мислеше за това, когато отново идваше редът му на скутерите. Неприятните усещания след очарователното питие бледнееха пред страстното желание да изпитаме отново неговото омайващо въздействие.

Когато край подводната скала нашите хора срещаха морски костенурки, те ги предизвикваха към състезание. Тези костенурки, същински морски гребни лодки, бяха в състояние да напънат сили и да изоставят човека далече зад себе си. Дюма, Фалко и Делма яздеха костенурки и в открито море. Те ги настигаха крадешком и се прехвърляха върху тях във водата. Тогава човекът скутер се състезаваше с човека костенурка. Фалко така се специализира с костенурките, че можеше да ги направлява натам, накъдето си поиска. Обаче, като животни, които дишат въздух, костенурките скоро се уморяваха от играта и се изкачваха почти вертикално на повърхността на морето. Фалко остана върху гърба на животното при няколко подобни излизания за въздух, но това се отрази така болезнено на ушите му, че накрая се отказа.

Най-заядливата от четирите артерии на лагуната Алдабра представляваше каналът Джони — тесен, криволичещ и дълбок провлак, дълъг около петстотин ярда. Приливите и отливите се придвижват в него със скорост до петнадесет възела. Това бе място на буйни срещи между подводните скали и обитателите на океана. При започване на прилива на морската врата се натрупват хиляди риби, които чакат да бъдат подхванати от течението и пренесени в лагуната. Каналът Джони представлява всъщност един двоен риф: противоположните му стени, разположени на разстояние от шест до десет стъпки, са обрасли с корали. Когато видяхме как течението отнася свободно рибата на блестящи купчини към лагуната, Фалко и аз решихме да ги последваме. Аз взех една кинокамера, а той една от тояжките против акули. Помолих също така кормчията да ни следва с моторницата.

Ние чувствувахме удоволствието на бързината, без да помръднем нито един мускул. При обикновена обстановка плувците са осъдени да се придвижват с мъка напред, със скорост, не по-голяма от един възел, при условие че разпределят добре силата на краката и водоизместимостта на дробовете си. Но сега ние увеличавахме без мъка нашата скорост. Течението ни носеше с въртене край прекрасни корали и завои. Допирането до стените, изправени от двете ни страни, при скоростта, с която се движехме, би разкъсало месата ни. В масата животни, носена от потока, хора и риби, бяха застинали във всевъзможни криви пози. Заснемането на подводните бързеи представляваше едно непознато досега вълнение. Зашеметени от гледката, ние бяхме блъскани из завоите с такава скорост, че ударът в коралите изглеждаше неизбежен. Двамата с Фалко бяхме просто пометени в един широк завой, където ни поде бавен водовъртеж. Останахме в него и наблюдавахме преминаващите край нас риби. От една насрещна вдлъбнатина изскочи огромен мероу и заплува напреки на течението, към нас. Той прецени очевидно, че сме твърде големи, за да му послужим за храна, обърна се и се прибра в своята къща. Срещу течението сега заплува една дълга около тринадесет стъпки синя акула, която величествено пазеше равновесие срещу връхлитащия набег на водата. Океанът предоставяше чрез канала Джони прекрасна възможност на акулата за храна. Той пъхаше плячката направо в устата ѝ.

Каранкси, баракуди и екзотични коралови риби също се бореха с водната лавина. От време на време водата преобръщаше някоя риба, застанала в своето укритие, и я отнасяше. Фалко и аз напуснахме убежището и течението отнесе и нас. Ние почти се блъснахме в муцуните на три акули, но се разминахме с такава бързина, че нито една от двете страни не можа да прецени отдалите се възможности от срещата. Нашето пътешествие завърши с постепенно намаляване на скоростта. Бялото дъно започна да се изкачва нагоре и след малко над нас се откри лазурен простор. Свалихме маските си в розовата светлина на лагуната. Тук, застанала смирено край едно малко, обрасло с гъби островче с накацали отгоре му огромни птици фрегати, ни очакваше нашата моторница.

Плуването с голяма скорост под водата стана мания на „Калипсо“. Ние придвижвахме моторницата до входа, откъдето започваше течението, и се спускахме по двама, за да изпитаме отново зашеметяващото чувство. Каналът Джони ни привличаше като наркотик и ние го поглъщахме с възхищение. По време на нашите изпълнени с възторг разходки из подводния „Луна парк“ ние останахме с впечатление, че в архитектурно отношение той представлява прост, дълбоко врязан в скалата воден канал. Лабан и Дюма обаче установиха друго. Лабан се спусна за първи път в потока. Вместо да следва Дюма, той тръгнал по продължение на срещуположната стена. Неочаквано течението блъснало Лабан в една отклоняваща се галерия, която никой от нас не бе забелязал дотогава. Като забелязал, че перките на Лабан изчезват в скалата, Дюма мигновено пресякъл потока и сам бил натикан в пукнатината. Той хванал Лабан за глезена и двамата били пометени като трески в един стесняващ се канал, чиито надвисващи стени заплашвали да ги притиснат. Дюма успял да впие пръстите на свободната си ръка в корена на едно мангрово дърво. Само още няколко стъпки и Лабан щял да се заклини в назъбените корали. Сантиметър по сантиметър двамата леководолази се промъквали през бушуващата вода, докато и Лабан успял да се хване за корена. Животът и на двамата висял на него. Когато те не се появиха при застаналата на края на канала моторница в определеното време, кормчията се вмъкна сам в течението. Дюма и Лабан, хванати за корена, прекараха изпълнени с голямо нервно напрежение минути, докато моторницата спусне спасителното въже. И ако днес споменете канала Джони на някой леководолаз от „Калипсо“, ще чуете безброй спомени за единственото място, където леководолазите плуваха с бързината на риби.

В покрайнините на поселището срещнахме гигантската земна костенурка — животно, надживяло вековете. Тук се въдеха хиляди такива костенурки, някои с черупки, дълги цели пет стъпки. Алдабра и Галапагоските острови са единствените места, където това праисторическо влечуго все още продължава да съществува. Костенурките приличат на живи танкове. Ние се качвахме на гърбовете им и правехме кратки разходки дотогава, докато те коленичеха, изпълнени с възмущение, и прибираха главите и краката си в своите крепости като ни оставяха върху тъмните си гърбове, подобно на корабокрушенци върху необитаеми острови. Костенурките се хранят изключително с трева. Местата, по които пасяха тревата, приличаха на игрища за голф. Изглежда, че те нямат никакви неприятели и не проявяват лакомия към друга храна, освен храстите и тревата. По-големите костенурки трябваше да са на повече от сто години. Като се изключат болестите, отначало ни се струваше, че съществува само едно нещастие, което би могло да ги сполети — да паднат по гръб в някоя дупка на вкаменените корали и да загинат от глад. Каква ирония на съдбата! Те всъщност търсеха подобни дупки, понеже там често се задържа дъждовна вода, а костенурките обичат да пият много вода и да киснат в нея.

По-късно открихме, че те имат ужасен неприятел, който може би ще ги изтреби от Алдабра. Ние направихме екскурзия по сушата до Южния остров, бряг от мъртви корали, дълъг около двадесет мили и покрит с почти непроходими храсти. Това, което успяхме да постигнем в кораловата джунгла, бе да се придвижим около двеста стъпки с цената на големи физически усилия и нарязани подметки и длани. На един булдозер ще е нужен цял месец, за да преброди тази страна на атола на Алдабра. Тук открихме скелети на костенурки не само по дупките, но и на открито. Дивите кози ги подлагат на истински глад, защото опасват рядката трева и листака на три стъпки височина. Дивите кози в Алдабра се размножават с удивително бързо темпо. Ловците не могат да ги изтребват поради невъзможния терен на Южния остров. Те все още се срещат само на този сегмент на атола, но „губернаторът“ сънува кошмари, в които един козел и една коза преплуват заливчето до неговия остров, подпалват го и над него бавно започват да се вият зелени пламъци.

На следващата утрин новините от миналата нощ бяха написани върху пясъка. Заглавията на новините представляваха следи, оставени като че от гъсениците на танкове, които от водата водеха към дюните. Там, в пясъка, женските морски костенурки бяха заровили своите яйца. Текстът бяха дупките, изровени от раците, а препинателните знаци — пясъчните бълхи, които очакваха залеза на слънцето, за да започнат да ни тормозят по краката. Отпечатъците от ноктите на разни птици, дебнали раците през нощта, бе кръстословицата. Печатарските букви бяха разпръснати край чертата, до която бе стигнал приливът. Това бяха коралови блокчета, отчупени от външния риф, които се бяха начупили при своето търкаляне по равните места. Тези парченца имаха формата на всички букви от латинската азбука, както главните, така и малките. Дюган подари на капитана коралови парченца, които при нареждане съставяха следните думи: „Франсоа Су, началник, Калипсо, Тулон“.

Когато приливът се оттегляше, откъм лагуната долитаха черни и бели чапли, които започваха да ловят риба из външната страна на кораловите плитчини. През време на следобедния прилив ние седяхме на верандата на лабораторията и наблюдавахме как хилядите чапли, накацали безразборно и изправени на тънките си като клечки крака, подбираха храната си от блюда, пълни с вода и коралови топчета. Обсипаният с бели и черни птици кръгозор създаваше представа за това, което трябва да е представлявал светът преди появата на нашите първи предшественици.

Нощем, когато пясъкът блясваше като сняг под светлината на звездите, навън излизаха нощните видове. Раци отшелници събираха усърдно мидени черупки, три пъти по-тежки от самите тях. Ние открихме два рака, които живееха в черупкови къщички на колела, паркирани в разклонението на едно панданусово дърво, на девет стъпки височина от земята. Нощно време се появяваха и чистачките — зелените раци призраци, които почистваха пясъка. Веднъж един от лагеристите хвърли неугасената угарка от цигарата си на пясъка и забеляза как тя започна да се движи. Един рак призрак носеше угарката подобно на факла.

Една вечер слязлата на брега група наблюдава спектакъл, който никой от нас не подозираше, че съществува в природата. Над главите ни се разрази краткотрайна буря, която бързо отмина по посока на Африка. Скоро кръглата луна изскочи откъм Азия и върху облака се появи лунна дъга. Бледата арка личеше много ясно и когато се вгледахме по-внимателно в нея, различихме едва забележими цветове. Лунната дъга се задържа на небето повече от минута.

Наслаждавахме се на тези чудеса, а в сърцата ни напираше мъка. Великолепието на Алдабра беше обречено и скоро щеше да загине. Правителството на Сейшелските острови обяви, че дава групата Алдабра под наем и сега упорито търсеше клиентела. Икономиката на Сейшелските острови се крепеше съвсем несигурно върху паричните суми, получавани от семействата на трите хиляди военнослужещи в сейшелския пионерен батальон на Британската армия, разположен в зоната на Суецкия канал. Парите, изпращани от тези войници, вливаха силица на търговията и крепяха ниските заплати на островите. Изпращането на пари вкъщи обаче секна изведнъж. Англия реши да разпусне батальона и мъжете се бяха отправили към домовете си.

Един от проектите за отдаване земите под наем предвиждаше организирането на търговски риболов, сушене на риба и солене на месо от морски костенурки, друг — отглеждането на порода китайски патици в лагуната, а трети — изсичането на мангровите дървета за производство на евтин хартиен пулп, който ставаше само за производство на картон. Водеха се даже и изпълнени с копнеж разговори за изграждане на летовище в Алдабра. Във всеки случай всеки от тези проекти щеше да предреши съдбата на животинския свят на атола.

Ние се привързахме много към това място и ни се струваше, че се посяга на наша собственост. Неочаквано ми дойде една идея: а защо ние да не вземем Алдабра под наем? Ние можехме да го запазим като убежище на дивия животински свят и да поканим учени от целия свят да обединят усилията си за основаване на един тропически научноизследователски център на острова, който почти не беше осквернен от присъствието на човека. Алдабра можеше да стане и превъзходна база за една метеорологическа станция, обслужваща Източна Африка. В ума ми се мярнаха десетки институти, към които бих могъл да се обърна.

Отплавах за Махе и изложих плановете си пред губернатора, сър Уилям Адис. Той се отнесе със симпатии към моите предложения, но ми обясни належащата нужда от използването на атолите. Изготвих едно предложение за петдесетгодишно използване на острова за консервационни работи, тропически изследвания и изграждане на метеорологическа станция. Върнах се обратно у дома, след което отлетях направо за Лондон, за да защитя идеята за консервиране на островите пред Отдела за колониите. Разговарях по този повод с лейди Клемънтайн Чърчил. Увещавах английския народ по телевизията да спаси Алдабра, давах интервюта на вестниците все във връзка с този случай. Съдейки по отклика, аз не си правех и илюзия, че островите могат да бъдат спасени, но все пак бях започнал битката за запазване на кораловото светилище. Моята молба за Алдабра беше отхвърлена в полза на едно търговско искане, което предвиждаше изсичането на мангровите дървета.

На следващата година „Калипсо“ отново пристигна в Махе. Сър Уилям заяви, че е поставил условие на наемателите да не пипат Южния остров. Той бе обявен като защитен природен обект. В края на краищата все нещо бе спасено. Тази мярка нямаше да опази костенурките от козите, но като най-голяма част от атола Южният остров щеше да даде сигурно убежище на другите животински видове.

„Калипсо“ се придвижи до Алдабра и хвърли котва близо до поселището, изградено на края на годината след първото ни пристигане. През биноклите видяхме как по белия пясък се движат десетки хора. Беше настанал часът, в който белите и черните чапли дебнеха жертвите си във водите на прилива. Сега обаче се виждаха само няколко от тях. До ушите ни долетя гонг, приканващ новите обитатели на храна. Фалко и Дюма наведоха тъжно глави.

Над надипления риф се зададе пирога. Мишел и трима други негри гребяха, а на носа бе изправена благата и кротка викингска фигура на „губернатора“ с неговия неизменен сребрист шлем. Приветствувахме го топло. „Губернаторът“ бе угнетен. Сега той имаше петдесет поданика и стотици неприятности. Отсъствуващият в момента собственик се оплаквал, че островът не произвежда достатъчно, затова нямал възможност да изпраща кораб от цели хиляда и шестстотин мили с необходимите за островитяните припаси. Новите поселници не харесвали живота на острова. Липсвали им жените, кината, кафенетата и бирата. Обикновено по десетина от тях се намирали постоянно на легло с изкълчени глезени, фрактури и нарязани от коралите крайници. Тормозели по всяко време на денонощието „губернатора“, за да спасява излезли на разходка групи, заседнали в голямата лагуна. Наемателят не бил в състояние да установи въздушна връзка или да построи канал за свободно преминаване на лодки през външния риф. Навсякъде царяло униние. Колкото повече слушахме този тъжен разказ, толкова по-светло ставаше на душите ни. Беше ни много мъчно за Уаро, но по всичко личеше, че островът ще излезе победител в този търговски набег.

След като вечеряхме в голямата и хубава къща на „губернатора“, ние се разходихме по обичайните за нас пътеки, пълни със задрямали костенурки. Пясъчният бряг бе потънал в лунно осветление и ограден от тихо шумолящи дървета. Приближихме до гробището, където почиваха десетки работници, загинали при предишни несполучливи опити на разни предприемачи. Лунните лъчи блестяха върху изкривените кръстове и надгробни плочи, изписани с китайски и арабски букви. Върху гробовете имаше празни бутилки и чаши, в които някога са поставяли цветя. Птици, костенурки и сухоземни раци шумоляха върху островърхите купчини над гробовете.