Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Living Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2016)

Издание:

Автор: Жак-Ив-Кусто; Джеймс Дюган

Заглавие: Живото море

Преводач: Борис Дамянов

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1968

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДПК „Странджата“ Варна

Излязла от печат: 20. II. 1968 г.

Редактор: Таня Петрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2307

История

  1. — Добавяне

Глава първа
На прага

Декември 1951 година в Червено море. Час преди изгрев-слънце. Отвсякъде лъха спокойствие. Фредерик Дюма и аз се готвехме да започнем първата наша истинска подводна научна експедиция. Намирахме се в Саудитска Арабия всред опасните Фарасански подводни скали на борда на моя нов, цивилен, научноизследователски кораб „Калипсо“. Недалеч в мрака на пустинния остров Абу Лат се издигаха зелените палатки на нашата сухоземна група.

Брашпилът погълна котвената верига с бодър грохот. От форпика се разнесе гласът на боцмана Жан Белтран:

— L’ancre est haute et claire![1]

Капитан Франсуа Су, мой стар другар от Френската флота, измърмори от мостика:

— Времето е твърде хубаво. Остава само да се развали.

— Това не е като при твоя стар Кейп Хорн — отговорих аз.

Харесваше ми все пак, че Су чувствува нашия любим нов кораб заобиколен от опасности, особено сега, когато наистина бе така. Между нас и местата, където щяхме да се гмуркаме, разположени на другия бряг на Фарасан, лежаха десет мили лошо картирани плитки коралови върхове и рифове.

Пуснах и двата двигателя в ход напред и се изкачих на високия мостик за наблюдения над рулевата рубка. Оттук „Калипсо“ изглеждаше достатъчно малък, за да успее да се провре през полускритите препятствия. На бледата светлина се ориентирах по отделни контури от острова, който наричахме „Авионосец“. „Малък мравуняк“ и „Шотландската грамада“. Су заобиколи рифовете и се насочи право на запад.

Долу, в щурманската кабина, моята жена Симона работеше на ехолота. Поставила слушалките, тя разгадаваше неговото свистене и съобщаваше измерванията на един брадат „арабин“ с тюрбан, застанал на края на мостика. Той от своя страна ги предаваше на Су и на мен. Този „туземец“, френският лейтенант парашутист Жан Дюпа, знаеше арабски и бе командирован при нас специално за пътуването.

Кацнал величествено над „Калипсо“, аз наблюдавах неговото пробуждане. Ето бялото боне на нашия готвач Фернан Анен, понесъл горещо кафе към мостика. На долната палуба затракаха компресорите, пуснати от старшия механик Рене Монтюпе. Те зареждат бутилките със сгъстен въздух за днешните слизания под водата. Шумът разбуди всички. На кърмата, върху площадката за гмуркане, Дюма, Белтран и Жак Ерто — нашият подводен фотограф — подреждаха трибутилкови дихателни апарати и ги завиваха с намокрени във вода рогозки, за да ги предпазят от настъпващата горещина.

Слънцето се появи неочаквано и започна да пари неумолимо кожата. Вдишвах дълбоко въздух и зачаках нетърпеливо големия ден. Програмата предвиждаше изследване на дълбочина на девствените рифове на Шаб Сюлеим, заграждащи откъм морето Фарасанските острови. Щяхме да предприемем слизане на двеста стъпки[2] дълбочина, да вземем образци от прикрепените към различните пластове животни и да документираме рифа с цветни снимки при помощта на изкуствено осветление. Надявахме се също така да определим мощността на пласта от живи корали и да очертаем профила на дъното. Най-сетне се осъществи моята отколешна мечта — да поставя леководолазната техника и ръчните подводни фотокамери в служба на океанографията.

Шаб Сюлеим е дълга, тясна ивица от рифове, проточена от северозапад на югоизток, а кораловият венец а̀ fleur d’eau[3] е разположен толкова близко до повърхността, че вятърът разбива над него водата и я пилее като бели цветове. На северозападния нос открих достатъчно широк залив, за да хвърли котвата си „Калипсо“.

Спуснахме във водата плоскодънната алуминиева моторница и петимата потеглихме към рифа. Дюма и аз поставихме маските, скочихме в дълбоката до колене вода и се заклатихме към грубоватия и издълбан коралов ръб, който гъмжеше от обитатели. Доплувахме до ръба, от който започваше стръмен склон. На различна дълбочина в кристалната синевина под нас огромни акули лениво преплитаха тела в бавен танц.

Върнахме се до моторницата да обсъдим положението с Ерто и професор Пиер Драш — набит, червенобузест специалист по прикрепената морска фауна, първият океанограф, използвал дихателния апарат по време на работа под водата.

— Можем да се справим с акулите — каза Дюма, — като се спускаме с гръб към склона. Така ще наблюдаваме само пространството пред нас.

— Дошъл съм да събирам образци, а не да се извръщам и да се пазя от акули — възрази професор Драш.

Той ни прочете цяла лекция върху travaux pratiques sous-marine[4], като че се намираше в своята аудитория в Сорбоната, а не в несигурно корито над пуста подводна скала и море, гъмжащо от акули.

svetyt_na_kalipso_zapad.jpg
svetyt_na_kalipso_iztok.jpg

Докато ни припомняше главните категории мадрепори, алционарии, асцидии и варовити водорасли, мен упорито ме човъркаше мисълта, че професорът има твърде малък опит като подводен плувец. Драш бе първият учен, който премина организирания от нас съкратен курс за професионални леководолази към тулонската флотска група за подводни изследвания. Оттогава насам той бе направил само няколко трудни спущания и само едно-единствено на двеста стъпни. А точно такова ни предстоеше днес!

Когато професорът завърши краткия си преглед, аз казах:

— Смятам, че най-подходящият начин за спускане е, като аз и Дюма охраняваме Драш и така му осигурим максимално време за събиране на образци. Ерто може да се движи сам и да прави снимки. Белтран ще следи пътечката на нашите въздушни мехурчета от моторницата и ще бъде готов при нужда да се притече веднага на помощ.

Всички се потопиха, само аз не ги последвах веднага. Забелязах, че проверявам екипировката си с тържествеността на духовно лице. Това спущане не ме плашеше, но имах силно предчувствие, че то ще бъде от особено значение за мен. Намирах се в необичайно, индивидуалистично настроение.

Спуснах се и едва усетих топлата като кръвта ми вода върху кожата си. Светът изчезна. Долу над разбунената растителност на подводната скала, увиснали като кукли, ме очакваха моите другари. Присъединих се към тях и всички се насочихме към края на пропастта. Половината от пространството под нас се заемаше от отвесна стена, трептяща от живот, а другата половина от безкрая. Дюма се зае да разузнае някаква пукнатина в скалата, която водеше надолу, и ние го последвахме. Както потъвахме по продължението на пукнатината, от небитието внезапно изскочиха чергарите — силни млади каранкси, паламуди с яркосини люспи и сребристи сардини. Те приближиха стената, стрелнаха се насам-натам и се отдръпнаха в безкрая, комуто принадлежаха. Край нас, като пулсираха лениво, се провлачваха големи прозрачни медузи. Онези от тях, които приближаваха твърде много скалата, биваха разкъсвани на парченца от черни като сажди риби.

Ерто започна да святка със светкавицата и да изхвърля използваните крушки. Професор Драш се спираше и мушкаше нос в животинските колонии, като си служеше с къса метална пръчка, водеше бележки върху пластмасова табличка и пъхаше образците си в плетена пазарска чанта, окачена на колана му. Той човъркаше, устремен по своя път надолу, погълнат от подводната скала, като за първи път срещаше живи онези същества, които познаваше само от книгите или от образци, обезформени и обезцветени, в буркани, пълни с формалдехид. Той се намираше в един едновременно познат и нов за него биотоп. Драш забрави за нашето съществувание. Това обстоятелство ме обезпокои и аз кимнах на Дюма. Ние разменихме погледи и се разбрахме, че трябва да го пазим внимателно.

Но застанал край изящната и същевременно внушителна подводна скала, на мен ми беше трудно да бъда само прост телохранител. Коралите вземаха най-причудливи очертания и оттенъци. Виждаха се черепи на джуджета и гиганти; кичури в бледожълтокафяви и кървави оттенъци се преплитаха с вкаменели лилаворозови храсти и червени тубипори във форма на восъчни пити. Великолепни акропори, наподобяващи леки дамски чадъри, стояха разперени над скучаещи риби, оцветени с наелектризирани пигменти от червено и златисто. Гърбати морски охлюви следваха своите лъкатушни пътища през разкошната наклонена гора. Във вдлъбнатините на скалата имаше толкова много тридакни, че те бяха достатъчни за купели за всички християнски църкви на света. Полуотворените черупки разкриваха сочна вътрешна обвивка, червена като устните на проститутка.

Рифът на Шаб Сюлеим представлява гравирана структура с коралови тераси, криволичещи кулоари и безброй тесни пукнатини, претъпкани от животинчета, наредени като статисти зад кулисите на оперна сцена. Пъхнах глава в една от тези миниатюрни пещерички. Разтревожените рибки се скупчиха и опряха нос о нос, други се зариха в стената на скалата, докато покритите с шипове животинки изправиха в уплаха своите бодли. Пещеричките бяха измазани с ярко оцветени асцидии, хидрозои и варовити водорасли.

Като бродех край подводната скала, смесените стада от риби се отдръпваха към скалата, след което отново се събираха зад мен. Това бяха мероу с жълти петна, риби пеперуди със златисти и сини райета и една весела риба носорог с дълъг хоризонтален рог, подаващ се от инак непроизвеждащата благоприятно впечатление глава. Имаше риби, плоски като палачинки, които размахваха опашки, прилични на антени, и изпъстрени с точки риби гръборог, с профили като този на Фернандел. Местните обитатели се разхождаха натруфени в празничните си премени.

Муренови змиорки надничаха сърдито от цепнатините и оголваха зъби, за да ми направят по-силно впечатление. Това бяха пазачите на подводния град, от които тръгналите на разходка обитатели не се страхуваха. Погледът ми се спря върху странен предмет, увиснал неподвижно във водата. Той наподобяваше старо боне с бели и черни пера, извадено от някой захвърлен на тавана куфар. Внезапно шапката се разпука и отвътре се показаха острите шипове на рибата лъв. Насочих пръста си към отровните бодли, като внимавах да не ги докосна. Рибата не трепна. Тя разчиташе на своите отбранителни сили.

Продължих моя път по-нататък, като спирах от време на време, за да притисна маската си о̀ скалата, подобно на дете, опряло личице на витрината на някоя сладкарница. Всеки квадратен сантиметър представляваше микрокосмос от червейчета, мънички космати рачета, голи охлювчета и пируващи паразити. На дълбочина шестдесет стъпки навлязох в царството на алционариите — отвесна ливада от гъвкави растения, подобни на целина, с различно оцветени стъбла. Тук-там в тази висяща градина се забелязваха високи коралови чадърчета, фуниеобразни сюнгери и завеси от подвижни полипи. Под многоцветното петно от целина, на около десетина стъпки от скалата, се провлачваше плетеница от бели линии. Това бяха твърди рогови клончета, които приличаха на разхлабен шнур от лампа, поставен върху син губер.

След това невиждано зрелище на дълбочина 130 стъпки внезапно ме порази позната гледка — пейзаж, почти идентичен с познатите ни подводни скали при Касис и Риу в Средиземно море: същите малки балкончета покрай мъртви стени, същият безпорядък от преплетени асцидии и водорасли, същата мрачна обстановка. Липсваха само раците, които се излежаваха в нашите води по подобни тераси, и червеният елмазен корал, който, колкото и да е странно, не се среща в „кораловите морета“.

През време на спущането навсякъде около нас се движеха акули. Колкото слизах по-надолу, толкова те се движеха по-бързо. Започна да ми се вие свят от желанието да ги държа винаги под око. От всяка страна имаше по една или две акули. Кръгът се стесни. Някои от тях се насочваха точно насреща ми, поглеждаха ме с разсеян поглед и се отдръпваха. Когато стигнах на 150 стъпки дълбочина, повдигнах нагоре глава. Повече от десет живи торпили сновяха на фона на зеленикавия таван. Погледнах надолу. На петдесет стъпки под мен белезникави акули правеха разходка над един пясъчен склон. Забелязах другарите си, които бях забравил — голи, далеч от нашата лодка, заобиколени от акулите на Червено море, за нравите на които не знаехме нищо. Изведнъж ме порази мисълта за нашата пълна беззащитност.

От блуждаещата глутница се отдели най-голямата акула, животно, дълго около дванадесет стъпки, и с привидна преднамереност се насочи към професора. Намирах се на около тридесет стъпки от Драш. Акулата го приближаваше на височината на лакътя му. Човекът бе впил любовен поглед в скалата, а Carcharhinus душеше вече краката му. Ужасна гледка! Втурнах се към тях и заръмжах с цяло гърло през мундщука. Знаех, че това няма да помогне. Драш не чу нищо. Когато ми оставаха десетина стъпки до тях, голямата акула се изви важно и отплува встрани. Потупах Драш по рамото и със знаци се опитах да му обясня какво се бе случило. Той ме погледна навъсено и се извърна отново към скалата. Професорът не желаеше да го безпокоят отново.

Sang-froid[5]-то на учения се предаде и на мен. Изведнъж почувствувах някаква странна сигурност във всичко наоколо. Успокоен и съсредоточен, потънах по-надолу. На двеста стъпки дълбочина скалата се превърна в сива почва, наклонена под четиридесет и пет градуса. Разочаровах се, че пищното зрелище завършва със скучен, безжизнен насип. Като се огледах наново, открих, че наклонът продължава само петдесет стъпки, след което следва нова стръмнина. Там се откриваше нов синкав хоризонт. Това бе едно corniche[6], изпълнено с вкаменелости и остатъци, падали векове наред от шетащите горе поселения.

Съзерцавах стръмнината пред себе си и се колебаех. Разперих ръце и крака и жадно погълнах сгъстения приятен въздух. Всред свистящите звуци на моя въздушен регулатор дочух ритмични бълбукания и кръгчета от въздушни мехурчета, които шушнеха над главата. Наблизо се намираха моите другари. Тяхното най-обикновено дишане придоби за мен огромно значение. Обхвана ме дълбочинното опиянение. Познавах го добре и го приветствувах като предизвикателство към онова чувство за контрол, което все още се намираше у мен.

Сивкавият насип, разположен на двеста стъпки дълбочина, бе границата на разума; зад урвата царуваше безумието. Съзнанието за опасност ме опиваше. В слепоочията ми пулсираха ударите на сърцето. Протегнах подобно на сомнамбул ръце, размахах плавници и пресякох границата на разума. От танцуващата пред очите ми стена стърчаха стотици бели бастунчета. Потъвах бавно, заобиколен от причудливи създания. Глави на вещици впиваха погледи в мен. Върху гигантски сюнгери, украсени с паяжини, растяха бледи желеобразни тумори. Надолу, по протежение на стената, висяха безчет обитатели. Но до тях не ми бе разрешено да отида. Бях се потопил на 240 стъпки дълбочина.

До слуха ми долетя механична въздишка — един от моите другари бе отворил клапана на резервния въздух. Спрях се. Сега трябва да се махам оттук, да събера другарите си и да се подчиня на закона на слънцето и въздуха, който властвуваше над мен. Сега? Защо пък именно сега?

Откраднах още една минутка. Впил ръце в един бял морски камшик, гледах замечтано надолу. Чувствувах, че ще се срещна отново с този втори риф. И дадох клетва, че ще проектирам, ще построя и ще използвам апарати, които ще ме отведат до подводните хребети на света на мълчанието.

Бележки

[1] Котвата е вдигната и се вижда! — Б.пр.

[2] От англ. фут — 30.5 см — Б.пр.

[3] Водно цвете — Б.пр.

[4] Работа под водата — Б.пр.

[5] Хладнокръвие — Б.пр.

[6] Стръмен бряг — Б.пр.