Юрий Королков
Кио ку мицу (29) ((строго секретно))

Договор между три държави

Тридесет и деветата година на двадесетия век, поставила началото на Втората световна война, изобилствуваше със сложни дипломатически преговори. „Кузнецки мост“, както наричаха на Запад съветския Народен комисариат на външните работи, полагаше напрегнати усилия за предотвратяване или поне за отдалечаване на надвисналата война.

Фашистка Германия, хвърлила за въоръжение астрономична сума — деветдесет милиона марки, продължаваше открито да усъвършенствува военната си машина и да шантажира съседните страни. Хитлер беше успял да постигне много. След успехите в испанската война той стана по-смел и започна да действува решително и дръзко. Не може да се каже, че нацистка Германия на Хитлер изведнъж бе набрала сили да покори света, но Хитлер успя да напипа слабото звено в дипломатическата линия на западните държави. Англия, Америка и Франция твърде недвусмислено му подсказваха, че Германия трябва да насочи вниманието си на изток, към Съветска Русия. Като се устреми на изток, предполагаха те, той ще остави на спокойствие Запада. Не беше нужно да се убеждават в това Хитлер, неговите дипломати и нацистките генерали. Те са готови да възглавят кръстоносния поход срещу болшевишка Русия, но плащайте за това! Правете отстъпки!… И на нацистите правеха отстъпки: западните държави гледаха през пръсти на завладяването на Австрия, подписаха мюнхенското споразумение, оставиха да бъде разкъсана Чехословашката република. Плащаха, само и само Хитлер да остави Запада на мира…

А Кремъл и „Кузнецки мост“ правеха всичко, за да бъде разстроен зараждащият се заговор против съветската страна, да бъде изолирана фашистка Германия, да се парират войнствените й намерения, да се отстрани нарастващата заплаха. За тази цел трябваше преди всичко да се намери общ език с политиците и дипломатите на Запада. Те обаче водеха скрита, двойна игра. За Съветите не беше тайна, че американци, англичани и французи се пазарят едновременно с Москва и с Берлин, с Рим и с Токио. В задкулисния пазарлък се преследваха не дребни изгоди, а крайни резултати: кой да попадне в изолация — Съветска Русия или фашистка Германия? Нима можеше да не заостри вниманието на Москва даже и едно такова обстоятелство: правителствената англо-френска делегация, изпратена в Съветския съюз за преговори и подписване на антигермански пакт, плаваше с товарен кораб, който извършваше обикновен търговски рейс, и пътува до Ленинград три седмици. А когато най-после делегатите пристигнаха, още на първото заседание в Кремъл бе констатирано, че те нямат пълномощия от правителствата си да водят преговори и да подписват съглашения… Всичко бе направено с цел да се печели време.

А нацистка Германия през това време не намаляваше дипломатическите си усилия, търсеше съюзници и това също бе известно на съветското правителство.

Групата на Рамзай непрестанно съобщаваше от Токио в Москва за тайните преговори между Берлин и Токио, за военния пакт между тези две страни, за договора против Съветския съюз. Подписването на договора се бавеше, японците също се пазаряха, страхуваха се да не се продадат евтино. Разбира се, това обстоятелство трябваше да се използва и да се попречи на Германия да сключи военен договор с Япония.

Нацистите, ядосани от упорството на Токио и двойната игра на западните държави, изведнъж и рязко измениха позициите си и, отказали се уж от старата си враждебност към Съветска Русия, предложиха на Кремъл да подпишат пакт за ненападение. Предложението на Берлин отсрочваше назряващия военен конфликт с фашистка Германия, разрушаваше създадения около Съветския съюз изолационен кордон. Москва реши да приеме германското предложение. В края на август 1939 г. пактът за ненападение беше подписан.

Двойният удар на военното и дипломатическото поприще — неуспехите при Номонган и договорът на Германия с Русия, — стоварил се върху кабинета на Хиранума — разтърси цялата страна. Правителството беше принудено да подаде оставка. Излезе в оставка военният министър Итагаки, сменен беше командуващият Квантунската армия генерал Уеда, направени бяха промени в генералния щаб, слязоха от постовете си фашисткият министър-председател Хиранума и много други военни и политически лидери.

Работите на германския посланик в Токио също не вървяха блестящо. От не успя да убеди японците да приемат германските предложения, въпреки че отначало те уж поддържаха идеята за военния съюз, а после се разколебаха, почнаха да протакат сключването и ето резултата — договор с Русия!

Съобщението за посещението на фон Рибентроп в Москва предизвика в Токио тягостно настроение. Посланикът Ошима пръв даде информация за него. На 20 август фон Рибентроп му позвъни от замъка си във Фушле и му съобщи за предстоящия договор с Русия. Ошима бе поразен. Той не знаеше даже какво да отговори и телефонната му слушалка дълго мълча.

— Но… Но може би за този разговор най-добре ще е да се срещнем лично? — неуверено произнесе той.

Министърът му каза, че това е невъзможно, че излита на другия ден за Москва, а преди отпътуването имал много работа. Нека господин посланикът го извини, че се налага да му направи съобщението по телефона.

— В такъв случай — съвзе се Ошима — принуден съм да ви заявя, господин министър, че действията на германското правителство влизат в противоречие с антикоминтерновския пакт. Според мен това е нечестен акт от страна на Германия…

— Но защо… Защо така рязко… Вие изневерявате на обичайната си сдържаност, господин Ошима… Уверявам ви, че ние ще си останем приятели, нищо съществено не е станало — гласът на фон Рибентроп зазвуча съвсем меко, но Ошима разбираше — министърът подслаждаше горчивия хап. Винаги е по-лесно да съобщиш неприятната новина по телефона, затова той бе отклонил срещата.

— За себе си лично — продължи Ошима — аз правя извода, че трябва да си подам оставката. И още днес ще направя това!…

— Не ви съветвам! Не ви съветвам да правите това… Желая ви всичко най-добро! — В апарата нещо щракна, гласът на министъра изчезна, но посланикът Ошима още дълго време стоя с телефонната слушалка в ръка. Всичко рухваше! Ошима помисли за харакири, но веднага отхвърли тази мисъл. Трябва да се бори!…

Посланикът на императорска Япония в Рим господин Ширатори си подаде оставката. От Берлин Рибентроп настойчиво го молеше да дойде в Германия, за да поговорят, но Ширатори отказа, под предлог, че вече е поръчал билети за Токио, и действително замина с параход през Генуа за Сингапур. Беше дълбоко засегнат от станалото.

А Хироши Ошима дълбоко в душата си се надяваше, че не всичко е загубено — не трябва преждевременно да изгаря след себе си всички мостове…

В деня, когато той се канеше да напусне Берлин, получи от Токио нареждане да изрази официален протест във връзка с германския договор с Русия. Обаче Ойген От изпревари мудните чиновници от министерството на външните работи и пръв информира Рибентроп за това.

„Твърде важно! Секретно. С шифъра на посланика. Да се връчи незабавно! — написа той, още щом научи важната новина. — Току-що научих за инструкцията, която днес се изпраща в Берлин на посланика Ошима. Възлагат му да заяви, че подписването на съветско-германския пакт анулира текущите германо-японски преговори за военен съюз. Японското правителство преценява сключения от Германия пакт за ненападение с Русия като сериозно нарушение на секретното съглашение, приложено към антикоминтерновския пакт. По този повод на посланика Ошима се нарежда да изрази строг протест. От.“.

На своя отговорност и риск Ошима отказа да изпълни инструкцията на министерството на външните работи и не изрази протест пред германското правителство. Небивал прецедент в дипломацията! Но действията на Ошима бяха одобрени от Итагаки. Генералният щаб също ги одобри. Военните се надяваха на нещо — не трябваше да се изгарят мостовете!

Рихард Зорге успя да фотографира донесението на От. Групата на Зорге все повече се затрудняваше да изпраща до Центъра информация чрез куриери — микрофотографни ленти, отчети, големи донесения и всичко онова, което не можеше да се предаде по радиото. Войната в Китай, която беше обхванала огромна територия, наруши линията за връзка през Шанхай. Трябваше да се измисли нещо ново, да се търсят други пътища. И Рихард реши да използва… германската дипломатическа поща. Идеята беше фантастична, но защо да не опита. Веднъж посланикът Ойген От му предложи, докато си пиеха следобедното кафе:

— Ики, имаш ли нещо против да прескочиш със самолет до Хонконг с дипломатическа поща? Не е излишно малко да се поразведриш.

Тогава Зорге отказа. Нямаше нищо под ръка, току-що бе изпратил пощата си чрез Макс Клаузен в Москва. За документите беше пристигнал таен куриер. Срещнаха се в театъра. Макс и Ана отидоха на представлението, за което бяха получили по пощата два билета. Доктор Зорге беше инструктирал Макс какво трябва да прави на явката в театъра. Макс беше седнал до куриера и в тъмнината, по време на представлението, двамата си размениха пакетите. Но тази форма за връзка не можеше да се използва много често. Беше рисковано, защото и най-опитните разузнавачи са се проваляли именно при осъществяването на връзката. Тук е нужна особена изобретателност.

И ето, след няколко месеца От отново предложи на Зорге временно да стане дипломатически куриер.

В деня преди заминаването Рихард пристигна в посолството с куфара си, влезе в стаята на шифровача Ернст, който освен с пряката си работа се занимаваше и с подготовката на дипломатическата поща.

— Хелоу, Ернст, запечата ли куфара с пощата? Още не? Много добре! Моля те, запечатай и моя куфар. Не искам да си имам разправии с японските митничари…

Всичко беше напълно логично — дипломатическият багаж не се проверява на митницата и затова е много удобно на куфара ти да има дипломатически печат, за да не ти губят времето с митничарски формалности. Дипломатическите куриери често постъпват така… Ернст удари восъчни печати на двата куфара, направи опис, приготви придружително писмо, украси ги с лилавия печат на посолството и материалите на съветския разузнавач получиха дипломатическа неприкосновеност.

На летището в Хонконг „дипломатическият куриер“ беше посрещнат от един сътрудник на германското консулство. Той му помогна да изнесе куфарите и да ги настани в колата. В консулството Рихард уреди всички формалности по предаването на секретната поща, предаде дипломатическия багаж, получи разписка и потегли за хотела. Той взе със себе си и карирания куфар, върху който все още стоеше охраняващият го печат на германското посолство.

Зорге си бе поръчал стая в хотела още от Токио. Вечерта някой му се обади по телефона. Търсеха мис Агнес и Рихард шеговито отговори:

— За съжаление, аз не мога да я заместя… Вероятно сте сбъркали.

Това беше паролата. Зорге угаси светлината, легна на кушетката и зачака. След няколко минути на вратата се почука и някакъв човек, който говореше свободно английски, запита:

— Мога ли да получа пакета?

— Вземете го от масата до закачалката — каза Зорге и човекът си отиде. Те не се видяха. Рихард беше опитен разузнавач и не искаше нищо да рискува без нужда.

В Токио той отново затъна в своята ежедневна опасна работа. Имаше периоди, когато Зорге изпитваше гнетяща умора, но не се отпускаше и поразяваше околните със своя кипящ темперамент.

Повече от шест години вече Рихард Зорге живееше в Токио, почти без да мръдне някъде другаде. Той мечтаеше да се върне в Москва, домъчняло му беше за родните брези и за приятелите. На няколко пъти попита кога ще му разрешат да се върне, но отговорът беше един: трябва да почака. Ето и този път, когато замина за Хонконг, Рихард пак изпрати, писмо, в което пишеше:

„… По отношение на мен аз вече ви съобщих, че дотогава, докато продължава европейската война, ще остана на поста си. Но понеже германците тук казват, че войната няма да продължи много, аз трябва да зная каква ще бъде по-нататъшната ми съдба. Смея ли да разчитам, че след свършване на войната ще мога да се завърна?… Време ми е да се установя на постоянно място, да прекратя този чергарски живот и да оползотворя огромния опит, който съм натрупал. Моля ви да не забравяте, че тук живея неотлъчно и за разлика от другите «порядъчни чужденци» не заминавам всеки три-четири години да почивам. Този факт може да се стори подозрителен.

Оставаме наистина с малко разслабено здраве, но въпреки това ваши верни другари и сътрудници. Рамзай.“

Изминаха няколко седмици и на своето запитване Зорге отново получи отрицателен отговор. Пишеха му, че съществуващата обстановка не позволява да го отзоват в разпореждане на Центъра. Зорге отговори:

„Скъпи ми другарю. Получихме вашето указание да останем още за една година. Колкото и да ни се ще да се върнем, ние ще го изпълним докрай и ще продължим тук своята тежка работа.

От само себе си се разбира, че във връзка със сегашното военно положение отлагаме срока за завръщането си. Уверяваме ви още веднъж, че сега не е време да се повдига въпрос за това.“

Япония тържествено отбелязваше един юбилей — 2600-годишнината от съществуването на империята. Устройваха се паради, тържествени приеми, народни увеселения, отвсякъде пристигаха делегации… Делегацията на германския райх се възглавяваше от херцог Кобургски. В нея беше включен и малко известният, стоящ в сянка Хайнрих Щамер — възрастен, уравновесен човек, умеещ да държи езика си зад зъбите. Той заемаше в Берлин скромната длъжност свръзка между Рибентроп и японския посланик в Германия. Щамер беше стар разузнавач, специалист по въпросите на Далечния Изток, но за това никой не трябваше да знае. Хайнрих Щамер поддържаше дружески отношения с генерал Ошима и затова нямаше нищо чудно, че когато пристигна в Токио, той още първите дни посети бившия посланик. Щамер му предаде поздрави от Рибентроп и напомни на Ошима последния телефонен разговор между него и министъра в Берлин, преди да бъде сключен съветско-германският пакт. Министърът беше казал тогава: „Уверявам ви, че ние ще си останем приятели, нищо съществено не е станало…“ Сега Рибентроп молеше господин Ошима да каже не е ли дошло време отново да се върнат към преговори за военен съюз.

Ошима си помисли — колко беше прав той, когато отказа да изрази протест пред германското правителство! Това би усложнило сега работата.

Той каза на Щамер:

— Нужни са силни и решителни хора, за да бъде сключен военен съюз между нашите страни. Мисля, че ще се наложи да бъдат сменени още два-три кабинета, докато се измени курсът на японската правителствена политика. Ние се стремим към това. В Берлин трябва да ни разберат и да не бързат.

Ойген От предаде почти дословно в Берлин съдържанието на разговора на Щамер с генерал Ошима. „При съществуващия кабинет — писа От — не трябва да се очаква присъединяване на Япония към каквато и да е групировка европейски държави… Ошима и Ширатори се стремят с всички средства да съборят кабинета, но ще трябва да се сменят два-три кабинета, докато се установи нужният ни курс в японската политика.“

След като в Токио бе отпразнуван помпозно юбилеят, херцог Кобургски замина за Съединените щати, а на връщане отново се спря в японската столица. Хайнрих Щамер посети още веднъж Хироши Ошима. Бившият посланик му съобщи, че новото германско предложение се посреща със задоволство от военните кръгове.

Изминаха няколко месеца и ето че Хайнрих Щамер отново се озова в Токио. Той пристигна сам и никой не го посрещна в Йокохама; нямаше нито официални лица, нито фотографи, нито репортери. В деня, в който пристигна, редакциите на токийските вестници и телеграфните агенции получиха секретно полицейско нареждане, за което Бранко Вукелич научи. Една седмица след пристигането на тайнствения пратеник, Бранко преразказа на Зорге по памет съдържанието на полицейското разпореждане:

„В печата не бива да се споменава за пристигането в Япония и за дейността на германския пратеник Хайнрих Щамер, който ще се намира в германското посолство със специално поръчение.“

— Е, какво ще кажеш по този повод? — запита Вукелич.

— Ще ти кажа това, че от няколко дни вече аз, ваш покорен слуга, заедно с генерал От и въпросния берлински пратеник подготвяме тайния военен договор между Япония и Германия… Аз съм консултант на От. — Рихард се разсмя, гледайки изуменото лице на своя приятел.

— Да, да!… — извика той. — Какво да се прави. По-добре да съм аз, отколкото някой друг… Но как да се разбира този ход на Хитлер? Само преди една година той подписа пакт за ненападение с Русия, а сега изменя позициите си. Защо?

Личният представител на Рибентроп, Хайнрих Щамер, пристигна в Токио в началото на септември и веднага пристъпи към изпълнението на своята специална мисия. Във вестниците за това не се споменаваше и дума. Преговорите се водеха в атмосферата на непроницаема тайна. Двете страни проявиха взаимно разбирателство, почвата за това беше подготвена. Бяха нужни само седемнадесет дни, за да се завършат преговорите, които преди това се точеха цели месеци и не даваха резултати.

По средата на лятото От получи от Берлин указание да подскаже на японците внимателно мисълта, че сега за тях е най-удобно време да завладеят Френски Индокитай. Тази акция щяла да предизвика одобрение в Германия. Рибентроп си правеше хитра сметка: придвижването на Япония на юг ще изостри отношенията й с англосаксонците и ще отстрани опасността от някакво споразумение между тях… Берлин възбуждаше и разгаряше страстите. В Токио се уловиха за тази идея, но смятаха, че най-добре е да започнат с овладяването на Хонконг…

Скоро От можа да съобщи в Берлин:

„Всички симптоми сочат, че японското настъпление срещу Индокитай вече е неизбежно. Най-малко три дивизии се отреждат за овладяване на най-важните градове, включително и Сайгон.

Във връзка с промяната в кабинета, която се искаше от армията, може да се очаква, че Япония скоро ще премине към по-активни действия. Разполагам със строго поверителна информация от генералния щаб, че обсадните оръдия, предназначени за Хонконг, вече са приготвени.“

Наближаваше времето, за което говореше Ошима на първата си среща с Щамер — кабинетите се сменяваха и политиката им всеки път ставаше все по-агресивна.

Тъкмо по това време Щамер отново реши да дойде в Токио.

Ойген От постоянно се консултираше със Зорге. Отначало Щамер се държеше отчуждено с Рихард, обаче скоро сам почна да търси помощта на ерудирания журналист.

В навечерието на подписването на пакта в приемната на императорския дворец се събра Тайният съвет. Докладваше новият министър на външните работи Мацуока, късокрак, не стар човек с малки подстригани мустаци и хитровати очи, приличащ на опитен търговски пътник.

— Всички сме родени през епохата Мейджи — каза той и огледа членовете на Тайния съвет, насядали край масите. И действително, той беше сред връстници, хора, родени през последното десетилетие на миналия век. Изключение правеше само принц Сайонджи — древният старец с пергаментно лице, прорязано от дълбоки бръчки, с отпуснати гънки на хлътналата му навътре уста. Това беше последното заседание на Тайния съвет, на което присъствуваше последният член на Генро. Принц Сайонджи скоро след това умря на деветдесет и две годишна възраст. — Родени сме през епохата Мейджи — повтори Мацуока — и носим идеите, внушени ни от божествения император — дядото на сега царствуващия син на небето. Нека при обсъждането на този документ, най-важния в историята на Япония, да ни осени мъдростта на вековете. Ние трябва да одобрим или да отклоним военния съюз с дружеските ни страни — Италия на Бенито Мусолини и Германия на Адолф Хитлер… На пръв поглед може да се стори, че съществуващият съветско-германски договор за ненападение се намира в противоречие с проекта за тристранен пакт, който е предложен на високото внимание на Тайния съвет. Но ние сме уверени, че в случай на руско-японска война Германия ще ни окаже помощ и Япония ще отговори по същия начин, ако възникне въоръжен конфликт между Германия и Съветска Русия…

Мацуока прочете проекта на договора, поклони се и излезе. Както винаги, членовете на Тайния съвет останаха сами; пръв взе думата съветникът на императора — свръхпредпазливият Кидо. Той беше постигнал своето — беше станал лорд-пазител на печата, а на бившето му място зад императорския трон сега седеше генерал Хонджо — адютантът на благословения император. Кидо повтори своето правило:

— В голямата политика няма значение справедливи ли са нашите действия или не. Главното е в замислената работа да няма риск… Ние не можем да повярваме, че Германия ще остане дълго време предан приятел на Япония. На Германия и Италия не бива да се доверяваме изцяло. И все пак днес Хитлер може да бъде наречен наш наистина безценен съюзник. Нашата цел е да изграждаме заедно с него новия ред в Европа и Азия. Германия е съгласна да ни предостави правото на свободни действия в Източна Азия. Ние ще поддържаме нейната политика в Европа и Африка. Господин Рибентроп ни предлага да завземем Френски Индокитай, да стоварим японски десант в Сайгон. Трябва да вземем онова, което съдбата ни изпраща. Като компенсация за развързаните ни ръце в Индокитай ние можем да предложим на Германия каучук, волфрам, олово…

Що се отнася до Русия, за нашите страни, встъпващи във военен съюз, сега е изгодно да поддържат неутрални отношения с русите. Но тези отношения едва ли ще се задържат дълго… За нас трябва да остане в сила секретното допълнение към антикоминтерновския пакт, отнасящо се до Русия.

Генералите, присъствуващи на заседанието на Тайния съвет, кимаха дружно с глави, одобрявайки мислите на лорд-пазителя на печата.

След като се бе завърнал от Берлин, генерал Ошима също бе станал член на Тайния съвет. Властен и самонадеян, той говореше със затворени очи, за да не може нищо да го отвлича от мислите, които искаше да изложи.

— Ние наблюдаваме едно смекчаване на руско-японските отношения — каза той, — но нека това обстоятелство не смущава членовете на съвета. Добрите отношения едва ли ще продължат повече от три години. Възможно е дори и по-рано Германия да почне да воюва с Русия. Империята трябва да бъде готова да използва изгодната ситуация, която ще се създаде тогава в Европа…

Когато дискусията завърши, председателят на Тайния съвет предложи според обичая да станат всички, които са съгласни с предлагания пакт. Тайният съвет одобри военния съюз с Германия. По отношение на Русия беше записано:

„Да се вземат мерки за подобряване на отношенията ни със Съветския съюз и да не се забавя подготовката за сериозни събития.“

Под „сериозни събития“ се подразбираше война с Русия тогава, когато за империята е най-изгодно.

На другия ден след заседанието на Тайния съвет в Берлин беше подписан тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. За проявеното усърдие по подготовката на пакта посланикът Ойген От и дипломатическият представител Хайнрих Щамер бяха представени за най-високата японска награда — ордена „Изгряващото слънце“.

Ходзуми Одзаки, разбира се, не присъствуваше на заседанието на Тайния съвет, но същата вечер той получи подробна информация за онова, което е ставало в императорския дворец. Няколко часа по-късно то вече се знаеше и в Москва…

Започнала бе осмата година, откакто Рихард Зорге работеше в Япония. В продължение на всичките тези години той се убеждаваше, че милитаристичните кръгове в Страната на изгряващото слънце крояха антисъветски планове и проявяваха постоянна враждебност към своя най-близък съсед в Далечния Изток. Впрочем, това се отнасяше не само до Русия. Веднъж на един дипломатически прием Хироши Ошима се приближи до доктор Зорге и му каза: Повече от сто години вече Япония живее с планове за създаване на велика Източна Азия — „сфера на съвместно процъфтяване“. Тя ще се разпростре далеч на юг и на север. С помощта на съюзна Германия ние ще осъществим многовековната си идея. Той се поклони вежливо, като смукна въздух през зъбите си и се усмихна сдържано.

— Сега ние с вас — вие в Европа, ние в Азия — създаваме нов ред — завърши Хироши.

Никой обаче не можеше да знае какво се крие зад хладната, безстрастна усмивка на японския дипломат. На приема Ошима беше в генералски мундир. Защо? Това също накара доктор Зорге да се замисли.

Рихард си отбеляза тази съществена подробност — ръководството на политиката все повече се поема от военните. Генерал Тоджо от главен квантунски жандарм стана военен министър, Кендези Доихара — главен военен съветник на правителството, Итагаки работеше в генералния щаб… Що се отнася до принц Коное, който отново беше застанал начело на кабинета, и до министъра на външните работи Мацуока те се отличаваха с крайно националистически възгледи и бяха привърженици на още по-голямо сближаване с фашистка Германия.

На пръв поглед нищо не даваше повод за особена тревога, но доктор Зорге с цялото си същество чувствуваше напрегнатостта на политическата атмосфера като пред наближаваща буря, когато старите рани започват да болят и някаква необяснима тежест затруднява дишането на човека. Сега Рихард се ориентираше добре почти във всичко, което го заобикаляше. Той знаеше за какво е ставало дума на закритите заседания на Тайния съвет. Известни му бяха поверителните разговори в генералния щаб, настроенията в правителството и в германското посолство. На него му се доверяваха до такава степен, че му предложиха да стане ръководител на нацистката партийна организация в един район на Токио — Йокохама, и даже… го молеха да следи посланика на германския райх — сега вече генерал-майор Ойген От.

Той получи това предложение от полицейския аташе при германското посолство, оберщурмбанфюрера от СС Йозеф Майзингер, с когото Зорге се срещаше понякога на карти. Рихард съумя да предразположи есесовеца контраразузнавач, да спечели доверието му, наистина за тази цел се налагаше понякога умишлено да губи срещу Майзингер на покер…

Една вечер играеха карти в посолството. На Майзингер бясно му вървеше. От радост оберщурмбанфюрерът си беше пийнал здравата. След играта, когато станаха от масата, той се накани да изпрати Рихард до колата му, но пътем предложи да се отбият в неговия кабинет — имал да му каже нещо.

Есесовецът постави пред Зорге бутилка кюмел и каза:

— Слушай, Ики, какво ще ти кажа: … Чуй го и го забрави, все едно че не си го чувал… Познаваш ли добре нашия посланик генерал От?… Познаваш го!… А знаеш ли, че се е влачил с генерал Шлайхер… Положително! Шлайхер участвува в метежа против нашия фюрер и го застреляха като куче… Оказва се, че ти знаеш всичко. Слушай, ела да работиш при нас в гестапо!… Не искаш ли? Жалко!

Йозеф Майзингер, висок около два метра, с юмруци като бойни чукове, внушаваше страх на всички сътрудници в посолството. Женен за секретарката на Химлер, приятел на началника на гестапо Мюлер и на ръководителя на шпионско-диверсионните операции в чужбина Хайдрих, Майзингер пристигна в Токио по тяхно поръчение, за да оглави полицейското наблюдение в посолството и да установи връзка с японското контраразузнаване.^[1] И с този човек Рихард можа да стане „приятел.“

— Кого не обичам аз? — пиянски мърмореше Майзингер. — Интелигентите, евреите и комунистите… Да! — той беше забравил за какво говореше преди малко и бе преминал на друга тема. — Е, а ти съгласи ли се да станеш наш ръководител? Какъв ли? Гаулайтер на националсоциалистическата партия в Япония. Тук всички трябва да бъдат държани здраво. — Той вдигна юмрук. — Отказа, нали?! А защо отказа?

— Просто така, не желая… Аз предложих събранията да се правят в кръчмата „Фледермаус“ и на коленете на всеки нацист да седят по две японки, а те не се съгласиха. И аз отказах…

Майзингер се разсмя.

Сътрудникът на всесилното управление на имперската безопасност, оберщурмбанфюрерът от СС Йозеф Майзингер, постепенно се изпълваше с доверие към доктор Зорге; той го наричаше покергеносе, приятел по игра на карти.