Юрий Королков
Кио ку мицу (27) ((строго секретно))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Издание:

Автор: Юрий Королков

Заглавие: Кио ку мицу

Преводач: Кузман Савов

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: Руски

Издание: второ

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман — хроника

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: м. януари

Редактор: Надя Узунова

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Художник: Тотю Данов

Коректор: Мария Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457

История

  1. — Добавяне

Новият заговор

Неуспехите, сполетели японската армия при езерото Хасан, накараха военните да се замислят. Но само да се замислят — неуспехите не бяха в състояние да ги накарат да се откажат от намеренията си да продължат по северното направление на „императорския път“. В групата „Рамзай“ се стичаше от разни източници информация за нови заговори и планове за военни авантюри против далекоизточните области на Съветска Русия и Монголската народна република. След като разкри своевременно замислите на гумбацу за района на Владивосток при езерото Хасан, групата „Рамзай“ продължаваше да следи по-нататъшния развой на събитията.

Сега назряваха събития в района на Халхин Гол, или Номонган, както се наричаше по манджурски тази безлюдна степна област на Монголия, граничеща със съветското Забайкалие. Изминали бяха няколко месеца след хасанския конфликт и на друг участък, сега вече в монголските степи, избухваха гранични инциденти. Войниците от Квантунската армия бяха задържани на свръхсрочна служба в Манджурия… И отново се заговори, че този път не русите, а монголците били заграбили древни земи на Манчукуо.

В токийските вестници се появиха карти на граничния район, на които тази територия се изобразяваше като принадлежаща на Манчукуо. Историята се повтаряше. Рихард Зорге си спомни разказите на Мияги за миналогодишните тайни експедиции на японски топографи край съветската граница. Така бе започнал хасанският конфликт. Сега ставаше нещо подобно. Мияги отново предаде, че към монголската граница са се отправили топографски групи, а освен това метеорологичният отдел на генералния щаб е предприел продължително наблюдение на времето в Камчатка. Не е ли свързано това с политика на далечен, даже свръхдалечен прицел — подготовка на десант, в случай че военните събития се разширят?!

Подполковник фон Петерсдорф предаде на Рихард съдържанието на разговора си с Тоджо. Заместникът на военния министър подхвърлил многозначителната фраза: „Ние ще избършем дъската“, тоест ще започнем отначало. Японската поговорка в устата на генерала позволяваше да се съди за настроенията, сред военните. Фриц фон Петерсдорф се беше запознал с Тоджо миналата година по време на разходка с коне, устроена по случай подписването на антикоминтерновския пакт. Оттогава Петерсдорф поддържаше с Тоджо най-тесни приятелски отношения.

Събитията в Европа — успехите на Хитлер и Мусолини — получиха отклик на другата страна на планетата, те подсилваха войнствения дух на японските генерали. Военният министър Итагаки изпрати на Хитлер поздравителна телеграма по повод завладяването на Судетската област в Чехословакия. В нея се казваше:

„Императорската армия изразява искреното си възхищение и поздравява Германия с успешното провеждане на судетската операция и моли бога да се множат успехите й…“

Телеграмата беше отпечатана във вестниците.

Но твърде много неща оставаха неизвестни на доктор Зорге и неговите помощници.

В генералния щаб отново се върнаха към плана ОЦУ — план за нападение срещу Съветския съюз. Планът, утвърден от императора преди три години, се пазеше в сейфовете на военното министерство. Сега той се нуждаеше от преразглеждане и допълнения. С това се зае началникът на оперативния отдел на генералния щаб. Консултант беше Хонджо. Бившият командуващ Квантунската армия познаваше отлично предстоящия театър на военните действия.

В случай на война с Русия основният удар трябваше да бъде нанесен върху Хабаровск, за да се отреже Приморието. За тази цел се предвиждаше да бъдат използвани дванадесет пехотни дивизии, поддържани от два артилерийски и един танков полк, две кавалерийски бригади и пет полка бомбардировъчна авиация…

След удара върху Хабаровск и овладяването на Владивосток новият вариант на плана ОЦУ предвиждаше настъпление на северния фронт със седем дивизии и придадени към тях технически войски, авиация и диверсионни групи.

В случай на успех на северния фронт трябваше да бъде въведен в действие западният фронт със задача да се излезе до Чита, за да бъде завладяна цялата територия до Байкал.

Началникът на генералния щаб принц Канин одобри плана и го предаде за утвърждаване от императора. Но времето не чакаше и генералният щаб пристъпи към предварителна подготовка на войските по плана ОЦУ.

Командуващият Квантунската армия получи тайна директива с гриф „Кио ку мицу“! — строго секретно, да се съхранява само в сейф и при опасност да се изгори.

„Изхождайки от създалите се за империята условия — се казваше в директивата, — ние трябва да водим предстоящата война против Съветска Русия със стремителен темп и да постигнем бърза развръзка… Съветският Далечен Изток отстои далеч от политически и промишлени центрове и ние няма да можем да решим съдбата на противника само с окупиране на тези райони. Не е достатъчно да го разбием само в бой; ще се наложи да водим война за съкращаването му, да нанесем морален удар вътре в СССР, да приложим принципа на стратегическото съкрушение!

Ще трябва да се придвижим най-малко до Байкал. Япония ще смята окупирания Далечен Изток като част от владенията на Японската империя.“

Квантунската армия се канеше да вземе реванш за неуспеха си при височината Чан Куфън край Владивосток. В района на бъдещия конфликт, в обход на хребетите на Голям Хинган, беше прокарана спешно железопътна линия, по която да се снабдяват войските, действуващи на Читинското направление. Строяха се рокадни автомобилни пътища, складове, полски летища, казарми и други съоръжения, необходими за голяма война.

За усилване на Квантунската групировка беше формирана нова — Шеста армия, чието командуване възложиха на генерал-лейтенант Огисо Рипо; в тази армия се включваха комплектувани по военновременните щатове две пехотни дивизии и още единадесет отделни, също усилени полкове артилерия, мотопехота, кавалерия. Към войските на генерал Рипо беше придаден, освен това, един авиационен корпус в състав от двеста бойни машини.

Това бяха войските от първа линия. Освен това към съветските граници на Благовешченското направление беше насочена Пета резервна армия, която трябваше да настъпи, в случай че конфликтът при Халхин Гол се развива успешно. Командуването на резервната армия беше възложено на Доихара Кендези; за тази цел той бе отзован от Китай, командирован към генералния щаб, а след това изпратен да командува армията… Отново Доихара Кендези, този жрец на войната!

Над съветския Далечен Изток отново надвисна военна заплаха. Впрочем, през изминалите десетилетия тя никога не бе отслабвала.

След четвърт век във военната терминология на империалистите ще се появи терминът „ескалация“ — нарастване на ударите. Но през ония години в японския генерален щаб такова нарастване на ударите наричаха „инциденти“ — военни действия без обявяване на война. Даже многогодишната голяма война в Китай, отнела милиони човешки живота, предшествениците на бъдещите ескалации нарекоха само инцидент.

За извършване на военните авантюри се търсеха съюзници… Затова пристигането на генерал Кошихара в Токио беше съвсем добре дошло. За да не мине през Съветския съюз, той бе летял по околен път от Берлин до Сингапур и оттам в Йокохама.

Генерал Кошихара беше военен съветник при японското посолство в Германия. Преди това бе възглавявал военното разузнаване в генералния щаб. Сега той се превърна в дипломатически куриер. Това обстоятелство само по себе си говореше за важността на писмото, съдържащо тайната на две държави. Кошихара лично се зае да достави това писмо в Токио. За тази цел си струваше да извърши трудното пътешествие от десет хиляди километра… Когато предаваше пакета на генерал Кошихара, фон Рибентроп го предупреди при сбогуването:

— Ние бихме желали съдържанието на писмото да стане известно само на най-тесен кръг наши приятели в Япония… За него не трябва да знае дори господин Того. Ние предпочитаме да работим с военните.

Господин Того — посланик на императорска Япония в Берлин, цивилен човек, не споделяше напълно крайните възгледи на военните кръгове. За тези му настроения Рибентроп беше предупреден от военния аташе генерал Ошима.

Генерал Кошихара веднага докладва в генералния щаб разговора си с фон Рибентроп. И с това всъщност започна подготовката на многообещаващия военен съюз с Германия. Араки беше прав — дипломацията днес трябваше да се води от военните. Трябва да се действува с убеденост, с разбиране на ситуацията, нещо, което липсва на мекотелия Того. Генерал Ошима е по-подходящ, той именно трябва да стане посланик в Германия.

Но бившият военен аташе, генерал Ошима, неочаквано почна да възразява и да доказва, че е по-добре той да остане в Токио. Нужен беше целият авторитет на генералния щаб и специално напомняне за изискванията на военната дисциплина, за да бъде убеден, и по-точно, заставен Ошима да се съгласи с предложението на военния клан.

През октомври, скоро след огорчителните неуспехи при Чан Куфън, генерал Ошима замина за новото си местослужене. Сега военният министър Итагаки можеше да дава указания на японския посланик през главата на министерството на външните работи. Що се отнася до посланика Того, той беше преместен от Берлин в Москва. Там либерализмът на Того можеше да послужи като параван за добросъседски отношения със Съветска Русия…

Почти в същото време беше заменен и посланикът в Италия: за Рим замина Ширатори — близък човек на генералния щаб. Ширатори отплава за Европа с параход през Суецкия канал, а посланикът Ошима замина със самолет поради голямата спешност на започващите преговори.

Дълго време даже Ойген От, пълномощен посланик на Третия райх в Япония, не знаеше за предложението на Берлин да сключи военен съюз с Япония. Едва след няколко месеца Рибентроп го осведоми за това и поиска да бъде информиран за настроенията в правителствените кръгове в Токио. Министърът държеше всичко това да се пази в тайна даже от италианския посланик…

На 23 март 1939 г. Ойген От изпрати в Берлин шифрограма със следното съдържание:

„От добре осведомени източници научих, че японската конференция на петимата министри, под председателството на министър-председателя днес в два часа през нощта, след продължително съвещание, е решила да се започнат дипломатически преговори с Германия по повод сключването на военен съюз против Русия. От.“

Рихард Зорге веднага бе посветен в тайната. Разбира се, това беше победа, успех на Рихард, но колко му струваше тя! Стремежът постоянно да бъде в курса на събитията и да разкрива намеренията на противника изискваше от Зорге неимоверно напрежение на волята, на мисълта и огромни физически усилия. Тежката умора и слабост след прекараната болест се проявяваха в изнурителна безсъница, постоянно главоболие и обща отпадналост. И все пак, той и неговите другари продължаваха да стоят на бойния си пост.

Течеше 1939 година. В японските вестници все по-често се споменаваше географският пункт Номонган, дотогава никому неизвестен район в глухите, пустинни монголски степи, отдалечени почти на хиляди километри от границите на Съветския съюз, от Забайкалието. През последните два месеца тук бяха станали десетки стълкновения между конни баргути и монголски граничари. Под командуването на японски офицери баргутите обстрелваха застави, преминаваха границата, устройваха нападения и по всеки такъв повод страните си разменяха протести, ноти. Обстановката непрестанно се нажежаваше и токийските вестници прехвърляха вината върху монголските гранични части, които уж заграбили древни манджурски земи.

В Москва непрекъснато чакаха нова информация от Рамзай. За Центъра беше много важно да знае най-близките намерения на вероятните противници, но донесенията на Зорге понякога предизвикваха неоснователни съмнения… Обаче прогнозите и предупрежденията на доктор Зорге всякога се потвърждаваха и от него чакаха нови сведения, анализи на събитията и потвърждения на факти. Зорге и неговите хора продължаваха да работят самостоятелно. Именно през 1939 г., когато германският фашизъм въвлече човечеството във Втората световна война, тайният предавател на Рамзай работеше най-интензивно. Клаузен изпрати в етера над двадесет хиляди цифрови групи, шифрирани секретни донесения на Зорге — два пъти повече в сравнение с предната година…

Почти в същото време в Токио, Вашингтон и Лондон започнаха тайни преговори между японски, английски и американски дипломати, които на пръв поглед нямаха никакво отношение към назряващия конфликт край Номонган. При министъра на външните работи генерал Арита идваше посланикът на Съединените щати мистър Грю, дипломат от старата американска школа, отбиваше се също английският посланик Крейги и Арита всячески ги убеждаваше, че японската политика е насочена само срещу Съветския съюз. Убеждаваше ги и се мъчеше да долови как реагират на думите му представителите на Запада. Но дипломатите от Лондон и Вашингтон не се нуждаеха да бъдат убеждавани в онова, в което те самите бяха уверени. Кардел Хъл, държавен секретар на Съединените щати, недвусмислено беше намекнал на японския посланик във Вашингтон, че Америка не би се намесила в един конфликт между Япония и Съветска Русия. Водеше се голяма дипломатическа игра.

Рихард научи това от Ойген От, който му показа донесението, приготвено за изпращане в Берлин.

Империалистическият Запад подстрекаваше японските и германските агресори, разпалваше враждебността на капиталистическите страни, заобикалящи социалистическата държава.

На една от следващите срещи Ходзуми Одзаки показа на Зорге малката книжка на професор Танака. Те се срещнаха в парка Шибуя, близо до императорския дворец, където обикновено се тълпи много народ и подхвърля храна на питомните гълъби. Както винаги се срещнаха „случайно“, хвърляха на гълъбите оризови зърна и тихо разговаряха. После разузнавачите се оттеглиха настрана, седнаха край изкуственото езеро в ъгъла на парка и Одзаки подаде на Рихард брошурата.

„Създаването на великото нравствено обединение на Азия ще стане на три етапа — пишеше авторът. — Отначало ще се обединят Япония, Китай и Манджурия, после към тях ще се присъединят Филипините, Бирма и Индокитай, а на края — Австралия, Индия и Сибир…“

Върху цветната обложка на книгата беше изобразена географска карта на Азия, разчертана с концентрични кръгове. На нея имаше и текст, написан с големи йероглифи:

„До най-южната част на нашата държава има една група малки острови. Ако се вземат те за център, от който ще се опише голям кръг с радиус до Байкал, той ще обхване Приморието, Камчатка, Австралия и Индия… Именно това ще представлява географското, икономическото и расовото обединение начело с велика Япония.“

— Срамувам се за този автор — каза Одзаки, когато Рихард му върна книжката. — Каквото и да се случи, аз никога няма да съжалявам за пътя, който съм избрал. Ненавиждам хората, които мислят като професор Танака. И аз ви благодаря, доктор Зорге, че ме намерихте в Токио…

— За съжаление — отговори Зорге — работата не е само в Танака, този интелигент кръвопиец, който обявява престъпленията за доблест, за нравствено „обединение на нациите“. Впрочем не ви ли прави впечатление колко много са тези мрачни съименници: министър Танака, артилерист Танака и професор Танака. Първите двама подготвят престъпленията, а третият ги оправдава. Професорът Танака може да оправдае всяко зло, което се върши на нашата планета. Но работата не е до него. Щом изчезнат престъпниците, ще изчезнат и теоретиците на престъпленията… Но ние се отвлякохме… Какво ще кажете, Одзаки сан, ако вземем да променим тактиката си?

— В какъв смисъл?

Зорге се загледа съсредоточено в отсрещния бряг на езерото, където играеха деца. На лицето му, обгоряло от пролетното слънце — от брадата до горната част на скулата, — личеше синкав белег, следа от катастрофата.

— Аз мисля, че трябва да преминем към по-активни форми на работа… — каза Зорге.

— Но нима…

— Не, не — Рихард с жест прекъсна Одзаки. — Разбира се, никой не може да ни упрекне в пасивност. Аз говоря за друго. През всичките тези години ние се готвехме за големите, главните събития. Сега тези събития наближават и ние трябва вече не само да ги фиксираме или да ги предугаждаме, но и да се опитаме да им въздействуваме. В този смисъл аз разбирам повишаването на нашата активност. Ние трябва да запазим на всяка цена мирните отношения между Япония и Съветския съюз. Вижте какво става сега…

Рихард разказа всичко, което бе научил тези дни от Ойген От — за съвещанието на петте министри и за съгласието на японския кабинет да се започнат преговори с Берлин за сключването на военен съюз против Съветска Русия. Посланикът От беше получил инструкция от Рибентроп, с която му се предписваше да започне подготовка на военния договор.

Нямаше съмнение, че Хитлер възнамерява да въвлече Япония във война с Русия, веднага щом Германия започне военни действия против русите.

— Трябва на всяка цена да се провали или поне да се отдалечи сключването на такъв договор — каза Зорге.

Ходзуми Одзаки също знаеше някои работи около последните събития. Принц Коное беше напуснал неотдавна поста министър-председател и във връзка с това Одзаки, неговият съветник, беше лишен от възможността да се запознава с документи на правителствения кабинет. Но продължаваха срещите на „любителите на закуски“. А освен това Ходзуми беше получил ново назначение — съветник на управлението на Южноманджурската железопътна линия. Това му даваше възможност да се ползва от обширна информация.

— Между членовете на кабинета — каза Одзаки — няма единно мнение по отношение на новия военен договор. По някои въпроси не могат да се споразумеят.

— По какви именно? — запита Зорге.

— Както се и очакваше, генералният щаб подкрепи предложението на Берлин, но командуването на военноморския флот проявява съмнение — няма ли да сметнат англичаните, че военният договор е насочен и против тях. На страната на Лондон ще застанат несъмнено и Съединените щати. Японските адмирали не се решават още да влязат в конфликт с англо-американците, ако не за друго, то поне затова че запасите от нефт във военноморските бази засега са недостатъчни за морска война. Необходимо е време, за да се натрупат стратегически запаси. Същевременно Германия смята, че военният договор ще укрепи антианглийските позиции на вермахта.

— Струва ми се, че именно това е най-уязвимото място на преговорите — каза Зорге, като разсъди. — Само да можем да ги провалим! Трябва да поговорим с Вукелич.

Уговориха се за следващия път да се срещнат тримата — Зорге, Одзаки и Бранко Вукелич. За тази цел ще е най-удобно може би да отидат в Атами, там започва курортният сезон и една среща между познати няма да предизвика подозрения. Още повече че Рихард наистина имаше нужда от малко почивка.

Одзаки започна да действува предпазливо… В кръга от хората, близки до правителствения кабинет, той изказваше мнението, че един твърде категоричен, много обвързващ Япония договор може да раздразни Англия и Съединените щати. Най-добре би било да се направи малко пазарлък, да се полавира… По отношение на Русия Одзаки се изказваше сдържано, но напълно логично: за съжаление, казваше той, събитията при Чан Куфън показаха, че Русия не е толкова слаба, както се предполагаше. Няма нужда да се бърза! Трябва да се натрупат сили.

Това бяха главните доводи на Ходзуми Одзаки и хората се вслушваха в тях.

За тайния пакт се споменаваше и на сбирките на кръжеца на „любителите на закуски“, които ставаха всяка сряда. Тук Одзаки се изказваше още по-сдържано. Той само цитира веднъж старата японска пословица: „Никога не бързай да кажеш «да» и не бързай да вярваш на онова, което ти обещават…“

Принц Коное обичаше поговорките, казани намясто. Предупреждението на Одзаки му хареса. В Тайния съвет, чийто председател сега беше той, мненията също се схождаха.

Разногласията, възникнали в японския кабинет, предизвикаха недоволство, напрежение и раздразнение в Берлин. Рибентроп искаше ясен отговор. В последните дни на май той писа на От:

„Вчера по време на неофициалната и строго конфиденциална беседа Ошима ми съобщи, че е получил телеграма от министъра на външните работи Арита, от която се вижда, че японското правителство е решило да се въздържа от намеса във войната в случай на европейски конфликт. С много решителни изрази Ошима отговорил, че той се отказва да предаде това становище на правителството на Германия. След това военният министър Итагаки го помолил да не изостря отношенията с Арита, за да не се попречи на по-нататъшното обсъждане на договора. Той потвърдил, че армията е готова да реши този въпрос колкото може по-скоро, даже с риск да падне кабинетът. Ние тук не можем да разберем какво става в Токио и защо японското правителство се държи така неопределено и нерешително.“

Между Токио и Берлин мина черна котка, а именно това целеше групата на Рамзай…

Напролет Рихард замина да си почине за една седмица в Атами — курортно градче на брега на океана, на няколко часа път от столицата. Ишии беше във възторг от предстоящото пътешествие. Облечена в бледорозово кимоно с цвят на цъфнала вишна, тя седеше до Рихард, който шофираше уверено, облегнал се на седалката. Широкият пояс, с извезани от коприна вишневи клонки, плътно, обхващаше талията й. Облеклото съответствуваше на модата за сезона — цъфтежа на вишните; само прическата й — разпуснати по европейски маниер коси — нарушаваше японския национален стил. Рихард се усмихна:

— Ти си като сакура, трябва да цъфтиш в градина…

Ишии погледна Ики — най-сетне се беше малко развеселил…

Пристигнаха в Атами по светло. Най-напред видяха града отвисоко — прозрачен и лек, той се спускаше амфитеатрално, обкръжен от всички страни с планински склонове. Слязоха надолу по тесен и стръмен път.

Свечери се. Преоблякоха се в зеленикавосиви кимона, които им бяха приготвени в наетата хотелска стая, и излязоха да подишат свеж въздух. Осветлената с многоцветни светлини улица Атами Гинза, нагиздена като гейша, се спускаше към брега на океана. В магазинчетата се продаваха сувенири, мънички кактусчета и рибни деликатеси. Вървяха бавно и разглеждаха витрините. Над главите им висяха гирлянди от цветни фенерчета и гъвкави клонки на изкуствена сакура. Зорге погледна часовника си: минаваше осем, всеки момент трябваше да се появи Ходзуми Одзаки. Но той вече им махаше с ръка от отсрещната страна на улицата. До него вървеше жена му — Ейко, есе така миловидна и красива, сякаш времето нямаше власт над нея, а пред тях — дъщеря им Йоко, която Рихард бе виждал още в Китай. Йоко беше много пораснала и пак носеше същия бретон, който закриваше челото й чак до веждите. И тримата бяха облечени в кимона с яркооранжев цвят.

— Комбамва![1]… Дошли сте в Атами да почивате ли? — гръмко възкликна Одзаки, пресичайки улицата. — И сте се настанили във „Фуджи“! Вижда се по сиво-зелените ви кимона…

— А вие предпочитате оранжевия цвят — разсмя се Зорге. — В кой хотел дават това прекрасно облекло?

Жените се запознаха, като направиха дълбоки поклони с длани на колене. Ходзуми каза тихо:

— Вукелич ни чака в ресторанта…

След вечеря отново излязоха на разходка. Бранко Вукелич беше дошъл сам. Рихард знаеше, че отношенията с жена му са пред разрив. Той си спомни първата си среща с Вукелич в неговата квартира. На приятелската вечер жена му не присъствуваше — беше заминала някъде със сина им… Тогава помисли, че е случайност. Но, изглежда, още тогава бяха започнали търканията в семейството на Вукелич. Жена му Еда влизаше в групата „Рамзай“ и разривът им не можеше да не тревожи Рихард.

Ейко се извини и отиде да приспива дъщеря си. Зорге каза на Ишии:

— Мичико, ти вероятно си изморена, иди си почивай, а ние ще походим още малко…

Изпратиха Ханако до хотела и останаха тримата.

— Знаете ли къде бяхме днес? — каза Одзаки. — В храма на богинята Канона, построен от генерал Мацуи. Той сам скулптира статуята на богинята на милосърдието от глина, донесена от Китай.

Командуващият експедиционните войски генерал-лейтенант Мацуи Иване беше вече излязъл в оставка. Същият Мацуи, за когото Рихард разказваше на Агнес Смедли. В Нанкин, на другия ден след като японските войски бяха заели града и по улиците не затихваше кървавата вакханалия, Мацуи заповяда на военните свещеници да четат на площада свещени будистки книги цял ден и цяла нощ, да се молят за душите на падналите японски и китайски войници, за да живеят тези души в мир и покой. Самият генерал като будистки свещеник бе възглавил тържественото богослужение в Нанкин. Мацуи бе изпратил на император Хирохито верноподаническо донесение: „Знамето на изгряващото слънце се развява над Нанкин. На брега на Яндзъ възсия императорският път… Хако ичио!“

Сега на стари години — той отдавна бе прехвърлил шестдесетте, се засели в Атами, стана настоятел на собствения си храм, който бе построил със свои средства. Лицемерно набожният генерал се бе увлякъл във ваятелство. С просмукана от кръв глина, донесена от бреговете на Яндзъ, той беше решил със собствените си ръце да издигне статуя на богинята на милосърдието, пазителка на покоя на човечеството…

Именно това разказа Ходзуми Одзаки на Рихард… После разговорът премина върху събитията в Китай.

Войната в Китай се проточваше и не носеше на японците желания успех. На континента беше прехвърлена вече половинмилионна армия и сега се изпращаха още четиристотин хиляди. Принц Каное, преди още да напусне министърпредседателския си пост, беше говорил самоуверено по радиото за Китай като за решен проблем…

Засягайки назряващите събития при Халхин Гол на монголската граница, Зорге каза:

— Един от нас тримата трябва да бъде там. Мисля, че най-добре е ти да заминеш, Бранко. Тебе вече те познават в Квантунската армия.

Налагаше се непрестанно да се следи развитието на преговорите за военен съюз между Токио и Берлин. Зорге предупреди, ако има нещо важно, да се съобщава незабавно, без да се изчакват уговорените срещи. Те се срещнаха още два пъти в Атами — тримата разузнавачи трябваше да си кажат много неща.

Веднъж, когато останаха сами, Рихард запита Вукелич:

— Как се развиват отношенията ти с Еда?…

— Всичко е свършено, Рихард… Ние сме различни хора. Тук няма нито прави, нито виновни. Просто — различни. — Той помълча и тъжно добави: — Жалко само за сина…

Еда заемаше определено място в групата на Рамзай, изпълняваше задълженията си като куриер и връзка. Какво да се прави сега?… И после Бранко… Тон толкова тежко преживява скъсването…

Бранко пръв напусна Атами. Рихард също не дочака да изтече обещаната на Ханако седмица.

— Прости ми, Мичико — каза й той, — но ще трябва да се върнем в Токио по-рано.

— Кога? — попита Ишии.

— Днес… Ще закусим и тръгваме.

— Значи веднага?

— Да… Извинявай…

Ханако безропотно започна да приготвя багажа. След един час те бяха вече на път. Натъжена, Ханако седеше мълчаливо.

— За какво мислиш? — попита Рихард.

— Не зная, Ики… Ти си толкова странен. Кой знае защо, но струва ми се, че може да те загубя.

— Не е изключено — усмихна се Зорге.

— Бих искала… — Ишии се запъна. — Бих искала да си имаме дете…

Рихард рязко се обърна към нея, сви вежди.

— Не говори за това! Аз нямам право на това, Мичико. Аз не принадлежа на себе си… Виж, когато си отидем в моята родина… Ти ще дойдеш ли с мене, Мичико?

— Да… Но аз не вярвам в такова щастие…

 

 

Борбата за подписване на военен пакт се разгаряше все повече. Военният министър Итагаки се натъкна на упорита съпротива от страна на някои членове на кабинета. Той дори заплаши, че ще подаде оставка, ако кабинетът не приеме германските предложения. За разногласията в правителството Зорге научи от телеграмата, която Ойген От изпрати в Берлин.

„Представител на военния министър помоли да бъде приет срочно по поръчение на Итагаки. Той съобщи, че армията е възобновила борбата за съюз с Германия… Тъй като досега генерал Итагаки не можа да пробие единния фронт на другите министри, той е решил като последна мярка да рискува и си подаде оставката от поста военен министър, което ще повлече оставката на целия кабинет. Младите офицери поддържат Итагаки, те настояват да се сключи на всяка цена военен съюз с Германия.

Във връзка с упоритата съпротива срещу военния съюз се разпространяват слухове, че военните замислят терористични действия спрямо противниците на договора.

Същността на разногласията при подготовката на военния пакт се свежда до следното: някои цивилни членове на кабинета считат, че Япония няма да може да окаже практическа помощ на съюзника си, в случай че Англия или Франция нападнат Германия. Те настояват в договора да бъде отбелязано, че военният пакт е насочен не против Запада, а против Съветска Русия. В противовес на това военните кръгове се придържат към германското гледище и смятат, че освен антируска насоченост договорът трябва да има за цел да сплаши Съединените щати, да парализира активизирането на политиката им в Европа и в Далечния Изток.“

Разговорът се водеше в кабинета на посланика, шифровачът току-що бе донесъл телеграмата на Ойген От за подпис, преди да я пусне в шифровата машина.

— Какво ще кажеш, Ики? — попита От, когато Зорге прочете телеграмата.

— Струва ми се, че японците усложняват и протакат подписването на договора. Очите им шарят на юг и на север… В Берлин трябва да знаят това. От друга страна, аз няма да се учудя, ако един прекрасен ден науча, че военни екстремисти са убили някой от неугодните им ръководители в правителството… За Япония да се отстраняват неудобните е най-обикновено нещо…

— Ти си прав — каза От, — но покушенията не всякога са сполучливи. Повече ме интересува сега това, което каза преди малко — че японците явно протакат преговорите.

Той взе текста на донесението и прибави на ръка: „Създава се впечатлението, че Япония протака подписването на договора.“

Рихард си помисли: „Браво на Одзаки — работата му вече дава резултати. Изглежда, че напипахме уязвимото място в преговорите…“

Но Итагаки не слагаше оръжие. През май той изпрати на посланика Ошима инструкция, подписана от началника на генералния щаб. Военният министър водеше преписка с посланика през главата на министерството на външните работи. За тази преписка с Ошима той разполагаше със собствен шифър, до който никой друг нямаше достъп.

„Армията е решила твърдо — се казваше в инструкцията — да спечели този спор дори с цената на падането на кабинета. Ние сме за проекта на договора, разработен от генерал Кошихара. Трябва да се очертае тясно кръгът от въпроси, отнасящи се до оказването на взаимна военна помощ в съответствие със секретното съглашение, което ще бъде приложено към основния договор. Ние желаем този план да бъде осъществен от Германия колкото е възможно по-бързо.“

Но тази бързина не се постигаше. Времето течеше. Преговорите се протакаха. Именно това и целеше доктор Зорге.

През май 1939 г. събитията при Халхин Гол достигнаха своята кулминация. По средата на месеца група конници от баргутския кавалерийски полк атакува една монголска гранична застава и като навлезе на двадесет километра, стигна до източния бряг на река Халхин Гол. Преди кавалерийската атака японски самолети обстрелваха заставата и хвърлиха бомби. Между монголските войници имаше двадесет убити и ранени. Същия ден японски бомбардировачи извършиха нападение върху град Баин Тумен и бомбардираха Тацман Булак на територията на Монголската народна република.

Край съветското Забайкалие бяха започнали военни действия.

Бележки

[1] Добър вечер.