Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chatelaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Господарката

Английска. Първо издание

Художествено оформление: „Megachrom“ — Петър Христов

Оформление на корица: Петър Христов

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Декември 1891 година

— Мога ли да полюбопитствам за причината, предизвикала тази малка разходка до Хавърхърст?

Уилоу погледна приветливото лице на Пелам и въпреки че не му беше простила напълно нахалството, което той прояви преди един час, реши да признае истинската причина за отиването си там. Не можеше да види някаква проява на нелоялност към Роуел, ако направеше това. Още повече тя бе любопитна да чуе мнението на Пелам за неговата сестра. Сега беше радостна, че бе приела предложението му да я закара до селото този следобед, тъй като и без това той нямаше какво по-добро да направи през този ден.

Пелам слушаше с променлив интерес нейното мнение за състоянието на Доди. Когато тя завърши краткия си разказ, той сви широките си рамене, подкара коня покрай църквата в Хавърхърст и се отправи нагоре по Хай Стрийт. Макар че не валеше, въздухът беше влажен и студен и по улицата се мяркаха малко хора.

— Тъй като ме питаш за моето мнение, с удоволствие ще ти го дам — каза той с тон, по-сериозен от този, който обикновено използваше. — Мисля, че можеш да си навлечеш неприятности, Уилоу. Grandmère ще възнегодува срещу твоето вмешателство и ако по някакво чудо старият Форбс те подкрепи, то тя ще се възмути и от това. Нито пък можеш да очакваш, че Роуел ще се обърне срещу Grandmère. Никога не го е правил. Само ще го настроиш против себе си, а това не ще е добро начало на семейния ти живот.

Уилоу го гледаше унило.

— Но Пелам, ти ме съветваш, без да вземаш предвид бедната Доди. Защо тя трябва да бъде обречена на такова мизерно съществуване, само защото разнообразяването на живота й може да смути Grandmère или Роуел?

Пелам изглеждаше изненадан.

— Знаеш ли, никога не съм мислил много за начина на живот на Доди. Тя винаги е живяла по този начин, доколкото си спомням, и несъмнено никога не ми е идвало наум, че той може да се подобри.

Пелам дръпна юздите и коня спря пред къщата на доктора. Като се обърна, той се усмихна и слезе, за да й помогне да излезе от двуколката.

— Почакай да видиш какво ще ти каже доктор Форбс — предложи той. — Само не се разочаровай, ако и той потвърди становището на Grandmère.

Когато Уилоу беше въведена в къщата от възрастна прислужничка, тя се опита да не обръща внимание на опасенията, които думите на Пелам предизвикаха у нея. Той беше повторил предупрежденията на Роуел относно позицията на тяхната баба. Тя потъна в мисли по този въпрос, докато прислужничката отиде да потърси доктора. След малко той влезе в тесничката, доста мръсна стая, която Уилоу взе за негов кабинет.

— Лейди Рошфорд! Наистина съм поласкан от вашето посещение. Надявам се, не се чувствате неразположена?

Уилоу разглеждаше мъжа с интерес. Макар че бе около петдесетте, косата му беше посивяла и му придаваше вид на много по-възрастен. Бакенбардите му също бяха прошарени, а бледосините му очи бяха наполовина скрити от очила с метални рамки. Той бе висок мъж с едър кокал, чиято физическа сила беше в противоречие с неговия вроден слаб характер.

Като всички в селото, Джон Форбс отдавна бе осведомен, че най-големият от момчетата на семейство Рошфорд се е оженил за богатата млада американка, която беше гостувала в имението преди две години. Той разглеждаше несигурно новата, млада господарка на Рошфорд. Не можеше да се отрече, че беше хубава. Съчетанието на светлозлатистата коса и тъмнокафявите очи действаше с непреодолима сила. Може би, ако й се подмаже, щеше да бъде канен в имението и извън задълженията си по лекуването на неговите обитатели. Беше известно, че американците нямаха такова чувство за класово разделение, както англичаните.

— Причината за моето посещение е съвсем проста — му каза Уилоу. — Съпругът ми и аз искаме да знаем повече за състоянието на неговата по-малка сестра Дороти. Ще бъдете ли така добър да ме осведомите?

Докторът побърза да отговори:

— О, да, малката мис Доди. Надявам се, че тя не е болна?

— Напротив — отговори Уилоу. — Тази сутрин я намерих в отлично състояние и дух. Не искам да оспорвам становището на лейди Рошфорд, както вие ще разберете, но въпреки това ми е трудно да приема нейното твърдение, че Доди е умствено и физически недобре. Лейди Рошфорд ми каза, че вие ще се съгласите с нейното твърдение и аз дойдох при вас, за да ви попитам и да изясня въпроса за себе си. Доди болна ли е в умствено отношение?

Джон Форбс се почеса по главата, а след това пръстите му започнаха нервно да барабанят по бюрото, докато се чудеше как най-безболезнено да се измъкне от затрудненото положение, в което го бе поставила младата лейди Рошфорд.

— На такива въпроси не може да се отговори еднозначно с „да“ или „не“ — отговори уклончиво той. — Детето е с позабавено развитие, няма съмнение в това. Както знаете, при лявата й ръка и крак има голям физически недъг, а освен това е много слаба и болнава.

— Не питам за това — упорстваше Уилоу. — Искам да знам, дали мозъкът й е увреден, доктор Форбс?

— Не може да се очаква да бъде в ред, скъпа ми лейди Рошфорд. Степента на ненормалност е един спорен въпрос. Но спокойствието, предпазването от стрес под каквато и да е форма, изобилната, качествена храна и почивката — това са естествените предпазни мерки срещу предразположението към мозъчен удар.

Уилоу се намръщи. Тя отгатна правилно, че докторът отбягваше директния отговор.

— От какво да получи удар, доктор Форбс? — настоя тя.

Докторът я погледна разтревожено. Не й ли беше казано за болестта в семейството? — запита се той. Като че ли прочела мислите му, Уилоу продължи:

— Знам, че майката на Доди е страдала от меланхолия. Знам също, че е имало още две малки момиченца, които са починали още като бебета. Това наследствена слабост ли е или не, докторе?

Нейният събеседник се разсмя с престорена веселост.

— Скъпа моя млада лейди, медицинската наука не е в състояние винаги да бъде точна, както вие, може би, с вашата неопитност по тези въпроси предполагате. Ние, като професионалисти, сме още в началото на изследване на дейността на мозъка. Отдавна обаче е установено, че страданията от този род наистина се предават от поколение на поколение. Естествено, лейди Рошфорд е загрижена и иска внучката й да бъде предпазена, доколкото е възможно, от тази тенденция. Радостен съм да отбележа, че нейните — нашите методи — на лечение на детето, се оказаха много задоволителни.

Уилоу си пое дълбоко въздух.

— Да разбирам ли от всичко, което казахте, че мислите, че един по-нормален начин на живот може да бъде вреден за нея? Защото аз не мога да повярвам, че някому може да навреди разглеждането на книжки, излагането на слънчева светлина, удоволствието от такива прости занимания като нанизването на синци или преписването на писма. Наистина, чувствам съвсем осезаемо, че малкото момиче има нужда от някакво занимание и бих желала да дадете съгласието си за това, за да може най-после да видим как тези неща й въздействат. Ако забележим и най-малки следи от напрежение, тогава ще спрем веднага.

Докторът отиде до прозореца и се вгледа навън. Каза си, че желанието на посетителката не е неразумно. Той позна Пелам, който чакаше отпред в двуколката, но в момента неговите мисли не се занимаваха с тази претенциозна фамилия като цяло. Искаше да направи добро впечатление на младата баронеса и да й достави удоволствие, а от думите й личеше, че нейният съпруг също поддържа мнението й. Колкото до старата лейди Рошфорд — той знаеше много добре, че главната й грижа бе това нещастно, малко, сакато дете да не бъде излагано на показ.

„Ние не искаме всички приятели на момчетата или други гости на семейството да се чувстват неудобно от вида и недъзите на детето — бе казала безцеремонно тя преди около единадесет години. — Това може да намали шанса на моите внуци да сключат подходящи бракове, не можем да избегнем клюките, но можем поне да ограничим подробностите, които да се узнават от първа ръка. Нека детето остане затворено в стаята си, където ще може да се радва на всички удобства и ще избегне унижението да бъде съжалявано от слугите.“

Докторът въздъхна.

— Ако искате да дадете на детето няколко играчки, то аз не виждам нищо лошо в това — каза той на Уилоу. — Но ако забележите и най-незначителното влошаване на състоянието й…

— Но, разбира се, докторе — прекъсна го Уилоу, сърцето й биеше победоносно. — Ще внимавам Доди да не бъде претоварена. Обещавам ви!

Състоянието й на еуфория я накара да отиде веднага до двуколката и импулсивно да прегърне Пелам. Той изглеждаше изненадан, когато тя му разказа за разговора с лекаря. После й се усмихна и й помогна да се качи в двуколката.

— Уилоу, ти си съблазнила бедния човек със своята красота и той е взел по-доброто решение — каза той. — И така, къде искаш да отидем сега? В селския магазин?

С присъщото си добродушие той изчака търпеливо, докато Уилоу отиде до малкия магазин, който служеше също и за поща. Беше идвала тук заедно с момчетата от семейството да си купува бонбони през идиличното лято, което беше прекарала в имението, така че възрастната жена, която държеше магазина, я поздрави с лъчезарна усмивка.

— Ще дойда при вас след минутка, мис Уилоу — искам да кажа, лейди Рошфорд — поправи се бързо тя. — Трябва да свърша с този господин и веднага ще ви обслужа.

За пръв път Уилоу забеляза високия, слаб, с малко небрежен вид млад човек, който стоеше в отдалечения край на магазина. Като усети погледа й върху себе си, той повдигна учтиво шапката си. За миг у Уилоу се появи чувството, че го беше виждала преди, но не можеше да се сети при какви обстоятелства. Положително не беше селянин, нито фермер, но нямаше и вид на някой от приятелите на семейство Рошфорд. Дрехите му изглеждаха износени, а светлокестенявата му коса се нуждаеше от вниманието на селския бръснар.

— Позволете ми да ви се представя, лейди Рошфорд — каза той, като пристъпи напред, а големите му привлекателни сиви очи й се усмихнаха любезно. — Името ми е Джеймс Макгил и съм местният учител.

Уилоу протегна облечената си в ръкавица длан и се здрависа с него.

— Предполагам, че сте изпратен от Провидението тази сутрин тук — каза му тя с присъщата си откритост. — Вижте, мистър Макгил, дошла съм да купя нещо за четене и писане за моята малка зълва — тя е на единадесет години, но е инвалид. Кой по-добре от вас може да ме посъветва да избера най-подходящите материали?

Джеймс Макгил се усмихна отново. Той никога не беше ходил в имението, но знаеше всичко за семейство Рошфорд и беше чувал за болното дете. Селската клюка гласеше, че малкото момиче било ужасно обезобразено, а също така и умопобъркано. Така че се изненада от мисията на Уилоу.

Избра плоча за писане, тебешир и две рисувани книжки, а в това време Уилоу взе разноцветни мъниста и няколко японски цветя. Тези малки хартиени листчета трябваше да се пуснат в чаша с вода, за да се разтворят и превърнат в малки разцъфнали цветове… Уилоу вече си представяше с каква радост щеше да ги наблюдава Доди.

— Обадете ми се, ако сметнете, че момичето ще има нужда от още нещо за в бъдеще, моля. Ако тя не може да чете и пише, както казвате, може би аз ще имам възможност да й предам няколко елементарни урока — предложи любезно учителят.

— Това е извънредно любезно от ваша страна, сър — каза топло Уилоу.

Тя трябваше да попита Роуел, дали може да покани този приятен млад човек в имението — дори да посети малката Доди, за да прецени нейните интелектуални възможности.

Но Пелам скоро охлади тази идея, докато караше двуколката към къщи.

— Учителите, както и лекарите, и свещениците, скъпа моя Уилоу, не са социално равни с нас. Лично аз съм съгласен да разговарям с тези хора, но можеш да бъдеш сигурна, че Grandmère няма да ги приеме, нито пък Роуел.

— Ох, Боже! — въздъхна Уилоу. — Предполагам, че някой ден ще науча всички „може“ и „не може“, които е необходимо да знам, за да бъда добра съпруга на Роуел. Ти ще ми помогнеш, нали, Пелам? Няма да ти се разсърдя ни най-малко, ако ми посочваш случаите, където изглежда, че греша.

Чертите на лицето на Пелам се смекчиха и той се усмихна.

— Скъпа ми снахо, ако наистина искаш моя съвет, тогава позволи ми да те предупредя да не действаш прекалено импулсивно и да разказваш за плановете си относно Доди. Grandmère със сигурност няма да ги одобри, а Роуел ще ти загатне, че трябва да си гледаш твоята работа, а и с това, което свърши този следобед, едва ли ще му станеш по-мила. Кой казваше: „Който върви бавно, стига далече!“ Роуел не обича да бъде тласкан към нещо, което не е по план, което е неясно. Колкото до мистър Джеймс Макгил, не бих споменавал изобщо за него.

Въпреки че Уилоу със своя бърз ум разбра веднага, че Пелам има право, то самият факт я потисна. Щеше да й хареса много повече, ако можеше да сподели радостта и вълнението си с Роуел и да усети, че те работят заедно за постигането на една цел — да направят живота на неговата малка сестра по-щастлив.

— Толкова много го обичам — каза Уилоу на глас това, което си мислеше.

Веселото лице на Пелам придоби сурово изражение.

— Знам това — и макар че може би мислиш, че нямах право да говоря така, тогава аз не се шегувах, когато те предупредих да не позволяваш Роуел да означава толкова много за теб, Уилоу. Наистина, няма да ми е приятно да те видя наскърбена.

— Наскърбена? Но защо, Пелам? Ние с Роуел се обичаме и…

— И моят скъп брат Роуел имаше необходимост от пари, когато се ожени за теб, Уилоу. Финансовото положение на семейство Рошфорд беше в печално състояние през последните две години. Съжалявам, ако е прозвучало жестоко, но вероятно е по-добре да ти кажа истината, отколкото да ти позволя да се заблуждаваш с детски фантазии за любовта.

Лицето на Уилоу потъмня от яд, а очите й святкаха гневно, когато каза:

— Как е възможно да знаеш какво изпитва Роуел към мен, Пелам? Мисля, че ти ревнуваш своя брат и искаш да се изпречиш между нас. Да намекваш, че той се е оженил за мен заради парите ми, е много непочтено от твоя страна.

Пелам я погледна със смесица от съжаление и ирония.

— Сигурно ревнувам, Уилоу, и си го признавам. Преди две години, когато танцувахме в дългата галерия и аз те целунах — спомняш ли си? — бях сигурен, че ще станеш най-прекрасната и привлекателна от всички жени. Е, ти не ме разочарова. Ако беше дошла неомъжена в Англия, то със сигурност аз щях да се оженя за теб. Никога не можеш да бъдеш в пълна безопасност, когато си с мен, Уилоу. Намирам те за твърде привлекателна. Но щом нещата се подредиха по този начин и тъй като много държа на теб, ще се радвам, ако Роуел те направи щастлива. Но той не те обича по този начин, по който ти явно го обичаш. Не искай и не очаквай това от него, Уилоу.

Но тя очакваше тъкмо това и нейното съзнание напълно отказа да приеме ужасното предположение на Пелам, че Роуел се е оженил за нея, само защото е богата. Беше казал, че я обича и се беше заклел в това. Той беше нейният съпруг.

Като че ли за да опровергае предположението на брат си, Роуел бе особено внимателен и мил, когато семейството се събра в голямата трапезария на вечеря. Grandmère беше решила да ги удостои с присъствието си и Роуел бе този, който разсея всяко неудобство, произлизащо от въпроса кой да седне на челното място на масата срещу него, предлагайки на Уилоу да се настани до него.

— Нямах възможност да говоря с теб през целия ден, скъпа моя — каза й тихо той. — Изглеждаш така прекрасна тази вечер. Тази розова рокля ти отива много. Кълна се, не мога да сваля очите си от теб.

Той продължи да й прави малки възхитителни комплименти по време на вечерята и Уилоу почувства, че се отпуска. Беше като някога, когато се бяха върнали в хотела „Сан Реджис“ в Ню Йорк по време на сватбеното им пътешествие.

Странно защо нито Роуел, нито Grandmère я попитаха за нейната разходка днес следобед. Като си спомни съвета на Пелам, тя също не повдигна въпроса. За момента единствената й грижа бе да се увери отново в любовта на Роуел. Често усещаше погледа на Пелам, отправен към нея, но не му обърна внимание, тъй като беше сигурна, че той отново иска да я дразни и да й се подиграва. Не трябваше да взима думите му толкова присърце.

Последните й съмнения изчезнаха по-късно същата вечер, веднага щом Нели напусна стаята и Роуел се появи в халата си. На красивото му мургаво лице се появи усмивка, когато той се приближи до леглото и каза:

— Мислех, че никога няма да настъпи подходящ момент, за да можем да се оттеглим. Смятам, че щеше да бъде неприлично, ако бях показал много ясно нетърпението си да заведа моята любима в леглото, не си ли съгласна, Уилоу?

Той съблече халата си и все още облечен в нощната си риза, се качи при нея в леглото с балдахина. За пръв път, доколкото можеше да си спомни тя, той не загаси лампите. С едната си ръка започна да милва копринената й коса, а с другата да гали гърдите й.

— Много си хубава и аз те желая — шепнеше й той. — И знам, че братята ми ми завиждат. Видях начина, по който Пелам те гледаше и знам много добре, за какво си мислеше. Този малък дявол би искал да е на мое място!

— Може би не е прието една жена да казва такива неща, но мисля че си много красив — прошепна Уилоу — и съм щастлива, че и ти ме намираш за красива.

Роуел не изглеждаше недоволен от думите й. Дишането му се ускори и като отметна завивките, той хвана нощницата й и нетърпеливо я издърпа през главата й. Тя чу неговият вик на възхищение, когато остана да лежи съвсем гола пред него и в същото време самата тя започна да диша тежко от удоволствие. Със смущение усети, че малките й розови зърна бяха станали твърди и щръкнали, като че ли и те искаха той да ги обсипе с целувки. Роуел целуваше устните й, а ръцете му жадно обгърнаха тънкия й кръст и после се спуснаха надолу по леко заоблените й гладки бедра.

Инстинктивно ръцете на Уилоу се спуснаха надолу, за да почувстват тялото на нейния любим. Тя все още се плашеше малко от този удивителен символ на мъжественост с неговото, както изглеждаше, независимо желание да се уголемява и втвърдява. Знаеше, че щеше да я заболи, когато Роуел проникнеше навътре в тялото й, но все пак тя копнееше точно за това. Даже след като той се оттеглеше от нея, този копнеж оставаше и тя бе изненадана, че в един миг страстта можеше да бъде толкова силна и завладяваща, а после, също така неочаквано ставаше неподвижна, безчувствена, безжизнена. Беше сигурна, че имаше още много да се учи за тази страна на брачния живот и че само липсата на опит я караше все още да очаква нещо, без да знае какво беше това, което искаше; така тя лежеше тъжна, без да има причина да се чувства нещастна; самотна, дори в прегръдките на своя любим.

Но тази любовна нощ може би щеше да бъде различна, мислеше си тя, когато почувства, че мъжествеността на Роуел започна да се увеличава, чу неговото бързо, възбудено дишане и разбра, че много скоро той ще я потърси и ще намери пътя между бедрата й към нейната скрита женственост. Собствената й възбуда не беше по-малка от неговата и тя се притисна до него. Бедрата й се свиха и инстинктивно започнаха да се движат в ритъм с неговите. Този път за разлика от миналите случаи, тя почувства по-голяма наслада да се разлива по гърдите, стомаха и слабините й. Тялото й се извиваше, притискаше, крещеше Роуел да я понесе във висините на тайнственото вълшебство, което ги очакваше там.

Но внезапно движенията на Роуел спряха, той издаде тих стон на удоволствие и се отпусна. Чувството за загуба тя възприе като оскърбление, тъй като възбудата във вените й отказваше да стихне. Тя се притисна до него и бе готова да се разплаче.

— Роуел, Роуел — извика тя. — Обичам те, обичам те!

— И аз те обичам, скъпа моя — промълви той. — Спи спокойно сега. Ти също трябва да си изморена.

С неочаквана доброта, той я целуна нежно. С известна изненада той си мислеше сънливо, че младата му съпруга изглежда наистина се наслаждаваше на съпружеския любовен акт. Винаги бе смятал, че това е необичайно за омъжените жени, които, както той предполагаше, гледаха на изискванията на своите съпрузи само като на задължение. Джорджина беше различна, разбира се, но Джорджина не беше родена лейди, а актрисите бяха съвсем друга категория жени.

Роуел заспа, преди да стигне до някакво заключение по този въпрос. Младата му съпруга лежеше будна и се бореше с напиращите сълзи. Тя се утешаваше с мисълта, че Пелам греши. Любовта на Роуел към нея беше толкова силна и страстна, както трябваше да бъде при един предан съпруг. Беше нейна грешка, а не негова това, че тя беше нещастна сега, когато той очевидно беше доволен. Той беше доказал любовта си към нея и необходимостта, която имаше от нея, и беше абсурдно тя да иска повече, без дори да знае какво беше това, което искаше. Те се обичаха по всички възможни начини и тя трябваше да бъде доволна.

Когато се събуди сутринта, Роуел беше в отлично настроение. Той целуна Уилоу по косата и стана от леглото.

— Може би ще искаш да дойдеш с мен до гарата след като се наобядваме, за да посрещнем братовчедката Люсиен и Силви — предложи той, като позвъни със звънеца, за да повика камериера си.

Уилоу седна в леглото и обгърна коленете си с ръце. Очите й заблестяха и тя даде израз на удоволствието си от тази перспектива.

— Не се съмнявам, че имаш много задължения, с които ще се заемеш тази сутрин — каза неочаквано Роуел.

Тази забележка подтикна Уилоу да заговори по въпроса, който заемаше мислите й:

— След като уточня менюто с готвача и разговарям с мисис Спиърс относно пристигащите гости, ще отида да видя Доди — отговори тя, като наблюдаваше с безпокойство лицето на съпруга си.

Той не показа никакъв признак на недоволство. Уилоу възприе индиректния маниер на поведение по този въпрос, който й бе препоръчал Пелам.

— Доктор Форбс изглежда много разумен човек — каза тя. — Вчера разговарях с него и той не възрази Доди да има малко играчки, с които да се занимава. Какво ще правиш тази сутрин, любов моя?

— Имам да оправям някои документи, с които е крайно време да се заема — отговори Роуел и в същото време камериерът му похлопа на вратата. Той изглежда не се заинтересува от това, което тя каза за малката му сестра. — Ще се видим на обяд, скъпа моя.

Веднага, щом като той отиде в тоалетната стая, Уилоу позвъни на Нели, а сърцето й пееше весело. Тя реши да благодари на Пелам. Колкото и неприятен да беше в забележките си към Роуел, той със сигурност й помогна да постигне целта си относно Доди, без да има нужда да прибягва до обстойни обсъждания на въпроса със съпруга си.

Малкото момиче беше изумено от подаръците на Уилоу. Със светнали очи то благодари отново и отново на своята благодетелка.

— Не трябва да се преуморяваш! — предупреди детето Уилоу, като наблюдаваше възхитеното лице на Доди, която гледаше малките японски цветя, които магически се отвориха във водата. — Ти и аз участваме в един малък заговор — каза тя — особен вид тайна. Един ден искам да можеш да четеш и да пишеш, Доди, но ако се почувстваш зле, тогава ще бъда принудена да взема всичките нови неща, които ти подарих. Разбра ли? Трябва да ми обещаеш, че ще кажеш на Вайълет веднага щом се почувстваш изморена.

— Обещавам, обещавам, обещавам! — извика малкото момиче, което в същия миг забрави за своята саката ръка и се опита да обвие и двете си ръце около Уилоу. Малката саката ръка се повдигна съвсем слабо и увисна, подавайки се под широкия ръкав на нощницата. Състрадание сграбчи сърцето на Уилоу, но тя решително си наложи да не го покаже, докато целуваше топлата нежна буза на детето.

Огромните очи на Доди бяха станали кръгли от възбуда:

— Тоби казва, че може би един ден ще мога да чета и да пиша — прошепна тя. Сега беше неин ред да каже на Уилоу една тайна — че обича Тоби най-много от всичко на света. — С изключение може би на теб — добави срамежливо тя.

Уилоу се разсмя:

— Това е само защото ти дадох няколко хубави играчки. Ако ги прибера, ти ще спреш да ме обичаш.

— Не е вярно! Мисля, че ти си красива и аз ще те обичам цял живот — извика детето.

Уилоу остана дълго при нея, за да й покаже как да използва тетрадката и след това забърза надолу по стълбите. Роднините на Роуел бяха първите й гости и тя искаше да бъде сигурна, че нищо от което биха имали нужда, нямаше да липсва в стаите им. Камините вече бяха разпалени във всички спални и една прислужничка поставяше топли бутилки между чаршафите. Мисис Спиърс се беше погрижила за всички подробности.

До обяд оставаше още половин час и Уилоу реши да отиде при Тоби. Както предполагаше, той беше в лабораторията си. Щом я видя, той веднага остави настрани листата, на които пишеше, и я поздрави с топла усмивка.

— Това е едно неочаквано удоволствие, Уилоу — каза той, като премести няколко тежки книги от фотьойла, за да може тя да седне. — Рядко имам възможността да говоря с теб, като изключим времето за хранене.

Той изчисти тапицерията с носната си кърпа, като че ли искаше да се извини.

Уилоу погледна този странен, непредсказуем девер.

— Предполагах, че си много зает със своите изследвания, за да имаш време за празни приказки — каза тя, като се усмихна.

Той отвърна на усмивката й, но гласът му беше сериозен, когато каза:

— Може би все още не те познавам много добре, Уилоу, но мисля, че не си склонна към онзи род женски приказки, които трябва да призная, са огромна загуба на време — кой на какъв бал е бил, кой се бил облякъл по последна мода, коя била царица на бала и коя дама е останала без кавалер! Не, аз не притежавам способността на моя скъп брат Пелам да се увличам по такива баналности.

— Знам, че работата ти е важна за теб — каза Уилоу. — Ето защо не искам да те безпокоя.

— Тогава се радвам, че имаме възможност да разсеем недоразумението — каза спокойно Тоби. — Никога не съм толкова зает, че да не мога да прекъсна работата си заради теб.

Уилоу се почувства внезапно отпусната и много щастлива.

— В бъдеще ще безпокоя професора по-често в бърлогата му — каза тя. — Тоби, отдавна искам да говоря е теб… за Доди.

Изразът на лицето на Тоби се смекчи и той притегли стола си по-близо до Уилоу.

— Доди ми каза колко чудесна си била към нея.

— Не съм сигурна дали „чудесна“ е вярното прилагателно — отговори Уилоу със стеснително задоволство на комплимента на Тоби. Тя разказа накратко за това, което беше направила за детето.

— Страхувам се, че не съм толкова смел, колкото си ти, Уилоу — каза притеснено той. — Отказах се от идеята да организирам един по-нормален живот за Доди, когато разбрах колко безнадеждна щеше да бъде битката. Сега виждам, че не съм бил прав и вместо да чакам Grandmère да даде съгласието си, аз трябваше да постъпя като теб — просто да действам без нейната богословия. Поздравявам те, скъпа моя Уилоу. И моля те, разчитай на мен за каквато и да е подкрепа, която мога да ти окажа за в бъдеще.

Уилоу се засмя щастливо.

— Може би ще имам необходимост от подкрепата ти твърде скоро, но за други неща — каза тя. — Искам да те попитам за братовчедката Люсиен и дъщеря й. Знам, че са роднини на Grandmère и се чудя…

Тоби се усмихна и я прекъсна.

— Знам за какво се чудиш — дали те са толкова строги и властни, като нея. Е, добре, отговорът е „да“ за братовчедката Люсиен и „не“ за Силви. Сигурен съм, че няма да харесаш първата, но втората ще обикнеш. Ние всички обичаме Силви. Тя е много хубава и много забавна. Grandmère често й се сърди, но Силви просто не го забелязва. Ще я харесаш, Уилоу. Сигурен съм в това.

Преценката на Тоби за това, което Уилоу ще изпита, когато се запознае със своите гостенки, се оказа изненадващо вярна. Племенницата на Grandmère, Люсиен Шевалие, беше по-младо издание на своята възрастна леля. С бледа кожа и бадемови очи, тя имаше същата ниска и закръглена фигура, която имаха Grandmère и кралица Виктория. Тъмната й коса беше прошарена, а очите й — почти черни, бяха блестящи, умни и любопитни. Дотолкова, доколкото нейната тантуреста фигура й позволяваше, тя изглеждаше извънредно шик, каквато наистина беше дъщеря й. И двете бяха донесли по един пътнически сандък, пълен с дрехи — всичките по последна парижка мода. Маниерът на държание на братовчедката Люсиен към Уилоу беше малко покровителствен и тя не даваше думата на никого по време на хранене.

Но Силви, както Тоби беше предсказал, бе красива и очарователна. Въпреки че тя също имаше мургавата кожа на своите латински прадеди, нейната външност бе без недостатък. Тъмните й бадемови очи бяха много по-големи от тези на майка й, нежни, изразителни и много по-често биваха озарени от закачлив смях.

Явно, тя бе напълно непроницаема за неодобрението, което леля й показваше към нея. По време на вечерята, през първата вечер от гостуването им, храната беше прекъсната от разгорещени закачки относно малкото куче, което Силви беше довела със себе си от Франция.

Grandmère беше установила правилото да не се допускат никакви кучета в къщата. Лабрадорите и другите породи ловджийски кучета, които принадлежаха на момчетата от семейството, бяха подслонени в колиби близо до конюшнята.

— Моят малък Бижу е твърде дребен, за да бъде неприятен за някого, Grandmère — каза решително Силви, когато старата лейди Рошфорд я помоли да премести кучето навън, в колибите. — Той е безвреден и съвсем малък. Освен това, може да умре от студ навън.

Обидена, Grandmère се обърна към племенницата си за подкрепа, но братовчедката Люсиен сви безпомощно пълничките си рамене.

— Щом ти не можеш да я склониш, тогава и аз не мога, лельо Клотилд — каза тя и добави по-тихо: — След брака си стана съвсем мъчна. Страхувам се, че мога да направя твърде малко. Тя е самостоятелна и финансово независима и hèlas, elle le sait[1] — завърши на френски тя.

Grandmère изсумтя сърдито. Тя не одобряваше това жените да бъдат финансово независими, особено ако са толкова млади, колкото Силви.

— Най-добре е да й намериш друг съпруг, Люсиен — и то по-бързо — каза тя. — Няма да е много трудно, още повече, че момичето има пари… и изглежда толкова добре — добави злобно тя.

Но Силви фон Зенден нямаше каквото и да е намерение да остави вдовството зад гърба си, както каза на Уилоу същата вечер. Двете момичета бяха седнали на края на леглото на Силви и разговаряха.

— Да направя това, означава отново да се заробя — каза тя, като се усмихна. — Сега съм свободна да отида където ми хареса, да си купя каквото искам, дори да флиртувам с когото ми харесва и няма съпруг, който да ми забранява да го правя.

— Но не си ли обичала съпруга си? — попита Уилоу. — Не си самотна без него? Дори само след няколко седмици брачен живот, не мисля че мога да понеса да бъда без моя Роуел.

Силви сви по френски маниер раменете си.

— Ах, Роуел — каза изразително тя, произнасяйки „р“-то с френско произношение. — Той е много красив, признавам — най-красивият от всички братя. Макар, че Пелам… — тя се усмихна заговорнически на Уилоу — той е много по-забавен във флирта. Роуел е толкова сериозен, но все пак е най-големият и е глава на семейството, така че мисля, че това е нормално. Ти си подходяща за него, Уилоу. Беше крайно време за него да има съпруга и семейство.

Тя се наведе и вдигна малкото бяло кученце, против чието присъствие Grandmère бе възроптала толкова яростно. Като се засмя, тя го подаде на Уилоу.

— Не е ли очарователен, mon petit Bijou[2]? Наистина бях по-привързана към него, отколкото към бедния ми съпруг Бернар. Поне Бижу не спори с мен и прави точно това, което му кажа, докато Бернар беше много упорит.

Макар че беше шокирана от думите на французойката, Уилоу също се забавляваше.

— Може би не е трябвало да се омъжваш толкова млада — каза тя, като се усмихна.

Сега Силви отвърна на усмивката й.

— И кой ми казва това? Не е ли вярно, че самата ти бе само на седемнадесет години, когато се омъжи?

— Но ти си била само на петнадесет — спореше Уилоу.

— А съпругът ми беше на петдесет — отговори Силви и въздъхна. — Но в това имаше преимущества, Уилоу. Аз спях в леглото му, но не се любех с него. Той беше — как казвате на английски — incapable.

— Думата е същата и на английски — каза Уилоу, шокирана още веднъж от откровеността на младата жена, а и любопитна също.

Толкова искаше да попита Силви, дали е още девствена, но не смееше да зададе толкова интимен въпрос. Обаче Силви изглежда беше прочела мислите й, защото неочаквано каза:

— Имам очарователен млад любовник в Париж. Мама не знае нищо за него, разбира се, защото пазим в тайна срещите си. Той е актьор. Играе в Комеди Франсез и ако тя разбере, положително няма да одобри това. Но той е много привлекателен и макар че не го обичам, аз изпитвам голямо удоволствие от нашите следобеди, прекарани в леглото в неговия апартамент.

Силви можеше да шокира всеки, но бе невъзможно човек да не я хареса, реши Уилоу. Самата тя бе имала много приятелки в родината си, с които разменяше обичайните детски тайни. Но никога не бе имала приятелка като Силви, която й изглеждаше като конспект за житейска опитност. Тя беше поласкана, защото французойката като че ли също я харесваше. Те станаха близки приятелки и през настъпващите коледни празници смехът на Силви създаваше една атмосфера на безгрижно щастие в старата къща.

Въпреки че леля Мили, Grandmère и киселата братовчедка Люсиен гледаха младите членове на семейството с неодобрение, чувството за забавление на Силви беше заразително. Дори Рупърт излезе от своето потиснато настроение и помогна при украсяването на коледната елха — огромна ела, която беше донесена в имението от двама градинари и поставена в голямата зала. Франсис също откликна на ентусиазма на Силви и закрепи клонки от зеленина и имел върху рамките на картините.

Може би най-голямата победа на Силви бе, че успя да убеди цялата фамилия да отидат на Бъдни вечер в салона за музика и да пеят коледни песни под акомпанимента на пиано на Рупърт. По-късно в мразовитата нощ младите членове на семейството отидоха на среднощна литургия в църквата „Св. Стефан“ с два файтона, а чистият глас на Силви се носеше над полята заедно с тропота на конските копита.

Сгушена до Роуел под тежкото одеяло, Уилоу бе обзета от чувство за истинско щастие. Сърцето й бе препълнено от такава радост, че даже мисълта, че това бе първата й Коледа, която прекарваше без майка си и баща си, не можеше да намали доволството й. Роуел държеше ръката й и се усмихваше на духовитите забележки на Силви. Когато службата свърши, той раздаде златни лири на черковния служител и на всички певци от хора.

На Уилоу й се щеше да му разкаже за младата елха, която, тя беше поставила в стаята на Доди и на която бе закачила две нови, рисувани книжки, кутия с цветни моливи и един калейдоскоп. Последният беше поставен по идея на Джеймс Макгил. Тя го бе срещнала за втори път в селото и той беше проявил голям интерес, когато тя му разказа за напредъка на Доди.

— Следващата Коледа — беше казала Уилоу на Тоби — имам намерение Доди да прекара заедно с нас долу. Ти ще ми помогнеш, нали, Тоби?

Както винаги, той й беше обещал да направи всичко, което зависи от него. Щастието на Уилоу щеше да бъде пълно, ако Роуел бе този, който би обещал да я подкрепи. Но той като че ли отбягваше всякакъв разговор, отнасящ се до сестра му, и тя се чувстваше длъжна да уважи желанието му. Сега, повече от всякога, тя не искаше да наруши явното му доволство. Уилоу имаше намерение да му каже, преди да бъде напълно сигурна, че е бременна. Беше много, много важно за нея Роуел да бъде доволен от това. Тя щеше да бъде щастлива да има детето му, при условие, че той също го приеме.

Уилоу очакваше, че ще се върне заедно с него от църквата, но когато свърши разговора си с преподобния Епълби, който я беше срещнал на портала, нямаше никаква следа от Роуел или от четириместното ландо. Само Пелам я чакаше в затворения файтон.

— Всички тръгнаха, Уилоу — каза той. — Стана им студено и аз им предложих да те изчакам.

Уилоу усети тръпка на недоволство. Собственият й съпруг можеше да я изчака…

— Скачай вътре, скъпа снахо — прекъсна мислите й Пелам, като пристъпи напред, за да хване ръката й. — И не гледай толкова тъжно. Не е настъпил краят на света.

Като й помогна да се намести във файтона и дръпна одеялото над коленете й, той я погледна в лицето и въздъхна.

— Не трябва да обвиняваш Роуел, не те е изоставил — каза той, отгатнал мислите й. — Ако искаш да знаеш, аз съм виновен. Аз ги убедих да тръгнат. Исках да бъда насаме с теб.

Уилоу нямаше желание за шеги. Тя каза рязко:

— Не ставай глупав, Пелам. Знам, че си имал добри намерения, но…

— Но така се случи — прекъсна я Пелам, като търсеше облечената й в ръкавица ръка. — Честно казано, това ме учудва, Уилоу. Ти си способна да забравиш напълно за чувствата на бедните смъртни, които не попадат в омайния кръг на твоята любов. Ти забелязваш и най-лекото смръщване на веждите на Роуел, но игнорираш напълно копнеещите погледи на обожание, които постоянно ти хвърлям. Какво трябва да направя, за да ти покажа колко безумно съм влюбен в теб?

Уилоу се усмихна, въпреки че не одобряваше това, което чу.

— Случайно съм съпруга на брат ти — каза тя — и трябва да се засрамиш от себе си, Пелам, че мислиш по този начин, когато само преди пет минути си бил в светата обител на църквата.

— Като че ли това може да промени начина, по който мисля за теб! — възрази Пелам. — Знам, че не вярваш на нито една дума от това, което казвам. Твърде често се шегувам и там е моята грешка. Уилоу… имам други грижи. Мога ли да ги споделя с теб?

Уилоу бе доволна от тъмнината, която не позволи на Пелам да види изненадата, изписана на лицето й. Не можеше да си спомни някога да го е чувала да говори с такъв необикновен тон.

— Всичко стана, докато ти и Роуел бяхте в Америка — каза Пелам с нисък от вълнение глас. — Направих голяма глупост — играх на комар с парите, които ми отпуснаха за следващата година, и ги загубих. Мислех, че ще мога да си върна загубите и подписах няколко полици. Сега те са представени — и фактически, Уилоу, аз не мога да ги изплатя. Сметката ми вече два месеца е превишена.

Уилоу въздъхна с облекчение. Макар че беше разтревожена от неговото разкритие, дълговете на комар не бяха нерешим проблем. Беше се изплашила, че може би няма да бъде в състояние да му помогне.

— Не се тревожи за това — каза бързо тя. — Ще говоря довечера с Роуел и съм сигурна, че той…

— Не трябва да споменаваш нищо за това на Роуел!

Резкият му тон я накара да замълчи.

— Знаеш ли въобще нещо за моя скъп брат, Уилоу? — каза Пелам с неволна жестокост. — Той може да ме изхвърли от къщи, ако само узнае за половината от дълговете ми. Роуел живее по установени правила, Уилоу — висока нравственост, принципност, семейна чест и още от този род. Той така дяволски се владее, че не би си позволил да се забърка в някоя каша — дори и в най-малката. А това е една голяма каша. Подписах полици, с което обещах да изплатя парите, като предварително знаех, че ги нямам. Виждаш ли колко сериозно е положението.

— Колко… колко дължиш, Пелам? — попита разтревожено тя.

— Двеста лири.

Уилоу бързо пресметна нещо наум.

— Осемстотин долара. Не е толкова ужасно, Пелам, Аз… аз мисля, че имам тази сума някъде из вещите си. Татко ми даде цяла пачка с банкноти, когато се качвах във влака. Той каза… каза да ги взема, в случай, че някога имам нужда от нещо за себе си. Аз… аз бях забравила за тях. Те ще ти помогнат ли, Пелам?

— Боже мой, разбира се, че ще ми свършат работа! — каза Пелам. — Уилоу, мразя да вземам пари — особено от жена. — Но трябва! Кълна се, че ще ти върна всичко до стотинка. Кълна се в живота си. Обещай ми, че никога няма да кажеш нито дума за това на Роуел!

„Мога ли да дам на Пелам парите, от които се нуждае, много по-лесно, отколкото да му обещая това — мислеше си Уилоу. — Защо, когато всичко, което искам на този свят, е да споделя живота си с Роуел, трябва да имам толкова много тайни от него? Дори… учителя…, а сега и проблемите на Пелам?“

— Обещай ми, Уилоу. Не мога да бъда спокоен, ако не го направиш.

— Добре, обещавам — каза Уилоу.

Те останаха мълчаливи за известно време. После Пелам каза тихо:

— Презираш ли ме, Уилоу? Мисля, че предпочитам по-скоро да бъда разобличен и опозорен, отколко да загубя уважението и обичта ти.

— О, Пелам — каза Уилоу, като въздъхна. — Всички правим грешки, а за теб… съмнявам се дали с твоя характер можеш някога за дълго да останеш, без да се замесиш в някоя беля. Направил си голяма глупост, но не, не те презирам. Колкото до обичта ми към теб, ти си брат на Роуел, а също и мой сега.

— И това е единствената причина, поради която си загрижена за мене? — гласът на Пелам неочаквано бе станал напрегнат от вълнение. — Не можеш ли да ме обичаш заради мен самият — какъвто и мошеник да съм?

Звучеше толкова наивно и изпълнено с копнеж, че Уилоу се разсмя.

— Всички жени обичат мошениците — каза тя — или поне така казва винаги баща ми. Така че нека останем добри приятели, Пелам.

Тя не беше подготвена за внезапната целувка, която той постави на устните й. Това не беше братска целувка, мислеше си тъжно тя. Но Пелам се усмихваше отново и старата му закачливост се беше възвърнала.

— Само за да покажа моята благодарност — каза той и я целуна отново, но този път това не беше повече от едно бащинско докосване по бузата.

Бележки

[1] уви, тя го знае. — Б.пр.

[2] моя малък Бижу (фр.). — Б.пр.