Клер Лоримър
Господарката (32)

Глава тридесета
Декември 1907 — юли 1908 година

Силви и Пелам пристигнаха в Рошфорд за Коледа за облекчение не само на Уилоу, но и на Тоби. Обичаше Уилоу така силно, както винаги беше я обичал, но сега между тях се чувстваше някаква принуденост, която той считаше, че тя преднамерено търсеше. Като че ли се държеше по непривичен за нея начин, за да покаже колко са подобрени отношенията й с Роуел, който съвсем изненадващо не проявяваше обичайния си ентусиазъм да отиде в Лондон без нея.

Тоби съзнателно се опитваше да се чувства щастлив заради Уилоу, ако и логичните доводи на ума му да се разминаваха с видяното от очите му. Никой не знаеше по-добре от него колко различни са тези две личности. Въпреки че лесно можеше да разбере закъснялото влюбване на Роуел в съпругата му, не можеше да си представи, че Уилоу храни някакви илюзии по отношение на съпруга си.

Тъй като за Тоби щастието на Уилоу имаше много по-голямо значение от неговото собствено, реши, че е по-добре да допринесе за успешния й брак, като симулира към младата гувернантка Стела Менсайс много по-силен интерес, отколкото всъщност чувстваше. Дори не се опита да отхвърли подмятанията на Силви и Пелам, че флиртува с момичето. Опита се да изглежда поласкан, когато Доди, която беше дошла заедно с Джеймс за Коледа, му каза, че е убедена, че Стела Менсайс вече е влюбена в него.

— След като Пелам вече има такъв щастлив брак, би било идеално, ако ти, скъпи Тоби, най-сетне се задомиш — каза му тя нежно.

Тоби се опита да прикрие болката, която почувства след коментара на Уилоу в подкрепа на доводите на Доди:

— Наистина, Тоби, време е да си намериш любяща съпруга.

Всъщност нямаше ни най-малко намерение да се жени за Стела Менсайс. Щом настъпи пролетта на новата година, все по-често и по-често започнаха да се събират заедно на забави, организирани от Уилоу, от семейство Барат или от някои други съседи. Тоби реши, че ситуацията между него и момичето трябва да бъде изяснена. Стела Менсайс беше почти на двайсет и седем години и Grandmère би я описала като „готова за слагане на рафта“ или като „предопределена да остане стара мома“. Но все още беше достатъчно хубава със светлата си кестенява коса и лешниковите си очи, за да привлече някой кандидат. Тоби сам трябваше да признае, че от нея би излязло прекрасна съпруга на някой друг мъж.

В началото на лятото Тоби все още не беше повдигнал въпроса, но знаеше, че не може повече да избягва обясненията, понеже всички ясно показваха, че очакват от него да поиска ръката й. През един топъл ден в началото на юли той взе двуколката и се отправи на неофициална среща със Стела.

Нямаше проблеми с уреждането на среща на четири очи, тъй като семейство Барат приветстваха вниманието, което той оказваше на младата им роднина. Сър Джон сам предложи Стела да остави младите си възпитаници на майка им, така че Тоби да може да я отведе на разходка.

Веднага щом излязоха от къщата и тръгнаха по една от дългите листати алеи, които кръстосваха надлъж и нашир имението на сър Джон, Тоби спря коня и се обърна към младата жена, която мълчаливо седеше до него. Беше облечена в хубава зелена рокля на цветя със спретната дантелена яка. Периферията на сламената й шапка скриваше лицето й, така че се наложи да се завърти към нея. Почувства за миг силно смущение, тъй като се боеше, че може би погрешно бе разбрала намерението му да я доведе тук като желание да й направи предложение за женитба. Пое дълбоко дъх и заяви:

— Напоследък прекарваме известно време заедно, Стела, и понеже и двамата сме неженени, страхувам се, че това може да наведе хората към погрешни мисли за взаимоотношенията ни… тоест, може би има такива, които се чудят… дали не чувстваме нещо повече от уважение един към друг.

Забелязвайки изчервяването по бузите на Стела, бързо отмести погледа си. Но когато тя заговори, гласът й беше спокоен, тих и равномерен:

— Много добре разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Тобаяс. Може би наистина сме предмет на романтични слухове. Самата аз чувствам дълбоко съжаление, че един мъж и една жена не могат да бъдат добри приятели, без приятелството им незабавно да бъде разтълкувано погрешно.

Тоби с мъка сдържа въздишката си на облекчение.

— Страхувах се, да не би да си си представяла, и то не без основание, уверявам те, че чувствата ми към теб са по-различни, отколкото към някой приятел.

За негова изненада момичето тихо се разсмя.

— Трябва да призная, че на няколко пъти се питах какви са намеренията ти. Но след като повдигна въпроса, Тобаяс, радвам се на възможността да разговарям с теб честно, поне що се отнася до моите чувства. Мога ли да ги споделя?

— Бих бил щастлив, ако ме осветлиш — неподправено отвърна Тоби.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че продължавам да се отнасям към тебе с най-голямо уважение. Ти си един от най-любезните, интелигентни и приятни хора, които съм имала щастието да срещна. Но, уви, сърцето ми вече не ми принадлежи, Тобаяс, и дори посоката на стремежа му да е погрешна, не мога да я променя.

— Някой друг ли обичаш? — попита Тоби, неспособен да скрие изненадата си. — Сигурно съм бил много сляп, та не съм забелязал…

— Ни най-малко, Тобаяс, защото ти си единственият човек, който знае за това. Дори човекът, за когото говорим, не знае за чувствата ми. Виждаш ли, случайно узнах, че той обича друга и е сгоден за нея. — Тя спря, а след това неочаквано добави: — Тъй като си ми приятел, а аз вярвам, че мога да те считам за такъв, знам, че мога да разчитам на дискретността ти. Добре познаваш човека, когато харесвам толкова много — доктор Роуз.

— Питър Роуз? — повтори Тоби. — Не знаех, че го познаваш.

— Официално не, но миналата година идва много пъти у нас заради децата, които бяха се разболели от морбили. Веднъж се наложи да отида до тях, за да взема някакви лекарства. Той ме покани да остана и да изпия чая си с него.

Усмихна се на учудването на Тоби и продължи:

— Предполагам, че ако възпитанието ти не беше толкова добро, щеше да ми кажеш колко глупаво съм постъпила, като съм се влюбила в човек, който вече е сгоден за друга. Но, уви, Тобаяс, дори онези жени, като мене, които твърдят, че имат достатъчно разум, не винаги могат да контролират капризите на сърцата си.

— Аз съм последният човек, който би те нарекъл глупава — тихо каза Тоби. — Защото също обичам някого, когото не мога да достигна. Това исках да ти кажа днес — че сърцето ми не е мое, за да ти го предложа, както предполагах, че очакваш да сторя. Така че двамата си приличаме!

На устата му изведнъж цъфна усмивка.

— Не мислиш ли, че положението ни има и трагична, и комична страна — каза той. — Цял Хавърхърст се мъчи да ни събере, а всеки от нас тайно обича някой друг.

Взе ръката й и я притисна с любов… Знаеш ли, Стела, наистина съжалявам! Откривам, че те харесвам дори повече от преди. Досега не бях мислил за това, но ми се струва, че от теб би излязла чудесна съпруга за един лекар. Не мога да повярвам, че Питър Роуз също не го е забелязал, въпреки годежа си.

— Сгоден е от много години — тихо рече Стела. — Дори доктор Роуз да е мислил за мене, макар да считам, че едва ли забелязва съществуването ми, не се съмнявам, че честно ще изпълни задължението си към годеницата си.

Тоби въздъхна.

— Да, Питър не е човек, който ще се откаже от думите си. Съжалявам, Стела, защото бихте си подхождали. — Пусна ръката й и добави замислено: — Така че сега трябва да намерим задоволителен начин да прекратим слуховете. Не мога да кажа на семейството си, че обичаш друг, защото те веднага ще ме попитат кой е щастливецът. И не бих искал да разкривам факта, че аз също обичам друга. В такъв случай, как ще разрешем проблема си?

— Не би ли било най-просто да кажеш, че си ми предложил женитба, но аз съм отказала предложението ти, защото не искам да споделям дома си с твоето семейство? В края на краищата, истината е, че лейди Рошфорд ще остане господарка на имението Рошфорд, дори ако аз дойда там като твоя съпруга.

— Но ние можем да напуснем Рошфорд… — започна Тоби, но Стела го прекъсна.

— Знам, че не е много добро извинение. Всяко влюбено момиче не би обърнало внимание на такива дребни пречки, освен това лейди Рошфорд е много очарователна и при други обстоятелства бих била повече от щастлива да живея в един дом с нея. Що се отнася до напускането, Тобаяс, никой не би сметнал за нередно, че си отказал да се разделиш с лабораторията си, която си обзавел с толкова труд в имението. — Устата й се изкриви в лека иронимна усмивка. — Така че… няма да я напуснеш, а аз няма да искам да деля дома си с никого. Ако приемем, че и двамата упорито поддържаме тези доводи пред всички, които ни питат, няма да възникне и най-слабо съмнение.

Тоби погледна към момичето с възхищение и не без известна развеселеност.

— Никога не съм се съмнявал в интелигентността ти, но сега трябва да те поздравя за изобретателността ти — каза той. — Ако последваме прекрасния ти план, може би ще е възможно да продължим да се виждаме като приятели, а аз наистина бих искал да остана твой приятел, Стела. Бихме могли донякъде да се утешаваме един другиго, защото и двамата знаем за нещастните си тайни.

— Това биха били прекрасни отношения — съгласи се Стела. — Толкова често съжалявам, че обществото не окуражава младите мъже да се наслаждават на платоничното приятелство с другия пол.

Тоби кимна замислено.

— Така е, наистина е жалко. Нас, мъжете, ни възпитават да гледаме на жените като на съпруги, майки, любовници, но никога като на личности с техни собствени права. Братовчедка ми Силви, с която се запозна на Коледа, вече е твърда привърженичка на идеята за равенство между половете. Брат ми Пелам, макар и неохотно, също прие новата идея. При това бракът им изглежда много щастлив.

— Но все още не е дошло времето, когато всички ще мислят толкова либерално, колкото брат ти и съпругата му — отбеляза Стела, — така че по-добре да се завръщаме у дома, преди любезните ми роднини да си помислят, че си ме похитил.

Резултатът от този следобеден разговор със Стела Менсайс облекчи до такава степен ума на Тоби и повдигна духа му толкова забележимо, че през следващите седмици беше невъзможно Уилоу да не забележи промяната в него. Приписа я на учудващите нови отношения, които изглежда се бяха създали между него и младата гувернантка. Макар Тоби да й съобщи, че Стела е отказала предложението му за женитба, той го направи толкова жизнерадостно, че Уилоу беше убедена, че отказът е само временен и че ако й предложи втори път, Стела почти сигурно ще приеме.

Междувременно Тоби продължаваше да бъде чест гост на семейство Барат. Винаги молеше Стела да бъде канена в случаите, когато даваха обяд или вечеря в Рошфорд.

За негово добро Уилоу се опитваше да показва, че е щастлива. В усилието си да отклони всичките мисли за него от сърцето си, отново отвори вратата на спалнята си за Роуел, който сега беше толкова нетърпелив като любовник, колкото преди беше безразличен. Всъщност тя съжаляваше силно за изгубената си самостоятелност, а нощите, които споделяше със съпруга си, бяха толкова незадоволителни за нея, колкото бяха задоволителни за него. Касаеше се по-скоро за изтърпяване, отколкото за удоволствие. Единственото й облекчение беше, че Роуел не очакваше от нея да се наслаждава на правенето на любов, в пълна противоположност на французина Морис, за когото имаше голямо значение тя да получи също толкова удоволствие, колкото и той.

На Коледа Силви й съобщи, че Морис и Пиер са се върнали в Париж след дългата почивка в Италия. Морис имал нов модел — едно италианско момиче, което живеело в студиото му и което рисувал със същата трескава напрегнатост, с която някога беше рисувал нея. Това накара Уилоу скръбно да си мисли, че въпросният епизод от миналото й вече беше мъртъв, както и любовта на Тоби към нея. Донякъде всекидневието й беше облекчено от усилията, които и двамата полагаха да избягват срещите си из къщата. Ако се срещнеха, разговорите им бяха безлични, както между всички други членове на фамилията.

Новините от Америка все още не можеха да се нарекат добри. Продължавайки плана си за икономии, Уилоу и Роуел не наеха къща в Лондон за Сезона, а оставаха в Рошфорд. Понякога ходеха на конни състезания или отиваха в Лондон за една вечер на театър, или на някоя забава.

Уилоу отиде само с Оливър за два дни в Лондон по време на лятната ваканция. Възнамеряваха да посетят научния музей в Кенсингтьн, а след това музея с восъчните фигури на мадам Тюсо.

Уилоу нае апартамент в хотел „Браун“ за нея, Оливър, Лили и Пейшънс. Там, в една закътана стая, за втори път прие младия Филип Грей.

Предишната седмица й беше писал с настояването за среща по някакъв неотложен въпрос. Понеже се страхуваше да не би да са възникнали някакви нови трудности, Уилоу му отговори, че могат да се срещнат в Лондон.

Филип беше пораснал още по-висок, откакто го видя за последен път преди две години. Гласът му беше станал по-дебел, но иначе изглеждаше непроменен. Поклони се над ръката й със същата официалност, каквато беше показал и при първата им среща, и й се извини, че й отнема времето.

— Не поисках тази среща, за да търся отново помощта ви — каза той, а бузите му се обагриха със слаба червенина. Седна в креслото, което му посочи Уилоу и продължи тихо: — Исках най-сетне да ви успокоя, лейди Рошфорд. Тоест, исках да ви кажа, че повече няма нужда да се безпокоите за мене или за семейството ми…

С много запъване успя да й обясни, че той и другите две деца на Роуел ще се отделят завинаги от баща си — раздяла, която вероятно щеше да бъде завинаги. Джорджина била починала миналия месец и в резултат пралеля им решила, че трябва да поеме грижите за тях.

Братът и сестрата на Филип вече били заминали за Норткъмбърленд, където щели да живеят, а самият той щял да ги последва същата вечер с влака.

— Пралеля ми възнамерява да ни изпрати в училище в Северна Англия — каза й той. — Ще живеем при нея през ваканциите. Разбрах, че е много богата стара дама и може да ни осигури всичко, от което имаме нужда. Но в замяна иска повече да не се срещаме с баща си.

Цена, която Филип очевидно беше готов да плати, предположи Уилоу, защото не беше му останала много любов към човека, който се беше отнесъл по такъв срамен начин с майка му.

— Чувствах се задължен да разкажа на леля Аугуста истината за последните няколко години — продължи той. — Веднага настоя да се срещна с вас и да ви върна парите, които толкова великодушно ми дадохте, когато се нуждаехме. Не съм забравил за уговорката ни да не ви ги връщам петдесет години… — успя да се усмихне при тези думи, — но пралеля ми желае да започнем новия си живот на чисто. В такъв случай, бихте ли ми позволили, лейди Рошфорд, да ви дам това?

Извади портфейл от свинска кожа от джоба си, измъкна от него чек и го подаде на Уилоу.

— Продадох бижутата за тази сума — напрегнато каза той.

Уилоу кимна, а очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

— Моля те, Филип, не казвай нищо повече. Разбирам чувствата на пралеля ти и се радвам, че си дошъл да се срещнеш с мене. Радвам се, че бъдещето ти е осигурено по такъв щастлив начин. Сигурна съм, че ти, брат ти и сестра ти ще се настаните добре в Норткъмбърленд.

Момчето се изправи с тромави движения, но главата му стоеше все така гордо изправена при думите:

— Надявам се един ден да мога да заплатя личния си дълг към вас, лейди Рошфорд. Виждате ли, като оставим настрана парите, вашата готовност да ми помогнете при предишната ни среща означава много повече за мен, отколкото може би мислите. Толкова се страхувах да дойда при вас, а вие… го направихте толкова просто. Благодарение на вас успях да осигуря някои удобства на бедната си майка, преди да умре. Вечно ще съм ви задължен за това. Пралеля ми счита, че сигурно сте истинска светица, като се имат предвид обстоятелствата и каза, че ако някога изгубя вярата си в човечеството, не трябва да забравям, че има хора като вас. Никога няма да ви забравя, лейди Рошфорд, дори когато стана на петдесет!

Когато Уилоу вдигна глава, Филип беше си отишъл. Остана още доста време, опитвайки се да подреди мислите си. Никой не би я обвинил, помисли си тя, ако мразеше момчето, което току-що си бе тръгнало. Не само защото беше извънбрачен син на съпруга й, но и защото беше дете на жената, която беше подкопала брака й, преди още да се е оженила. Не изпитваше съжаление за смъртта на Джорджина Грей, но също така не можеше да прояви антипатия към Филип.

Колкото и невероятно да беше, комплиментите му повдигнаха духа й и възвърнаха самоуважението й в един момент, когато беше започнала да ги губи. Добре знаеше, че новооткритата любов на Роуел към нея е само повърхностна, а природата й е изцяло физическа. Той не знаеше нищо за най-съкровените й мисли, нито се интересуваше от истинските й чувства. Да се опитва да възстанови брака си на такава плитка основа изглеждаше абсурдно, но нямаше друга алтернатива. Ако Тоби се оженеше за Стела и напуснеше Рошфорд, перспективата да живее сама с Роуел през следващите трийсет години до смъртта си изглеждаше ужасяваща и все пак се чувстваше задължена да се опита да създаде ведра и спокойна обстановка в дома си заради децата си.

Завърна се с Оливър щастлива, но изтощена и откри, че Тоби я чака с неприкрито вълнение. Още преди да е свалила шапката и ръкавиците си, той я хвана за ръката и я поведе към библиотеката, където можеха да разговарят на спокойствие.

— Искам да ти съобщя нещо от изключителна важност — повтори той два пъти.

Сърцето на Уилоу се сви. Беше сигурна, че иска да й съобщи, че отново е направил предложение на Стела Менсайс и че момичето е приело.

— Бях в Брайтън — обяви Тоби с тих, напрегнат глас. — И, Уилоу, най-накрая открих Айрин.

За миг Уилоу почувства толкова силно облекчение, че не можа веднага да схване извода от изявлението му.

— Айрин ли? — глупаво повтори тя.

Тоби я сграбчи за ръцете и я завъртя два пъти.

— Да, Айрин — извика той. — Помниш ли онази статия в „Медицински годишник“, в която се казваше, че дифтерита може да се пренася от човек, който не показва външни симптоми за заболяването? Когато я прочетох, разбрах, че бавачката на децата, Айрин, може да ми даде доказателството, че бебетата са могли да се заразят от дифтерит. И сега имам доказателството. Тя е носител на дифтерит. Доказателството не е достатъчно да задоволи научния свят — добави бързо, — но скоро ще направя и това. Вече започнах тестовете. Но вече не се съмнявам, а също и ти, щом ти разкажа цялата история.

Уилоу просто се строполи в едно кресло, тъй като краката й се разтрепериха толкова силно, че не можа да се задържи права. Искаше й се едновременно да плаче и да се смее. Вълнението на Тоби беше толкова завладяващо, че й се искаше да го прегърне и да сподели радостта му по-близко до него.

Настроението на Тоби не му позволяваше да остане на едно място. Разхождаше се напред-назад из стаята, докато говореше, като спираше от време на време, за да се увери, че Уилоу следва трескавите му, несвързани изречения.

Уилоу бавно започна да разбира какво й разказва.

Бавачката Айрин сега живееше с омъжената си сестра в малкото градче Ротингдийн близо до Брайтън. През годините, докато беше работила като бавачка, нещастната жена си беше спечелила лоша репутация. Щом се премествала от едно място на друго, предишните й господарки съобщавали за смъртта на деца, за които се е грижела. Броят на смъртните случаи постепенно станал прекалено голям, за да се приеме за съвпадение и на нещастната жена започнали да й отказват работа под предлог, че носела нещастие.

— Прекарах няколко дни при Айрин — разказваше Тоби. — Отначало не искаше да разказва за миналото си, но постепенно осъзна, че се опитвам да сложа край на глупавите предразсъдъци, които бяха я обградили. Една от господарките й дори я обвинила, че е „урочасала“ детето й. Но, Уилоу, детето умряло от дифтерит. Всички починали деца, за които се е грижила Айрин, умрели от дифтерит — точно както при бебетата в нашето семейство — Барбара и Джозефин, през 1864 година. — Спря, само за да си поеме дъх и продължи: — Малко преди майка ми да предложи работата на бедната жена, самата Айрин прекарала дифтерит. Възстановила се и изглеждала напълно здрава. Но сега вече знаем, че тя е носела микробите на болестта със себе си и че през цялото време е можела отново да се поддаде на инфекцията, като че ли току-що се е заразила. Както знаеш, във всеки град и село рано или късно се появяват епидемии например от морбили или магарешка кашлица, така че никой не е приписал причината на Айрин. — Усмихна се на Уилоу преди да продължи: — Както можеш да си представиш, една майка, чието дете е умряло, обикновено освобождава бавачката, така че Айрин никога не се е задържала достатъчно дълго в едно семейство, за да се разбере, че всички деца, за които се грижи, се разболяват от една и съща болест. Децата, родени по-късно в същите семейства, като мен, братята ми и Доди, са имали други бавачки. Но всъщност вината не е била на Айрин, тъй като тя не е знаела, че е носител на бацилите. Дори когато три от децата на сестра й умрели, никой не заподозрял нещо нередно, тъй като в селото, където живеела, вече имало епидемия.

Най-сетне спря да крачи и се загледа нетърпеливо към Уилоу.

— Не възнамерявах да ти съобщавам този факт, за да не те разстроя — тихо каза той, — но не много преди смъртта на доктор Форбс получих писмо от него. В него той признава, че вероятно е поставил погрешна диагноза за заболяването на бебетата и че причината за смъртта им е трябвало да бъде определена от него като дифтерит. След това признава, че е поставил неправилна диагноза на болестта на Доди, която, както по-късно се е убедил, е била най-вероятно детски паралич. Пишеше, че по никакъв начин не може да докаже фактите, но се чувства задължен да ми съобщи за тази възможност, преди да умре.

— Защо не ми го каза, когато получи писмото? — попита Уилоу, а лицето й пребледня.

— Защото бях уверен, че признанието за вината на Форбс в тези два случая ще затвърди убеждението ти, че по някакъв начин е замесен в изчезването на бебето ти — отвърна искрено Тоби.

Уилоу присви очи.

— Нима не мислиш така, Тоби?

— Възможно е. Не съм сигурен. Изпратих му отговор, в който му благодарих за писмото и го уверих, че съдържанието му ще остане известно само на мене. Надявах се, че това ще му вдъхне увереност, ако реши да направи някакви други признания.

Уилоу пое дълбоко дъх.

— Може би си постъпил мъдро. Но никога няма да узнаем. Вече е твърде късно.

— Поне ни помогна да решим грижите на Доди — тихо каза Тоби. — Няма причина да не роди децата, които иска. Представлява ли това някаква утеха за теб, Уилоу?

Уилоу се опита да се усмихне.

— Да, предполагам. Разбира се, ще пишеш на нея и на Джеймс. А и твоето откритие за Айрин сваля един товар от плещите ми. Нито Алис, нито Оливър няма да се опасяват от ненормалност на децата, които ще имат някой ден. Нито ти, Тоби, когато се ожениш.

Тоби пропусна последната й забележка и каза рязко:

— Сигурно си изморена след пътуването и жадуваш да смениш облеклото си. Няма повече да отнемам времето ти, но исках да узнаеш добрите новини преди останалите. Винаги си ме насърчавала в работата ми.

Отново сълзите опариха очите на Уилоу, когато чу признанието му — не по-слабо от думите на Филип, но все пак много по-ценно за нея, щом идваше от Тоби. Любовта й към него беше като тъпа, пронизваща болка в сърцето й.

Роуел се отнесе скептично към новината за откритието на Тоби.

— Цялата история ми звучи малко невероятно — каза той, докато закусваха заедно с Уилоу на следната утрин. — Този Тоби! Никога не можеш да бъдеш сигурен с какво се занимава. Например момичето на Баратови. Бях сигурен, че най-сетне си е намерил жена. Страхувам се, че я е изплашил с всичките джунджурии, които държи в лабораторията си. Не бих се изненадал, ако някой ден лабораторията гръмне.

Но в ума си той имаше много по-важни мисли от грижите за брат си. Искаше отново да започне да упражнява Оливър в езда. Лицето на Уилоу пребледня.

— Роуел, обеща ми, че ще отложиш тези планове за една година. Не можеш да престъпиш думата си. Все още заеква силно, а Пейшънс ми каза, че продължава да страда от кошмари и да ходи насън.

Лицето на Роуел помрачня.

— Никога не съм бил съгласен с идеята, че лошите навици на момчето са свързани по някакъв начин с факта, че съм го качил на кобилата. Това е някаква от новите зъбати идеи на Корнуей, която двамата с Тоби подкрепяте, но никога няма да ме убедите. Колкото повече изчакваме, толкова по-зле ще бъде, когато Оливър отново седне на коня. Страхът е нещо, което трябва да се преодолее.

Сдържайки се с мъка, Уилоу отвърна тихо:

— Роуел, настоявам да спазиш обещанието си, че Оливър няма да язди една година. Ако го престъпиш, ще съм много разочарована от тебе, наистина много разочарована. А ще бъде жалко, след като напоследък бракът ни стъпи на една по-щастлива основа, нали? Когато е възможно отстъпвам пред желанията ти, ден и нощ, и ще съм ти много благодарна, ако сега отстъпиш пред моето.

Роуел не пропусна специалното ударение, което Уилоу постави върху думите „и нощ“. Беше готов да й отстъпи в този случай, ако това щеше да му гарантира правото му да споделя нощите с нея, когато пожелае.

— Добре, скъпа, след като е толкова важно за тебе — каза той, като остави ножа и вилицата си и взе „Таймс“.

Уилоу стана, остави салфетката си върху масата и тихо напусна стаята. Докато бавно се изкачваше по стълбите, размишляваше колко много пъти беше се подчинявала на прегръдките на мъжа си по причини съвсем различни от любовта — по задължение, от самота, от желание да направи брака си по-щастлив и дори веднъж, преди много време, защото го желаеше. Но никога досега не беше го правила, за да постигне целите си.

Не съжаляваше, че се продава. Любовта й към децата й беше толкова силна, че би го направила отново, толкова често, колкото считаше, че го изисква благополучието им.

Нима Силви беше права, зачуди се тя, щом отвори вратата на стаята си и се загледа към голямото двойно легло? Нима всички жени използват женския си чар, за да получат от мъжете онова, което желаят? Нима мъжете измерваха с такъв аршин любовта?

Със слаба, горчива усмивка, която изви ъглите на устата й, Уилоу седна пред малкото си махагоново бюро и започна да пише на приятелката си.