Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (17)

Пета глава

в която агентът с гарсонетката се връща с голяма плячка

Термометърът над прозореца показваше 36 градуса на сянка.

Загубена сред планината, гаричката с единствения семафор се задушаваше от непоносимия пек. Линията, безмълвна и пуста, се разтваряше зад завоя, трептейки в маранята. Откъм каменните кариери долитаха гърмежи, но даже и те замираха немощно в нажежения въздух.

Върху чувалите под навеса дремеше Дамян, до него мъркаше черен котарак. Беше тихо.

Единственото по-прохладно място бе градинката под ореха и сега там седяха Лозанов и полковник Аракчийски. Лозанов бе последвал примера на шефа си и бе свалил сакото, макар че вратовръзката си стоеше акуратно около яката, сивите ръкавици на ръцете. Той дори не се потеше и с насмешка наблюдаваше полковника, който непрекъснато пиеше вода. Горещината, безнадеждността на пейзажа и задънената улица, в която бяха опрели, все повече опъваха и неговите нерви.

Аракчийски изпуфтя:

— Този не е задграничен делегат. Обзалагам се на бутилка сливова!

— Господин полковник, едва ли ще узнаем истината с помощта на вашите ненаучни методи — отвърна Лозанов и извади лулата, но мисълта, че ще трябва да пали кибрит, който ще нагорещи още повече въздуха, го накара да се откаже от намерението си.

— Ненаучни методи! — изсмя се язвително полковникът. — Драги Лозанов, тия мои ненаучни методи са най-ефикасни! На тебе ли трябва да го доказвам? Без тях далече няма да стигнем, въпреки специализацията ти в Германия. Пък и не съм много уверен, че гестапо не прилага тия „ненаучни“ методи.

— Безусловно, прилага ги, но само в редки случаи, когато обектът е прекалено твърдоглав или неподатлив на психологическа обработка.

— Тъкмо това исках да чуя! Твърдоглав и неподатлив на психологическа обработка! А кажи ми ти сега, какъв е българинът? Твърдоглав? Да! Неподатлив на психологическа обработка? Да! Какво му остава тогава? Тоягата! Българинът, драги Лозанов, се плаши само от тоягата! Другите методи, психологическите и научните, са за нашего брата бошлаф.

— Но тъкмо с помощта на тия психологически методи аз бях на път да разкрия цялата истина, господин полковник — каза уморено Лозанов, неволно подражавайки на интонацията на Делегата.

Аракчийски се изправи с усилие, отиде до чешмата, пи вода, подложи голямата си глава под чучура, пръхтейки от удоволствие.

— Наивен човек си ти, Лозанов, и друг път съм ти го казвал! — провикна се той и тежко се отпусна на скамейката. — На път си бил да разкриеш истината! Бабини деветини! Не виждаш ли, че този твой „делегат“ те разиграва? Виж му мутрата, чуй му езика! Такъв простак не може да бъде задграничен делегат на комунистите!

„Простак си ти!“ — поиска да каже Лозанов, но каза друго:

— Човек, който знае наизуст целия „Хамлет“ и още дузина пиеси на Шекспир, не може да е простак.

— А от Ленин не знае бъкел.

— Това още нищо не значи — упорствуваше Лозанов.

— Охо, много значи, много! Всеки редови комунист изучава по няколко основни мисли на Ленин. Той дори си ги набива в главата като десетте божи заповеди и може да ти ги изпее и насън: за класовата борба, за диалектическия материализъм и други подобни…

Лозанов съзнаваше, че полковникът е прав, но тъкмо затова му и възрази:

— Аз Съм срещал немалко комунисти, които не само че не познават трудовете на Ленин, но са и неграмотни: разни селяни и работници… А този знае „Хамлет“…

— „Хамлет“, та „Хамлет“! — извика Аракчийски. — Дотягаш ми с тоя „Хамлет“! Всеки що годе паметлив човек може да запомни три-четири пиеси. А чу ли какъв му е речникът? „Да бе! Не бе! Ама туй, ама онуй!“ Нее, Лозанов, той мене не може измами! Аз познавам хората. Аз съм срещал стотици и стотици…

Лозанов беше принуден за втори път през това денонощие да изслуша дългата реч за огромния жизнен опит, който полковникът бил придобил в съдилищата, адвокатските кантори и вестникарските редакции…

— Няма повече да споря с вас, господин полковник — отвърна той, — но искам да подчертая, че аз съм абсолютно уверен в едно: делегат или не, този се мъчи да ни задържи тук, стреми се да печели време, докато конференцията завърши. А вие му помогнахте в тия усилия. Повече от двайсет минути вече той лежи в безсъзнание и кой знае кога ще дойде на себе си. Спомнете си тия минути, когато поискат сметка от нас!

Последните думи бяха изречени с такава недвусмислена заплаха, че Аракчийски скочи, мокър и разгърден:

— Ей, господине, не отиваш ли много далече? — изкрещя той тъй невъздържано, че Дамян под навеса се сепна.

Скръстил ръце на гърди, Лозанов чакаше продължението със странно спокойствие, което не предвещаваше нищо добро. Само дясната буза се сгърчваше в познатата спазма. Полковникът неочаквано омекна:

— Ама че жега! — рече той. — Ще ни накара да се избием. И то за някакъв си палячо! Нека се свести и практиката ще покаже чии методи са по-добри…

В този момент откъм дефилето се зададе дрезината. Подобно на бръмбар тя бързо се носеше към гарата.

Лозанов се изправи: той пръв зърна жълтеникавата гарсонетка. След това я съзря и Дамян. Железничарят скочи от чувалите, постоя секунда в нерешителност, сетне се втурна към линията:

— Спрете! — завика той. — Спрете! Махнете се от линията, ще ви блъсне пътническият влак! На пестил ще ви направи.

Видял сините стражарски униформи, той изведнъж млъкна.

— Махай се! — каза сухо Лозанов, който също изтича до линията.

— Но, господин началник, отговорност за пътя нося аз и…

— Казах, махай се! И не се завирай повече в очите ми!

Дрезината спря и хората наскачаха върху напечения перон. Бяха седем души: Б 27, трима стражари и трима арестанти. Полицаите припряно вдигнаха дрезината и я положиха върху съседната глуха линия.

Арестантите стояха под слънцето с белезници на ръце. Над всички стърчеше висок монах с избеляло расо, фанатично мрачни очи и черна катранена брада. До него, сякаш сгушен в сянката му, слаб, прегърбен мъж с артистично дълга бяла коса държеше с окованите си ръце кошница. Третият бе жена — снажна, руса, не млада, с тънка копринена рокля, под която очевидно нямаше нищо друго. Тя дъхаше на силен парфюм „Момина сълза“.

Б 27 изтича към Аракчийски, изпъна се и свали гарсонетката, като откри съвсем голата си глава.

— Разрешете да доложа, господин полковник! — започна той ревностно. — Арестувах трима съмнителни.

„Този идиот ще слънчаса“ — помисли Аракчийски, гледайки как черепът на агента се зачервява, но не нареди да си сложи шапката.

— Защо ги задържа?

— Идваха от планината, господин полковник, по една скрита пътечка, а както знаете…

— Какво става със студента? — прекъсна го Лозанов. — Нали след него те пратих?

— Изчезна, господин началник. Къде ли не се вряхме! Като че вдън земя потъна. Но тия са много съмнителни, господин началник.

— Какво им е съмнителното?

— Идваха от планината, господин началник, по една скрита пътечка.

— Чух. Друго?

— Все се оглеждаха, господин началник, като че ги преследват.

— Тъй ли? — поусмихна се Лозанов, усещайки как дълбоко у него отново се пробуждат ловджийските инстинкти.

Той изгледа арестантите и се опита да ги класира. Монахът, с черна брада, едра снага и блестящи очи, беше сякаш близнак на развратния Разпутин. Такъв да го вариш и печеш, ако е решил да мълчи, ще мълчи. Другият мъж със спокойното, вглъбено лице и дълга бяла коса беше типичен софийски интелигент и се стори познат на Лозанов. Жената бе с предизвикателно деколте, изрусена коса, силен грим и жадни очи.

Приключил тази категоризация Лозанов нареди да им свалят белезниците и да ги заведат под ореха. Стражарите останаха на перона под слънцето. Дамян се прибра при чувалите, а Папийонката, изгарящ от завист за успеха на Б 27, се облегна на стената и наостри уши.

— Господин полковник, ще разрешите ли да започна аз? — попита Лозанов, но този въпрос бе повече съобщение.

— Карай! — Аракчийски махна с ръка и седна на скамейката.

Лозанов направи бавен кръг около арестуваните:

— Документите!

Жената, с явното желание да услужи на господа полицаите, веднага извади от чантичката си личната карта и я подаде. Лозанов погледна снимката, сравни я с лицето, прочете името, усмихна се:

— Дарева? Имате ли нещо общо с геолога професор Дарев?

Жената се изчерви.

— Да — прошепна тя. — Аз съм госпожа Дарева… негова съпруга…

— Каква приятна изненада! — възкликна той. — Моят стар приятел! Как е със здравето другарят професор?

— Добре — отвърна жената и се изчерви още повече.

— А как — продължи Лозанов, — все тъй ли покровителствува червените студенти? Веднъж той скъса племенника ми само защото някой му бе подшушнал, че момчето е кубратист.

Тя мълчеше с изгарящо от смущение лице.

— Бъдете любезна, госпожо — подхвана той, — обяснете ми, какво търсите по това време в планината?

Руменината по лицето на Дарева премина в ярък пурпур.

— Разхождах се… — прошепна тя, мачкайки плетената си чантичка.

— Разхождахте се? В тая жега, госпожо, порядъчните жени си седят в домовете и приготвят на своите мъже ледени напитки. И с кого, моля, се разхождахте?

— Сама — бързо отговори тя.

— Да приемем, че е тъй! Къде?

Тя посочи над скалите.

— Доста неопределено — каза той. — По-точно, моля!

Тя стрелна с поглед монаха, който следеше разпита с величествено-презрителна усмивка под черната си брада.

— Нагоре… — отвърна тя и силно гримираната й уста затрепера. — Забравих как се казва местността.

— Госпожо — забеляза Лозанов, — ако не си спомните с кого сте били и къде точно сте се разхождали, ще бъда принуден да се обърна за сведение към вашия мъж…

— Не! — извика жената. — Моля ви се, недейте! Той… той не бива…

— И ще съобщим на професор Дарев, че сме срещнали съпругата му по необичайно време сред Стара планина, наконтена, напарфюмирана…

Жената изведнъж се разплака:

— Аз… се разхождах… край манастира… — изхълца тя.

— Сама, нали? — усмихна се той.

— Сама! — побърза да потвърди тя, радостна, че Лозанов е повярвал.

„Глупава гъска! — помисли той. — Не си заслужава патроните. Един плесник и ще изпее всичко. Но дали Дарчето знае, че милата му женица си устройва срещите чак тук?“ Той си спомни слабото лице на професора, неговата разсеяна, малко виновна усмивка, големите, учудени очи зад очилата.

Той се обърна към монаха:

— Вашите документи, отче!

— Брат.

— Какво?

— Аз съм брат, а не отец — поясни монахът с мощен като ерихонска тръба бас. — Брат Евтимий.

— Е, добре, брате Евтимий, вашите документи!

— Документите са суета мирска, господине! — отвърна монахът внушително.

— Тъй е, брате Евтимий, но аз съм длъжен да установя вашата самоличност.

— Самоличността ми принадлежи на господа бога и той ще я прибере при себе си в лоното небесно во веки веков, амин! — И брат Евтимий се прекръсти с широк замах.

Настроението на Лозанов се колебаеше между раздразнението и веселостта. За миг дори му мина мисълта да накара Фери да се пребори с тоя колос в расо. Ще бъде невиждан спектакъл!

— Къде живеете, брат Евтимий?

— Под нозете божии — отвърна монахът и посочи с дългия си показалец нажеженото небе.

— Адреса, ако може! С улица и номер.

Брат Евтимий вдигна ръка към скалите:

— Манастира „Свети Анастас“.

— Тъй, манастира „Свети Анастас“. И накъде бяхте тръгнали?

— Богу да се моля — заяви монахът. — За опрощение на моите грехове и греховете людски, за твоите също, човече божи!

Неочаквано се обади Б 27, все тъй без гарсонетка на голата си глава:

— Господин началник, той вървеше с тая жена.

Брат Евтимий сбърчи тежките си вежди и замята мълнии с очи:

— Антихрист! — затръби той така, че чак скалите се разтърсиха. — Сатана! Защо кривиш езика, що всевишният ти е дал да се молиш?

Жената отново се разрида, този път с едри сълзи, които размазваха грима й по бузите.

— Защо мълча досега, говедо? — обърна се Лозанов към Б 27. — Какво друго си видял?

Б 27 се приближи до жената:

— Господин началник — заговори той, — най-напред тая мина нагоре с друг мъж, един такъв хилав с дълъг нос и очила, но нали вие заповядахте да не спираме тия, които влизат в планината, и ние ги оставихме да минат, а после се върна сама, без другия, заедно с тоя чернокапец…

Новината беше интересна. Лозанов положи ръце върху раменете на жената съвсем леко и впи поглед в очите й:

— Кой беше мъжът, с когото сте минали нагоре?

— Моля ви се, недейте! — разрида се тя с глас. — Аз… само тъй…

— Професор Дарев ли беше този мъж? — попита Лозанов, като присви пръсти около пълните й рамене. Тя изпищя. — Професор Дарев, нали?

Плачът й премина в истерия.

— Къде е отишел? — попита Лозанов и отново сви пръсти.

— Не зная… не зная… уверявам ви… Бяхме тръгнали двамата… Каза ми, че ще ме води на разходка, за да сме разгледали някаква местност, която го интересувала… Той често прави това… търси камъни… После, когато стигнахме скалите, той се отдели… каза ми, ако закъснее… да не го чакам… да се върна у дома… Тогава аз… случайно… към манастира…

— Където също така случайно срещнахте брат Евтимий! — ехидно се усмихна Лозанов. — Е, брате, така ли се молите вие богу за опрощение на моите грехове?

Тогава брат Евтимий, величествен със своята черна брада и избеляло расо, прогърмя:

— И казано е в светото писание: „Отдай божието богу и кесаревото кесарю!“ — в очите му проблеснаха лукави, мъжки искри.

Полковник Аракчийски се затресе в смях, но монахът остана невъзмутим.

— Махнете тия двамата! — заповяда Лозанов и се приближи до прегърбения мъж с кошницата: — А вие? Документите ви?

Арестуваният едва-едва повдигна глава и у Лозанов отново се появи чувството, че е виждал тази умна, съсредоточена физиономия и попрегърбено тяло.

— Не са у мен — отвърна той. — Оставих ги в костюма. Както виждате, по риза съм.

— Името ви?

— Петър Данаилов — отвърна след секунда колебание беловласият.

„Лъже — помисли Лозанов, — и то глупаво!“

— И какво сте правили в планината?

— Брах гъби. Аз съм гъбар.

— Гъби? По това време?

— Разбира се — отвърна беловласият. — Насам е пълно.

— Аз пък мислех, че само след дъжд…

— Как щяло да е тъй! — намеси се оживено Б 27, като положи най-после гарсонетката на главата си. — Чудесни гъби има и по сушаво време, господин началник. — По-сладки стават даже: сърненки ли не щеш и манатарки, и печурки…

Арестантът усърдно кимаше към Б 27 с някаква плаха надежда в очите, която Лозанов не изпусна нито за миг. „Това лице съм го виждал… Не в албума, в това съм сигурен, не и на улицата, не в килиите… Другаде, другаде… на обществено място…“

— Да видим тия гъби! — нареди Лозанов.

Беловласият без желание отвори капака на кошницата, която се оказа пълна. Лозанов пъхна ръка в нея, порови, опипа дъното. Нямаше нищо. Само гъби. „А лицето, къде съм виждал лицето?“

Б 27 също надникна, взе една гъба, но само като я погледна, се провикна:

— Ама тя е отровна бе!

Арестантът пребледня.

— Нима? — каза той. — Не забелязах.

Но гъбарската треска на Б 27 се бе пробудила. Приведен над кошницата, той вадеше гъба след гъба, опипваше ги, помирисваше ги и бързо нареждаше:

— Горска печурка, добра! Зелена мухоморка, да отровиш цяла рота! Манатарка, добра! Огненка, ха! И пантерка — отровни! Овча прах, добра. Отровна!… Отровна!… Ама ти ще се отровиш, бе човек, орталъка ще умориш!

Лозанов не гледаше гъбите, а само лицето на беловласия, което след всяка дума на Б 27 ставаше все по-бледо. И изведнъж се сети:

— Господин Александров! — възкликна той. Каква чест за мене!

Арестантът, съвсем пожълтял, остави кошницата на земята и отпусна ръце, сякаш предстоеше разстрелът му пред стената.

— Извинете — подхвана Лозанов с любезна ирония, — не можах да ви позная отначало. Поостарели сте, а и отдавна не съм ви виждал. Какво да се прави, не устройвате вече изложби. Или може би сте променили професията си и сте станали гъбар? — Тоя подритна кошницата, гъбите се изсипаха: — Както казва нашият приятел, ще отровите орталъка. Но я да видим какво друго има в тая кошница!

Беловласият не мърдаше. Лозанов вдигна кошницата, завъртя я, сетне с удар на петата разчупи дъното. От тънката дъска се показа синя хартия. Той я дръпна. Бе брошура.

Полковник Аракчийски се приближи и прочете:

— „Доклад на Георги Димитров пред Седмия конгрес на Комунистическия интернационал“. — С нескрито уважение погледна Лозанов и прошепна: — Същият!

— Точно така! — отвърна Лозанов с едва сдържана тържествуваща усмивка. Трябваше да се очаква. Другарчето също е делегат, само че местен. Както и съпругът на госпожата. Единият, професор по геология, проучва интересни скали, другият бере гъби. Обзалагам се, че горе в планината бродят още гъбари с отровни гъби и дървари без дърва, и може би инсектолози, които ловят ненужни пеперуди, и туристи без посока… Трябват ли ви още доказателства, господин полковник?

Без да изчака отговор, той се обърна към Александров:

— А сега ми кажете къде е мястото на конференцията!

Искрено недоумение се изписа по лицето на художника:

— Не разбирам за какво говорите, господине!

— Говоря за конференцията на Централния комитет на комунистическата партия, за която бяхте тръгнали с този документ. — И Лозанов размаха синята брошура.

Александров се поизправи и погледна Лозанов право в очите:

— За никаква конференция не съм тръгвал. Аз просто исках да се уединя и да прочета този доклад.

Лозанов шумно въздъхна като човек, който се сблъсква с едно и също скучно явление, озърна се, извика:

— Фери!

Иззад навеса се показа борецът, огромен, бавен, безмълвен.

— Фери — каза любезно Лозанов, — този приятел се нуждае от тебе. Позанимай се с него, но внимателно, без да го повреждаш, защото ми трябва.

Фери пристъпи напред с походката си на ленива пантера.

Крясъкът на беловласия художник се блъсна в скалите и се върна утроен…