Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Пратеникът от Елсинор

Повест

 

БИБЛИОТЕКА „ЛЪЧ“ №46

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор: Христо Симеонов

Художник: Димитър Ташев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Мария Бозева

 

ЛГ IV. Тематичен №2328. Година 1974.

Дадена за набор на 11.XI.1973 година

Подписана за печат на 20.I.1974 година

Излязла от печат на 15.III.1974 година

Поръчка №817. Формат 1/32 84/108. Тираж 20,000

Печатни коли 13,25. Издателски коли 10,07

Цена на книжното тяло 0,70 лева. Цена 0,74 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Какво дивно създание е човекът!

Колко благороден е неговият разум!

Как безгранични са неговите способности…

(Шекспир, „Хамлет“)

Пролог

в който един журналист обяснява как се е родила тази история

Видях го случайно на приема. Главата му се извисяваше над всички. Извиках:

— Чичо Владо!

Той се обърна озадачен, огледа се и като ме забеляза, усмихнато ми махна с ръка.

— Добре дошел, чичо Владо!

— Здравей, здравей! — отвърна той. — Как си? — И дланта му се сви като менгеме около пръстите ми.

А не беше млад. Шейсет години лежаха върху плещите му и бе съвсем побелял. Ако имаше остра брадичка и увиснали мустаци, щеше да прилича на Дон Кихот или по-скоро на Дзержински: сухо и силно изрязано лице, дълъг клюнест нос, пронизващи, малко мрачни очи, изпъкнала адамова ябълка и бавни, но изпълнени с вътрешно напрежение движения. Подозирам, че на младини той нарочно е подчертавал тази прилика с великия чекист, а възможно е тя да се е изострила през ония години, които чичо Алма бе прекарал сред нашите разузнавачи. Имаше обаче нещо, което си беше чисто негово: чувството му за хумор, чиито искри проблясваха в очите, озаряваха лицето му и го превръщаха в палаво момче.

Чичо Владо беше стар приятел на татко. В миналото заедно бяха лежали в затворите, а след войната заедно бяха учили в Москва По-късно пътищата им се разделиха: татко мина в института, а чичо Владо в Министерството на външните работи. Оттогава той ту изчезваше за дълго, ту внезапно се появяваше, за да замине отново и се върне неочаквано, уморен, но доволен и с пълна торба истории. Бурните епизоди, с които изобилствуваше неговата биография, той почти винаги разказваше под сурдинка при условие, че докато е жив, няма да ги изнасям в печата.

Сега той крачеше до мен и питаше с малко насмешливия си бас:

— Как е, момче? Върви ли занаятът?

— Ох! Не върви! Пак ме критикуваха. Ако имаш нещо интересно, давай!

— На лош обект си попаднал. Пък и в неподходящ ден…

— Чичо Владо, моля те!

Той присви мефистофелските си вежди, огледа конспиративно наоколо и тихо изрече:

— Добре, между нас да си остане!

Наострих уши.

— Слушай! — прошепна той. — Снощи едни наш Авакум Захов се е промъкнал в подземията на форт Нокс и е задигнал златните резерви на Съединените щати.

— Чичо Владо, това вече го е направил Джеймс Бонд! — рекох разочаровано.

— Нима? Е, съжалявам, засега друго нямам.

Взрив от смях прекъсна думите му. От съседното помещение долетяха високи гласове, после тишина и нова експлозия от шумни ръкопляскалия.

Приближихме се до отворената врата на червения салон. Масите бяха дръпнати встрани, а изправени в кръг, група делегати наблюдаваха някаква сценка, която един мъж разиграваше пред тях.

Веднага познах „артиста“. Цяла България го познаваше. Не знаех, че е делегат. Учудиха ме и трите реда ордени на гърдите му, повечето за заслуги в революционните борби. Беше доста нисък и пълен. Впрочем по него всичко беше закръглено: коремът, раменете, главата с къдравата бяла коса, сините очи, та дори и усмивката. Често бях се запитвал: професионално-изкуствена ли е усмивката му, или е израз на неговия характер? Сега разбрах — тази усмивка беше самият той.

Играеше сцена от „Хамлет“, прочутата сцена на срещата между Хамлет и Офелия. Той изпълняваше и двете роли, като ги пародираше по такъв буфонен начин, че смехът, който почти не стихваше, мигновено завладя и мен.

— Офелия! — викаше сърцераздирателно. — Вие честна ли сте? — за секунда се превърна в Хамлет: изправен, с изящни, небрежни движения, с ирония в очите и горчивина върху устните. Промени се и облеклото му: синият костюм стана копринена блуза с бухнали ръкави и пурпурна мантия.

Той изтича със ситни крачки, обърна се и вече бе Офелия; ефирната, наивната, любещата, в дълга до петите тафтена рокля, с цвете в ръка. Отвръщаше със звънлив сопран:

— Принце!

В гласа имаше ласка, примесена с болка; ласка, която и разсмива, и затрогва.

Отново се прехвърли оттатък. И магията на превъплъщението отново се извърши пред очите ми: Офелия стана Хамлет. Той питаше:

— И хубава?

Офелия, фалцетно, от другата страна:

— Какво искате да кажете, ваше височество?

Хамлет, все по-язвително:

— Това, че ако сте честна и хубава, честността ви не бива да допуща никакви игри с вашата хубост.

Офелия положи ръце на сърцето си, тъй нежна и тъй злочеста, че червеният салон се разтърси от общия смях.

Усетих как чичо Владо грабна ръката ми и ме издърпа напред. Погледнах лицето му. Обикновено смръщените му дяволски вежди се бяха вдигнали във весели дъгички.

Озовахме се съвсем близо до „артиста“, който, увлечен в импровизациите си, не ни забеляза.

Вдигнал десница, развявайки пелерината, прочувствено хълцаше:

— Офелия, иди в манастир! Или искаш да плодиш грешници? Аз съм уж честен човек и все пак бих могъл да…

Погледът му попадна на чичо Владо. Замръзна с вдигната ръка и отворена уста — истинска статуя на удивлението.

— Алма Матер! — провикна се той и вече не беше нито Хамлет, нито Офелия, а малкият, дебеличък, ухилен човек с къдрава коса и теноров глас.

— Аз, другарю делегат! — в очите на чичо Владо засвяткаха весели искри.

Двамата се запрегръщаха и затупаха по раменете: Дон Кихот и Санчо Панса се срещаха след дълга раздяла.

— Е, ти, все така Хамлет, а? — смееше се чичо Владо.

— Какво да правиш, всеки с кръста си! — въздъхна театрално делегатът. — Ела, ела да поседнем! Сто години не сме се виждали!

Той ни поведе към една от ъгловите маси.

Едва сега забелязах, че накуцва леко с десния си крак. Вероятно бе някаква деформация на глезена, която при движение изкривяваше бедрото.

Никога не бях го виждал да куца. Впрочем никога не бях го и виждал от толкова близо.

Двамата ме забравиха, но аз се присламчих към тях. Може би — материала?

Те се настаниха край масата. Седнах и аз.

— Е, посланиче — заговори „артистът“, — радвам се, че те виждам жив и здрав. Мислех, че си в чужбина.

— Я остави посланика на мира! — отвърна чичо Владо. — С тебе поне да съм си Алма Матер. Вечният студент. Подмладява ме. А от чужбина се върнах вчера уж за конгреса, а пък на̀, изпуснах го. Хубаво, че поне тебе видях. Е, как си, как я караш?

— Скоро в пенсия! — въздъхна ниският и аз помислих, че в тази въздишка има и малко драматична приповдигнатост.

— Хо, хо! Ще се пенсионира нашего брата само в гроба.

— Ех, Алма! Твоята е лесна. Както и да изглеждаш, все едно… А в нашата професия!… Виж ме! Деветдесет кила станах вече!… — Той се обърна към мен, сякаш за потвърждение, озадачено ме изгледа.

— Аз не ви представих — обади се чичо Владо. — Моят стар и скъп приятел, момче…

— Та кой ли не познава това лице — прекъснах аз чичо Владо.

Той поклати глава:

— Ти познаваш само едното лице на тази популярна личност. Аз искам да ти представя другото. Този човек е моят стар и скъп приятел Делегата Хамлет.

— Само толкова?

— Делегата Хамлет от замъка Елсинор и… точка! Така го нарекохме в онзи августовски ден на трийсет и пета, така му викахме после цели осем години в тюрмите и лагерите. В негова чест даже килията кръстихме „Елсинор“.

— Не знаех, че сте били в затвора и вие… — забелязах аз, обръщайки се към човека, когото чичо Владо нарече Делегата Хамлет и когото оттук нататък ще назовавам само тъй.

— Какво ли знаете вие, младите! — отвърна живо чичо Владо. — Като гледам наоколо тия весели момци и хубави девойчета, та ми иде да се разскачам и аз. Сватбари, а не делегати!… А едно време!…

Той въздъхна дълбоко по „онова време“. Такава въздишка забелязвам често у баща ми и у по-старите му другари.

— Помниш ли, Хамлете? — продължи чичо Владо.

— Помня, Алма, всичко помня! — ниският също въздъхна.

Вях нетърпелив да науча нещо по-конкретно за „онова време“, за споменатата трийсет и пета година, когато този нисък пълен човек е бил наречен Делегата Хамлет от Елсинор, а чичо Владо Алма Матер.

Двамата се отпуснаха на креслата и замълчаха, очевидно върнали се в мислите си някъде… Почувствувах, че е настъпило моето време. Обърнах се към Делегата Хамлет:

— Извинете, но чичо Владо само разчовърка любопитството ми. Може би ще ми разкажете нещо за „онзи августовски ден“… Аз съм журналист и…

Той панически разпери пръсти:

— А, не! Не! Аз не умея да разказвам… Поне със собствени думи не умея. Нека ви разкаже Алма Матер, защото автор на цялата история беше той! Аз… аз бях само скромен участник в нея. Знаете ли, още тогава — а бяхме млади, дявол да го вземе! — още тогава Алма Матер проявяваше блестящи дипломатически качества. Но замалко едва не го пречукаха. Помниш ли, Алма, когато те погнаха край реката? Ако те бяха пипнали, България щеше да се лиши от най-способния си посланик.

— А какво щеше да загуби България, ако беше си счупил не крака, а главата?

— Нищо, братче, нищо! — Делегата Хамлет се позамисли, взе в шепата си голяма ябълка, завъртя я пред очите си. — Помниш ли началото на пето действие, сцената с гробарите и черепа?

Мигновено се преобрази: беше Хамлет, приклекнал край гроба на Офелия до двамата философствуващи гробари, държеше черепа в десницата си и тихичко нареждаше:

Ах, бедният Йорик, аз го помня: безкрайно остроумен веселяк, неизчерпаемо находчив… Тук са били устните му — сам не зная колко пъти съм ги целувал. Къде са сега твоите закачливи шеги, твоите подскачания, твоите песнички, твоите светкавични смешки, от които цялата трапеза се заливаше от смях? Ни една ли не ти остана — поне да се присмееш на собствената си озъбена челюст?

Тишина. Намирах се край зеещия гроб. Долиташе само плясъкът на вълните по каменните стени на Елсинор.

— Не обичам смъртта! — наруши тишината чичо Владо, грабна ябълката и с погнуса я хвърли под масата, сякаш тя наистина беше череп. — Пък и нашата история, общо взето, имаше щастлив край. Да я разкажем на момчето, а?

Делегата Хамлет кимна:

— Разказвай! Но да не си посмял да преувеличиш моята роля! И да не фантазираш много!

— За вестникарите това няма значение — засмя се чичо Владо. — На тях им дай сензации…

Той се облегна удобно на креслото, а на устните му се появи далечна усмивка.

— Всъщност, момчето ми — започна той, — това не беше каква да е история, а драма. И можеше да свърши като трагедия… Шекспировска. С много трупове и прочие… Беше много отдавна. Ти дори не си бил още роден. А какво беше лятото на трийсет и пета? Пресмятай! Две години Хитлер в Германия. У нас — една година монархофашистка диктатура, забрана на партиите, терор. Успоредно с това в Москва бе Седмият конгрес на Коминтерна, който сложи нещата на място, докладът на Георги Димитров, началото на Народния фронт из цяла Европа… А в машите редове още продължаваше да се съпротивява левосектантщината… Бяхме нещо като затънала каруца. Никой ме можеше да я измъкне освен самите ние. А за това ни беше нужно нещо силно като удар… Ударът дойде. Беше онзи прочут пленум…

Чичо Владо заразказва увлекателно. Времето минаваше и ние не забелязвахме, че сме сами в салона, че служителите нетърпеливо се въртят около нас…

Изписах два бележника и в тях се очерта основният сюжет на разказа. Оказа се, че не бе достатъчно. Наложи се после месеци наред да се ровя в досиетата на царската полиция, да прочета протоколите от съдебния процес срещу чичо Владо и Делегата Хамлет, да се запозная с показанията на полицейските началници Добромир Лозанов и Борис Аракчийски пред Народния съд. Накрая изминах пеша целия път, по който се бе разиграла тази удивителна история, от София до главоломните скали край Искър и параклиса зад тях…

Така се роди този разказ. Естествено, тук-там в повествованието си позволих да нанеса някои корекции и допълнения по чисто литературни съображения, да променя имената на героите. Ако все пак някои епизоди не съвпадат напълно с действителната случка, вина има само чичо Владо, никой друг! Търсете сметка от него!

И тъй, всичко започва през една августовска вечер на 1935 година в шивашкото ателие „Елегантен мъж“ на булевард Дондуков до кино „Феникс“, собственост на небезизвестния сред елегантните мъже в София крояч и шивач с ласкавия прякор Майстора…