Хаим Оливер
Часът на невидимите (18)

Седма глава

в която у старшина Марко настъпва драматичен прелом

След като се изплъзна от господин Хикс и влезе в дома си, старшина Марко незабавно потърси своите синчета. В хола ги нямаше. Надникна в стаята им, в кухнята, в килера — нямаше ги никъде, макар че следите от черните им подметки бяха навсякъде. Най-после видя над вратата на банята сигнала ЗАЕТО и разбра, че са вътре.

Дрехите им намери под дивана. Приличаха на дрипи на коминочистачи, току-що излезли от стометровия комин на Кремиковци.

Находката го посмути. Нима господин Хикс е прав? Нима неговите мили „зверчета“ са членове на някаква хулиганска банда?… Като онази, дето бе разкрита миналия месец и която задигаше антени от автомобилите и цигари от павилионите?… Хм… Верен на професионалния си дълг, той претърси дрехите. Ето какво откри в джобовете на Митко Едисон:

стъклени топчета — 13 бр., химикалки без химикал — 2 бр., значки на футболни отбори — 7 бр., снимки на Пеле — 2 бр., пружини от будилник — 1 бр., фенерчета без батерии — 1 бр., сухи шипки — 3 бр., гвоздеи — 7 бр., млечни зъбчета — 1 бр., отвертки без дръжки — 1 бр., седефени копчета — 2 бр., парчета сухар — 2 бр., филмова лента — 3 метра, канап — 12 метра, медал за храброст от Балканската война — 1 бр., и други ценни предмети като безопасни игли, дъвки, огледалце, моливчета, боички, свещ и пр.

Когато обаче старшината бръкна в джоба на проф. Кънчо, веднага напипа двата листа. С треперещи от възбуда ръце ги разгъна и видя Манифеста. Буквите заиграха пред очите му. Ала бързо се съвзе и прочете текста отначало докрай. И разбра. И вълни на злорада гордост го обляха от главата до петите. Искаше му се да изтича при оня зловещ господин Хикс и му покаже този документ на човешкия разум, но го възпря онази точка 5 от Манифеста, която задължаваше проф. Кънчо да поиска от старшина Марко защита срещу попълзновенията на господин Хикс.

Колко са прави неговите чудесни момчета! Само така! Та Народната милиция съществува не за да се впряга на откачените идеи на някакъв си господин Хикс, а да защити мирния труд на гражданите, учените и децата! Не, господин Хикс, твоите попълзновения няма да минат!

Ходът на тия възвишени мисли бе прекъснат от лек шум. Старшината се обърна: вратата на банята се открехна и от нея се подаде Митко, гол-голеничък, мокър и на четири крака. След него се показа и Кънчо, в същото положение. Лазейки предпазливо, те се напъхаха под дивана, но веднага се измъкнаха, очевидно разтревожени от изчезването на дрехите.

— Станете! — прошепна нежно старшината.

Те се сепнаха, изправиха се и недоверчиво се вгледаха в баща си. От вирнатите им нослета капеше вода, ушите им бяха пълни с черна сапунена пяна.

Старшината разтвори обятия.

— Деца мои, тенетемисти! — възкликна той. — Елате да ви прегърна! Аз съм на ваша страна!

Все още не вярвайки на думите, тенетемистите нерешително се приближиха до старшината, който ги притисна до сърцето си.

— Татко бе — съобщи по-малкият син, — да знаеш, аз не шъм вече Митко Пеле, а страшният-научен сътрудник Митко Едишон.

— Чудесно, моето момче, чудесно! — провикна се бащата. — Знам всичко. И отсега нататък ние тримата, наследници на Кънчо Хайдутина, сме като пръстите на ръката. Само ми разкажете, какво се случило с леля Гица и нейния комин!

И както бяха голи, Главният теоретик на ЛАНИ и неговият страшен-научен сътрудник разказаха на старшината всичко — от игла до конец: за нападението над „Нострадамус“ и пропадналата акция за превъзпитаване на леля Гица, за забравените електронни прибори в комина и за решението да станат невидими…

В това положение ги завари доктор Веса. Ужасена от вида на децата си, тя ги сграбчи за ушите и ги бухна във ваната, от което водата стана мътна като кока-кола. После ги натика в стаята им, преоблече ги и ги напои с чай и аспирин. И докато те се загряваха, оттатък в хола между майката и таткото се проведе следният семеен диалог:

ДОКТОР ВЕСА (мнително): — Какво пак заговорничиш с децата?

СТАРШИНА МАРКО (ентусиазирано): — Ох, да знаеш, докторе, какво са замислили! Невидими ще стават и ще пътуват в историята.

ДОКТОР ВЕСА: — Глупости и половина. Детски фантазии. Игри!

СТАРШИНА МАРКО: — И какво от това? Важното е, че търсят, че… как да се изразя… че мечтаят! По-добре да вършат глупости в лабораторията си, отколкото да скиторят по улиците и крадат автомобилни антени… (Замислено) А кой знае, може и да не са глупости, а? Може нещо да изскочи от тая работа?…

ДОКТОР ВЕСА (разнежена): — Ох, Марко, Марко, кога най-после ще пораснеш? Чакат те изпити по международно право, а ти играеш с децата на невидимост!

При тия думи старшината прехапа устни и дълго мълча. После тъжно изрече:

— Знаеш ли, Веске, аз детство почти не съм видял… Преди трийсет години в нашето село нямаше нито библиотека, нито лаборатория, нито ТНТМ… Единственото ми пътешествие тогава се състоя, когато ме водиха в града, за да ме цанят в бозаджийницата… Защо сега моите деца да не търсят във физиката начини да стават невидими… и да пътуват в историята с ракета на времето?

Наистина, защо не?

Доктор Веса не намери отговор на този прост въпрос. И тогава тя мълчаливо се приближи до мъжа си и го целуна. А той, за да не издаде сълзите, които напираха в очите му, заплашително се провикна:

— А оня клеветник господин Хикс аз ще го натикам в миша дупка!