Хаим Оливер
Хелиополис (18)

6. Експлозията

Втората случка, свързана с прекъсванията на тока, започна на другия ден в Сигма-минус. Бяхме заложили в модификатора един опит, от който очаквахме много. В разгара на експеримента, когато напрежението достигна милиони волта, енергетичният поток секна. Слънцата угаснаха, редица апарати излязоха от строя, опитът се провали.

В следния миг земята се разтърси като блъсната от титаничен юмрук. Грохотът на могъща експлозия, задавена от бетона и скалите, се втурна към нас и ни удари в лицата. Виктор Ес напрегнато се ослуша, търсейки посоката на взрива, другите сапии се озъртаха замаяни наоколо. Зави сирена. От високоговорителите прогърмя металическият глас:

— Внимание! Всички спасителни отряди от Секторите Еф, Ха и Ен незабавно да се насочат към Сектора на Големите заводи. Да се опразнят блоковете Ка, Де и Ер край завода за броня. Камери 46, 47 и 48 от Сектор Ем да бъдат готови за излизане. Внимание! Всички спасителни отряди…

Сирената продължаваше да вие, разкъсваща нервите. Проехтяха още две експлозии, последвани от глухо бучение. Стените трепереха, ние стояхме неподвижни, сковани от изненада и уплаха. Но отново прозвуча категоричният металически глас:

— Внимание: всички спасителни отряди от секторите Еф, Ха и Ен незабавно да се насочат към Сектора на Големите заводи…

Няколко сапии откачиха от стените прибори и апарати и се втурнаха към изхода.

— С мен! — каза Виктор.

Последвах го. Пресякохме коридорите, минахме през сферичното помещение с лампичките. В полумрака на дежурното осветление забелязах, че Виктор отваря вратите не чрез закриване на окулярите, а просто като ги дръпва с ръка — фотоелектронните им механизми не действуваха. Записах в паметта си този факт.

Излязохме във външната галерия. Стражевият робот крачеше пред изхода, като болнаво скрибуцаше с железните си стави. Направиха ми впечатление лимоненожълтите петна, които се бяха появили по металическите му гърди…

Бръмбаровидното електромобилче стоеше върху червените релси с угаснали сигнални знаци. Тръгнахме пеша.

От голямото Зелено кръстовище, където се бяха струпали десетки неподвижни вагончета, ние кривнахме към една странична галерия. Мъчех се да запазя в паметта си нашия път, завоите, гарите, тунелите.

След десетминутно бързо ходене навлязохме в по-оживени галерии. Край нас тичаха сапии с пожарогасителни апарати, тук-таме мълчаливо караулеха роботи, ембрии нямаше. Никой не ми обръщаше внимание — с бялото трико и отслабнало тяло аз почти не се отличавах от останалите сапии. Представих си, че с мургавото си лице и тъмна коса, облечен в черно трико, бих могъл да мина и за ембрий, да изчезна сред тях… Защо не…?

Скоро почувствувах горещия въздух, който лъхаше откъм мястото на взрива. Виктор ускори крачки. Изходът на галерията вече се очертаваше в червено зарево.

… Смятах, че след всичко, което бях видял и преживял на остров Бахоа и тук под земята, нищо вече не може да ме изненада. Бърках. Пред мен беше Секторът на Големите заводи…

… И до ден-днешен, като затварям очи, най-напред виждам вихрушката от вагонетки и черен дим, стоманените стълбове сред пламъците, бетонните кубове на заводите с горящите хора помежду им, убиващите роботи, огнената лава… И зарята под свода… И мълниите върху ембриите…

Но ще се опитам да разкажа всичко последователно.

Най-напред насреща се откри една исполинска пещера или може би изкуствена кухина с размерите на градче. Куполовидният й свод се издигаше високо, подпрян от червени стоманени колони. Под него на релси и въжени линии неподвижно висяха стотици и стотици вагонетки. Въздушни мостове се спускаха към масивни кубически блокове. Тук-таме се издигаха кулообразни шахти, в които като безпомощни кутийки бяха накацали асансьорни кабини, приковани от прекъсването на енергията. Безкрайна плетеница от тръби, металически скели, електропроводи свързваше шахтите, мостовете, колоните. А в геометричния център на сектора, сред квадратен площад, се извисяваше висока кула със система от радиоантени, чиято сложна конструкция виждах за първи път… Не беше ли това „радиоцентралата зад ъгъла“, онази, която напразно търсехме с чичо Том?…

Нямаше време за въпроси: наоколо всичко гореше или поне тъй ми се стори в първия миг. Огромни червени отблясъци откъм дъното на сектора се мятаха по стените на блоковете и озаряваха дебелите подпорни колони чак до високия покрив и това бе единственият път, в който бетонният небосвод на Хелиополис променяше своя сив цвят, единственият път, в който той празнуваше едновременно пламтящ изгрев и пищен залез.

Сякаш влизахме в пеш. Нажеженият въздух ме удари в лицето, нахлу в дробовете ми. До мен достигаше металическият глас, който не преставаше да дава нареждания. Между сивите стени сновяха сапии, пред входовете на заводите дежуряха роботи, всички обърнати към центъра на сектора при площада, откъдето долиташе неясен шум.

Излязохме на площада. Виктор не се спря дори да погледне. Не разбирах какво става: около кулата с антените бяха насядали или налягали на земята стотици ембрии, препасани с платнени торбички. До тях стояха роботи. Ембриите издаваха някакви напевни звуци, които приличаха на молитви. От време на време над тях се издигаше писък, преливащ в животински вой. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че някои от ембриите се гърчат и притиснали слепоочия с длани, блъскат глави о цимента… Като Емил!

Видях как един от тях с мъка се изправи и газейки телата на другите, се упъти към една от страничните ниски галерии, където изчезваше теснолинейка. Той успя да направи само няколко крачки. В мига, в който излезе от квадрата на площада, най-близкият робот се обърна към него, лазерната тръба на челото му блесна с ослепителна светлина, ембрият се строполи на цимента с изгоряло лице. Веднага се изправи друг и тръгна по същия път, към ниската галерия, и пак лазерният лъч го порази… Два робота грабнаха убитите с кукестите си ръце и ги метнаха в една от близките вагонетки. В нея имаше вече три тела…

Не откъсвах очи от жестоката сцена. Машини убиваха хора, така те бяха убили и чичо Том, и никой, никой не се опитваше да ги спре.

— Виктор! — прошепнах аз. — Какво става? Обяснете ми?

— Понякога ембриите се повреждат — каза той равнодушно — и излизат от рамките на определените им задачи. Тогава се налага да бъдат унищожавани.

И той продължи напред, без да се спира. Зад нас светкавиците на лазерните тръби изсъскаха още два пъти…

Въздухът продължаваше да гори, задушавах се. Но гласът на високоговорителите гърмеше и ние се втурнахме в широката артерия, която водеше към края на сектора.

Тук се сблъскахме с ужаса.

Обагрени от ослепителната лава, която струеше през разрушената стена на голям блок и се изливаше навън, по улиците бягаха хора. Не можеше да се разбере какви са. Горяха като факли: дрехите, косите, ръцете им — всичко бе в пламъци. Те се мятаха върху цимента, крещяха, виеха, блъскаха се, падаха и се гърчеха, отново се изправяха, за да тичат, за да избягат от огнения поток, който ги следваше по петите. Срещу тях бяха насочени десетки пожарогасителни апарати, които изхвърляха мощни струи пенлива течност, но тя сякаш се изпаряваше, преди още да бе достигнала пламъците, пък и спасителите бавно отстъпваха под напора на искрящата лава.

Поразени от гледката, уплашени, а по-вероятно — равнодушни, групи сапии стояха наблизо и наблюдаваха. За миг ми се стори, че сред тях се мярна доктор Мартин.

Обърнах се към Виктор: леко разкрачил крака, той се бе облегнал на стената. Лицето му не трепваше. В студените му очи играеха отраженията на пожара.

Огненият поток на лавата, спънат за няколко секунди от десетките трупове, продължи своя път към съседните блокове, като заливаше мъртвите хора. Над тях цвърчаха струите на пожарогасителна течност.

Обади се металическият глас:

— Газови мини!

Няколко сапии тикнаха напред малко оръдие и насочиха дулото му към горящия блок. Изсвистя мина, чу се експлозия и след секунда пред отвора на зида се издигна кълбо черен дим. Пламъците сякаш се свиха, но лавата не преставаше да тече. Втората мина се разби в стената и задушливият газ, понесен от течението, се върна към нас и започна да прониква в страничните галерии. Жестока кашлица раздра гърдите ми, наоколо сапиите побягнаха, отнякъде се появиха апарати за прочистване на въздуха, но бе вече късно.

— Взрив! — загърмя металическият глас. — Веднага!

Настъпи тишина. Малцината останали несъзнателно отстъпваха пред огъня и газа. Но гласът продължи повелително:

— Група Ес Девета! Напред!

Няколко души в бяло с торбички на пояса се откъснаха от нас и тръгнаха напред. И вече първите нагазваха в лавата и вече падаха, покосени от разтопения метал, когато неочаквано светлина заля всичко — токът се върна. Усетих въздишката на облекчение, която се изтръгна от всички сапии. Заедно с нея долетя бързата заповед на гласа:

— Внимание! Всички настрана! Път на камери 46, 47, 48! Камери 46, 47 и 48 — напред!

Обърнах се: зад нас по циментовото платно маршируваше колона ембрии. Същите, които лежаха на площада. Сториха ми се безброй. Може би защото всички бяха еднакви с черните си трика, сребристите такета на главите и торбичките на поясите. Ходеха равномерно в плътни редици, като преграждаха улицата от едната до другата страна. Ходеха срещу лавата и пожара спокойно, равнодушно, без да се спират нито за миг, ходеха като автомати…

И пееха.

Не, това не беше песен. В Хелиополис не се пееше никога. В Хелиополис не знаеха какво е песен. Те произнасяха напевно, в ритъма на крачките, молитвата до Хелиос, онези думи, които съдържаха мистичната жажда за светлина и зеленина, за земя и море, за звезди и небе, онези заклинания, изразяващи безумната заплаха до съществата от Горния свят, осмелили се да откраднат слънцето; онези слова на възхвала на Архонта — всезнайното, всесилното, безсмъртното божество, единствено способно да изведе Хелиополис към светлината.

Оттеглихме се встрани, за да им дадем път. Те минаха, без да ни погледнат, впили широко отворени, немигащи очи в пламъците.

И стъпиха в лавата.

Сега бих могъл да кажа, че картината бе страшна, потресаваща, мъчителна. Тогава обаче тя ми направи впечатление само със своята величествена логика, която ме смаза.

Те ходеха и падаха в лавата, а другите отзад продължаваха, крачейки върху тях, за да паднат на свой ред в огъня, завинаги млъкнали, превърнали се в пътека за следващите. Една пътека от гърбове и глави сред огнената река, един неравен мост от трептяща и умираща плът, която отнасяше последните няколко редици към бушуващия отвор на пожара. А те без колебание, спокойно, равнодушно скачаха вътре със своите торби на поясите и взривове разтърсваха завода, и пламъците ставаха по-малко… И още един скачаше, и още един взрив, и пак, и пак, и пламъците ставаха още по-слаби, задушавани от експлозиите…

Последната редица мина върху пътеката от човешки тела и пеейки своята молитва до Хелиос, се хвърли в пещта на това друго слънце, погълната завинаги от неговата светлина.

Петнайсет минути по-късно пожарът бе напълно потушен и в завода се втурнаха сапиите, за да установят последиците от тази неочаквана и първа по размерите си катастрофа в Хелиополис.

Виктор ме въведе в електроцентралата. Той навярно смяташе, че от пръв поглед ще открия причините на честите аварии: все още ме вземаше за онзи гениален ядрен физик, който бе изписал формулите в синьото бележниче…

Както много други строежи в Хелиополис, така и централата беше една смесица от старо оборудване и свръхмодерни съоръжения и за мен беше трудно да се ориентирам в тях. Единственото, което можах да установя със сигурност, беше заболяването на металическите машини от лимоненожълтия бацил, което, разбира се, не беше особено постижение.

— Какво мисли Алек? — попита Виктор.

— Централата трябва да се премести другаде — отвърнах. — Корпусът някой ден ще рухне. Може да се случи още по-голямо нещастие.

— Няма къде — каза той. — Всичко е задръстено… — И след малко добави, сякаш в отглас на своите мисли: — Време е да излезем оттук…

Навън въздухът беше напоен с газове и дим, които правеха дишането мъчително. Мощни помпи със свистене вкарваха кислород, по ъгловите площадки сапии инсталираха апарати за обезвреждане на газовете. Колони ембрии сновяха по улиците и разчистваха развалините. Съзрях група ембрии, която се занимаваше с разбиването на втвърдената лава. С металорезачки те разсичаха на правоъгълни парчета метала и остатъците от хора в него, товареха ги във вагонетките и ги отнасяха нанякъде. Може би за претопяване…

В сектора всичко се движеше. Над блоковете, по въздушните мостове и въжените линии летяха товарни композиции, в шахтите се плъзгаха асансьори, бръмбаровидните коли се носеха по червените релси, от тунелите излизаха дълги композиции с руда.

Край кулата с антените нямаше никой, само роботите караулеха със своята отмерена крачка — напред-назад, напред-назад, и шареха с убийствените си очи по сновещите наоколо вагонетки, в които послушно седяха неподвижни ембрии.

Внезапно се почувствувах зле — от напоения с газове въздух, от умората, от кръвта върху цимента, а най-вероятно — от намалелите дози соларин. Виктор Ес незабавно спря един електромобил и десет минути по-късно бях в кабинета на доктор Мартин. Но в опустошената ми глава се въртеше една-единствена мисъл: трябва да се махна оттук! Да бягам! Веднага! Но преди това да разбера!