Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Go Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Лий Чайлд. Не се връщай

Английска, първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. Оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. Редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978–954–769–343–2

История

  1. — Добавяне

68

Лийч каза, че сега много се говорело за триангулацията, уай-фай, джипиесите и маржа на грешката. Не ставало дума да проследиш телефон до левия джоб на нечие палто или до десния на нечий панталон, но всички били единодушни, че тези системи могат да засекат телефон в определена сграда. Колкото по-голяма била сградата, толкова по-лесно ставало засичането. А в момента тя била фиксирала на екрана си една доста солидна постройка с точен адрес, която приличала на голяма градска къща. Изпрати им няколко външни снимки, на които се виждаше ограда от ковано желязо, зад която се издигаха четири етажа с двойни прозорци от двете страни на тежка лъскавочерна входна врата, над която имаше бронзов фенер. На вратата имаше процеп за писма, табелка с номера на улицата и бронзов плакет, върху който беше изписано Къщата на гълъбите.

Търнър остана на линия с Лийч, а Ричър набра Едмъндс на своя телефон. Продиктува въпросния адрес и я помоли да провери всичко, до което може да се добере — данъчни и нотариални регистри, кадастрални карти. Едмъндс обеща да се заеме незабавно, след което приключиха разговора. Търнър също прекъсна връзката с Лийч и поклати глава.

— Нямаме кола.

— Не ни трябва кола — отвърна Ричър. — Ще постъпим като Шраго — първо вземаме такси, а после продължаваме пеша.

— На Шраго не му се получи много добре.

— Ние не сме Шраго. А в момента те са беззащитни. Заместник началник-щабовете живеят в пашкул. Отдавна не са правили нищо за себе си.

— Мислиш да им отрежеш главите с нож за масло?

— Все още нямам такъв. Може би трябва да си поискам от румсървиса.

— Аз продължавам да бъда командващ офицер, нали?

— Какво си намислила?

— Искам чист арест. Искам ги в килиите на Дайър, където да дочакат военния съд. Искам всичко да е като по учебник, Ричър. Искам да бъда публично оневинена. Съдът трябва да чуе всяка дума, потвърждаваща моята невинност.

— Чистият арест изисква приемливи основания.

— Същото важи и за отрязването на главите им.

— Защо Монтеки е пуснал Задран да се прибере у дома в планините?

— Заради миналото му.

— Ще ми се да зная повече за него.

— Знаем това, което знаем.

Ричър кимна. Обикновен селянин, четирийсет и две годишен, най-малкият от петима братя, черната овца в семейството, напълно отритнат, провалил се във всичко, с което се е захващал.

— Май ножът за масло ще свърши по-добра работа — промърмори той.

После телефонът му иззвъня. Беше Едмъндс.

— Много си експедитивна — похвали я той.

— Прецених, че ако побързам, може би ще ми остане един час за сън — отвърна тя.

— Не разчитай на това. Какво намери?

— Къщата на гълъбите е частен клуб, отворил врати преди четири години. Списъкът на членовете е конфиденциален.

— Преди четири години?

— Приблизително.

— Преди четири години Морган е все още в Браг, където гради екипа на Шраго.

— Не можем да докажем връзката.

— Членове ли са Скъли и Монтеки?

— Не знаеш ли какво означава „конфиденциален“?

— Някакви слухове?

— Говори се, че в клуба членуват само мъже. Включително и политици, но това не е политически салон. Там се срещат военни, представители на медиите и бизнеса, но без да сключват някакви сделки. Хората просто се забавляват. Понякога остават цяла нощ.

— И какво правят?

— Никой не знае.

— Как можеш да станеш член?

— Аз не мога, защото съм жена.

— А аз?

— Предполагам, че някой трябва да те покани. Тоест трябва да познаваш някого, който познава някого, и прочие.

— И никой не знае какво правят там, така ли?

— Във Вашингтон има стотици частни клубове. Няма начин да бъдат контролирани.

— Благодаря, госпожо адвокат — рече Ричър. — За всичко. Свърши много добра работа.

— Това ми звучи като сбогуване.

— Може би да, може би не.

 

 

Географската ширина и сезонът подсказваха, че разполагат с около час и половина до изгрев слънце. Затова взеха каквото им трябваше и слязоха долу, където мъж с униформена шапка им повика такси. Колата пое на север по Шестнайсета улица в посока Скот Съркъл. После мина през Дюпон Съркъл, пресече парка по Пи Стрийт и продължи по нея през Джорджтаун. Слязоха чак на пресечката с Уисконсин Авеню, изчакаха таксито да си тръгне и поеха пеша в посоката, от която бяха дошли. Подминаха две преки, завиха наляво и се насочиха към целта, намираща се още две преки на север и вдясно. Кварталът наоколо изглеждаше като възможно най-скъпия квартал, откакто бяха измислени парите. Вляво се виждаше огромно и отлично поддържано имение. Отдясно имаше дълга редица градски къщи, блестящи в мрака. Всичките до една луксозни и лустросани, масивни и огромни, горди от мястото си в редицата.

Това се отнасяше и за тази, която търсеха.

— Бива си я — поклати глава Търнър.

Беше висока и красива постройка, абсолютно симетрична, сдържана и дискретна, без излишна показност, но въпреки това луксозна. Бронзовият плакет на вратата беше малък. В някои стаи светеше. Старинните дебели стъкла на повечето прозорци пречупваха светлината по един невероятен начин, доближавайки я до мекото излъчване на свещите. Входната врата очевидно се пребоядисваше във всяка година на избори, вероятно още от времето, когато Джеймс Мадисън е бил президент. Беше тежка и солидна врата, идеално напасната към рамката. От онези, които могат да се отварят само доброволно.

Други места за проникване просто нямаше.

Но те не бяха очаквали чудеса. Намерението им беше да чакат и да наблюдават. Растителността в двора ги улесняваше донякъде. Оградата от ковано желязо стъпваше на нисък каменен зид, на който можеше да седне само много дребен човек. Такъв като Търнър. А Ричър отдавна беше свикнал с неудобствата. Над главите им имаше плетеница от голи клони. Липсата на листа означаваше и липса на адекватно прикритие. Но все пак можеха да разчитат на частичен камуфлаж. Клоните бяха достатъчно дебели и гъсто преплетени, за да засенчат уличното осветление. Те наподобяваха десена на пижамите, които минаваха за нови униформи.

Въоръжиха се с търпение и зачакаха.

— Дори не знаем как изглеждат — каза Търнър. — Спокойно могат да излязат и да си тръгнат, без да ги разпознаем.

После тя отново се свърза с Лийч и я помоли да ги предупреди, ако телефоните се раздвижат. Което те все още не бяха направили, както сочеха триангулаторите — не помръдваха от тази къща. Ричър не сваляше очи от прозорците и вратата. Мъже, които идват да се забавляват. И понякога остават цяла нощ. Ако второто беше вярно, същите мъже скоро щяха да си тръгнат. Защото ги чакаше работа, независимо дали бяха политици или офицери, журналисти или бизнесмени. Но преди това трябваше да се измъкнат с препъване от този клуб и да се отбият у дома, за да се постегнат за новия работен ден.

Първият обаче изобщо не се препъваше. Вратата се отвори някъде около час преди разсъмване и на прага се появи човек с хубав костюм, свеж и сресан, с лъснати обувки. Без да бърза, той пое наляво по тротоара. Изглеждаше спокоен, ведър и щастлив. Беше преминал средната възраст. Насочи се към Пи Стрийт и скоро се стопи в мрака.

Ричър подсъзнателно бе очаквал пиянски физиономии, разчорлени коси и зачервени очи, разхлабени вратовръзки и червило по яките, а може би и отворени бутилки, хванати за гърлото. Но този човек изглеждаше по абсолютно различен начин. Сякаш това място беше някакъв спа център, където се предлага нощен масаж с вулканични камъни или някакъв друг тип чудотворна терапия. Ако беше така, значи тези неща имаха голям ефект. Човекът изглеждаше свеж като краставичка и напълно доволен от живота.

— Странно — промърмори Търнър. — Не очаквах подобно нещо.

— Може би са някакво литературно общество — подхвърли Ричър. — Да речем, поетичен клуб. В истинската Къща на гълъбите е живял английският поет Уилям Уърдсуърт. „Подобно облак в лято знойно аз сам през хълм и дол вървях, когато множество безбройно от златни нарциси видях“ и разни такива отвеяни работи. Това е малка варосана колиба в Езерната област. Много красиво място.

— Кой будува по цяла нощ, за да чете поезия? — скептично подхвърли Търнър.

— Много хора. Обикновено доста по-млади от този.

— За удоволствие?

— Поезията може да радва душата. Поне за възпелия нарцисите е било така. Той говори за разни хубави работи, които е видял, докато се е реел из облаците.

Търнър не каза нищо.

През следващите десет минути продължиха да наблюдават къщата. Небето зад нея започваше да просветлява. Съвсем слабо, почти незабележимо. Нова зора, нов ден. После на тротоара се появи още един мъж в костюм. Подобен на първия — възрастен, изтупан, с розово лице, ведър и щастлив от живота. Никакви следи от стрес, никакво бързане. Необременен от грижи и тревоги. Той пое по следите на предишния, към Пи Стрийт. Крачеше леко и свободно, с вдигната глава, леко усмихнат, самодоволен. Като господар на Вселената, в която всичко е наред.

— Чакай малко — сепна се Ричър.

— Какво?

— Монтеки.

— Той ли е това? Лийч не се обади.

— Не, този клуб е собственост на Монтеки. Или на него и Скъли.

— Откъде знаеш?

— Съдя по името: Къщата на гълъбите. Сигурно го е измислил Ромео. Оказва се, че този човек е слаб разузнавач. Защото е самонадеян. Не е могъл да устои.

— Да устои на какво?

— Да не слага това име. Защо според теб е пуснал Задран да се прибере обратно в планините?

— Заради миналото му.

— Напротив, въпреки миналото му. Защото е знаел кой е той и кои са братята му. Те са му простили и са го приели обратно. Но Задран не се е поправил, а просто си е избрал нова роля. По-скоро братята му са му дали тази роля. Част от сделката им с Монтеки, която е била двупосочна.

— Каква сделка?

— Хората помнят, че Уилям Уърдсуърт е живял със сестра си Дороти, но забравят, че там са били още съпругата му и нейната сестра, плюс куп деца — мисля, че за четири години са им се родили три.

— Кога е било това?

— Преди повече от двеста години.

— Но защо изобщо говорим за него?

— Оригиналната Къща на гълъбите е била малка варосана къщичка, твърде тясна за седем души. По тази причина са се преместили и там се е нанесъл друг човек.

— Кой?

— Казва се Томас де Куинси. Още един писател. По онова време е бъкало от писатели. Всички са били приятели помежду си. Уърдсуърт е живял в къщичката само шест години, докато Де Куинси е изкарал единайсет. Което я прави повече негова, отколкото на Уърдсуърт. Но въпреки това всички я знаят като „дома на Уърдсуърт“. Може би защото е бил по-добър поет.

— И?

— Чакай — вдигна ръка Ричър. — Виж там.

Вратата отново се отваряше. На улицата се появи трети мъж. Гъста посребрена коса, безупречна прическа. Розово лице, обръснато и свежо. Костюм за три хиляди долара, искряща от белота риза. Копринена вратовръзка с красив възел. Вероятно политик. За миг остана на място, после вдиша дълбоко утринния въздух и тръгна в същата посока като предишните двама. Спокоен, безгрижен, излъчващ ведрост. Не след дълго стигна до Пи Стрийт и изчезна от погледа им.

— Заключения? — каза Ричър.

— Същите, които вече направихме. Това е убежище за изтънчени възрастни джентълмени с някакво свое хоби или страст.

— Какво се връща у дома заедно с оръжията?

— Не знам.

— С какво се прехранват братята на Задран?

— Работят в семейната ферма.

— Какво отглеждат в нея?

— Мак — отвърна Търнър.

— Точно така — кимна Ричър. — И са поверили роля на Задран. Той е техният търговец, тъй като има връзки където трябва. А какво е писал Томас де Куинси?

— Стихове?

— Най-известната му творба е автобиографична книга, наречена „Изповеди на един английски пушач на опиум“. Това е правил в Къщата на гълъбите цели единайсет години. Освобождавал се е от всекидневното напрежение, пушейки опиум. После седнал и написал тези мемоари.

— Иска ми се да можех да разгледам тази къща — каза Търнър.

 

 

Ричър беше влизал в Къщата на гълъбите в Англия. Беше си платил входната такса, а след това беше навел глава, за да мине под ниската рамка на вратата. Не бяха необходими никакви други усилия. Но влизането в новата Къща на гълъбите щеше да е много по-трудно. Проникването в такива сгради не беше проста работа — момчетата от Делта Форс и „тюлените“ тренираха за това през цялата си кариера.

— Виждаш ли камери? — попита Ричър.

— Не, но със сигурност има — отвърна Търнър.

— А звънец?

— Няма звънец. Само чукало. За по-голяма автентичност. Вероятно има такива изисквания за старинните сгради в района.

— В такъв случай камерите са задължителни. Едва ли отварят на всяко почукване, без да проверят кой е.

— Което предполага помещение с монитори и някаква система за дистанционно отваряне. За това е достатъчен един човек. А дали има охрана?

— Със сигурност има обслужващ персонал. Дискретни младежи в тъмни костюми. Нещо като стюарди, които съвместяват и функциите на охрана. Предполагам, че камерите са малки — вероятно с фиброоптични обективи, вградени в стените. Десетки на брой. Това ми подсказва логиката. Някой все пак трябва да държи под око онова, което се случва в тази къща.

— Трябва да видим човек, който влиза, за да разберем как действа системата.

Това обаче не се случи. Никой не влизаше. Но и никой не излизаше. Къщата беше тиха и спокойна. И някак самодоволна. Светеха едни и същи лампи, въпреки че покривът вече се очертаваше в светлината на настъпващото утро.

— Ние не ги познаваме — промърмори Търнър.

— Но те имат снимките ни — каза Ричър.

— Дали са ги показали на охраната си?

— Не се и съмнявам, защото говорим за човек, който ръководи разузнаването на цялата американска армия.

— Това означава, че вратата ще си остане заключена — отвърна Търнър. — Само толкова. Няма да ни струва нищо да опитаме.

— Дали това ще ги постави нащрек? Или вече са нащрек?

— Отдавна са нащрек. И сега се взират в нищото.

— Може би не допускат жени.

— В такъв случай би трябвало да изпратят някой, който да ни го обясни. Ако не са ни разпознали, можем да бъдем всякакви. Общински служители например. Ще им се наложи да разговарят с нас.

— Добре — отстъпи Ричър. — Единият от вариантите е да почукаме на вратата. На кое място в списъка е той?

— Някъде по средата.

Пет минути по-късно Ричър попита:

— След какво?

— Според мен трябва да извикаме Агенцията за борба с наркотиците. Или Еспин от Седемдесет и пета част. Или градската полиция. А може би всички накуп, плюс ФБР, което трябва да се заеме с финансовата страна на нещата.

— Ти си командирът.

— Искам официален арест.

— Аз също.

— Наистина ли?

— Защото ти го искаш.

— Това ли е единствената причина?

— Винаги съм предпочитал законния арест, когато е възможен. Не съм варварин.

— И без това не можем да останем повече тук. Вече се съмва.

И наистина беше така. Слънцето вече надничаше иззад далечния хоризонт, а полегатите му лъчи хвърляха абсурдно издължени сенки върху къщата. Небето придобиваше обичайния си син цвят. Денят обещаваше да е хубав.

— Хващай телефона — рече Ричър.

— На кого да позвъня най-напред?

— На Лийч. Ще бъде добре, ако именно тя осъществява координацията. Иначе ще се получи като при кийстоунските полицаи, ония смешници от немите филми.

Търнър извади от джобовете си два телефона — нейния и на Шраго. Провери дали е избрала правилния, включи го и се обърна с гръб към улицата, готова да набере номера. Слънцето я огряваше със златистите си лъчи.

После зажужа телефонът на Шраго, кацнал върху каменната основа на оградата. Шантавата птича песен беше изключена, но не и вибрацията. Получи се истинско шоу, защото апаратчето започна да подскача по камъка със сърдито жужене, сякаш си избираше посока. Върху светналия дисплей отново се изписаха думите входящо повикване и дом.

Жуженето се повтори осем пъти, после прекъсна.

— Съмна се — промърмори Търнър. — Явно това е крайният срок. Определен предварително от някого или по тяхно хрумване. Трябва да са здравата разтревожени. Мисля, че след този опит ще се откажат да го търсят.

Останаха да наблюдават къщата още една минута. В момента, в който понечиха да й обърнат гръб, единият от горните прозорци се освети от жълтеникав проблясък, като от старомоден фотоапарат. После прозвучаха два приглушени изстрела. Почти едновременно, така че едва ли бяха произведени от едно и също оръжие — по-вероятно двама стари мъже бяха дръпнали спусъците, след като бяха преброили до три.