Лий Чайлд
Не се връщай (54)

54

Търнър проговори едва когато излязоха на „Вентура“ и поеха на запад.

— Помислих си, че в този час кантората ще бъде затворена, както и всичко останало в сградата. И че никой не я наблюдава. Реших да хвърля едно око, просто за да бъдем информирани за някои неща — например какви са ключалките и алармата на кантората. Които, между другото, се оказаха доста елементарни. Ако се наложи, всеки би могъл да ги преодолее в рамките на пет минути. После разгледах картата и установих, че лесно ще стигна до Мълхоланд Драйв. Винаги съм искала да карам кола по Мълхоланд Драйв — като онези ченгета от филмите. Прецених, че след като хлапето седна да вечеря, ще останеш вътре поне още трийсет минути, напълно достатъчни за една малка екскурзия…

— И? — каза Ричър, просто за да не спира да говори.

Да стреляш по хора е доста стресиращо, а стресът е нещо сложно. Всеки реагира по свой начин. Някои го потискат дълбоко в себе си, други предпочитат да приказват.

Търнър очевидно беше от вторите.

— Установих, че ме следят — рече тя.

— Постъпила си глупаво — промърмори той само защото тя не обичаше мълчаливото съгласие.

— Засякох го навреме — продължи тя. — Фаровете зад него ми помогнаха да установя, че е сам в колата. Просто един човек, който пътува соло. Не му обърнах внимание. Много хора обичат да минават по Мълхоланд Драйв, затова не се обезпокоих, че кара зад мен.

— А какво те накара да се обезпокоиш?

— Съобразяваше се с моята скорост и това не беше нормално. Скоростта е въпрос на личен избор. Освен това аз по принцип карам бавно. Зад мен винаги се струпват по няколко коли, които ме изпреварват при първа възможност. Но този си стоеше отзад и не правеше нищо. Сякаш го бях взела на буксир. Освен това знаех, че не е нито от ВП, нито от ФБР, защото те все още не са наясно с какво се придвижваме. Оставаше да е от другите ни приятели, но в такъв случай не би трябвало да е сам. Оставаха само два варианта: или не е от тях, или са се разделили и работят самостоятелно. Но както и да е. Събитията се развиха много бързо — точно както става по филмите. Реших да спра на първото отклонение, което се появи пред очите ми. Един вид като послание, че е разкрит. Исках да го изправя пред избора да приеме с достойнство поражението си и да си продължи по „Мълхоланд“ или да спре и да излее гнева си персонално.

— И той спря, така ли?

— Естествено. Оказа се третият от четиримата в колата със смачканите врати. Онзи, който ти определи като шофьора от първата вечер. Тоест бяха се разделили и работеха самостоятелно.

— Радвам се, че е бил той, а не другият.

— Напразно се радваш. И този се оказа достатъчно гаден.

— Колко гаден?

— Много.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Тоя е торба с лайна. Беше вторият, когото фраснах първата вечер. По-зле е от онзи, който току-що ни плати вечерята.

— Пълен некадърник — промърмори Търнър. — Все едно че извадих бонбон от устата на бебе.

— В смисъл?

— Имаше пистолет.

— Това би трябвало да поизравни шансовете ви.

— Точно така се случи. За около три четвърти от секундата. После той остана без пистолет, понеже не можех да стоя насреща му невъоръжена. Един глас в главата ми настойчиво крещеше: Заплаха, заплаха, заплаха! Вземи незабавни мерки! Премигнах и установих, че съм му видяла сметката. Точно в сърцето. Беше мъртъв още преди да се строполи.

— Тогава защо ме извика по спешност?

— Не предлагаш ли психотерапия?

— Не ми е там силата.

— Е, аз съм професионален войник и не се нуждая от психотерапевт.

— Как тогава да ти помогна?

— Като преместиш тялото. Аз не мога да го вдигна.

* * *

Мълхоланд Драйв изглеждаше като на кино, но в действителност беше по-тесен. Придвижваха се бавно и внимателно, съвсем като ченгетата от филмите. Готови да спрат, ако пътят е чист, готови да продължат, ако на мястото шарят фенерчета и пропукват радиостанции. Нямаше нищо такова и те спряха. Трафикът беше значително по-слаб. Пътят си беше все така живописен, но това го правеше непрактичен. Нощната гледка от отбивката беше наистина величествена.

— Не сме тук за гледката, Ричър — напомни му Търнър.

Мъртвецът лежеше край предната броня на колата си.

С подвити встрани колене, но иначе проснат по гръб. Съмнения не можеше да има — това наистина беше шофьорът от първата вечер. С дупка в гърдите.

— Какъв беше пистолетът? — попита той.

— Глок седемнайсет.

— Къде се намира в момента?

— Обратно в джоба му, след като го почистих от отпечатъци. Временно, разбира се. Ще трябва да решим какво да правим с него.

— Има само две възможности. Или да го оставим да бъде открит от полицията на Лос Анджелис, или да го хвърлим в пропастта. Може да остане там цяла седмица, а дори повече. Може да бъде изяден от животни, или поне здравата наръфан, особено по пръстите. Много по-лошо е да го оставим в колата. Няма да има значение дали е убийство или самоубийство, защото първата им работа ще бъде да снемат отпечатъците му. От този момент нататък Форт Браг ще изпадне в ярост и случаят ще започне да се разплита от другия край.

— Тоест не от нашия, а ти не искаш това.

— Нима ти го искаш?

— Искам само да бъде разплетен. Не ме е грижа кой ще го разплете.

— В такъв случай ти си най-търпеливото същество, което познавам. Смачкали са те по най-грозния начин. Би трябвало да им отрежеш главите с касапски нож.

— Бъди сигурен, че по същия начин са смачкали и теб, използвайки показанията на Голямото куче.

— Точно по тази причина съм решил да спра някъде и да се снабдя с касапски нож. Затова ми дай малко преднина. Няколко дни в пропастта няма да му навредят. Защото, ако ние не ги разкрием, полицията на Лос Анджелис и Форт Браг ще успеят — вероятно следващата седмица, когато открият трупа. И в двата случая нещата ще бъдат разнищени.

— Добре — въздъхна тя.

— Освен това ще задържим глока.

 

 

Така и направиха. Взеха и портфейла, и телефона му. След това Ричър хвана с две ръце предниците на якето му, отлепи го от земята и го помъкна към ръба на пропастта. В повечето случаи такива опити завършваха с провал. Труповете се закачаха за храстите и камъните и оставаха да лежат два-три метра по-надолу. Поради липса на наклон и инерция.

По тази причина Ричър повдигна трупа и го завъртя назад — като хвърляч на чук по време на олимпиада. След това направи два кръга, приведен ниско над земята, но вдигнал тялото високо във въздуха. Постигнал максимален размах, той го запрати в мрака. Чуха пропукване на съчки и клони, последвано от търкаляне на камъни. После настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонния шепот на долината.

 

 

Направиха маневра и поеха по обратния път. По „Лоръл Кениън“ към магистралата. Зад волана беше Ричър. Седнала до него, Търнър разглоби и сглоби глока, след което го прибра в джоба си. С един 9-милиметров патрон в цевта и още петнайсет в пълнителя. След това се зае с портфейла. Здраво натъпкан като предишните. Дебела пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, пълен комплект редовни кредитни карти и шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка на притежателя си. Името му беше Джейсън Кенет Райкард, приключил земният си път само месец преди да навърши двайсет и девет. Не беше донор на органи.

Телефонът му беше евтин, почти като тези на Търнър и Ричър, закупени от дрогерията. Без съмнение с предплатена и трудна за проследяване СИМ карта. В паметта бяха вкарани само три номера. Първите два маркирани с Пит Л. и Рони Б. — очевидно Лозано и Балдачи, а третият само с едно име — Шраго. Списъкът с проведените разговори беше кратък. Нито един изходящ и само три входящи, всичките от Шраго.

— Тоя трябва да е дебелият с малките ушички — подхвърли Търнър. — Явно е шефът на екипа.

— Не са малки, а са подрязани — поправи я Ричър.

— Какви са?

— Подрязани.

— Откъде знаеш?

— Момичето ми каза. Видяла ги е отблизо.

— Говорил си с нея?!

— По нейна инициатива, в закусвалнята.

— Защо го е направила?

— Взела ни е за федерални. Любопитна е да разбере какво се случва на улицата пред дома й и решила да измъкне нещо от нас.

— Къде е видяла тоя с ушите?

— Пред къщата.

— Но наистина не знае какво става?

— Не знае дори за делото за бащинство. Името ми не й говори абсолютно нищо. Явно майката е спестила подробности за исковата молба. А момичето не знае дори, че майка му е клиентка на адвокатската кантора. Мисли, че следим някой от съседите.

— Не биваше да разговаряш с нея.

— Нямах избор. Тя просто седна на масата ми и започна да задава въпроси.

— На един напълно непознат човек?

— В закусвалнята се чувства на сигурно място. Мъжът на бара се грижи за нея.

— Как ти се видя?

— Хубаво и умно хлапе.

— Мислиш ли, че е твое дете?

— Все още е единствената кандидатка. Доста шантава е, съвсем като мен. Но аз така и нямам никакви спомени за жената в Корея.

— Подрязани уши? — смени темата Търнър.

— Като малки шестоъгълници — кимна Ричър.

— Никога не съм чувала такова нещо.

— Аз също — отвърна той, после извади телефона си и набра Едмъндс.

На Западното крайбрежие беше девет вечерта, а това означаваше полунощ на Източното. Но той беше сигурен, че адвокатката ще вдигне. Защото беше идеалистка. Тя вдигна чак на седмото позвъняване. Езикът й беше надебелял както предишния път.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Ричър.

— И хартия — отвърна Едмъндс.

— Искам да провериш още две имена. Почти сигурно служат в онази логистична част във Форт Браг, но ми трябва повече информация. Първият е Джейсън Кенет Райкард, а другият — човек, наречен Шраго. Не знам дали това е малкото му име или фамилията. Опитай се да измъкнеш някакви сведения за него. Отличителни белези — обезобразени уши.

— Уши ли? — попита Едмъндс.

— Да.

— Тази вечер разговарях с майор Съливан. От Министерството на отбраната настоявали за бързо решение на случая „Родригес“.

— Ще стане най-бързо, ако свалят обвиненията.

— Забрави.

— Добре, остави това на мен — отвърна Ричър, изключи телефона и го прибра в джоба си.

След това продължи да шофира, вече с две ръце.

Булевард „Лоръл Кениън“ беше глупаво име за пътя, по който се движеха. Разбира се, че каньонът се казваше Лоръл и пресичаше изключително живописни местности, но изобщо не беше булевард. Булевардът е широка и права артерия с церемониални функции, обикновено с редици специално подбрани дървесни видове от двете страни, а също така и други ландшафтни творения. Името му произтича от старофренски — boullewerc, — в превод крепостен вал. Някога булевардите са били проектирани като дълги, широки и добре отъпкани насипи, много удобни за разходка.

Малко по-късно излязоха на булевард „Вентура“, който не беше едно и също със скоростната магистрала „Вентура“, но поне беше широк и прав. За да стигнат до магистрала „Вентура“, трябваше да минат покрай Юнивърсъл Сити вдясно и Студио Сити вляво.

— Чакай малко — внезапно се обади Ричър.

— Какво? — попита Търнър.

— Сетих се, че адвокатът на Голямото куче работи в Студио Сити, на самия булевард „Вентура“. Помня адреса му от клетвената декларация.

— И какво от това?

— Може би и неговите ключалки и аларми са евтина конфекция.

— Това е рискована стъпка, Ричър. Нека да не трупаме още престъпления.

— Поне да хвърлим едно око — подхвърли той.

— Това ще ме направи съучастник.

— Имаш право на вето — рече той, докато завиваше наляво. — Два палеца на бутона, както при изстрелването на ядрена ракета.

После иззвъня телефон. Пронизителен електронен писък на пойна птичка, изпаднала във внезапна деменция. Който не идваше нито от неговия апарат, нито от този на Търнър. Беше телефонът на Райкард, захвърлен на задната седалка редом с празния му портфейл.