Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (9)

9.

Криогенната лаборатория не се отличава съществено от морга. Замразени тела на колички, покрити с пластотъкан, тръбички, по които се стичат различни подхранващи течности. Само въздухът бе различен. Тук бе по-студено, отколкото в моргата, а служителите, които сновяха между количките с тела, носеха защитно облекло срещу ниските температури.

Въпреки изолиращия костюм и шлема Джек усети, че настръхва. Хибернацията винаги му навяваше лоши спомени. Костюмът, разбира се, не беше негов — беше го взел назаем, колкото се може по-незабележимо. Можеше само да се надява, че не излага ничий живот на опасност, докато се надвесваше над индикатори и манометри, сякаш мястото му бе тук.

Спря при неподвижното тяло на една красива жена. Кожата й беше бледа, почти прозрачна, отдолу едва прозираха тънките й вени. Имаше аристократични, чудесно изваяни черги. Между веждите й се виждаше прорязана линия. Какво правеше тук? Защо бе предпочела малката смърт на криогенната капсула, за да пътува от един свят до друг? Тя видимо се отличаваше от останалите гости в лабораторията. Повечето бяха мъже с мускулести тела, работници или наемници, пратени някъде от своите господари. Дали жената бягаше от някого? Дали търсеше илюзията на младостта, като се надяваше да надживее връстниците си? А може би беше любовница на някой аристократ? Докато я разглеждаше внимателно, забеляза, че клепачите й едва забележимо потрепват. Дори в криогенния сън жената сънуваше. Джек потрепери и се отмести, припомняйки си собствените преживявания в капсулата.

Отвъд лабораторията бяха служебните помещения, които всъщност търсеше. След като се бе промъкнал чак дотук, беше му все по-трудно да се сдържа и да не се затича. Но се овладя и продължи да обикаля между количките, изчаквайки подходящия момент. Трябваше да внимава. Една погрешна стъпка можеше да му струва живота. Интересно, помисли си, ако разкаже на Амбър колко добре се справя, ще събуди ли възхищението й?

„Само ако се върна с информацията, която търся“ — рече си той.

Из лабораторията се разнесе приглушен звън. Работниците бяха приключили с проверките. Те се обърнаха и напуснаха бързо помещението и Джек ги последва към коридора. Спря на едно място, където камерата не можеше да го засече, и я изчака да се обърне на другата страна. Камерата не покриваше цялото помещение пък и какъв смисъл? Кой би искал да остане в криогенна лаборатория?

Само Джек, разбира се. Той единствен знаеше, че повечето от замразените тела не са тук по своя воля. Документите и разрешителните им са били фалшифицирани, волята на притежателите им — потъпкана.

Докато чакаше камерата да завърши обхода, той потрепери. Изглежда температурата в залата спадаше бързо. Сега вече разбра защо работниците си бяха тръгнали толкова припряно.

Без да сваля поглед от камерата, Джек се промъкна към служебните помещения и доближи най-вътрешното от тях. Вратата се отвори веднага щом я докосна, а и кой би я заключил?

Пристъпи вътре. Веднага почувства, че въздухът тук е по-топъл. Лицевото му стъкло леко се замъгли. Вдигна ръка и го издърпа леко нагоре, за да се изравнят температурите отвън и вътре. Огледа се внимателно, но не забеляза никакви камери. Това го накара да се усмихне. Обитателите на тези помещения не желаеха да има записи на онова, което правят. Нищо чудно в това. Всъщност бяха предприели далеч по-драстични мерки, за да заличат следите си. Хуан Нег например, човекът, който бе замразил Джек вместо да го убие, бе мъртъв.

Какво пък, ето че Джек се бе завърнал, и при това с напълно съхранен разсъдък.

Без да губи повече време, той отвори вратата с ритник. Лабораторният оператор, седнал пред компютъра, се извърна и го зяпна втрещено.

— Какво си мислиш, че правиш? Стартирах процеса на окончателното замразяване. Затвори веднага вратата, инак онези в залата ще се превърнат в трупове.

— Това е твой проблем — отвърна Джек, докато си сваляше качулката.

Операторът се оказа жена. Не беше красива, червенокоса, с ориенталски черти и лунички върху тъмната кожа. Черните й блестящи очи се разшириха от уплаха. Тя посегна към копчето, с което щеше да повика охраната, но Джек я изпревари.

— Не бих го направил на твое място — рече, докато стискаше китката й.

— Какво искаш? — попита тя, мъчейки се безрезултатно да се освободи.

— Само няколко отговора. Бих искал и повече, но нямам време. Преди около четиринайсет месеца съм минал през тази лаборатория като наемен работник.

Жената стисна за миг устни. Сетне се засмя.

— Тогава не съм работила тук.

— Зная го. Бил е баща ти — или брат ти. За мен няма значение, съмнявам се, че има и за теб. — Докато говореше, Джек нанесе някои леки корекции върху пулта, после пусна ръката й. Сега вече нямаше никакъв начин да повика охраната. Жената го знаеше, защото се облегна назад в креслото.

— Значи ти е известно — рече тя, — че онзи, който е бил тогава на смяна, е бил убит задето не си е свършил правилно работата. Е, аз не смятам да минавам по същия път.

Джек я разглеждаше внимателно. Косата й всъщност беше боядисана в червено, а в чертите й имаше нещо хищно, като на змия, която се готви за удар.

— Баща ми е обработил немалко работници тук.

— Моят случай е малко по-различен — заяви Джек. — Защото аз съм причината да му видят сметката.

Очите й помътняха. Тя извърна глава и когато проследи погледа й, Джек забеляза дръжката на магнитен лазер, прикрепен с лепенка под бюрото. Премести се така, че да препречи пътя й към оръжието.

— Как мога да съм сигурна, че си този, за когото се представяш?

— Аз съм доминионски Рицар.

За миг дъхът й секна.

— Значи ти си онова копеле.

Джек скръсти ръце.

Тя се изплю. Храчката й попадна върху бюрото.

— Нищо няма да ти кажа.

— Напротив, ще ми кажеш. Видях една-две празни носилки в залата отвън. Два пъти през живота ми са ме замразявали. Наясно съм, че без необходимата подготовка кръвта се съсирва. При ниска температура клетките се разрушават. След подобни поражения съживяването е невъзможно.

— Няма да посмееш!

— Защо не? За мен няма значение. Ще те открият чак когато се появят работниците от следващата смяна. А дотогава ще е твърде късно. Ще имам време да открия онова, което ме интересува, в компютъра.

— Баща ми не би оставил толкова важни сведения в компютъра.

— Ти решаваш — изгледа я той.

— Ако ти кажа и малкото, което знам, ще последвам участта на баща си.

— Може би. Ако те издам. Но не смятам да го правя.

Тя посегна към пистолета, но Джек застана пред нея. Жената отново се отпусна в креслото. Последен опит на змията, помисли си Джек.

— Какво пък — въздъхна обезсърчено тя. — Ще ти кажа каквото знам. Баща ми беше нает от Зелените ризи — сигурно преди не си чувал за тях, — те искаха да отвлекат един от членовете на имперската охрана, за да докажат на императора, че не е толкова неуязвим, за колкото се мисли. В наше време императорите не се раждат, а се създават. Да ти напомня ли, че Регис също падна от ръка на убиец.

Джек слушаше внимателно думите й, но се питаше дали тя знае цялата истина.

— И това ли е всичко? — попита, забелязал, че жената отново е извърнала лице към мониторите.

Тя му хвърли победоносен поглед през рамо.

— Това е достатъчно. Ако беше чувал за Зелените ризи, щеше да си мъртъв като баща ми. За твой късмет не знаеше нищо за тях.

Джек поклати глава и напусна лабораторията. Работниците, които срещна, му правеха път и той се досети, че жената ги е предупредила да не го спират.

Сигурно фанатично вярва в тези Зелени ризи, мислеше си, докато сваляше изолиращия костюм и напускаше лабораторията. След като бе принесла дори баща си в жертва.