Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (11)

11.

Джек сигурно щеше да храни известни подозрения, ако случайно не беше присъствал на разговора на Скот с неговия информатор. Сега вече обаче знаеше със сигурност, че журналистът е имал неприятели и сегашните събития са резултат от действията им. Ето защо дори не мигна, докато Амбър го гледаше, с изкривено от мъка лице. Знаеше, че дните на Скот са били преброени.

— Зная, че не си — бе всичко, което каза.

Колин премести изумен поглед от единия към другия, сетне протегна ръка и прегърна Амбър през раменете. Когато отново погледна към Джек, на лицето му се четеше одобрение.

Полицаите му отдадоха чест и се заеха да опъват ленти около местопрестъплението.

— Капитан Сторм, добре дошли отново — обърна се към Джек техният началник.

— Благодаря — отвърна Джек с непроницаемо изражение. Доста му се е събрало на Дрефорд през последните двайсет и четири часа, помисли си. Въпреки това се престори, че не познава полицая. — Как е императорът?

— Чудесно. Вътрешната врата се е затворила веднага след задействането на алармата. Но — Дрефорд се обърна и погледна към убития — не бива да забравяме, че в двореца е извършено престъпление. Свети Колин, аз съм капитан Дрефорд. Познавате ли убития?

— Да, разбира се. Скот Рандолф, телевизионен журналист. Беше поканен снощи на вечеря, за да направи интервю с Пепус.

Дрефорд кимна.

— Така си и помислих. Въпреки това нашите патолози ще вземат образци, за да извършат необходимите изследвания.

Джек наблюдаваше, докато покриваха трупа и го полагаха на носилката.

— Открихте ли убиеца? — попита той.

— Не — отвърна Дрефорд след кратка пауза. — Открихме следи, които сочат, че се е измъкнал през покрива. Ако имаме късмет, камерата може да го е заснела.

— А ако нямате? — попита Колин.

— В такъв случай известно време Пепус ще трябва да бъде особено внимателен — Дрефорд се почеса по носа. — Но не се тревожете, рано или късно ще спипаме нашия човек. Защо не отведете младата дама долу във фоайето? Чака ни доста работа тук. — Той спря за миг и погледна към Джек, Фарел и Давидис. — Повече няма да са ни нужни телохранителите. Съветвам ви да се обърнете към вашия командир и да му докладвате, че ние сме поели случая.

— Чудесна идея — рече жизнерадостно Джек, сякаш не беше забелязал презрението в гласа на полицая. — Ще си позволя обаче да ескортирам гостите до долния етаж, в случай че информацията ви не е достоверна и убиецът се спотайва някъде из двореца.

Колин му хвърли учуден поглед, но Джек улови Амбър за ръката и закрачи по коридора. Докато преминаваха покрай трупа, Джек забеляза, че тя свива устни. След това повдигна рязко брадичка и отметна коса назад.

Веднага щом се отдалечиха от местопрестъплението, Джек нареди на Фарел и Давидис да избързат напред и да докладват за случилото се на Пурпурния.

— Е, Джек — засмя се Колин. — Изглежда те бива да са оправяш с дворцовите интриги.

— Не съвсем.

— Джек — обади се Амбър. — Аз не съм го…

— Зная. Не се тревожи за това.

Колин отново я прегърна през раменете.

— Няма как, Джек. Тъкмо по тази причина тя е тук с мен тази вечер. Дойдох с надеждата да прогоня някои демони, а ето че се натъкнах на един от тях.

Тримата спряха при асансьора. Кабината се изкачваше с тихо бръмчене.

— Какво искаше да кажеш?

Амбър се измъкна от ръцете на Колин и си приближи към Джек.

— Искам да кажа, че не зная дали съм го направила, или не съм…

— Но нали ми каза…

— Така е! Опасявам се обаче, че може да е станало случайно.

— Не бива да разговаряме за това тук.

Колин кимна. Вратата на асансьора се отвори и той дръпна Амбър след себе си. Джек ги последва.

— А кога? — попита тя. — И къде?

Джек погледна над главата й към Колин.

— Най-добре ще е да я отведеш в църквата — рече той и Колин му кимна усмихнато.

Джек обаче не можа да се измъкне с тях. Още във фоайето му предадоха, че императорът иска да го види незабавно в залата за аудиенции.

— Аз ще се погрижа за нея — обеща му Колин. — Достатъчно се е намъчила.

Джек му кимна с благодарност и ги изпроводи с поглед. Чудеше се какво ли е казала Амбър на свещеника.

 

 

— Джек! Радвам се да те видя отново след отпуската. Надявам се, почивката да е била плодотворна.

Джек се намръщи едва забележимо, после кимна.

— Струва ми се, че успях да реша проблемите си — рече той, макар да знаеше, че дори не беше започнал. Погледна към своя командир, Пурпурния, който стоеше малко встрани. Тази сутрин императорът изглеждаше уморен и недоспал.

— Извиках и двама ви, за да ви съобщя, че се провалихте — подхвана той.

Пурпурния сведе глава.

— Съжалявам, император Пепус.

Пепус размаха покритата си с лунички ръка.

— Не ме прекъсвай! Но всъщност това не е единствената причина да ви приема. Грешката е моя. Снощи отпратих всички телохранители.

Пурпурния повдигна рязко глава. Това беше новина и за двама им.

— И защо го направихте, ваше величество?

— Не исках да ме шпионират по време на вечерята — отвърна императорът. — Скот бе мой приятел, макар понякога да се държеше като противник, и двамата трябваше да обсъдим някои неща насаме. Без полицията, или Рицарите да чуят разговора ни. За съжаление това доведе до смъртта на Скот. — Пепус въздъхна. — Надявам се, че духът му ще може да ми прости някой ден.

— Скот беше като вас, ваше величество — заяви Джек. — Опиваше се от предизвикателствата на властта.

— Да, така е. Може би — Пепус прокара ръка през косата си, опитвайки се да я приглади, но постигна обратен ефект. — Казваше, че имал нещо важно да ми предаде, но така и не успя да стигне до края. Историята започваше с едно име. Джон Уесли Кевин.

Пурпурния пребледня.

— Не мисля, че ме е лъгал — продължи императорът, който сякаш не забелязваше нищо. — И сега съм изправен пред дилема. Командир Кевин, неочаквано вие се сдобихте с име и биография. Да го обявим ли? Дали това е повод за празнуване? Или да ви помолим да си подадете оставката и да потънете в забрава? Какво ще кажете за своето минало? Имам ли право да науча подробности за него, или да смятам, че зад тези стени се спотайва предател?

Пурпурния се покашля. Джек усещаше напрежението, което изпълваше тялото му.

— Предлагам, ваше величество, щом толкова настоявате, да ме назовете с това име. Но що се отнася до моето минало за него няма никакви записи. Никой освен вас няма да узнае, че съм воювал в Пясъчните войни и съм оцелял на Дорман. По онова време не бях член на гвардията. Качих се тайно на един от корабите и когато брат ми умря, взех неговия боен костюм. Никой преди вас не е чувал тази история. Казвам ви я, защото вярвам — той погледна към Джек, — че никой от двама ви няма да ме издаде.

Джек мълчеше, в ума му безредно се блъскаха мисли. Този човек бе видял как родната му планета пада под властта на драките.

Пепус се бе подпрял с трепереща ръка на облегалката на трона.

— Божичко — възкликна той. — Тогава сигурно сте бил съвсем малко момче.

— Да — кимна Кевин.

Императорът се почеса по брадата.

— Така да бъде — реши. — Ще обявя името ви, защото, каквото и да сте сторили в миналото, измили сте го с вярна служба към мен. Нищо повече не е необходимо да бъде разкривано. Капитан Сторм, ще бъдете ли мой свидетел?

— Да, ваше величество.

— Чудесно. Значи се разбрахме. Утре сутринта информацията ще бъде предадена на медиите. И двамата сте свободни. И, командире…

Кевин се обърна.

— Да, ваше величество?

— Не ми позволявайте да повтарям снощната грешка.

— Няма, ваше величество — командирът се поклони, даде знак на Джек и двамата напуснаха залата.

Отвън спряха да поговорят.

— Не зная дали ще свикна да те наричам Джон Уесли — поде Джек.

— За теб ще бъда Кевин — отвърна неговият приятел. — Не са ме наричали Джон Уесли от… почти двайсет и пет години.

Въпреки това обаче Джек усещаше, че помежду им има напрежение. Искаше му се да разкрие пред Кевин, да му каже, че той също е бил Рицар, за да могат двамата да споделят спомени за онези времена, но не можеше.

— Радвам се, че се върна — произнесе накрая Пурпурния.

— Благодаря ти. Знаеш ли, че Амбър и Свети Колин са били в двореца?

— Разбира се. Не знаех, че Пепус е освободил охраната, но въпреки това поддържах постоянно наблюдение. Видях ги да влизат. Пратих те при онази врата, защото там бе най-вероятно да се покажат, а не исках да допусна да вземат Амбър за заложничка. — Кевин се засмя и този път в очите му блеснаха познатите весели пламъчета. — Казаха ми обаче, че полицията позволила на убиеца да избяга през покрива.

— Позволила?

— Да, уж там охраната била рехава. Ще разговарям с Пепус при първа възможност за това. Но не веднага. Не искам Планетната полиция да си мисли, че им се пречкам в работата.

— Прав си, разбира се.

Кевин се поколеба.

— Връщаш се на служба, нали?

Джек кимна.

— Да, вече се съвзех от снощи… — той млъкна внезапно. При друг случай щеше да разкаже на своя приятел всичко, но сега… Кевин бе доверен човек на императора, а Джек не можеше да забрави какво му бяха сторили други доверени хора снощи.

— Добре. Ще наредя да те включат в графика на дежурствата. — Кевин го тупна по рамото. — Радвам се, че си отново сред нас — рече той, после се обърна и се отдалечи.

Джек го изпрати с поглед. Спомни си К’рок, когото драките бяха пощадили заради бойните му умения и който, въпреки че бе на служба при тях, не криеше, че мечтата му е да види един ден своята раса съживена.

На Дорман кръвопролитията бяха по-страшни дори от тези на Рикор и Милос. Как тогава Джон Уесли Кевин, който по онова време е бил малко момче, бе оцелял? Каква щастлива съдба му бе позволила да се измъкне и да спаси костюма?

Поклати глава и закрачи през поляната към офицерските спални. Ако имаше късмет, щеше да поспи няколко часа, преди да го повикат за дежурство. Но нищо не би му помогнало да се отърве от спомените за събитията от изминалите две седмици.