Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (42)

Аз шофирам, Астрид е до мен, момчетата и Марго са на задната седалка. След развода само няколко пъти се е случвало да се возим заедно в аудито. Като някогашното семейство. Часът е десет сутринта, небето е прихлупено, както и през вчерашния ден. Астрид още не се е настроила към часовата разлика. Тя почти не говори. Отидох да я взема от Малакоф. Бях попитал дали Серж ще дойде и тя каза „не“.

Пътят до Тили ще отнеме около един час. Това е малкият град, където семейството на Сузан има къща. Целият клас на Полин ще бъде там. Люка реши, че иска да дойде. Първото му погребение. Кое беше първото за мен след смъртта на майка ми? Вероятно на дядо Робер. И по-късно, когато мой близък приятел загина в катастрофа. И друг, който почина от рак. Изведнъж установявам, че това и за Марго и Арно ще бъде първото погребение. Поглеждам ги в огледалото за обратно виждане. Никакви айподи, забелязвам аз. Лицата им са изопнати и бледи. Ще запомнят днешния ден. До края на живота си ще го помнят.

От събота насам Арно се е затворил в себе си. Още не съм провел с него онзи разговор между баща и син. Знам, че трябва да си определя кога, няма смисъл да го избягвам. Астрид още не знае за изпълнението му. Моя работа е да й кажа. След погребението.

След погребението. Ще бъде ли то някаква стъпка към примирение с неизбежното? Ще могат ли Сузан и Патрик някога да се съвземат? Марго ще може ли — макар и бавно — да се излекува напълно? По пътищата в провинцията както винаги по това време е пусто и тихо. Еднообразни зимни гледки. Голи безжизнени дървета. Ако слънцето се покаже, ще разсее потискащия полумрак. Улавям се, че копнея за първите сутрешни лъчи, за приятното усещане по кожата ми, да затворя очи, за да попия топлината. Моля те, Господи, или който и да си ти там горе, моля те, нека има слънце на погребението на Полин. Не вярвам в Бог, буйно бе заявила Марго в моргата. Бог не би допуснал да умреш на четиринайсет години. Замислям се за моето религиозно възпитание, литургия всяка неделя в „Сен Пиер дьо Шайо“, моето първо причастие, първото причастие на Мелани. Когато загубих майка си, оспорих ли съществуването на Бог? Намразих ли го, че е допуснал майка ми да умре? Връщайки се към тези тъжни години, не откривам много спомени. Изплуват само болката и скръбта. Също и неспособността да го проумея. Може би и аз като дъщеря ми съм се почувствал измамен от Бог. Разликата е в това, че Марго има пред кого да го каже. Аз никога не бих изрекъл подобни думи пред баща ми. Никога не бих посмял.

Малката църква е препълнена. Тук е целият клас, всички приятели на Полин, всички нейни учители. Има деца и от другите класове, и от други училища. Не съм виждал такова стълпотворение от млади хора на погребение. Плътни редици тийнейджъри, облечени в черно, с по една бяла роза в ръцете. Сузан и Патрик стоят край вратата, поздравяват всеки, преди да влезе. Тяхната храброст е покъртителна. Не мога да не си представя себе си и Астрид при аналогични обстоятелства. Досещам се, че същата мисъл занимава и нея. Тя отчаяно прегръща Сузан, после и Патрик, който я целува. Лицето й е обляно в сълзи.

Сядаме плътно зад първия ред. Стърженето на столовете по пода постепенно утихва. Кристалночист женски глас запява най-тъжния химн, който някога съм чувал. Внасят ковчега — Патрик, братята му и баща му.

Ние с Марго сме видели тялото на Полин. Знаем как е облечено — розова блузка, джинси и кецове „Конвърс“. Дълго сме гледали лицето й, сресаната назад коса, кръстосаните ръце.

Свещеникът започва да говори — млад човек със зачервено лице. Чувам гласа, но не и отделните думи. Непоносимо ми е да седя тук. Ударите на сърцето ми се ускоряват, тежки, болезнени блъсъци в гърдите. Патрик е точно пред мен. Как е възможно да стои така изправен? Откъде черпи толкова сила? Нима вярата в Бог го крепи? Единствен Бог ли е в състояние да ти даде опора в този неописуем кошмар?

Монотонният глас на свещеника продължава да звучи. Седим, изправяме се. Молим се. После извикват името на Марго. Сепвам се. Не знаех, че тя ще говори по време на церемонията. Астрид ме поглежда въпросително. Клатя глава.

Марго застава до ковчега с тялото на приятелката й. Настъпва тишина. Плахо се питам дали ще се справи. Дали изобщо ще може да отвори уста. В следващия миг гласът на дъщеря ми звънва с изненадващ плам. Това не е глас на боязлива тийнейджърка, а на уверена млада жена.

— „Спрете всички часовници и телефона изключете.“

Уистън Одън. „Погребален блус“.

Тя произнася стиховете, все едно сама ги е писала. Гласът й е твърд, дълбок, изпълнен със стаен гняв и болка. Смаян от самообладанието й, аз се заслушвам в покъртителните пасажи за жестокостта на смъртта, отнела любовта.

За пръв път трепва, когато произнася: „А вече няма да те има…“ Затваря очи. В църквата цари пълна тишина. Астрид стиска ръката ми силно до болка. Марго поема дълбоко дъх, възвръща гласа си, но той вече е шепот, толкова тих, че едва го чуваме. Успява да завърши стихотворението.

Когато се връща на мястото си, тишината се изпълва с мъчително напрежение. Астрид е прегърнала Люка. Арно е сграбчил ръката на сестра си. Въздухът трепти от горчивите сълзи. Гласът на свещеника зазвучава отново, после говорят и други деца, но аз все така не вниквам в думите. Зяпам каменните плочи по пода, стискам зъби и чакам да свършат. Очите ми са сухи.

Спомням си бликналия порой от сълзи в деня, когато Полин умря. Сега Астрид ридае до мен. Изплаква си очите, както аз в деня на смъртта й. Обгръщам раменете й, притискам я. Тя се вкопчва в мен. Люка ни наблюдава. Не ни е виждал така отпреди Наксос.

Излизаме отвън и моите молитви като че ли са били чути — белезникаво слънце едва-едва се показва през облаците. Бавно вървим след ковчега до близкото гробище. С цялото внушително множество. Местните хора надничат през прозорците. Толкова млади лица. Марго е минала напред при съучениците си. Те са първите, които виждат как ковчегът с тялото на Полин се спуска в гроба. Един по един минават и хвърлят белите рози.

Повечето вече не сподавят плача си. Родители и учители тихо бършат сълзите си. И това като че ли продължава вечно. Младо момиче с писък пада на земята. Към нея се втурват някакви хора. Една учителка нежно я вдига, отнася я надалеч от зейналата дупка. Ръката на Астрид отново търси моята.

След погребението се събираме в къщата на семейството. Повечето хора бързо се сбогуват, нетърпеливи да се върнат към живота и работата си. Ние оставаме на обяд, защото Полин беше най-добрата приятелка на Марго. Чувстваме, че трябва да бъдем там. Трапезарията се изпълва с роднини и приятели. Познаваме повечето от тях. Четирите момичета тук са близки приятелки на Полин. Част от нейната „банда“.

Можем да ги назовем по име: Валентин, Ема, Беренис, Габриел. Познаваме и родителите им. Гледам тъжните им лица и отгатвам какво си мислят, едно и също се върти в главите на всекиго от нас. Момичето в ковчега, посипан с бели рози, би могла да е дъщеря ни. Това можеше да сполети нас.

В късния следобед, когато пада здрач и небето отново потъмнява, си тръгваме. Едни от последните. Децата ми изглеждат изтощени като след дълго пътуване. Щом влизаме в колата, те затварят очи и като че ли задрямват. Астрид мълчи. Ръката й е върху бедрото ми както навремето по дългия път към Дордон.

Когато стъпваме на главното шосе, което води към магистралата, гумите на колата потъват в дебел слой кал. Шляпащ, съскащ звук. Поглеждам напред, отстрани, но не разбирам в какво сме нагазили. Задушлива воня прониква в колата и събужда децата. Мирише на гнило и разложение. Астрид запушва носа си с хартиена кърпичка. Продължаваме бавно, гумите едва зацепват. Люка тихо се провиква, сочи напред. Насред пътя лежи безжизнена камара, колата пред нас рязко завива, за да я заобиколи. Труп на едро животно. Сега вече виждам, че навсякъде е осеяно с вътрешности. Внимавам да не вдъхвам зловонието и здраво стискам волана. Люка отново извиква. Внезапно изплува друга безформена маса, от която стърчат счупени крайници. Проблясват фенери в ръцете на полицаи, които ни дават знак да намалим. Уведомяват ни, че камион с животински отпадъци от близката кланица е изсипал целия си товар. Огромно количество кръв, органи, кожи, късове мас, вътрешности и всякакви остатъци от умрели животни се стелят по пътя още цели пет километра.

То е като картина от ада. Продължаваме да се движим едва-едва. Миризмата на гнилоч е непоносима. Най-сетне се появява знакът, който сочи към магистралата. Чувам въздишки на облекчение. Увеличавам скоростта в посока към Париж. Откарвам ги в Малакоф, спирам пред къщата на улица „Емил Зола“. Оставям двигателя да работи.

— Защо не останеш за вечеря? — предлага Астрид.

— Ами… добре — свивам рамене аз.

Децата се изнизват от колата един по един. Чувам веселия лай на Тит зад оградата.

— Серж тук ли е? — питам предпазливо.

— Не, няма го.

Не питам къде е той. В края на краищата не ме интересува. Просто се радвам, че го няма. Не мога да свикна с мисълта, че тоя тип живее в моята къща. Да, аз все още така я чувствам. Моята къща, моята съпруга, моята градина. Моето куче. Моят предишен живот.