Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (23)

В края на деня по лицето на Мел има лека розовина на фона на бялата възглавница — или може би е плод на моето търсещо надежда въображение. Роднините ни си тръгнаха и сега сме сами сред отстъпващата августовска жега и жуженето на вентилатора в ушите ни. Следобед се обадих на шефа й, Тиери Дранкур, на секретарката й Луси, на близките й приятели Валери, Агнес, Виктор. Опитах се да им обясня положението по най-добрия възможен начин, с най-ведрия убедителен глас — за злополуката, счупения гръбнак, болницата, наложителния покой, убедеността ми, че ще се оправи, — но те все пак се разтревожиха. Нуждаем ли се да ни пратят нещо, могат ли да помогнат, боли ли я? Успокоих ги с кратки изречения, поднесени с най-уверен тон. Да, да, ще се оправи, напълно ще се възстанови. В телефона на Мел, който бях успял да измъкна, открих няколко съобщения от нейния застаряващ любовник, но не му писах нищо.

По-късно влязох в мъжката тоалетна в дъното на коридора и се обадих на моите най-близки приятели, Елен, Дидие и Еманюел. Разказах им всичко със съвсем различен, треперещ глас — колко съм се изплашил, как още не мога да се отърся от страха, като я гледам в гипсовата броня, как лежи с мъртвешки поглед в очите.

Стори ми се, че Елен се разплака, а Дидие дълго не можа да продума. Единствен Еманюел успя да ме поуспокои с неговия оглушителен баритон. Той предложи да дойде за подкрепа и аз без малко да се изкуша.

— Май никога повече няма да пожелая да шофирам — едва-едва изговаря Мелани, когато се връщам.

— Не го мисли, рано е да се заричаш.

Тя свива рамене — или поне се опитва — и се сгърчва от болка.

— Децата са пораснали. Люка е вече младеж. Марго е с оранжева коса. Арно — с козя брадичка. — Тя разтяга пресъхналите си устни и се усмихва. — А Астрид…

— Да… — въздъхвам аз. — И Астрид.

Тя бавно се протяга и хваща ръката ми. Стисва я, доколкото може.

— Онзи не дойде, нали?

— Слава богу.

Влиза лекарката, придружена от сестра — на вечерна визитация. Целувам Мелани за довиждане. Тръгвам по коридорите, съпроводен от скърцането на маратонките ми. Наближавам главния вход, когато я виждам отвън.

Анжел Руватие. По черни джинси и черна тениска без ръкави. Яхнала е прекрасен черен харли дейвидсън, стиска каска под мишницата. С другата ръка държи телефон до ухото си. Кафявата й коса е паднала пред лицето и аз не виждам изражението й. Спирам да я погледам, плъзвам очи по дългите й слаби бедра, извивката на гърба, женствено закръглените рамене. Ръцете й са загорели; сигурно наскоро е била някъде на слънце. Питам се как ли изглежда по бански костюм. Какъв ли е животът й, дали е омъжена, необвързана, има ли деца. Какво ли е уханието й под линията на лъскавата дълга коса. Анжел трябва да е усетила нещо, защото се обръща рязко и вижда, че я гледам. Бързо отстъпвам назад, сърцето ми се разтуптява от смущение. Тя ми се усмихва, прибира телефона в джоба си и поклаща свит показалец: ела тук. Тръгвам към нея с чувството, че се държа като пълен идиот.

— Как е сестра ви тази вечер? — пита тя.

Дори на смесената светлина очите й са златисти.

— Като че ли по-добре — отвръщам. — Благодаря.

— Имате красиво семейство. Съпругата, дъщерята и синът ви.

— Благодаря.

— Отидоха ли си?

— Да.

Мълчание.

— Аз съм разведен — изтърсвам ненадейно. Направо съм жалък.

— Значи оставате?

— Да. Засега не могат да я местят.

Тя кимва, слиза от мотора. Очарован съм от замаха на крака й през седалката.

— Имате ли време за едно питие?

Тя ме гледа право в очите.

— Разбира се — отвръщам аз с такъв тон, все едно непрекъснато ме обсипват с подобни покани. — Знаете ли къде можем да отидем?

— Изборът не е голям. Ей там има бар, до общината. Но в този час сигурно е затворен. А можем да пробваме и в бара на хотел „Дофен“.

— Точно там съм отседнал.

— Няма къде другаде — кимва тя. — По това време на годината работи само той.

Тя крачи по-бързо от мен и аз се задъхвам, за да не изостана. Не си говорим, но в мълчанието няма напрежение. Стигаме до хотела, но установяваме, че барът е напълно безлюден. Оглеждаме се, изчакваме. Никой не се появява.

— Сигурно имате минибарче в стаята — подхвърля тя.

И отново ме поглежда, съвсем открито. У нея има нещо едновременно стряскащо и наелектризиращо. Тръгваме към стаята ми. Пред вратата се помотавам с ключа, после влизаме, езичето щраква и тя се озовава в прегръдките ми. Лъскавата коса поляга на бузата ми. Тя ме целува — истински, без задръжки. С вкуса на мента и тютюн. По-силна и по-висока е от Астрид, а и от всяка друга жена, която наскоро съм прегръщал. Адски ми е тъпо да стоя и да ме целуват като непохватен тийнейджър, сразен от собствената си инертност. Ръцете ми внезапно оживяват. Сграбчвам я, притискам я буйно, разперените ми ръце се вкопчват в гърба й. Чувам леки напевни въздишки, които извират някъде от дълбоко. Падаме на леглото и тя ме възсяда със същата лекота, с която скочи от мотора. Очите й светят като на котка. Усмихва се бавно, после разкопчава колана ми, дърпа ципа. Докосва ме с нежна чувственост, която ме прави твърд като скала за секунди. Не спира да ме гледа и да се усмихва дори когато прониквам в нея. В този момент умело забавя темпото, укротява бедрата ми и аз се досещам, че това няма да е от онези трескави първични съвкупления, които свършват за минути. Този път ще е съвсем друго.

Тя е отгоре, виждам всяка извивка на загорялото й тяло. После се навежда, хваща лицето ми с ръце и ме целува нежно. В движенията й няма припряност, тя с наслада вкусва удоволствието. Всичко се случва бавно, постепенно, ала кулминацията е така мощна, сякаш ме пронизва от пръстите на краката през гръбнака, изгаря ме, почти като болка. Тя се отпуска върху мен, останала без дъх. Гърбът й под дланта ми е влажен.

— Благодаря — прошепва тя. — Имах нужда от това.

Успявам да се засмея.

— Ще си позволя да не се съглася. Моята нужда не беше по-малка.

Тя се пресяга през масата, грабва една цигара, пали и ми я подава.

— Знаех си, още щом те видях.

— Какво си знаела? — питам.

— Че ще те имам.

Тя издърпва цигарата от пръстите ми.

Внезапно забелязвам, че съм с презерватив. Нямам спомен кога ми го е сложила. Трябва да е проявила сръчност, която дори не бях отгатнал.

— Още я обичаш, нали?

— Коя? — питам аз, но чудесно знам кого има предвид.

— Съпругата ти.

Защо да си правя труда да крия каквото и да било от тази красива непозната?

— Да, още я обичам. Тя ме заряза заради друг. Адски ми е гадно.

Анжел гаси цигарата. После отново се обръща с лице към мен.

— Досетих се. По начина, по който я гледаше. Сигурно много боли.

— О, да.

— А с какво се занимаваш?

— Архитект съм. От най-скучните. Обновявам офиси и складове, болници, библиотеки, лаборатории. Нищо вълнуващо. Не съм творец.

— Май обичаш да се подценяваш.

— Не е вярно — обиждам се аз.

— Ами тогава престани.

Замълчавам и дискретно свалям презерватива. Ставам и тръгвам към банята да го изхвърля. Избягвам да се погледна в огледалото, както винаги. Стягам мускулите на корема си и се връщам при нея.

— Ами ти, мадам Руватие? Ти с какво се занимаваш?

Тя ме поглежда хладно.

— С погребения.

Преглъщам.

Тя се усмихва. Проблясват съвършено равни бели зъби.

— По цял ден се занимавам с покойници. Със същите ръце, с които те галех допреди секунди.

Поглеждам. Силни, вещи ръце. И в същото време толкова женствени.

— Някои мъже здраво се панират. Затова нищо не им казвам. Иначе бързо омекват. Ти чувстваш ли се притеснен?

— Не — отвръщам съвсем искрено. — По-скоро изненадан. Разкажи ми за работата си. Не познавам друг с такава професия.

— Работата ми се състои в това да се уча да се отнасям с почит към смъртта. Това е. Ако снощи сестра ти бе починала след катастрофата — което, слава богу, не се случи, — щях да се намеся аз, за да излъчва тялото й покой. И когато дойдеше време да се сбогувате с нея, ти и близките ти да не се плашите.

— Как го постигаш?

— То си е работа — свива рамене тя. — Както ти полагаш грим в даден интериор, аз — върху лицето на смъртта.

— Трудно ли е?

— Да. Когато починалите са деца. Или невръстни бебета. Или бременни жени.

Потрепервам.

— Ти имаш ли… деца?

— Не — отвръща тя. — Аз не съм жена за семейство. Затова се радвам на чуждите семейства.

— Омъжена ли си?

— Говориш като полицай. Не съм и от онези, които се омъжват. Друго интересува ли те?

— Нямам повече въпроси — усмихвам се аз.

— Хубаво. Защото трябва да вървя. Приятелят ми ще се чуди къде съм.

— Имаш приятел? — възкликвам аз. Не успявам да прикрия недоумението си.

Тя ми се ухилва.

— Да. Двама са.

Изправя се и отива в банята. Пуска душа за кратко. После се появява увита в хавлия. Не мога да откъсна очи. Не мога да сдържа възхищението си. Тя се досеща. Облича бельото си, джинсите, тениската.

— Пак ще се видим. Това ти е ясно, нали?

— Да.

Тя се навежда и жадно ме целува по устата.

— Ще се върна за още, парижанино. Не е нужно да си гълташ корема. И така си достатъчно секси.

Бравата прищраква. Тя си е отишла. Опитвам се да се стегна. Още се чувствам зашеметен, все едно ме е ударила приливна вълна. Под душа неволно се кискам, като си припомням нейната дързост. Но зад тази нападателност у нея има нещо невероятно изкусително, някаква топлина и неустоим чар. Тя постигна нещо забележително, решавам аз, докато обличам тениска и джинси. Накара ме да се чувствам добре в кожата си, а това не се е случвало от векове. Улавям се, че тананикам, и едва не се разсмивам.

Поглеждам се в огледалото. За пръв път от цяла вечност. Продълговато, даже доста издължено лице. Дебели вежди. Слаби крайници, прилично тяло, като изключим издутия корем. Ухилвам се. Мъжът насреща вече не прилича на унилия Друпи. Напротив, дори изглежда секси с разрошената посребрена коса и дяволития блясък в тъмните очи.

Да можеше Астрид да ме види сега. Да можеше Астрид да ме желае колкото Анжел Руватие. Ще се върна за още. Простенвам. Кога ще спра да страдам по бившата си жена? Кога ще мога да затворя тази страница и да продължа напред?

Замислям се за работата на Анжел. Нямам представа какво точно правят хората с тази професия. Искам ли да науча? То ми се струва вълнуващо по някакъв загадъчен начин, който не искам да разнищвам. Спомням си един документален филм по телевизията — за подготовката на телата след смъртта. Как вкарват химикали, изглаждат сбръчканите лица, зашиват раните, изправят крайниците, полагат специален грим. Зловещ занаят, бях казал на Астрид, която гледаше заедно с мен. С какви смъртници се сблъскваше всекидневно Анжел в тази провинциална болница? Кротко починали старци? Жертви на катастрофи? Загубилите битката с рака? Покосените от инфаркт? Внезапно се питам имало ли е такъв човек да се погрижи за тялото на майка ми след нейната смърт преди толкова години. Спомням си деня, когато ни заведоха в болницата. Бях затворил очи. Дали и Мелани бе постъпила като мен? Погребението се състоя в църквата „Сен Пиер дьо Шайо“, на десетина минути от авеню „Клебер“. Ковчегът бе положен наблизо, в гробището „Паси“. В семейния парцел на семейство Рей. Преди три години заведох децата да им покажа гроба на тяхната баба, която те не познаваха. Защо си спомням толкова малко от погребението й? Мяркат се откъслечни картини от мрака в църквата, малкото хора, белите лилии и техния натрапчив аромат, непознатите, които се редяха да ни прегръщат. Трябва да поговоря със сестра ми, да я попитам дали си спомня лицето на мъртвата ни майка, но не сега, моментът е повече от неподходящ.

Какво се готвеше да ми каже Мелани, когато колата излезе от платното? Този въпрос непрекъснато се върти в главата ми.

От мига на катастрофата това не ми дава покой, притиска ме като тежест, която не мога да отмахна. Дали да не поговоря с доктор Бесон? И как точно ще я попитам, какво ще си помисли тя? Какъв съвет ще ми даде? Единственият човек, с когото искам сега да обсъдя въпроса, е бившата ми жена, а тя не е тук.

Включвам мобилния си телефон и прослушвам съобщенията. Едното е от Флоранс, за някаква нова поръчка. Следващите три са от Рабани. Бях приел да участвам в неговия проект за свръхмодерна детска градина близо до Бастилията само защото предлагаше добри пари, а аз не мога да си позволя да подбирам. Издръжката, която всеки месец превеждам на Астрид, е доста солидна сума. Така се споразумяха адвокатите ни. Нищо не можех да направя. Винаги съм изкарвал повече от нея, тъй че сигурно така е справедливо. Но в края на всеки месец вися на косъм.

Рабани недоумява къде съм и защо не му връщам обажданията, макар че вчера му написах съобщение, в което му обясних за катастрофата по обратния път към Париж, без да навлизам в подробности. Гласът му е адски противен. Писклив и хленчещ като на глезено дете. Възникнал е проблем с покритието на площадките за игра. Цветът бил сбъркан. Консистенцията също. Той продължава да скимти, направо плюе думите. Все едно виждам мишото му лице, изцъклените очи, слонските уши. Още от пръв поглед ми бе станал антипатичен. Той е едва на трийсет, колкото противен, толкова и арогантен. Поглеждам часовника си: точно седем е. Все още мога да му се обадя. Само че не го правя. Изтривам всичките му съобщения наведнъж и от тая грубост ми става приятно.

Следващото е от Елен. С нейния нежен гукащ глас. Тя пита как е Мелани, как се чувствам аз след разговора ни преди няколко часа. Тя все още е в Онфльор със семейството си. След развода често съм гостувал в тази къща над морето — весела, разхвърляна, уютна къща, в която ми е добре. Скъпата ми Елен, тя успява да ме накара да се помиря със себе си и живота си. Поне за кратко. Най-отвратителната последица от развода е разделението между приятелите ни. Някои от тях избраха Астрид, други избраха мен. Защо? Така и не разбрах. Когато отидат на вечеря в къщата в Малакоф, не им ли се струва странно, че онзи седи на моето място? Като дойдат на гости в празния апартамент на улица „Фроадво“, става ли им мъчно, че очевидно не мога да се съвзема? Някои от тези приятели предпочетоха Астрид пред мен, защото тя излъчва щастие. По-приятно е да общуваш с щастливи хора. Никой не обича страданието на неудачниците. Никой не гори от желание да слуша колко съм самотен, колко объркан се чувствах през онези първи месеци, когато се оказах сам след осемнайсет години като глава на семейство. Колко тихи изглеждаха онези ранни утрини в моята кухня от ИКЕА в компанията на прегорялата багета и новините по радиото. Стоях като вцепенен от липсата на шумове като подвикването на Астрид децата да побързат, тежкия тропот от стъпките на Арно по стълбите, развълнувания лай на Тит, писъците на Люка, който не може да си намери раничката за физическо. Трябва да призная, че след година свикнах със сутрешната тишина. Но шумовете все още ми липсват.

Има съобщения и от други клиенти. Някои от тях не търпят отлагане. Лятната ваканция свърши. Хората са отново на работа, въртележката ги е подхванала. Започвам да размишлявам колко дълго ще е необходимо моето присъствие тук. Колко още мога да си позволя. Скоро ще станат три дни. А Мел трябва да лежи в болницата. Доктор Бесон не ми казва подробности. Според мен тя иска да изчака, да види как се съвзема Мелани, преди да прави прогнози. Следват съобщения от застрахователната компания за потрошената кола и документите, които трябва да попълня. Старателно си водя записки в малкия бележник.

Включвам компютъра към извода за телефон до леглото, за да си проверя електронната поща. Два имейла от Еманюел, няколко служебни. Отговарям набързо. После отварям папката с файловете на Autocad, моите проекти, по които би трябвало да работя. Става ми смешно от пълната липса на интерес. Имаше време, когато си представях нови офис пространства, библиотека, болница, спортен център, лаборатория — и това ме вълнуваше. Сега направо ме отблъсква. И което е още по-лошо, кара ме да се чувствам, сякаш напразно съм пропилял по-голямата част от живота и енергията си в една сфера, която чисто и просто не ме вдъхновява.

Как се стигна дотук? Кога настъпи сривът? Най-вероятно, когато Астрид ме напусна. Може би това е депресия, може би наистина преживявам прословутата криза на средната възраст. Просто не съм я предусетил. Но то кой предчувства такива моменти?

Затварям компютъра и се изтягам на леглото. Чаршафите още ухаят приятно на Анжел Руватие. Стаята е малка, съвременно обзаведена, лишена от чар, но пък достатъчно удобна. С перленосиви стени и изтъркан бежов килим. Прозорецът гледа към паркинг. Мелани сигурно вече е получила ранната си вечеря — според нелепите порядки в болниците. Аз мога да избирам между „Макдоналдс“ в покрайнините на града и малкия семеен ресторант на главната улица, където съм ходил вече два пъти. Обслужването е адски мудно, по масите седят само осемдесетгодишни старци, но пък храната е здравословна. Решавам да се откажа от вечерята. Добре ще ми се отрази.

Пускам телевизора и правя опит да се съсредоточа върху новините. Политически брожения в Близкия изток, бомбени атентати, бунтове, смърт, насилие. Отвратен, прехвърлям каналите и ето че попадам на „Пея в дъжда“, някъде по средата. Както обикновено зяпам изваяните крака на Сид Чарис и прилепналия смарагдовозелен корсет, докато тя се върти около непохватния очилат Джийн Кели.

Докато лежа и съзерцавам тези издължени стегнати бедра, усещам как ме обзема спокойствие. Отпускам се и продължавам да следя филма като сънливо дете. Такова кротко щастие отдавна не съм изпитвал. Защо? — питам се. Каква причина имам да се чувствам така точно тази вечер? Сестра ми е гипсирана от шията до кръста и един Бог знае кога ще проходи. Аз съм все така влюбен в бившата ми жена и мразя работата си.

И все пак мощното ведро чувство ме изпълва целия, надвива всичките ми негативни мисли. Потушава болката от спомените за Астрид, които продължават да изскачат като човечета на пружина в музикална кутия, разсейва тревогата за Мелани, заличава гнева и неудовлетворението от работата. Отдавам му се изцяло. Колко красива е Чарис, загърната в този бял воал, с копнеж протегнала ръце на фона на пурпурния декор. Краката й са толкова дълги, че изглеждат безкрайни дори когато е боса. Бих могъл да си остана завинаги така, стоплен от мускусното ухание на Анжел Руватие и бедрата на Сид Чарис.

Телефонът ми пиука насечено, давайки ми знак за получено текстово съобщение. С неохота откъсвам очи от Чарис, за да натисна копчето за отваряне.

Изпратеното съобщение идва от непознат номер. Усмихвам се. Досещам се кой е подателят. Анжел Руватие, кой друг. Вероятно е взела номера ми от картона на Мелани, в който е могла да надзърне като служител на болницата.

Бавно се оставям да ме обгърне невинното чувство на доволство, като котешко мъркане. Ще ми се да опазя този заряд, защото някак усещам, че няма да трае дълго. То е все едно да намериш подслон на пътя на вилнеещ ураган.