Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El juego del ángel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Играта на ангела

Испанска, първо издание

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ISBN: 978-954-321-633-8

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafon

El juego del ángel

© Dragonworks S.L. 2008

 

© Светла Христова, превод, 2009

© Издателство „Изток-Запад“, 2009

 

Формат 16/60/90

Обем 29.5 п.к.

Дадена за печат ноември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

2

Литературният ми дебют издържа бойното си кръщение и дон Басилио, верен на думата си, ми предостави възможността да публикувам още два разказа в същия дух. Управата на вестника скоро реши, че моята бляскава кариера ще се радва на ежеседмична изява, стига да продължа да изпълнявам стриктно задълженията си в редакцията за същата заплата. Замаян от суета и изтощение, прекарвах дните си в преработване на текстове, съставени от моите колеги, и редактиране на безчет хроники на светски събития и шокиращи произшествия, за да мога да посветя нощите си на самотно писане в редакционната стая. Съчинявах една поредица с твърде заплетен и драматичен сюжет, която от известно време градях във въображението си и която под заглавието „Потайностите на Барселона“ смесваше най-безочливо стила на различни автори, като се почне от Дюма, Йожен Сю и Февал[1], та се стигне чак до Брам Стокър. Спях по три часа на денонощие и вечно имах такъв вид, сякаш съм ги прекарал в ковчег. Видал, който никога не бе изпитал оня глад, който няма нищо общо със стомаха и разяжда човека отвътре, смяташе, че мозъкът ми прегаря и че както съм я подкарал, ще отбележа собствената си кончина преди двайсетгодишнината си. Дон Басилио, който съвсем не се възмущаваше от моето трудолюбие, имаше други резерви. Той публикуваше всяка от главите на романа ми с неохота, обезпокоен от онова, което според него бе излишък от нездраво въображение и злополучно прахосване на моя талант в служба на теми и сюжети със съмнителен вкус.

 

 

„Потайностите на Барселона“ скоро родиха една малка звездичка на художествената проза, публикувана на части — героиня, която бях нарисувал във въображението си така, както само човек на седемнайсет години може да нарисува една жена-вамп. Клое Перманъе беше тъмната принцеса на всички фатални жени. Прекалено умна и още по-коварна, Клое Перманъе винаги се кипреше с фини корсети — последен писък на модата — и играеше ролята на любовница и незаменима помощница на загадъчния Балтасар Морел, мозък на подземния свят. Той пък живееше в една подземна квартира, пълна с автомати и зловещи реликви, чийто таен вход се намираше в тунелите, погребани под катакомбите на Готическия квартал. Любимият метод, по който Клое виждаше сметката на своите жертви, бе най-напред да ги прелъсти с хипнотичен танц, сваляйки одеждите си; сетне ги целуваше с устни, начервени с отровно червило, което парализираше всичките им мускули и клетниците тихо умираха от задушаване, докато тя ги гледаше в очите — като за целта предварително изпиваше противоотрова, разтворена в „Дом Периньон“ от специална резерва. Клое и Балтасар си имаха собствен кодекс на честта: ликвидираха само изметта и очистваха света от главорези, влечуги, набожни лицемери, фанатици, задкулисни догматици и всевъзможни кретени, които — в името на флагове, богове, езици, раси и какви ли не дивотии, прикриващи алчност и скъперничество — превръщат тая земя в твърде окаяно място за останалите. За мен двамината бяха герои еретици, каквито са всички истински герои. За дон Басилио, чиито литературни предпочитания бяха здраво вкоренени в златния век на испанската поезия, всичко това бе колосална глупост. Все пак, поради добрия прием от страна на читателите и обичта, която изпитваше към мен против волята си, той понасяше моите чудатости и ги приписваше на прекален младежки плам.

— Имате повече талант, отколкото добър вкус, Мартин. Патологията, която ви е налегнала, си има име и то е „Гран Гиньол“[2], а за драмата то е същото, което е сифилисът за срамните части. Човек го прихваща по начин, който е приятен, но оттам насетне нещата тръгват зле. Трябва да четете класиците или поне дон Бенито Перес Галдос[3], за да издигнете литературните си аспирации.

— Ама на читателите им харесват моите разкази — изтъквах аз.

— Заслугата не е ваша. Дължи се на конкурентите ви, които са толкова некадърни, че само с няколко реда могат дълбоко да приспят дори магаре. Да видим кога най-сетне ще узреете и ще паднете от дървото на забранения плод.

Съгласявах се с него с престорено разкаяние, но тайно кътах в душата си тези забранени думи, „Гран Гиньол“, и си казвах, че всяка кауза, ако ще да е и най-лекомислената, заслужава един поборник, който да защитава честта й.

 

 

Бях започнал да се чувствам най-щастлив сред людете, когато открих, че на неколцина колеги от вестника им се зловиди моят успех. Неприятно им бе, че изтърсакът, който бе нещо като домашен любимец на редакцията, вече е направил първите си стъпки на писателското поприще, докато техните литературни амбиции от години крееха в едно сиво и жалко чистилище. Фактът, че читателите на вестника жадно поглъщаха и ценяха тези скромни разкази повече от всеки друг материал, публикуван на страниците му през последните двайсет години, само утежняваше положението. За броени седмици видях как наранената гордост на онези, които доскоро бях смятал за единственото си семейство, ги превърна във враждебен трибунал, който започна да пести поздравите и думите си към мен и се зае да усъвършенства оскърбения си талант, отправяйки зад гърба ми презрителни и коварни забележки по мой адрес. Моят добър и непонятен късмет се приписваше на помощта на Педро Видал, на невежеството и глупостта на нашите абонати и на онова категорично и широко разпространено национално убеждение, че да постигнеш известен успех в коя да е професионална област е неопровержимо доказателство за некадърност и липса на заслуги.

При този неочакван и неблагоприятен развой на събитията Видал се опитваше да повдигне духа ми, но аз вече подозирах, че дните ми в редакцията са преброени.

— Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност — дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

— Амин — съгласяваше се дон Басилио. — Ако не се бяхте родили богат, трябваше да станете свещеник — или пък революционер. С такива проповеди може да се изтръгне разкаяние даже от епископ.

— Да, смейте се, смейте се — протестирах. — Аз обаче съм онзи, когото не могат да понасят тук.

Въпреки враждебните чувства и подозрения, които си бях навлякъл вследствие на упорития си труд, печалната истина бе, че при целия ми ореол на популярен автор заплатата ми стигаше само колкото да се прехранвам, да си купувам повече книги, отколкото имах време да прочета, и да плащам наем за мизерна стаичка в един пансион, погребан в малка уличка близо до улица „Принсеса“ и ръководен от една набожна галисийка на име доня Кармен. Въпросната личност изискваше скромност и благоразумие и сменяше чаршафите веднъж месечно, поради което на обитателите се препоръчваше да не се поддават на изкушенията на онанизма и да не си лягат с мръсни дрехи. Не беше нужно да се забранява присъствието на особи от женски пол в помещенията, защото в цяла Барселона нямаше и една жена, която би се съгласила да влезе в тая окаяна дупка дори под смъртна заплаха. Там научих, че в живота почти всичко може да се забрави, като се почне от миризмите, и че ако желаех нещо на тоя свят, то бе да не умра в такъв коптор. В мигове на униние — а такива имаше предостатъчно — си казвах, че единственото нещо, което би могло да ме измъкне оттам, преди да съм пипнал туберкулоза, е литературата. А ако заради моя успех някой го сърбеше душата или пък оная работа, спокойно бих му пожелал да се почеше с чук.

 

 

В неделните дни по време на месата, когато доня Кармен отиваше на своята ежеседмична среща с Всевишния, ние, наемателите, използвахме случая, за да се съберем в стаята на най-отдавнашния квартирант, един неудачник на име Елиодоро, който на млади години бе имал амбицията да стане матадор, но си бе останал коментатор на кориди и отговорник за тоалетните на Пласа Монументал[4].

— Бикоборското изкуство умря — тържествено оповестяваше той. — Сега алчни печалбари и бездушни тореадори са обърнали всичко на търговия. Публиката изобщо не може да направи разлика между една корида за невежите маси и едно изкусно представление, което само опитните хора могат да оценят.

— Ех, ако ви бяха дали възможност да се проявите, дон Елиодоро, съвсем друг вятър щеше да задуха.

— Там е работата, че в тая страна триумфират само некадърниците.

— Дума да няма.

След седмичната проповед на дон Елиодоро настъпваше време за празненството. Скупчени като сардели пред прозорчето на стаята, наемателите можеха да видят, а и да чуят през капандурата усилията на една съседка от отсрещната сграда, Марухита, която се бе сдобила с прякора Лютата чушка заради пиперливия си език и щедрите си анатомични дадености с формата на камби. Марухита припечелваше някоя пара, като чистеше второкласни заведения, ала в неделните дни и църковните празници се посвещаваше на годеника си семинарист, който слизаше инкогнито в града с влак от Манреса[5] и се втурваше да опознае греха с жар и охота. Един ден моите съквартиранти тъкмо се бяха струпали пред прозорчето, за да зърнат мощните бутове на Марухита при някой от онези тласъци, които ги подмятаха като тесто за великденски хлебчета, когато на вратата на пансиона се позвъни. Поради липсата на доброволец, който да отиде да отвори и съответно да рискува да изгуби позиция с добра видимост към зрелището, устоях на желанието да се присъединя към техния хор и се запътих към вратата. Когато я отворих, се натъкнах на необичайна и невероятна гледка в такава окаяна рамка. Дон Педро Видал в пълния си блясък, издокаран в италиански копринен костюм, се усмихваше на прага.

— И биде светлина — рече той и влезе, без да чака да го поканя.

Видал се поспря, за да разгледа стаята, която служеше за трапезария и сборен пункт на бордея, и въздъхна с неодобрение.

— Май ще е по-добре да се качим в моята стая — предложих.

Поведох го натам. Стените кънтяха от възторжените викове и възклицания на моите съквартиранти в чест на Марухита и нейната креватна акробатика.

— Какво весело местенце — отбеляза Видал.

— Заповядайте в президентските покои, дон Педро — поканих го аз.

Влязохме и аз затворих вратата. След съвсем бегъл оглед на стаята ми той седна на единствения стол, с който разполагах, и ме изгледа с мрачно недоволство. Никак не бе трудно да си представя какво впечатление му бе направило моето скромно жилище.

— Как ви се струва?

— Пленително. Готов съм и аз да се преместя тук.

Педро Видал живееше във Вила Елиус, огромно модернистично жилище на три етажа с кула, кацнало на склона, който се издигаше по Педралбес, на кръстовището на улиците „Абадеса Олсет“ и „Панама“. Къщата бе подарък, направен от баща му преди десет години с надеждата, че на Видал най-сетне ще му уври главата и ще създаде семейство — начинание, което синът отсрочваше вече няколко петилетки. Животът бе благословил дон Педро Видал с многобройни таланти, сред които и дарбата да разочарова и оскърбява баща си с всяка своя постъпка и начинание. Фактът, че родителят го виждаше да дружи с нежелани елементи като мен, никак не облекчаваше положението. Спомням си, че веднъж, когато бях посетил моя ментор, за да му занеса някакви материали от вестника, се натъкнах на патриарха на клана Видал в един от салоните на вила Елиус. Щом ме видя, бащата на дон Педро ми нареди да донеса чаша с газирана вода и чиста кърпа, за да почистя едно петно на ревера му.

— Струва ми се, че сте се заблудили, господине. Аз не съм слуга…

Той ми отправи една усмивка, която без излишни приказки ясно показваше как стоят нещата на тоя свят.

— Ти си заблуденият, момко. Слуга си, независимо дали го знаеш, или не. Как се казваш?

— Давид Мартин, господине.

Патриархът сякаш изпробва името ми на вкус.

— Послушай съвета ми, Давид Мартин. Махни се от тази къща и се върни там, където ти е мястото. Така ще спестиш много проблеми и на себе си, и на мен.

Никога не признах това на дон Педро, но веднага изтърчах в кухнята, взех газираната вода и кърпата и прекарах четвърт час, чистейки сакото на великия мъж. Кланът Видал хвърляше дълга сянка, и въпреки че дон Педро обичаше да си придава непринудено елегантния облик на бохем, целият му живот бе едно продължение на фамилната мрежа. Вила Елиус бе удобно разположена на пет минути път от голямото бащино имение, което се издигаше в горния участък на Авенида Пиърсън — една катедрална смесица от балюстради, парадни стълбища и мансарди, която съзерцаваше цяла Барселона отдалече така, както дете би разглеждало разхвърляните си играчки. Всеки божи ден една експедиция, съставена от двама слуги и готвачка от голямата къща, както бе известно бащиното жилище сред обкръжението на фамилията Видал, пристигаше във Вила Елиус, за да чисти, лъска, глади, готви и изобщо да глези моя заможен покровител в това удобно гнездо, спасявайки го от досадните тегоби на всекидневния живот. Дон Педро Видал се придвижваше из града с нов-новеничък автомобил „Испано-Суиса“[6], управляван от фамилния шофьор Мануел Сание, и вероятно през целия си живот не се бе качвал на трамвай. Като достойна издънка на знатен род Видал не бе в състояние да долови онова мрачно и злокобно очарование, което излъчваха убогите пансиони на тогавашна Барселона.

— Хайде, изплюйте камъчето, дон Педро.

— Това място прилича на зандан — обяви най-сетне той. — Просто не зная как можеш да живееш тук.

— С моята заплата — едва-едва.

— Ако е необходимо, аз ще доплатя, колкото не ти достига, за да живееш някъде, където не вони на сяра или на пикня.

— И през ум да не ви минава.

Видал въздъхна.

— „Умря от гордост и невъобразим задух“. Ето ти една безплатна епитафия.

В следващите няколко минути гостът ми бе зает да крачи из стаята, без да обели дума, като току се спираше, за да разгледа миниатюрния ми гардероб, да надникне през прозореца с кисела физиономия, да пипне зеленикавата боя, с която бяха покрити стените, и да почука лекичко с показалец голата електрическа крушка, висяща от тавана, сякаш искаше лично да се увери, че всичко това е от най-долно качество.

— Какво ви носи насам, дон Педро? Да не би да ви омръзна чистият въздух на Педралбес?

— Не идвам от къщи, а от редакцията.

— И по каква причина?

— Любопитно ми беше да видя къде живееш, пък и ти нося нещо.

Измъкна от сакото си един плик от бяла пергаментова хартия и ми го подаде.

— Пристигна днес в редакцията на твое име.

Взех плика и го разгледах. Беше запечатан с печат от червен восък, в който личеше рисунка на крилат силует. Силует на ангел. Като изключим това, на плика се виждаше само името ми, красиво изписано с алено мастило и изящен почерк.

— Кой го праща? — попитах заинтригуван.

Видал сви рамене.

— Някой почитател. Или пък почитателка. Нямам представа. Отвори го.

Отворих го внимателно и извадих сгънат лист хартия, на който със същия почерк бе написано следното:

Скъпи приятелю,

Позволявам си да Ви пиша, за да Ви предам възхищението си и моите поздравления за успеха, който пожънаха „Потайностите на Барселона“ през този сезон на страниците на „Ла вос де ла индустрия“. Като читател и поклонник на добрата литература, за мен бе голямо удоволствие да открия един нов глас, който прелива от дарба, младост и възможности. Ето защо моля да ми позволите, в знак на признателност за приятните часове, които прекарах в четене на Вашите разкази, да Ви поканя на един малък сюрприз, който, надявам се, ще Ви достави наслада — тази нощ в 12 ч, в „Ел Енсуеньо“ на Равал. Там ще Ви очакват.

 

С най-сърдечни чувства,

А. К.

Видал, който бе прочел писмото, надничайки през рамото ми, повдигна вежди заинтригуван.

— Интересно — промърмори той.

— Кое му е интересното? — попитах. — Що за място е това „Ел Енсуеньо“[7]?

Той измъкна една цигара от платинената си табакера.

— Доня Кармен не разрешава да се пуши в пансиона — предупредих го аз.

— И защо? Да не би димът да развали миризмата на клоака?

Видал запали цигарата и дръпна с онова двойно удоволствие, с което човек се наслаждава на всичко забранено.

— Познал ли си някоя жена, Давид?

— Естествено. Познавам цяла сюрия жени.

— Имам предвид в библейския смисъл.

— В църквата ли?

— Не, в леглото.

— О!

— Е?

Със сигурност не можех да се похваля с нещо, което би впечатлило човек като Видал. Моите юношески любовни похождения до тоя момент се отличаваха със скромност и забележителна, липса на оригиналност. Нищо в краткия ми каталог от пощипвания, ласки и целувки, откраднати в сумрака на някой вход или киносалон, не би могло да заслужи вниманието на този признат в цяла Барселона маестро, овладял изкуствата и науките на креватните игри.

— Какво общо има това със случая? — възроптах аз.

Видал доби наставнически вид и се впусна в една от своите речи.

— В моите юношески години беше обичайно, поне за млади господинчовци като мен, да бъдем посветени в тия работи от някоя професионалистка. Когато бях на твоята възраст, баща ми, който беше и все още е редовен клиент на най-изисканите заведения в града, ме заведе на едно място, наречено „Ел Енсуеньо“, на две крачки от тоя зловещ дворец, който нашият скъп граф Гюел е настоял да му бъде построен от Гауди до Ла Рамбла. Само не ми казвай, че никога не си чувал за него.

— За графа или за бардака?

— Много остроумно, няма що. На времето „Ел Енсуеньо“ беше елегантно заведение за подбрана клиентела с високи критерии. Да си призная, мислех, че са го затворили още преди години, но явно не е станало така. За разлика от литературата, някои занаяти винаги са в подем.

— Разбирам. Ваша ли беше идеята? Един вид шегичка?

Видал поклати глава.

— Значи на някого от кретените в редакцията?

— Долавям известна враждебност в думите ти, но едва ли някой обикновен редник в благородното поприще на журналистиката би могъл да си позволи таксите на заведение като „Ел Енсуеньо“, ако това място все още е такова, каквото го помня.

Изсумтях.

— Все ми е тая, защото не възнамерявам да отида.

Видал повдигна вежди.

— Само не казвай, че не си безверник като мен и искаш да стигнеш с неопетнено сърце и слабини до брачното ложе, че си една чиста душа, очакваща с нетърпение вълшебния миг, в който истинската любов ще те възнесе до плътски и духовен екстаз в съюза, благословен от Светия дух, за да населиш света със създания, които носят твоето име и очите на майка си — тая свята жена, образец за добродетел и чест, ръка за ръка с която ще влезеш през райските двери под благосклонния и одобрителен поглед на младенеца Иисус.

— Нищо подобно нямаше да кажа.

— Радвам се, защото е възможно, подчертавам — възможно е — този миг никога да не настъпи, възможно е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в състояние да посветиш живота си на друг човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че вече не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито пък постеля от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко отмъщение — да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, наслада, която е по-нетрайна и от добрите намерения и е най-близкото до рая нещо, което ще намериш в тоя гаден свят, където всичко се скапва, като се почне с красотата й се свърши с паметта.

Вместо отговор допуснах една тържествена пауза, която трябваше да изиграе ролята на безмълвни овации. Видал беше голям почитател на операта и с времето бе прихванал темпа и патоса на великите арии. Никога не пропускаше да отиде на среща с Пучини във фамилната ложа в „Лисео“. Беше един от малцината — без да броим нещастниците, струпани в най-високата галерия, — които ходеха в операта, за да слушат музика; тъй любимата му музика, оказваща такова влияние върху помпозните речи, с които понякога, както в тоя ден, радваше слуха ми.

— Е, какво ще кажеш? — предизвикателно попита Видал.

— Последният пасаж ми звучи познато.

Хванат натясно, дон Педро въздъхна и кимна.

— Това е от „Убийство в клуба на Лисео“ призна си той. — Финалната сцена, в която Миранда Ла Фльор застрелва коварния маркиз, който е разбил сърцето й, като й е изневерил в стаята за младоженци на хотел „Колон“ в една страстна нощ, прекарана в обятията на Светлана Иванова, шпионката на руския цар.

— И на мен така ми се стори. Не бихте могли да изберете по-подходящ цитат. Това е най-добрата ви творба, дон Педро.

Видал прие с усмивка похвалата и прецени дали да запали друга цигара.

— Което не пречи да има нещо вярно в тия думи — заключи той.

Сетне седна на перваза на прозореца, но не преди да постели една кърпичка, за да не изцапа елегантните си панталони. Видях, че неговата „Испано-Суиса“ е паркирана долу, на ъгъла с улица „Принсеса“. Шофьорът Мануел лъскаше хромираните й части с парче плат така, сякаш бе скулптура на Роден. Мануел винаги ми напомняше за баща ми; те бяха хора от едно поколение, прекарали твърде много дни в несрета и споменът за това бе изписан на лицата им. Бях чул от някои прислужници във Вила Елиус, че Мануел Сание дълго време бил в затвора, а когато излязъл оттам, години наред живял в нищета, защото не можел да си намери друга работа, освен като докер на пристанището — занаят, за който вече не бил достатъчно млад, нито пък достатъчно здрав. Говореше се, че един ден Мануел, рискувайки собствения си живот, спасил Видал да не загине, прегазен от трамвай. В знак на благодарност Педро Видал, като разбрал в какво трудно положение се намира бедният човек, решил да му предложи работа и възможност да се нанесе заедно с жена си и дъщеря си в малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус. Уверил го, че малката Кристина ще бъде обучавана от същите наставници, които всеки ден ходели в бащината къща на Авенида Пиърсън, за да дават уроци на отрочетата на династия Видал, и че съпругата му ще може да работи като шивачка на фамилията. Самият Видал обмислял да се сдобие с един от първите автомобили, които щели да се продават в Барселона, и ако Мануел бил склонен да се обучи в изкуството на кормуването и да остави зад гърба си каруците, то в такъв случай Видал щял да има нужда от шофьор, защото по онова време младите господа не пипаха и с пръст машини с вътрешно горене или съоръжения, изхвърлящи изгорели газове. Мануел Сание, естествено, приел предложението. Официалната версия твърдеше, че след това избавление от мизерията той и семейството му изпитвали сляпа преданост към Видал, вечен закрилник на сиромасите. Не знаех дали да приема тази история за чиста монета или да я прибавя към дългата поредица от легенди, изтъкани около образа на благодушен аристократ, който си изграждаше Видал. На този образ понякога като че му липсваше само едно — да се яви пред някоя мъничка осиротяла пастирка, обвит в сияен ореол.

— Ето че заприлича на мискинин — винаги добиваш такова изражение, когато се каниш да се заядеш с нещо — обади се Видал. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо. Просто си мислех какъв добряк сте, дон Педро.

— Цинизмът не е от полза, когато човек е на твоите години и с твоето обществено положение.

— Това обяснява всичко.

— Хайде, поздрави тая добра душа Мануел, който винаги пита за теб.

Подадох глава през прозореца и щом ме видя, шофьорът, който винаги ме третираше като млад господин, а не като някой хлапак с жълто около устата, какъвто си бях, ми помаха отдалече. Върнах му поздрава. На пасажерското място до него седеше дъщеря му Кристина, едно създание с бледа кожа и сякаш изписани устни. Тя бе с две години по-голяма от мен и ми бе взела ума, откак я видях първия път, когато Видал ме покани във Вила Елиус.

— Не я зяпай така, че ще вземеш да я повредиш — промърмори Видал зад гърба ми.

Обърнах се и се натъкнах на онова макиавелистко изражение, което дон Педро пазеше за делата, свързани със сърцето и други органи от благородно естество.

— Не зная за какво говорите.

— И още как — отвърна Видал. — Та значи, какво мислиш да правиш с тая работа довечера?

Препрочетох бележката и се поколебах.

— Често ли посещавате такива заведения, дон Педро?

— Не съм плащал за жена, откакто бях на петнайсет, пък и тогава, технически погледнато, плати баща ми — отвърна Видал без никакво перчене. — Ама на харизания кон…

— Не зная, дон Педро…

— Знаеш, знаеш, как да не знаеш.

Видал леко ме потупа по гърба на излизане.

— Остават ти седем часа до полунощ — рече. — Казвам го в случай, че решиш да подремнеш и да събереш сили.

Надникнах през прозореца и го видях как крачи към чакащата го „Испано-Суиса“. Мануел му отвори вратата и Видал лениво се отпусна на задната седалка. Чух как моторът на колата поде своята симфония от бутала и клапи. В този момент Кристина, дъщерята на шофьора, вдигна очи и погледна към моя прозорец. Усмихнах й се, но тозчас осъзнах, че тя не си спомня кой съм. Миг по-късно се загледа другаде, а голямата каляска на Видал се отдалечи, устремена обратно към своя свят.

Бележки

[1] Пол Февал (1816–1887) — френски романист и драматург, смятан за един от създателите на модерния криминален жанр.

[2] „Гран Гиньол“ (Grand Guignol) — парижки театър на ужасите, един от родоначалниците на жанра хорър. Намирал се в района на Пигал и съществувал от 1897 до 1962 г. Името е станало нарицателно за натуралистични хорър представления.

[3] Бенито Перес Галдос (1843–1920) — испански романист и драматург. Един от най-видните представители на реалистичния роман на XIX в. Изследователите на неговото творчество го сравняват с Дикенс, Балзак и Толстой.

[4] Пласа де Торос Монументал — арена за борба с бикове в Барселона, построена през 1914 г.

[5] Град в провинция Барселона, на около 60 км от град Барселона.

[6] Автомобилният завод „Испано-Суиса“ възниква през 1904 г. в Барселона от старата испанска фирма „Кастро“, която произвежда автомобили от 1901 г.

[7] Ensueño (исп.) — сън, блян, мечта.