Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (15)

16

Няколко дена след като бях приключил окончателно и двата романа — този на Видал и моя, — Пеп дойде в дома ми без предупреждение. Появи се навлечен с униформата, която бе наследил от Мануел и която му придаваше вид на дете, дегизирано като фелдмаршал. Отначало помислих, че ми носи някаква вест от Видал или може би от Кристина, но унилото му изражение издаваше една тревога, която ме накара да отхвърля тази възможност, още щом разменихме поглед.

— Лоши новини, господин Мартин.

— Какво се е случило?

— Господин Мануел…

Докато ми обясняваше какво е станало, гласът му съвсем спадна и когато го запитах дали не, желае чаша вода, едва не заплака. Три дена по-рано Мануел Сание бе починал в санаториума в Пучсерда след дълга агония. По решение на дъщеря му го погребали предния ден в едно малко гробище в подножието на Пиренеите.

— Мили Боже — промълвих.

Вместо вода поднесох на Пеп препълнена чаша бренди и го настаних в едно кресло в галерията. Когато се поуспокои, той ми обясни, че Видал го изпратил да прибере Кристина, която трябвало да пристигне този следобед с влака в пет часа.

— Само си представете как ли се чувства госпожица Кристина… — прошепна той, явно измъчван от мисълта, че именно на него се е паднало да я посрещне и да я утешава по пътя към малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус, където бе живяла с баща си още от детските си години.

— Пеп, не мисля, че е добра идея ти да прибереш госпожица Сание.

— Ама дон Педро ми нареди…

— Кажи му, че аз поемам тази отговорност.

С помощта на алкохол и красноречие успях да го убедя да си отиде и да остави работата в мои ръце. Аз самият щях да я посрещна и да я откарам до Вила Елиус с такси.

— Много съм ви благодарен, господин Мартин. Бедничката… Вие сте учен човек и по-добре ще знаете какво да й кажете.

В пет без четвърт се запътих към новооткритата Френска гара^[1]. През тази година Световното изложение бе осеяло града с какви ли не чудеса, но измежду всички тях този купол от стомана и стъкло, внушителен като катедрала, бе моят фаворит — па макар и само заради това, че беше близо до къщата ми и можех да го виждам от кабинета в кулата. Тоя следобед небето бе забулено от черни облаци, които се носеха откъм морето и се трупаха над града. Светкавиците, които проблясваха на хоризонта, и топлият вятър с дъх на прах и електричество вещаеха, че се задава лятна буря с голяма сила. Щом се озовах на гарата, закапаха първите капки дъжд, искрящи и тежки като монети, падащи от небето. Когато застанах на перона да чакам пристигането на влака, дъждът вече плющеше по купола на гарата и нощта сякаш се спусна отведнъж; нейният мрак бе нарушаван само от мълниите, които трещяха над града и оставяха след себе си ехо от грохот и ярост.

Влакът пристигна с почти цял час закъснение като змия от пара, влачеща се под бурята. Застанал до локомотива, чаках Кристина да се появи сред пътниците, които слизаха от вагоните. Десет минути по-късно всички пасажери бяха слезли, а от нея все още нямаше и следа. Канех се да се прибера вкъщи, мислейки, че в крайна сметка Кристина явно не е взела този влак, когато ми хрумна все пак да хвърля един последен поглед. Изминах целия перон до края, като се взирах внимателно в прозорците на купетата. Открих я в предпоследния вагон; седеше с унесен поглед, опряла глава в стъклото. Качих се във вагона и застанах на прага на купето. Щом чу стъпките ми, тя се обърна и ме погледна без изненада, като се усмихваше немощно. Изправи се и мълчаливо ме прегърна.

— Добре дошла — казах аз.

Целият багаж на Кристина се състоеше от един малък куфар. Подадох й ръка и слязохме на перона, който вече бе опустял. Изминахме цялото разстояние до фоайето на гарата, без да обелим дума. На изхода се спряхме. Проливният дъжд плющеше с всички сили и редицата таксита, която бях видял пред вратите на гарата, когато пристигнах там, сега се бе изпарила.

— Не искам да се връщам във Вила Елиус тази нощ, Давид. Все още не.

— Можеш да останеш у дома, ако желаеш, или пък да ти потърсим стая в някой хотел.

— Не искам да оставам сама.

— Значи отиваме вкъщи. Ако не друго, поне стаи имам в излишък.

Зърнах един носач, който се бе подал навън да погледа бурята, държейки огромен чадър. Приближих се до него и му предложих да купя чадъра за сума, която петорно надхвърляше цената му. Той ми го връчи със сервилна усмивка.

Подслонени под чадъра, двамата с Кристина поехме под пороя към къщата с кулата, където пристигнахме десет минути по-късно, измокрени до кости благодарение на силния вятър и локвите. Бурята бе прекъснала тока и улиците тънеха в един течен мрак, нарушаван тук-там само от маслени лампи или запалени свещи, които хвърляха светлина от балкони и портали. Не се съмнявах, че дивната електрическа инсталация на моята къща навярно е била сред първите жертви на бурята. Наложи се да се качим по стълбите пипнешком и когато отворих входната врата на жилището, проблясващите светкавици го показаха в неговия най-печален и негостоприемен вид.

— Ако си променила решението си и предпочиташ да потърсим хотел…

— Не, всичко е наред. Не се тревожи.

Оставих куфара на Кристина във вестибюла и отидох в кухнята да потърся една кутия с най-различни свещи, която държах в килера. Заех се да ги паля една по една, като ги закрепях в чинии, чаши и други съдове. Кристина ме наблюдаваше от прага.

— Ей сегичка ще стане — уверих я аз. — Вече имам практика.

Започнах да разнасям свещите из стаите, наредих ги по коридора и по ъглите, докато цялата къща се потопи в нежен златист здрач.

— Заприлича на катедрала — рече Кристина.

Придружих я до една от спалните, която никога не използвах, но я поддържах чиста и подредена заради редките случаи, в които Видал, прекалено пиян, за да се прибере в своя дворец, бе оставал да нощува при мен.

— Сега ще ти донеса чисти кърпи. Ако нямаш дрехи за преобличане, мога да ти предложа богат избор от зловещи одежди в стил „Бел епок“, останали от предишните собственици.

Непохватните ми опити да се пошегувам едва успяха да изтръгнат една усмивка от нея и тя само кимна. Оставих я седнала на леглото и хукнах да търся кърпи. Когато се върнах, я заварих да седи все така неподвижно. Сложих кърпите на леглото до нея и придърпах по-близо няколко свещи, които бях оставил на прага, за да й осигуря повече светлина.

— Благодаря — промълви тя.

— Докато се преобличаш, ще ти приготвя горещ бульон.

— Нямам апетит.

— Все едно, ще ти се отрази добре. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми кажи.

Оставих я сама и отидох в моята стая, за да се отърва от прогизналите си обувки. Сложих вода да се стопли и седнах в галерията да чакам. Дъждът не отслабваше и яростно тропаше по прозорците като картечница, а шумът от силните струи във водостоците на кулата и по покривната тераса звучеше като стъпки по тавана. По-нататък, отвъд къщата, квартал Рибера бе потънал в почти непрогледен мрак.

След малко вратата на стаята на Кристина се отвори и аз чух приближаващите й стъпки. Беше си облякла бял пеньоар, а раменете й бяха загърнати с голям вълнен шал, който не си подхождаше с пеньоара.

— Взех тези дрехи назаем от един от гардеробите — рече тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Можеш да си ги задържиш, ако желаеш.

Тя седна в едно от креслата и плъзна поглед из стаята, като очите й се спряха върху купчината листове на масата. Погледна ме и аз кимнах.

— Завърших я преди няколко дена — казах.

— А твоята книга?

Със сигурност чувствах и двата ръкописа като свои, но се ограничих само с едно кимване.

— Може ли? — попита тя, като взе една страница и я доближи до светилника.

— Разбира се.

Наблюдавах я как чете безмълвно, с вяла усмивка на устните.

— Педро никога няма да повярва, че е написал това — рече тя накрая.

— Имай ми доверие — отвърнах.

Кристина остави страницата върху купчината и ми отправи продължителен поглед.

— Липсваше ми — каза тя. — Не исках да е така, но чувствах, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Имаше дни, в които, преди да отида в санаториума, се запътвах към гарата и сядах на перона да чакам влака, който идваше от Барселона — мислех си, че може би ще те видя там.

Преглътнах с мъка.

— Смятах, че не искаш да ме видиш — казах.

— И аз така смятах. Знаеш ли, баща ми често питаше за теб. Помоли ме да се грижа за теб.

— Баща ти беше добър човек — рекох аз. — И добър приятел.

Кристина кимна с усмивка, но видях, че очите й се наляха със сълзи.

— Накрая вече нищо не си спомняше. В някои дни ме бъркаше с майка ми и ми искаше прошка за годините, които бе прекарал в затвора. После минаваха цели седмици, в които едва осъзнаваше, че съм там. С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.

— Съжалявам, Кристина.

— Последните дни ми се стори, че е по-добре. Започна да си спомня разни неща. Бях взела от къщи един албум с фотографии и за пореден път му показвах кой кой е. Имаше една снимка, направена преди години във Вила Елиус, на която двамата с него седите в колата. Ти си зад волана, а баща ми те учи да шофираш. И двамата се смеете. Искаш ли да я видиш?

Не бях сигурен, но не смеех да накърня този миг.

— Разбира се…

Кристина отиде да вземе албума от куфара си и се върна с една малка книга, подвързана с кожа. Седна до мен и взе да разгръща страниците, пълни със стари снимки, изрезки и пощенски картички. Подобно на баща ми, Мануел едва умееше да чете и да пише и спомените му бяха съставени предимно от образи.

— Погледни, ето къде сте.

Разгледах снимката и си спомних съвсем точно онзи летен ден, в който Мануел ме бе оставил да се кача в първата кола, купена от Видал, и ми бе дал основни уроци по кормуване. После бяхме закарали колата до улица „Панама“ и с една скорост от някакви си пет километра в час, която на мен ми се видя просто шеметна, бяхме отишли до Авенида Пиърсън, като на връщане шофирах аз.

„Направо сте роден за ас на волана“, бе отсъдил тогава Мануел. „Ако някой ден зациклите с писането, помислете дали да не станете състезател“.

Усмихнах се, припомняйки си онзи миг, който бях смятал за изгубен. Кристина ми подаде албума.

— Задръж го. Баща ми би се радвал той да остане при теб.

— Албумът си е твой, Кристина. Не мога да го приема.

— Аз също бих предпочела ти да го задържиш.

— Тогава нека да остане на съхранение при мен, докато не пожелаеш да си го вземеш обратно.

Започнах да разлиствам страниците на албума, разглеждайки лица, които си спомнях, и други, които никога не бях виждал. Там бе сватбената снимка на Мануел Сание и съпругата му Марта, на която Кристина толкова приличаше; имаше и фотографии на нейните чичовци и лели, дядовци и баби, на една улица в Равал, по която минаваше някакво шествие, и на баните в Сан Себастиан на плажа на Барселонета. Мануел бе колекционирал стари пощенски картички с изгледи от Барселона и изрезки от вестници със снимки на един съвсем младичък Видал — на една от тях той позираше пред вратите на хотел „Флорида“ на върха на Тибидабо, а на друга бе уловил под ръка някаква умопомрачителна красавица в салоните на казино „Рабасада“.

— Баща ти много тачеше дон Педро.

— Винаги ми казваше, че на него дължим всичко — отвърна Кристина.

Продължих пътуването си из спомените на горкия Мануел, докато се натъкнах на една снимка, която като че ли не се вписваше сред останалите. На нея се виждаше момиченце на осем или девет години, крачещо по малък дървен кей, който се врязваше в гладката повърхност на едно сияйно море. Детето вървеше, уловило за ръка някакъв възрастен човек — мъж, облечен в бял костюм, който бе донякъде отрязан от кадъра. В дъното на кея личеше малка платноходка, а зад нея се простираше един безкраен хоризонт, над който залязваше слънцето. Детето, снимано в гръб, беше Кристина.

— Тази ми е любимата — тихо рече тя.

— Къде е заснета?

— Не зная. Не си спомням това място, нито пък този ден. Дори не съм сигурна, че мъжът на снимката е баща ми. Сякаш този миг никога не е съществувал. Преди години я намерих в татковия албум и никога не съм знаела точно какво означава. Като че ли се опитва да ми каже нещо.

Продължих да разгръщам страниците. Кристина ми обясняваше кой кой е.

— Виж, това съм аз на четиринайсет години.

— Зная.

Погледна ме с тъга.

— Изобщо не си давах сметка, знаеш ли?

Аз само свих рамене.

— Никога няма да можеш да ми простиш.

Предпочетох да обръщам страниците, вместо да срещна очите й.

— Няма какво да ти прощавам.

— Погледни ме, Давид.

Затворих албума и изпълних молбата й.

— Излъгах те — каза тя. — Разбира се, че си давах сметка. Давах си сметка всеки божи ден, но мислех, че нямам право.

— Защо?

— Защото нашият живот не ни принадлежи. Нито моят, нито този на баща ми, нито твоят…

— Всичко принадлежи на Видал — рекох аз с горчивина.

Кристина бавно улови ръката ми и я поднесе към устните си.

— Не и днес — промълви тя.

Знаех, че ще я изгубя веднага щом тази нощ отмине и болката и самотата, които я разкъсваха отвътре, започнат да утихват. Знаех, че имаше право — не защото казаното от нея бе истина, а защото дълбоко в себе си и двамата го вярвахме и винаги щеше да бъде така. Скрихме се като крадци в една от стаите, без да дръзнем да запалим и една свещ, без да дръзнем дори да говорим. Съблякох я бавно и обходих кожата й с устните си, съзнавайки, че никога повече няма да направя това. Кристина се отдаде с ярост и самозабрава, и когато умората ни надви, заспа в прегръдките ми, без да изпитва нужда да каже нещо. Аз се противях на съня, като се наслаждавах на топлината на тялото й и си мислех, че ако на следващия ден смъртта пожелае да ме посети, ще я приема в мир. Милвах Кристина в здрача, докато слушах как отвъд стените бурята се отдалечава от града, и знаех, че ще я изгубя, но че поне за няколко мига тя е била моя, а аз — неин, и не сме принадлежали никому другиму.

Когато първите лъчи на зората докоснаха прозорците, отворих очи и заварих леглото празно. Излязох в коридора и отидох до галерията. Кристина бе оставила албума и бе взела със себе си романа на Видал. Обиколих цялата къща, която вече излъчваше аромата на нейното отсъствие, и се заех да угася една по една свещите, запалени предната нощ.