Анди Макдермът
Свещената крипта (20)

19.

Изведнъж Сингх усети нечий дъх на своя врат.

Той се огледа — тигърът, който беше последвал миризмата на кръвта и блеенето на изплашените животни до бункера, заби мощните си зъби в гърлото на изненаданата си плячка, още преди мъжът да успее да изкрещи. Огромният хищник повлече мятащия се индиец по пода и разпра корема му с ноктите си.

Когато зърна тигъра, Нина инстинктивно побягна назад. Сърцето й биеше като пневматичен чук в гърдите. Тя издърпа окървавения Еди по-далеч от касапницата.

— Хайде, да се махаме от тук!

— Без майтап! — рече той, виждайки как тигърът разкъсва гърлото на Сингх. Страховитата симетрия на шарките по лицето му беше развалена от струята яркочервена кръв. — Къде ми е пистолетът?

— Ето го. — Тя му подаде оръжието.

Той се накани да стреля, за да подплаши тигъра, когато някой извика нещо на хинди от стълбището.

— Покрий си ушите — рече Еди и дръпна Нина встрани от изхода, покрай тигъра и потреперващата му храна. Жълтите очи ги погледнаха студено с обещанието, че те са следващите, но животното не ги нападна.

Еди вдигна пистолета и Нина запуши ушите си с ръце. Той се прицели — но не към тигъра, а в пода зад него. Първият отекващ изстрел засипа предните му лапи с парчета бетон. Той пусна тялото на Сингх и се обърна с гневно ръмжене към тях.

Еди стреля отново и отново, като всеки изстрел правеше малки кратерчета на пода пред краката на тигъра. Победен от шума и от болезнените убождания от шрапнелите, звярът се обърна и побягна.

Нагоре по стълбите.

Виковете горе бързо преминаха в писъци.

— Така, струва ми се, че са доста заети — рече Еди. — Ако някой застане между теб и вратата, застреляй го.

Те хукнаха нагоре по стълбите. Някой стреля, но друг му изрева почти толкова гневно, колкото и тигърът: Ванита. Нови писъци, последвани от силен трясък.

Еди стигна догоре и видя как тигърът се нахвърля върху един от пазачите и го събаря върху масата. През главния вход и нагоре по стълбите към наблюдателницата бягаха хора. Един от пазачите, който се беше сврял зад масата, го забеляза и измъкна пистолета си, но с един-единствен изстрел Еди го прати на пода с дупка в челото.

Нина забеляза Ванита по средата на стълбището; тя викаше на някого да донесе упойващата пушка. Съпругът й стоеше на по-горните стъпала и наблюдаваше хаоса с невярващо изражение — което премина в страх, когато забеляза Нина да се прицелва в него с пистолета си. Тя не беше сигурна, че ще успее да натисне спусъка, но заплахата беше достатъчна; той се обърна и хукна към втория етаж.

— Нина! — Еди посочи към вратата. — Тръгвай! — Той повали още един въоръжен пазач, преди и двамата да изтичат навън, присвили очи от ярката слънчева светлина. — Сега накъде?

— Можем да се махнем от тук — каза Нина и хукна към спряната наблизо количка за голф.

— С това ли?

— Под двореца има гараж — можем да си вземем нещо по-бързо. — Тя седна на шофьорското място, Еди скочи зад нея и насочи пистолета си към вратата, макар поредният писък отвътре му подсказа, че най-голямата им грижа е тигърът.

Нина натисна педала за газта до край. Количката за голф се стрелна напред, електрическият й двигател нададе вой, ускорявайки до максималната скорост от двайсет мили в час.

— Не е точно ферари, нали? — оплака се Еди.

— По-добре е от тичането. Почти. — Тя подкара количката по пътя към двореца. Успяха да стигнат дотам за малко повече от минута, въпреки бавната скорост на превозното средство. Рампата до гаража се намираше от едната му страна — но Нина свърна встрани и се отправи към една от вратите, които водеха към вътрешността на огромната къща.

— Къде отиваме? — попита настоятелно Еди.

— За Кодекса — трябва да го намерим.

— О, за бога!

— Знам къде е — рече настоятелно тя, спря возилото и скочи от него. Еди изпръхтя раздразнено и хукна напред. Отвори вратата с ритник и връхлетя вътре с насочен пистолет.

Коридорът беше празен. Те забързаха по него.

— Къде отиваме?

— В инфотария.

— Кое!

— Коил го е нарекъл така, не аз. — Стигнаха до залата. Нина изчака отвън, докато Еди връхлетя вътре и се убеди, че няма никой, преди да й кимне да влезе.

Светлините бяха приглушени, сферата от екрани показваше стилизирани облаци. Нина хукна към бюрото, където бяха сканирали ръката й, и видя Кодекса в отвореното куфарче. Затръшна капака и го грабна под мишница.

— Готово, взех го.

Тя се обърна към вратата, но вниманието на Еди беше привлечено от една машина, която стоеше до лазерния скенер. Прототипиращ принтер… с нещо в резервоара. Той го отвори и установи, че за разлика от силиконовата течност, която беше използвал в Ню Йорк, тук беше използвана изключително фина зърнеста пластмаса.

— Това ми изглежда познато.

Нина го грабна от ръката му.

— Това е от корицата на Кодекса — ключът! Направил е копие на ключа! — От едната страна на дебелия и изненадващо тежък кръгъл предмет се виждаха лицата на петте индийски богини, заобикалящи съпруга си Шива. Тя отвори куфарчето с Кодекса, постави го вътре върху изображението му на корицата от орейхалк и отново затвори капака. — Трябва да изтрием модела му, за да не може да направи нов…

— Не, не трябва! — възрази Еди, когато от коридора се разнесе тропот на крака. — Трябва да се махнем от тук, преди да са ни убили!

Стъпките се приближаваха. Еди извади пистолета си…

В стаята влетя мъж с картечен пистолет в ръка — и отнесе два куршума в гърдите. Еди изтича до него, пъхна пистолета си в джоба и взе картечницата. После се обърна към витрината, където стоеше първият компютър на Коил.

— „Спектър“, а? — Той разби стъклото с дръжката на оръжието и направи същото с малкия компютър, който лежеше вътре.

— Защо направи това? — изпъшка тя, изненадана от жалката проява на вандализъм.

Той се ухили.

— Аз бях фен на „Комодор 64“. Та къде се намира гаражът?

Двамата изтичаха навън и Нина го поведе към асансьора. Иззад ъгъла се появи друг пазач и получи ред куршуми в гърдите. Зад тях се разнесоха викове; идваха още хора.

Един къс страничен коридор ги отведе до асансьора. Нина натисна бутона за повикване, но Еди отвори вратата, която се намираше до него, и й махна с ръка да слязат по стълбите. Тя взимаше по две стъпала наведнъж, тежкото куфарче се блъскаше в краката й. Скоро се озова в сутерена.

Еди я настигна секунда по-късно и огледа лъскавите возила с възхищение в очите.

— Леле. Това е почти толкова добро, колкото колекцията на Кари Фрост.

Нина изобщо не беше в настроение да прави сравнения между маниакалните милиардери от миналото и настоящето й.

— Единственото, което ме интересува е: има ли нещо наистина бързо?

— О, да! — Той посочи една двутонна сива грамада с изсечени линии — Бугати Вейрон. — Най-бързата кола, правена някога. Е, като се изключи творението на една малка американска компания…

— Няма време да обсъждаме рекордите на Гинес, давай да се качваме!

В стъклената витрина до асансьора имаше безброй ключове, всеки с верижка, на която висеше логото на производителя. Еди потърси отличителното „ЕБ“ на Бугати, после разби стъклото с дръжката на картечния пистолет и грабна ключовете. Хвърли ги на Нина.

— Ти си наред да караш.

— Аз ли? Но…

— Освен ако не искаш да стреляш.

— Ще карам — отвърна бързо Нина и хукна към бугатито. Хвърли пистолета и куфара вътре и се настани в ниската, луксозна седалка, докато Еди заобикаляше от другата страна с вдигнат пистолет.

Разнесе се звън; асансьорът пристигна…

Еди стреля преди вратите да се отворят докрай и един от пазачите се строполи в тясната кабина. Той зърна Тандон и стреля отново, но индиецът се притисна плътно към стената. За миг Еди се изкуши да изтича до асансьора и да го довърши, но двигателят на бугатито изрева. Той се обърна към колата.

— Тръгвай!

Нина даде газ и гумите изсвистяха, вдигайки пушек.

— Какво му има на тоя скоростен лост? — извика тя, опитвайки се неуспешно да превключи на втора скорост.

— Последователни са — натисни напред, за да смениш скоростите! — Еди надникна през вратата и видя Тандон да се скрива зад макларъна. Той стреля отново — и точно тогава Нина разгада скоростите. Колата се стрелна напред, отхвърляйки ръката му. Предното стъкло на макларъна се натроши, а Тандон се хвърли на земята зад него. Еди изруга, шмугна се в колата и свали прозореца, докато супер автомобилът се засилваше към рампата.

Нина не спираше да ускорява; двигателят ръмжеше гръмотевично в подземното пространство. Предната решетка на бугатито одраска рампата с ужасно скърцане и колата се устреми към яркия квадрат от дневна светлина пред тях…

Един от рейндж роувърите поднесе рязко и спря странично пред входа, за да блокира пътя им за бягство.

Нина се пребори с инстинкта си да натисне спирачките, даде газ и се вкопчи с всички сили във волана…

Вейронът стигна до края на рампата и излетя във въздуха. Стовари се върху рейндж роувъра и сплеска покрива му. Шофьорът се наведе достатъчно бързо, за да успее да избегне обезглавяване, а супер автомобилът профуча на инч от главата му, преди да се стовари отново на земята.

Въздушните възглавници изскочиха и притиснаха Еди и Нина към облегалките на седалките им. Замаяната Нина се опита да изправи волана и установи, че бугатито повече няма да чупи скоростни рекорди: окачването му беше съсипано, едното от задните колела се беше откъснало и се блъскаше в каросерията. Въпреки повредите, тя успя с усилие да подкара колата към портала.

Еди се надигна и се прицели, виждайки потенциална мишена. Махаджан и някакъв друг мъж се придвижваха с голф количка към двореца; на задните седалки се виждаха семейство Коил. Той стреля по тях. Коил и Ванита скочиха от количката, а куршумите улучиха охранителя и го събориха на земята. Махаджан се наведе и завъртя малкото превозно средство така, че да застане между стрелеца и работодателите му.

Нина се насочи към дългия път, но забеляза втори рейндж роувър да спира и да блокира пътя й. Ниската кола с повредено окачване нямаше никакви шансове да го заобиколи през тревните площи. Затова тя направи рязък завой и подкара супер автомобила към самолетната писта.

Еди погледна назад към количката за голф. Ванита беше грабнала картечния пистолет на охранителя и се целеше във вейрона.

— Наведи се! — изкрещя той миг преди индийката да открие огън. Куршумите надупчиха каросерията на бугатито, но никой от тях не успя да проникне вътре; двигателят на вейрона беше монтиран зад седалките и големите метални блокове поеха удара. Разнесе се силно съскане и бликна пара — освен всичко останало беше пробит и един от радиаторите.

Нина се плъзна покрай паркирания самолет и вече затворения контейнер, в който се намираше по-малкият летателен апарат, и превключвайки скоростите подкара покрай пистата. Вейронът беше оборудван със система 4×4; макар и едното колело да се търкаше в каросерията, колата продължаваше да се движи като фурия. За четири секунди вдигна шейсет мили в час и продължи да увеличава до сто, а количката за голф се смали до някаква си черна точка в далечината.

— Господи! — извика Нина.

— Гръм да го удари! — обади се Еди. — Как ме е яд, че ти трябва да караш!

Но на нея въобще не й беше забавно. Заради счупеното окачване воланът тракаше като пневматичен чук и с всяка изминала секунда ставаше все по-трудно да го държи изправен. По таблото започваха да мигат разни предупредителни светлини — радиаторът не беше единственото повредено нещо. Скоростомерът мина стоте… след което бързо спадна.

— Май в сервиза ще се наложи не само да сменят маслото — рече тя.

Еди погледна назад. Парата беше сменена от мазен пушек, който се къдреше зад вейрона. Вторият рейндж роувър вече ги настигаше.

Макар и с намалена скорост, те бързо приближаваха края на пистата. Зад стълбовете на маркировъчните прожектори се виждаше каменната стена, която ограждаше имението. Нина рязко завъртя волана, завивайки към късата пресечка, която свързваше пистата с пътя. До портала и свободата оставаше съвсем малко — стига да успееха да минат през него.

Стига да успееха да стигнат до него. Двигателят тревожно заскърца, миризмата на изгоряло масло изпълни кабината. Макар Нина да бе настъпила до край педала за газта, скоростта им продължаваше да пада. Шейсет мили в час. Петдесет. Нина се напрегна когато приближиха пътя и пред тях се появи порталът. Пазачите блокираха пътя им.

И бяха въоръжени.

— Мини през тях! — извика Еди. — Разбий вратата!

— Нямам мощност! — възрази Нина. Движеха се с четирийсет мили в час и скоростта продължаваше да пада, макар че тя премина на по-ниска предавка в опит да я задържи. Вибрациите от разбитото колело влошаваха допълнително нещата, задницата на вейрона започна да танцува. — Няма да успеем! — Трийсет…

Силен метален трясък разтърси колата — счупеното колело най-после се откъсна и разбивайки задницата на вейрона, се търкулна назад по пътя. Колата поднесе, застърга по асфалта и спря.

Пазачите хукнаха към тях с вдигнати оръжия…

Но изведнъж се обърнаха при рева на друг двигател; зад тях се движеше друг автомобил.

Кит разби бариерата с колата си. Единият от пазачите беше ударен от парче дърво, залитна и се блъсна в прозореца на охранителната кабина. Другите двама отскочиха от пътя на колата и вдигнаха оръжията си…

Кит завъртя волана и скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата й се извъртя и помете единия от пазачите.

Другият успя да се метне встрани, да се претърколи и да вдигне оръжието си…

Мак ритна вратата. Тя удари ръката на пълзящия пазач точно когато натискаше спусъка и изкриви пистолета надолу. Куршумът се заби в коляното на нещастника и кръвта му оплиска асфалта. Мъжът падна по гръб, пусна пистолета на земята и с писък се вкопчи в коляното си.

Мак изрита падналото оръжие надалеч и махна с ръка на пътниците в осакатения вейрон.

— Хайде де, идвайте! Няма да ви чакаме цял ден!