Патриша Корнуел
Скарпета (19)

19.

Моргата се намираше на най-ниския етаж, където беше удобно микробусите и линейките да паркират до товарната рампа, когато докарват или откарват мъртвите.

Въздухът беше тежък от миризмата на индустриален дезодорант, тихият коридор бе пълен с празни колички. Зад заключените врати, край които минаваха, бяха складирани останки от скелети, проби от мозъци. Стигнаха до стоманения асансьор, който качваше телата на горния етаж, където можеха да бъдат видени иззад стъкло. Скарпета изпитваше специално съчувствие към онези, които щяха да запазят такъв спомен за обичания човек. Във всяка морга, която някога беше ръководила, стъклото беше нечупливо, а помещенията за зрителен контакт бяха цивилизовани с намеци за живот като картини с пейзажи и живи растения, а опечалените не биваха оставяни сами и за минутка.

Д-р Лестър ги заведе до помещението, запазено за останки, които са тежко разложени, радиоактивни или заразни. Слабата неизтребима воня подразни Скарпета, сякаш вътре я чакаше някакъв специален вид нещастие. Повечето лекари не изгаряха от желание да работят точно тук.

— Има ли някаква причина да изолираш този труп? — попита тя. — Ако има, сега е подходящият момент да ни кажеш.

Д-р Лестър щракна ключа за осветлението. Луминесцентните тръби над главите им замигаха и осветиха стоманена маса за аутопсии, няколко хирургически колички и носилка на колела, на която имаше труп, покрит със син чаршаф за еднократна употреба. Големият плосък екран върху плота беше разделен на шест квадратчета, изпълнени със сменящи се видеоизображения от сградата и подземната товарна рампа.

Скарпета каза на Бентън да почака в коридора, а тя влезе в съседната гардеробна, за да вземе еднократни маски, калцуни, предпазни шапки и престилки. Докато тя вадеше розови ръкавици от кутията, д-р Лестър обясняваше, че вкарала тялото в помещението за разложени трупове, защото било охладено и се оказало свободно. Скарпета я слушаше с половин ухо. Нямаше извинение защо не си е дала труда да избута количката в помещението за аутопсии, което не представляваше такава биологична опасност и не миришеше.

Скарпета дръпна чаршафа и откри бледо тяло с дълъг торс, голяма глава и спрели растежа си крайници, характерни за ахондроплазията. Онова, което веднага й се наби на очи, беше отсъствието на телесни косми, включително пубисни. Предположи, че става дума за махане с лазер, изисквало поредица болезнени процедури. Това съответстваше на казаното от Оскар Бейн за фобиите на Тери. Спомни си за дерматоложката, която беше споменал.

— Предполагам, че са я докарали така — каза Скарпета и премести единия крак, за да вижда по-добре. — Не си я бръснала, нали?

Разбира се, не можеше да повтори информацията, която й беше дал Оскар, и това я притесняваше.

— Естествено, че не съм — отговори д-р Лестър. — Не съм бръснала никоя част от нея. Нямаше нужда, както виждаш.

— Полицията каза ли нещо по въпроса? Намерили ли са нещо на местопрестъплението, научили ли са нещо от Оскар, може би от свидетели, за махането на космите или някакви други процедури, които си е правила?

— Само са го забелязали — отговори д-р Лестър.

— Значи не е ставало дума за кабинета, където е ходила, за да го направят? Например дерматолог? — попита Скарпета.

— Майк каза нещо по въпроса. Записала съм името. Дерматоложка тук в града. Каза, че ще й звънне.

— Как е научил за тази лекарка? — попита Бентън.

— Сметки в апартамента. Доколкото разбрах, е изнесъл много сметки, писма и така нататък и е започнал да ги преглежда. Обичайните неща. Трябва да се спомене, че това води до друго предположение, а именно, че нейният приятел е педофил. Повечето мъже, които искат жената да махне пубисните си косми, са педофили. Практикуващи или не.

— Със сигурност ли знаем, че обезкосмяването е било идея на нейния приятел? — попита Бентън. — Откъде знаеш, че това не е по нейно желание и предпочитание?

— Така изглежда предпубертетна — отговори д-р Лестър.

— Нищо друго в нея не изглежда предпубертетно. — Бентън поклати глава. — А махането на пубисните косми може да е свързано с орален секс.

Скарпета придърпа една хирургическа лампа по-близо. Срезът с формата на Y започваше от двете ключици, пресичаше гръдната кост и свършваше при кръста. Беше зашит с дебел конец с бодове, които винаги й напомняха за бейзболна топка. Тя промени положението на главата, за да може да я разгледа по-добре, и почувства как срязаният череп помръдва под скалпа. Лицето на Тери Бриджис беше тъмночервено. Скарпета повдигна клепачите. Склерата беше огненочервена от кръвоизливите.

Не беше умряла нито милостиво, нито бързо.

Удушаването въздейства на артериите и вените, които носят окислената кръв към мозъка и отвеждат неокислената. Когато оръдието на престъплението е било стегнато около врата й и е запушило вените, отвеждащи кръвта, в главата й е продължила да нахлува кръв, но не е имало къде да отиде. Нарастващото налягане е късало кръвоносните съдове, довеждало е до запушвания и малки кръвоизливи. Мозъкът е останал без кислород и тя е умряла от хипоксия.

Но не веднага.

Скарпета взе от хирургическата количка лупа и линийка и започна да оглежда ожулванията по шията. Бяха с формата на U, високо под брадичката, и се извиваха нагоре на тила. Забеляза фина мрежа от застъпващи се шарки. Онова, което беше използвано за удушаването на Тери, беше гладко, без ръбове и ширината му се движеше около сантиметър и половина. Беше виждала това и преди, когато оръдието на убийството е част от облеклото или друг еластичен материал, който изтънява, когато се опъва силно, и става по-широк, когато се отпуска.

Махна на Бентън да се приближи и каза:

— Прилича повече на гарота.

След това проследи частичните хоризонтални ожулвания, които свършваха точно зад челюстните кости.

— Ъгълът показва, че нападателят е стоял зад и над нея и не е използвал плъзгащ се възел или някаква дръжка, за да стяга клупа — отбеляза тя. — Държал е краищата и е опъвал назад и нагоре със сила и го е правил няколко пъти. Като кола, която шофьорът раздвижва напред-назад, когато е заседнала в дълбок сняг. Минава по собствените си следи, но не съвсем точно, и може и да не можеш да преброиш колко пъти го е правил. Забележи многото точковидни кръвоизливи и наплива на кръв, които също съответстват на удушаване с гарота.

Той погледна през лупата, а защитените му от ръкавицата пръсти докоснаха белезите по врата, докато обръщаше главата от едната на другата страна, за да види по-добре. Скарпета го почувства с тялото си, докато гледаха заедно, и се разсея от спора между различните миризми и усещания. Хладният мъртъв въздух се различаваше осезаемо от неговата топлина и тя усети напрежението на живота в него, докато продължаваше да излага доводи за твърдението си, че Тери Бриджис е била душена многократно.

— Според белезите, които виждам, най-малко три пъти — добави накрая.

Д-р Лестър стоеше от другата страна на количката със скръстени на гърдите ръце и напрегнато лице.

— Когато го е правил, след колко време е губила съзнание? — попита Бентън.

— Само след няколко секунди — отговори Скарпета. — Смъртта би настъпила след няколко минути, освен ако не е охлабвал стягането, и аз мисля, че е ставало точно това. Убиецът й е позволявал да се свести, след това я е душил, докато отново не изгуби съзнание, и е повтарял това, докато тя повече не е могла да оцелее. Или пък той се е уморил.

— Или е бил прекъснат — предположи Бентън.

— Може би. Но този повтарящ се ритуал обяснява очевидния наплив на кръв в лицето й и изобилните точковидни кръвоизливи.

— Садизъм — отбеляза той.

Д-р Лестър се приближи и подхвърли:

— Или садизъм и мазохизъм, които са стигнали твърде далеч.

— Провери ли шията й за нишки? — попита я Скарпета. — Нещо, което да ни даде представа с какъв вид оръдие си имаме работа?

— Свалих нишки от косата й и други области на тялото и ги изпратих в лабораторията за установяване на следи. По охлузванията на врата нямаше нишки.

— На твое място бих ускорила всичко, което е възможно — каза Скарпета. — Това не е излязло от релси садо-мазо. Червеникавите сухи дълбоки белези на китките й показват, че са били притиснати много стегнато със средство за обездвижване с остри ръбове.

— Пластмасовите белезници ще бъдат проверени за ДНК.

— Тези следи не са от пластмасови белезници — възрази Скарпета. — Те имат заоблени краища, за да не причиняват рани. Предполагам, че вече си изпратила…

— Всичко замина за лабораториите — прекъсна я д-р Лестър. — Разбира се, белезниците пристигнаха тук първи. Майк ми ги показа, за да мога да ги сравня с белезите на китките и врата, след това ги прибра. Но сред снимките, които ви дадох, има няколко снимки и на тях.

Скарпета беше разочарована. Искаше да види реалното средство за обездвижване, за да провери дали й напомня за нещо, което вече е виждала. Намери снимките, но едрите планове не й подсказаха нищо повече от снимките, направени на местопрестъплението. Средството за обездвижване, което Оскар уж беше срязал от китките на Тери, беше безцветна найлонова каишка, широка около сантиметър и дълга около петдесет от заострения връх до ключалката с обратния зъб. От едната страна беше назъбена, от другата гладка, а ръбовете бяха остри. Нямаше сериен номер или някаква друга маркировка, която да сочи възможния производител.

— Прилича на някакъв вид кабелна връзка — каза Бентън. — Някои им казват свински опашчици.

— В никакъв случай не става дума за меки или пластмасови белезници или изобщо нещо, което може да се използва като някакъв вид белезници — съгласи се Скарпета.

— Много кабелни връзки са черни — подхвърли Бентън, докато разглеждаше няколко снимки. — Всичко, което се използва на открито и може да бъде повредено от ултравиолетовите лъчи, трябва да е черно. Не прозрачно или със светъл цвят.

— Може би еднократна вързалка за чувал — предположи Скарпета. — За вътрешно ползване, след като е безцветна. Не е типична вързалка за чувал за отпадъци.

Погледна към другия край на помещението, където стоеше чувалът за опасни биоотпадъци, яркочервен, с универсалния символ и закрепен в стоманената стойка до мивката, и продължи:

— Всъщност мястото, където съм виждала подобен вид вързалки, е ей там, отсреща.

И посочи стойката с чувала за биоотпадъци.

— Нашите чували се връзват с метални вързалки — озъби се д-р Лестър, сякаш Скарпета искаше да каже, че тези за Тери Бриджис са взети от моргата.

— Важното в случая е — каза Скарпета, — че хората, занимаващи се със садо-мазо, не се връзват толкова стегнато, че да спрат кръвообращението, и не биха използвали средства за обездвижване с остри ръбове или механически такива, които да не могат да бъдат лесно свалени или отворени с ключ. А вързалка от този тип — тя посочи снимката — не може да се разхлаби, щом веднъж е стегната. Може само да бъде стегната още по-здраво. Сигурно е изпитвала болки. Не е имало начин да бъде освободена, освен да се напъха нож или друг остър инструмент под лентата и да се среже. Можеш да видиш малък срез близо до кокалчето на лявата китка. Така е направен. Може да е от кухненската ножица, ако е истина, че е използвана тя. Имаше ли кръв по тялото й, когато я докараха, като изключим тази от раните по краката?

— Не. — Д-р Лестър се беше вторачила в нея.

— Ако е била мъртва, когато лентата е била свалена, и е била порязана тогава, не би могла да кърви, или поне не много — каза Скарпета. — Това не е било игра. Имало е твърде много болка, за да е игра.

— На мен ми се струва, че болката е в основата на садо-мазото.

— От тази болка не е извлечено удоволствие — възрази Скарпета. — Като изключим човека, който я е причинявал.

 

 

Заглавната страница беше от поправка, направена преди три седмици, на 10 декември.

— Наистина голям файл, който още не сме успели да възстановим — обясни Луси. — Но от тази отчасти оправена глава можеш да добиеш обща представа.

Беше изляла данните в текстови файл. Бъргър почна да чете, а Луси тихичко потракваше с клавиша за „надолу“.

„… Докато ръцете ми са в мъртвото тяло, си представям как бих могла по-добре да убия лицето. При онова, което зная? Разбира се, че бих могла да извърша съвършеното престъпление. Когато съм с колегите си и пийнем достатъчно уиски, обичаме да си разказваме сценарии, които никога не бихме представили на делови срещи или пред семействата, приятелите и със сигурност не и пред нашите врагове!

Попитах я кое е любимото й уиски.

Може би смесица между ирландско малцово «Кнапог Касъл» и шотландско малцово «Брора».

Не съм чувала за тях.

Не е за чудене. «Кнапог» е вероятно най-хубавото ирландско уиски на света, струва почти седемстотин долара. А «Брора» е толкова рядко и изтънчено, че всяка бутилка е номерирана и струва повече от учебниците ти за годината.

Как успявате да си позволявате да пиете толкова скъпо уиски и не изпитвате ли вина, когато толкова хора губят домовете си и не могат да сипят бензин на колите си?

Моят отказ от великолепното ирландско уиски няма да ви напълни колата с бензин, стига да имате кола. Установен факт е, че по-фините марки като «Шато Петрус», единичните малцови уискита или текилата от истинско агаве са по-малко вредни за черния дроб и мозъка.

Значи богатите хора, които пият хубави напитки, са по-малко повлияни от злоупотребата с алкохол? Никога не бяха чувала това.

Колко човешки мозъка и черни дробове сте виждали и рязали?

Какво ще кажете за още няколко примера от тъмната страна? Какво друго си казвате зад сцената, особено ако сте сред колеги?

Хвалим се с известните хора, които сме аутопсирали (всички тайно бихме искали да работим върху Елвис, Ан Никол Смит или принцеса Даяна). Вижте какво, аз не съм по-различна от останалите. Искам случаите, които никой друг не може да получи. Искам серийните убийства от Гейнсвил, Флорида. Искам аз да съм онази, която пристига на местопрестъплението и намира отрязаната глава на лавицата с книгите, вторачена в мен, когато влизам. Щеше да ми е приятно Тед Бънди да ме подложи на кръстосан разпит, докато се защитаваше сам на процеса. Да, и щеше да ми е много приятно да му направя аутопсията, след като го екзекутираха.

Споделете за някой от сензационните случаи, върху които сте работили.

Имала съм щастието да имам няколко такива. Например онази гръмотевица, когато никой не успя да открие причината за смъртта, защото тялото лежало на полето, дрехите били разкъсани и разхвърляни наоколо. Първата мисъл, която ти хрумва? Сексуално нападение. Но по време на аутопсията — никакви следи от наранявания. Самопризнанията на смъртта, простете ми шегата. Шарките, наподобяващи клони, известни и като Лихтенбергови фигури или електрични дървета. Ако човекът носи нещо желязно, например токата на колана му, то ще се магнетизира, или пък часовникът може да спре в минутата на смъртта. Винаги проверявам за такива неща. Повечето съдебни медици не го правят, защото са неопитни, наивни или просто не са достатъчно добри в работата си.

Не изглеждате твърде състрадателна. Очаквах друго.

Нека приемаме нещата такива, каквито са. Смъртта си е смърт. Мога да ви покажа цялото съпричастие на света и да разчувствам всяка група съдебни заседатели до сълзи. Но дали усещам сърцето си изтръгнато от гърдите, когато вкарат количката с поредната трагедия? Грижа ли ме е, когато ченгетата правят коментари, които обществото никога няма да чуе?

Например какви?

Типични са коментарите със сексуален подтекст. Размерът на пениса на покойния, особено ако е малък или голям. Големината на гърдите на покойната, особено ако са онова, което аз наричам «плакатен материал». Познавам много съдебни медици, които си запазват сувенири. Трофеи. Изкуствената става на някой известен човек. Зъб. Гръден имплант. Обикновено мъжете си падат по тях. (Не ме питайте какво правят с тях, но пък те обикновено са леснодостъпни.) Пенисните импланти са много забавни.

Взимали ли сте си сувенир?

Само веднъж. Преди двадесет години. Случай в началото на кариерата ми: серийни убийства в Ричмънд, където бях чисто нов началник. Но трофеят не беше от труп, а от Бентън Уесли. Първия път, когато се срещнахме, в моята заседателна зала. Когато си тръгна, запазих чашата му от кафето. От стиропор, като чашите на «Старбъкс» за вкъщи. Още в първия миг, когато го зърнах, го пожелах.

Какво направихте с тази чаша?

Занесох я у дома и прокарах език по ръба, сякаш докато я вкусвах, вкусвах него.

Но не сте спали с него до кога? Пет години по-късно?

Всички си мислят така. Но истината е различна. След тази първа среща му се обадих и го поканих да мине за по питие. Уж за да продължим обсъждането на случаите на четири очи, но в мига, когато затворих вратата, вече се бяхме награбили.

Кой започна пръв?

Аз го прелъстих. Той имаше известни морални колебания. По онова време беше женен. Бях разведена и не се срещах с никого. Бедната му съпруга. С Бентън бяхме любовници почти пет години, преди накрая да си признае пред нея. Престори се, че изневярата се е случила току-що, защото бракът им е изгубил живец и вече не е така свеж.

И никой не е разбрал? Пийт Марино? Луси? Вашата секретарка Роуз?

Винаги съм се чудила дали Роуз не подозира. Начинът, по който се държеше, когато Бентън идваше за още едно обсъждане на някой случай или когато аз поемах за Куантико за поредната консултация. Почина от рак миналото лято, така че няма да можете да я попитате.

Май работата с мъртвите не те прави сексуално сдържан?

Точно обратното. Когато си изучавал всеки сантиметър от човешкото тяло толкова пъти, че не изпитваш ни най-малко отвращение или стеснение, няма какво да те ограничава сексуално, освен това има множество експерименти, които да…“

— Можеш ли да предадеш това на Кей? — попита Бъргър, когато отрязъкът от текст изведнъж свърши. — За да може, когато има време, да му обърне внимание. Може би тя има някакво мнение или информация, която ние не знаем.

— Уж от едно от интервютата, които е дала миналия Ден на благодарността — каза Луси. — Аз знам, че не е давала интервю. Още по-малко би говорила по този начин.

— А шрифтовете? Твоето мнение?

— Написалият този текст, Тери или който и да е той, доста си играе с тях — съгласи се Луси.

Правеше всичко възможно, за да запази спокойствие, но явно беше възмутена. Бъргър го усещаше и изчакваше. В миналото гневните избухвания на Луси бяха нещо, от което човек трябваше да се страхува.

— По мое мнение тук е набъркан символизъм — каза Луси. — В това измислено интервю, когато Тери задава въпроси, а аз ще кажа, че това е тя, шрифтът е удебелен „Франклин готически“. За измислените отговори на леля ми използва по-дребния „Ейриъл“.

— Тоест Тери символично е надминала по значение Кей — отбеляза Бъргър.

— Нещо по-лошо. Сред пуристите от света на текстообработката „Ейриъл“ се ползва с много лошо име. Наричат го прост, обикновен, без характер и го смятат за безсрамен самозванец. По този повод има множество статии.

Избягваше погледа на Бъргър.

— Самозванец? — подпита я тя. — Като при плагиатството и нарушаването на авторското право? Какво искаш да кажеш?

— Смятат го за изкопиран от „Хелветика“, който е разработен през 1950-те години и се превръща в един от най-популярните шрифтове на света — обясни Луси. — За необученото око няма разлика между „Хелветика“ и „Ейриъл“. Обаче за пуристите, за професионалистите печатари и страньори „Ейриъл“ е паразит. Иронията? Някои млади дизайнери смятат, че „Хелветика“ се основава на „Ейриъл“ вместо обратното. Виждаш ли важността на символизма? Това за мен е доста плашещо.

— Естествено, че я виждам. — Бъргър кимна. — Може да внушава, че Кей и Тери са си разменили местата по отношение на същността им на световноизвестни съдебни медици. До голяма степен наподобява онова, което Марк Чапмън прави, преди да убие Джон Ленън. Носи табелка с името му. Или Сирхан Сирхан, който заявява, че с убийството на Боби Кенеди е станал по-известен.

— Смяната на шрифтовете е в прогресия — продължи Луси. — Колкото по-скорошни са черновите, толкова по-ясно заявена е внушителността на Териното име и излъчването на враждебност към леля ми.

— Промяна, която подсказва, че емоционалната привързаност на Тери към Кей се обръща във враждебност и презрение. Трябваше да кажа „автора“, но за по-лесно продължавам да казвам Тери — добави Бъргър. — Всъщност, като се замисля, твърде наподобява онова, което се случи между Кей и Марино. Той я обожаваше. След това поиска да я унищожи.

— Не е толкова просто и не е същото. — Луси поклати глава. — Марино е имал причина да е влюбен в леля ми. Познавал я е. Тери няма основание да чувства каквото и да било към нея. Това е самозаблуда.

— Правим предположение, че е била почитателка на шрифтовете. Да се върнем на това — каза Бъргър.

Луси наистина беше различна. Разпалена, да, но не по някогашния начин. Според Бъргър обаче все пак се движеше по ръба на насилието. Това беше нейният недостатък, който я правеше опасна.

— Наистина смятам, че е разбирала много от шрифтове — каза Луси. — Използва различни за бележките под линия, библиографията, заглавията на главите, съдържанието. Повечето хора не го правят, когато пишат дисертация или нещо друго. Може да променят големината на шрифта или да използват курсив, но не и подобно художествено използване. Всъщност най-популярният шрифт е този, който се избира автоматично от няколко текстообработващи програми, включително тази, която е използвала Тери. В по-голямата си част текстът е писан с „Таймс Ню Роман“.

— Примери — каза Бъргър, докато пишеше в адвокатския си бележник. — Какви шрифтове използва, за какво и защо? На теория.

— За бележките под линия шрифт „Палатино Линотайп“, който е много четлив на компютърния екран и отпечатан. За библиографията „Букман Олд Стайл“. Също лесно четлив. За заглавията на главите е избрала майкрософтския безсерифен „Реферънс“, който обикновено се използва за заглавия. Отново искам да подчертая, че е необичайно да срещнеш всички тези шрифтове, особено в дисертация. Това ми подсказва, че нейното писане е дълбоко лично. Въпросът не е в писането.

Бъргър я изгледа продължително.

— Откъде ти хрумна пък това? Шрифтове? Аз никога не им обръщам внимание. Дори не мога да ти кажа какъв шрифт използвам, когато правя досиета.

— Използваш същия автоматично избиран като Тери — „Таймс Ню Роман“, разработен за лондонския „Таймс“. Тесен шрифт и затова икономичен, но много четлив. Видях разпечатки на бюрото ти днес. В криминологичните и компютърните разследвания може да се окаже, че онова, което изглежда най-обикновено, всъщност е важното.

— Което може да е вярно и в този случай.

— Едно мога да ти кажа със сигурност — отговори Луси. — Изборът на точно тези шрифтове е преднамерен, защото е трябвало да ги избира. Дали те символизират какво е изпитвала към себе си и към леля ми? Не знам. Мнението ми? Цялата работа е извратена и е била на път да стане още по-извратена. Ако Тери е авторката и още беше жива, щях да я сметна за опасна за леля ми. Може би дори физически опасна. Най-малкото защото позори човек, когото никога не е срещала.

— На Кей щеше да се наложи да доказва, че това не е истина. А как би могла да докаже, че например историята за чашата от кафе не е истина?

— Защото никога не би направила подобно нещо.

— Не мисля, че си в положение да знаеш какво прави Кей в личния си живот — възрази Бъргър.

— Разбира се, че съм в положение да зная. — Луси срещна погледа й. — И ти също. Попитай когото искаш дали някога си е позволявала подигравки за мъртъвци или е разрешавала на други да го правят. Попитай всеки, който е работил с нея в моргата, дали се наслаждава на ужасяващи случаи и дали си мечтае да аутопсира хора като Тед Бънди. Надявам се всичко това да не излезе в съда.

— Говорех за чашата от кафе. Защо те разстройва представата за Кей като сексуална личност? Позволявала ли си й някога да бъде човек? Или тя е съвършената майка? Или още по-лошо — майката, която не е достатъчно съвършена?

— Признавам, че преди имах проблеми с това да се съревновавам за вниманието й, да не й позволявам да има недостатъци и истински чувства — призна Луси. — Бях тиранин.

— Не нещо повече?

— Марино беше последното облъчване, финалната химиотерапия. Без да иска, той излекува у мен нещо злокачествено и всъщност аз и леля ми сме по-добре отпреди. Осъзнах, че тя има свой съвсем отделен живот от моя и че това е добре. Повече от добре — че така трябва да бъде. Не че не го знаех и преди. Но просто не го приемах. А сега тя е омъжена. Ако Марино не беше направил онова, което направи, не мисля, че Бентън щеше да се съгласи да се ожени.

— Говориш така, сякаш решението е било само негово. Тя няма ли дял?

Бъргър я гледаше изпитателно.

— Тя винаги му позволява да е такъв, какъвто е. Щеше да продължава да го прави. Обича го. Истината е, че вероятно не би могла да бъде с никого другиго, защото има три неща, които не може да понася и не би търпяла. Ако е налично едно от тях, би предпочела да е сама.

— Звучи ми валидно и за неколцина други, които познавам — подхвърли Бъргър.

— Вероятно е така — отговори Луси.

— Да — продължи Бъргър и отново насочи вниманието си към онова, което беше на компютърния екран, — за съжаление всичко, което е в тези лаптопи, са улики и хората, замесени в случая, ще ги прочетат. И още нещо — може да стане публично достояние.

— Това ще я унищожи.

— Няма да я унищожи — отвърна Бъргър. — Но трябва да открием откъде се е взела тази информация. Не мисля, че е напълно измислена. Тери или който е написал това знае твърде много. Например първата среща на Бентън и Кей в Ричмънд преди двадесет години.

— Връзката им не е започнала тогава.

— Откъде може да си сигурна?

— Защото това лято прекарах у тях — отговори Луси. — Бентън не е идвал нито веднъж. И ако не беше в моргата или на местопрестъпление, леля стоеше при мен. Аз бях малко сбъркано дундесто дете, откачено и копнеещо за вниманието й. С други думи, гледах да си навлека неприятности, без да разбирам, че неприятностите, с които се занимава тя, докарват хората дотам да бъдат убивани и изнасилвани. А тя не ме оставяше сама, нито за минутка, не и след като сериен убиец тероризираше града. Никога не съм виждала вкъщи стиропорена чаша за кафе от „Старбъкс“. Честно.

— Това, че не си видяла, не означава нищо — възрази Бъргър. — Защо да я показва на теб и още повече да ти обяснява защо я е донесла вкъщи от заседателната зала в съдебномедицинската служба?

— Да, така е — съгласи се Луси. — Но щях да се радвам, ако я бях видяла, защото тогава тя наистина беше съвсем сама.