Патриша Корнуел
Скарпета (18)

18.

В кабинета на д-р Лестър — навсякъде, където можеше да се закачат — висяха рамкирани сертификати, дипломи за научни степени, похвали и снимки на нея самата с каска и бял защитен костюм, как разкопава Дупката, както работещите там наричаха останалото от Световния търговски център.

Д-р Лестър се гордееше с това, че е била част от 11.IX., и изглеждаше лично незасегната от станалото. На Скарпета не й провървя толкова, след като прекара почти шест месеца на разкопките на Уотър стрийт: преравяше с ръце хиляди кофи с боклуци като археолог и търсеше лични вещи, части от тела, зъби и кости. Тя нямаше рамкирани снимки. Нямаше представяния с Пауър Пойнт. Не обичаше да говори за това, защото се чувстваше физически отровена от преживяното така, както не се беше чувствала никога. Сякаш ужасът, който бяха изпитвали жертвите в мига на своята сигурна смърт, се бе запазил и превърнал в миазма, която обгръщаше всяко място, където са били, и по-късно местата, където бяха открити техни останки, останки, събрани в пликове и номерирани. Тя не можеше да го обясни напълно, но не беше нещо, с което да се фукаш.

Д-р Лестър взе от писалището си един дебел плик и го подаде на Бентън.

— Снимки от аутопсията и моят предварителен доклад плюс ДНК анализа. Не зная колко от тях ти е дал Майк. Понякога се разсейва.

Говореше за Майк Моралес, сякаш са близки приятели.

— Полицията нарича станалото убийство — подхвърли Бентън.

Не отвори плика, а го подаде на Скарпета, изразявайки така мнението си.

— Не са те, които решават това — възрази д-р Лестър. — Сигурна съм, че Майк не го нарича така. А дори и да го нарича, знае какво е мнението ми.

— А какво казва Бъргър? — попита Бентън.

— И тя не решава това. Защо на хората им е толкова трудно да изчакат реда си? Винаги казвам, че орисаните да свършат тук долу не бързат за никъде, затова защо ние останалите да го правим? Засега задържам причината за смъртта, особено от гледна точка на ДНК-то. Ако преди бях несигурна за този случай, сега вече съм направо в задънена улица.

— Значи не предвиждаш в близко бъдеще да определиш причината за смъртта? — попита Бентън.

— Нищо повече не мога да направя. Чакам всички останали — каза тя.

Точно това Скарпета не искаше да чува. Не само нямаше доказателства, които да бъдат основание за ареста на Оскар, а и от законова гледна точка нямаше престъпление. Тя можеше да се окаже задължена да пази в тайна разговора си с него твърде дълго.

Излязоха от кабинета и д-р Лестър каза:

— Например тя има някакъв гел във вагината. Това е необичайно при убийство.

— Това е първият път, когато споменаваш нещо за гел — обади се Скарпета. — Няма го в нито един от предварителните доклади, които четох.

— Предполагам, осъзнаваш, че ДНК профилите в ОДБД са просто цифри. Винаги съм казвала, че само някой да напише погрешна цифра, това ще означава напълно различно местоположение на хромозомите. Едно нещо да се обърка в маркера или в няколко от тях и ще си навлечеш сериозни проблеми. Мисля, че онова, което имам в момента, е много редкият фалшив положителен резултат, плод на компютърна грешка.

— Не получаваш фалшиви положителни резултати дори много рядко — възрази Скарпета. — Дори когато има смесица на ДНК като в случаите, когато жертвата е нападната сексуално от повече от един човек, или замърсяване, кръстосано замърсяване от много хора, които имат контакт с някакъв предмет или вещество като гела. Смесица от ДНК профили от различни хора няма по магически начин да съвпадне с профила на жена от Палм Бийч например.

— Да, гелът. Той позволява друго възможно обяснение — каза д-р Лестър. — Кръстосано замърсяване, както ти самата току-що предположи. Без семенна течност — това може да означава, че е жена или мъж. Какво знаем за личния живот на хората, докато не попаднат тук? Затова не бързам да нарека нещо убийство, самоубийство или нещастен случай. Не и докато не дойдат фактите. Не обичам изненадите, след като съм се обвързала. Сигурна съм, че сте видели в лабораторния доклад, че наличието на семенна течност е отрицателно.

— Не е нещо нечувано — възрази Скарпета. — Нито дори необичайно. Между другото не е нещо нечувано да се използва гел при сексуално нападение. Или желе, вазелин, олио, дори масло. Мога да ти направя дълъг списък на онова, което съм виждала.

Последваха д-р Лестър по друг коридор, който водеше началото си от по-далечни десетилетия, когато криминологичните патолози бяха наричани „касапи“. Не беше толкова отдавна, когато науката и мъртвите нямаха много общо извън определянето на кръвната група, взимането на отпечатъци и правенето на рентгенови снимки.

— Няма улики за семенна течност в и по тялото, нито върху дрехите, намерени във ваната — продължи д-р Лестър. — Или на местопрестъплението. Естествено, използвали са ултравиолетова светлина, както и аз. Нищо не излъчи отличителното яркобяло, както прави семенната течност.

— При сексуални нападения някои извършители носят презервативи — каза Скарпета. — Особено днес, когато всички знаят за ДНК.

 

 

Накъсаните данни се носеха по черния екран, съединяваха се с умопомрачителна бързина, сякаш се опитваха да бягат и биваха залавяни.

Може би Бъргър беше започнала да се аклиматизира към киберпространството. Главоболието й беше изчезнало по тайнствен начин. Или адреналинът беше лекарството. Тя бе обзета от агресия, защото не обичаше да й се противят. Нито Моралес, още по-малко Луси.

— Да започваме с имейлите — каза Бъргър за кой ли път, откакто се бе обадил Марино.

Луси не прояви никакъв интерес нито към Марино, нито към онова, което правеше той, и все едно не чуваше настояванията на Бъргър да се заемат с електронната поща. Паролата беше пред тях, но Луси отказваше да спре работата си, докато не разбере по-добре защо името на леля й се появява с тревожна честота в накъсаните поправки на писаната от Тери или може би от Оскар дисертация.

— Притеснявам се, че интересът ти е твърде личен — отбеляза Бъргър. — Точно това ме тревожи. Трябва да огледаме имейлите, а ти се интересуваш повече от онова, което е писано за леля ти. Не казвам, че не е важно.

— Сега е моментът да ми имаш доверие, че върша нещата както трябва.

Адвокатският бележник със записаните в него пароли беше там, където лежеше и преди — на бюрото до клавиатурата на Луси.

— Търпение. Едно по едно — добави Луси. — Аз не ти казвам как да работиш по случая.

— Обаче излиза, че правиш точно това. Аз искам да вляза в имейлите, а ти искаш да продължиш да четеш тази дисертация или каквото е там. Не ми помагаш.

— Напротив, точно това правя, като не отстъпвам и не ти позволявам да ми казваш как да си върша работата. Не мога да позволя да ми оказваш някакво влияние и да ме насочваш, това е истината. Аз зная какво правя, а има още много неща, които не разбираш. Трябва да разбереш точно какво правим, как и по какви причини, защото ако това се превърне в голям случай, а аз съм сигурна, че ще стане така, ще те питат и нападат. Няма аз да стоя пред съдията и съдебните заседатели и да обяснявам криминологичната компютърна работа в това разследване, защото няма да можеш да ме призовеш като специалист за свидетел поради поне една очевидна причина.

— Трябва да поговорим за това — каза направо Бъргър.

— Въпросът за връзката — каза Луси.

— Ти ще бъдеш злепоставена. — Бъргър се възползва от възможността да изрази неодобрението си и да сложи край.

Или може би Луси щеше да го предложи. Може би се готвеше да напусне и да сложи край.

— Честно казано, не знам какво да правя — добави Бъргър. — Ако можеш да бъдеш обективна, бих те помолила за предложение. Ти започна нещо, без да знаеш, че то те замесва лично. И сега какво? Вероятно не искаш да продължаваш с това. Предполагам, осъзнаваш, че това е лоша идея и че е по-добре да си стиснем ръцете и да се разделим. Ще намеря друга фирма.

— Сега, когато знаем, че е замесена леля ми? Шегуваш се! Най-лошото би било да зарежа всичко и да си тръгна — отговори Луси. — Няма да напускам. Ти вероятно ще искаш да ме изхвърлиш, предупредих те, че ще искаш. Също така ти казах, че друга фирма не съществува. Вече говорихме за това.

— Можеш да накараш някой друг да работи с твоята програма.

— Моят собствен софтуер? Имаш ли представа колко струва? Това е като да пусна някой друг да управлява хеликоптера ми, докато седя отзад, или да спи с любовника ми.

— Той с теб ли живее? Всъщност ти тук ли живееш? Рисковано е да работиш, където живееш. Предполагам, че този човек няма достъп до секретни…

— Джет Рейнджър не разполага с никакви пароли, не се тревожи — отговори Луси. — Онова, което казвам, е, буквално: никой няма да ми пипа програмата. Тя е моя. Аз написах кода. Никой няма да я разбере и съм го направила съвсем преднамерено.

— Имаме голям конфликт на интереси, който нито ти, нито аз сме очаквали — настоя Бъргър.

— Ако искаш да го направиш конфликт. Не искам да напускам и няма да го направя.

Бъргър гледаше как данните се носят със замайваща скорост. Погледна Луси. Не искаше тя да напуска.

— Ако ме уволниш — добави Луси, — само ще си навредиш излишно.

— Нямам намерение да си навреждам сама. Нито на теб. Нямам намерение да навреждам на случая. Кажи ми какво искаш да правиш?

— Искам да те науча на някои неща за възстановяването на файлове, върху които е писано, защото както ти сама каза, хората не осъзнават, че е възможно. Можеш да очакваш, че противниковият адвокат ще се хване за това. Както забеляза, намирам сравненията за полезни. Ето ти още едно. Да речем си посетила своето любимо място за почивка. Например Сидона в Аризона. Да речем, че си отседнала в определен хотел с някого. За улеснение нека кажем, че си била с Грег. Образи, звуци, миризми, чувства, осезаеми усещания са запечатани в твоята памет, голяма част от тях несъзнателно.

— Какво правиш? — попита Бъргър.

— Следващата година — продължи Луси — с Грег взимате същия самолет за Сидона през същите почивни дни, наемате същата кола, отсядате в същата стая в същия хотел, обаче преживяването няма да е същото. То се е променило от онова, което се е случило в живота ти оттогава, променено от твоите чувства, твоята връзка, твоето здраве, неговото здраве, от това, което те интересува най-много, от това, което него го интересува най-много, променено от времето, икономиката, отклоненията по пътя, ремонтите, всички подробности чак до цветята и шоколадчетата на възглавницата ти в хотела. Без да го съзнаваш, ти полагаш нов файл върху стария, който не е същият, макар ти да не забелязваш разликата съзнателно.

— Ще го кажа ясно — заяви Бъргър. — Не обичам хората да си пъхат носа в живота ми, нито да нарушават личните ми граници.

— Прочети какво пише за теб. Някои неща са хубави, други — не. Отвори Уикипедията. — Луси я гледаше в очите. — Не казвам нищо, което да не е общодостъпна информация. Ти си прекарала медения си месец с Грег в Сидона. Това е едно от любимите ти места. Между другото, как е той?

— Нямаш право да ме проучваш.

— Имам пълно право. Исках да разбера с кого точно ще си имам работа. И мисля, че знам, макар ти да не предложи кой знае колко честност.

— Кое от нещата, които съм казала, смяташ за нечестно?

— Не си казала. Просто нищо не каза — отговори Луси.

— Нямаш причина да не ми се доверяваш и не бива да го правиш.

— Няма да прекъсна онова, което правя, заради разни граници или възможен конфликт на интереси. Дори ако ми наредиш — каза Луси. — Свалих всичко на моя сървър, така че ако искаш, можеш да вземеш лаптопите и да си вървиш.

— Не искам да се карам с теб.

— Не би било умно.

— Моля, не ме заплашвай.

— Не те заплашвам. Разбирам колко заплашена може да се чувстваш и как разумът диктува да се опиташ да ме махнеш от този случай и от всичко. Но фактът е, че нямаш възможността да ме спреш да не правя онова, което правя. Наистина нямаш. Информация за леля ми е открита в апартамент, където е била убита жена. В дисертация, която Тери или някой друг непрекъснато са работили и променяли. Бих използвала думата „натрапчиво“. Това е, за което би трябвало да се тревожим с теб. Не за онова, което мислят другите хора и в което ще ни обвинят.

— В какво ще ни обвинят?

— В конфликт на интереси. Заради леля ми. Заради всичко.

— Много по-малко ме интересува какво мислят хората, отколкото можеш да си представиш — отговори Бъргър. — Защото научих, че е по-добре да ги накараш да си мислят онова, което искаш ти, отколкото да те е грижа за това, което си мислят те. Доста ме бива в това. Налагаше се да ме бива. Трябваше да съм сигурна, че Кей изобщо не подозира какво става. Трябва да говоря с нея.

— Щеше да каже на Бентън — отговори Луси. — Щеше да каже на теб. Никога нямаше да се съгласи да прегледа Оскар Бейн, ако по някакъв начин го познава или е познавала Тери.

— Когато я помолих да го прегледа, тя на практика не получи никаква информация за случая. Включително името на жертвата. Може би е познавала Тери, но не го е осъзнала, докато не е влязла в онази стая с Оскар Бейн.

— Казвам ти, че досега щеше да е казала нещо.

— Не знам за теб — каза Бъргър, — но смятам за необичайно един студент да не положи поне малко усилия да се свърже с някои източници за дисертацията или доктората си. Тери Бриджис е пишела за Кей и никога не се е свързвала с нея и не е правила опит да се свърже? Сигурни ли сме? Може би го е направила, а Кей не помни, защото това не я е заинтересувало?

— Щеше да си спомня и най-малкото щеше учтиво да откаже. Леля Кей не е познавала тази жена.

— Наистина ли смяташ, че може да си обективна? Че можеш да се справиш с това? Или че искаш да го направиш?

— Мога и искам — отговори Луси твърдо, но вниманието й изведнъж беше отвлечено от онова, което беше на видеоекрана.

„Скарпета“, „Тери Бриджис“ премина по него, същите думи многократно с различен шрифт и размери.

— Започна да сортира по заглавни страници — каза тя. — Тази да не е била луда?