Нора Робъртс
Произход в смъртта (4)

3.

— Съжалявам, че ви накараха да чакате в дъжда. — Гласът съответстваше на външността й — мелодичен, с богати тонове, макар и приглушен от мъка. — Аз съм Аврил Айкоув. Моля, влезте! — Тя отстъпи назад във фоайето, осветено от кристален полилей. Във всяка скъпоценна капка играеше мека златиста светлина. — Съпругът ми е на горния етаж. Най-после легна да си почине. Много ми е неприятно, че трябва да го безпокоя.

— Съжаляваме, че се натрапваме в този труден за вас момент — каза Ив.

— Но… — Аврил успя да изобрази тъжна усмивка. — Разбирам. Децата са вкъщи. Взехме ги от училище и ги доведохме у дома. Бях горе с тях. Много им е тежко, на нас всички ни е тежко. Ах… — тя притисна ръка към сърцето си. — Последвайте ме на втория етаж. На първия приемаме гости, но случаят очевидно не е такъв.

— Няма проблем.

— Горе е семейното ни жилище — започна младата жена, когато се обърна към стълбите. — Не знам мога ли да ви задам подобен въпрос… Имате ли допълнителна информация за лицето, което е убило Уилфред?

— Разследването е в начален етап, но се провежда много активно.

Стигнала до площадката на втория етаж, Аврил хвърли поглед през рамо.

— Вие наистина казвате такива неща! Обожавам криминалните филми — обясни тя. — Значи и в живота полицаите говорят по този начин. Моля, настанете се удобно! — въведе ги в хола, целият в лавандулово и горскозелено. — Мога ли да ви предложа чай или кафе? Всичко, което пожелаете.

— Не, благодаря. Моля ви, извикайте доктор Айкоув — каза Ив. — Бихме искали да говорим и с двама ви.

— Добре. Това ще отнеме няколко минути.

— Мило — изкоментира Пийбоди, когато останаха сами. — Очаквах, че ще бъде изискано като на първия етаж, но тук е приятно и уютно — тя огледа диваните, дълбоките кресла, полиците със семейни снимки и сувенири. Едната стена беше заета от семеен портрет в почти естествена големина. Айкоув, съпругата му и две прекрасни деца се усмихваха от картината.

Ив се приближи до рисунката и прочете подписа в долния десен ъгъл.

— Нейна работа.

— Красива и талантлива… Бих могла да я намразя.

Ив започна да обикаля из стаята, като изучаваше, оценяваше и анализираше.

„Семейна обстановка — реши тя. — Чувства се влиянието на жената. Истински книги, а не аудио дискове, мултимедиен център, скрит зад декоративен панел. И всичко подредено точно, в пълен порядък, като сценичен декор.“

— Според досието й е учила изобразително изкуство в някакъв скъп колеж — Ив мушна ръце в джобовете. — Айкоув-старши е бил обявен за законен настойник, съгласно последната воля на майка й. Тогава Аврил е била на шест. След като завършва колежа се омъжва за Айкоув-младши. Първите шест месеца живели в Париж. Тя става професионален художник, дори прави самостоятелна изложба, преминала с голям успех.

— Преди или след нещастната смърт на баща й?

— След. После се върнали в Ню Йорк и се нанесли в тази къща, родили им се две деца. След появата на първото дете придобива статут на професионална майка. Продължава да рисува, основно портрети, но рядко изпълнява поръчки; получените пари дарява на фондация Айкоув, запазвайки по този начин официалното си положение на професионална майка.

— Колко много данни си успяла да събереш за толкова кратко време!

— Чиста е като сълза — Ив сви рамене. — Няма криминално досие, нито дори дребни нарушения. Няма предишни бракове или съвместни съжителства, никакви извънбрачни деца.

— Е, като изключиш мъртвите й родители и близките на съпруга й, животът й е направо идеален.

Ив огледа отново помещението.

— Да, така изглежда.

Когато Айкоув влезе в стаята, тя бе с лице към вратата. В противен случай нямаше да го чуе. Килимът беше толкова дебел, че заглушаваше стъпките му. Вместо костюм носеше свободни панталони и пуловер. „И в домашни дрехи изглежда елегантен — забеляза Ив.“

„Рурк също го умее — помисли си тя, — дори и небрежно облечен излъчва властност.“

— Лейтенант. Детектив. Съпругата ми ще се присъедини към нас след няколко минути. Трябва да нагледа децата. Освободихме прислугата за днес — той приближи към един шкаф, зад вратата на който се откри мини автоготвач. — Аврил спомена, че ви е предложила напитки, но вие сте отказали. Аз ще пия кафе. Ако все пак промените решението си…

— Благодаря, едно кафе би било добре. За мен черно.

— С мляко и захар за мен — добави Пийбоди. — Благодаря ви, че ни приехте, доктор Айкоув. Разбираме колко ви е тежко.

— По-скоро нереално — той програмира устройството. — В клиниката, в неговия кабинет всичко беше ужасно. Да го видя мъртъв и да знам, че нищо не мога да направя, за да го върна… Но тук, у дома… — поклати съкрушено глава, извади чаши. — Това е някакъв кошмар. През цялото време си мисля, че ей сега линка ми ще звънне и татко ще попита защо да не обядваме всички заедно в неделя.

— Често ли го правехте? — поинтересува се Ив. — Това с обедите.

— Да — той им подаде кафетата. — Веднъж седмично, понякога — два пъти. Или просто минаваше да види внуците си. Жената? Открихте ли жената, която…

— Търсим я. Доктор Айкоув, документите показват, че всички служители в клиниката на баща ви, са работили с него три или повече години. Има ли хора от персонала, които да са били уволнени или да са напуснали недоволни?

— Не, доколкото знам.

— Той е работил по случаите съвместно с други лекари и медицински персонал.

— Разбира се. Хирургически екип, психиатри, социални работници и така нататък.

— Известно ли ви е, дали има някой, от свързаните с дейността на баща ви, който би могъл да му създава проблеми или неприятности?

— Не. Той работеше само с най-добрите, защото държеше неговите пациенти да получават само най-доброто.

— И все пак е имало недоволни пациенти.

Айкоув се усмихна безрадостно.

— Невъзможно е да се угоди на всички и със сигурност не можеш да удовлетвориш адвокатите. Но баща ми и аз се научихме да подбираме много внимателно пациентите си, като отказвахме на онези, които искаха повече, отколкото е възможно да им се даде, или които са психически склонни да водят дела. Освен това, както споменах, в последно време почти не практикуваше.

— Той е провеждал консултации с жената, която се нарича Долорес Ночо-Алварес. Необходими са ми записките му.

— Да — мъжът въздъхна тежко. — Нашите адвокати изобщо не са доволни. Искаха да изчакам, докато не се предприемат съответните мерки. Но Аврил ме убеди, че е глупаво в такъв момент да се мисли за юридически тънкости. Разпоредих се да ви дадат всички дискове на баща ми. Позволете ми да ви напомня, лейтенант, че тяхното съдържание е строго поверително.

— Ако няма отношение към убийството, изобщо не ме интересува кой е опъвал кожата на лицето си във вашата клиника.

— Извинете ме, че се забавих — Аврил забързано влезе в стаята. — Децата се нуждаеха от моето внимание. О, вие все пак решихте да пиете кафе! Прекрасно! — тя седна до съпруга си и го хвана за ръката.

— Госпожо Айкоув, в продължение на години вие сте прекарвали много време в компанията на вашия свекър.

— Да. Той бе мой настойник, беше ми като баща — тя стисна устни. — Беше изключителен човек!

— Сещате ли се за някой, който би желал смъртта му?

— Изобщо нямам представа! Кой е способен да убие човек, така отдаден на живота?

— Изглеждал ли е притеснен за нещо напоследък? Угрижен? Разстроен?

Аврил поклати глава и се обърна към съпруга си.

— Преди два дни вечеряхме заедно тук. Беше в страхотно настроение.

— Госпожо Айкоув, познавате ли тази жена? — Ив извади разпечатката от чантата си и й я подаде.

— Тя… — Ръката на Аврил се разтрепери. Ив моментално застана нащрек. — Тя ли го е убила? Тази жена е убила Уилфред? — Очите й плувнаха в сълзи. — Много е млада и красива. Не прилича на човек, който да… Извинете ме. — Тя върна снимката обратно и избърса сълзите по бузите си. — Бих искала да можех да помогна. Надявам се, когато я намерите, да я попитате „защо“. Надявам се… — отново млъкна, притисна ръка към устата си и направи видимо усилие да се овладее. — Надявам се, да я попитате защо го е направила. Ние имаме право да знаем. Светът заслужава да знае.

 

 

Апартаментът на Уилфред Айкоув се намираше на шестдесет и петия етаж на небостъргач, на три пресечки от дома на сина му и на пет — от клиниката, която беше построил. На входа на сградата ги посрещна портиерка, която се представи като Донатела.

— Не можах да повярвам, когато чух, просто не можах!

„Жената е в началото на четиридесетте — прецени Ив, — в отлична форма, стегната и стройна, облечена в скъп черен костюм.“

— Доктор Айкоув беше най-добрия човек! Такъв един внимателен, вежлив! Работя тук от десет години, последните три — като портиер. Никога не съм чула да кажат и една лоша дума за него!

— Някой е направил повече, отколкото да каже лоша дума. Много хора ли го посещаваха?

Жената се поколеба.

— Предполагам при тези обстоятелства това няма да е клюка. Да, той общуваше много. Роднините му, разбира се, го посещаваха редовно — поотделно или всички заедно. Даваше малки партита за приятели и съдружници, макар по-често да използваше дома на сина си за това. Обичаше женската компания.

Ив кимна на партньорката си, която извади снимката.

— Какво ще кажете за тази? — попита Пийбоди, портиерката взе снимката и я разгледа внимателно.

— Не, съжалявам. Но е негов тип, ако ме разбирате, какво искам да кажа. Той се наслаждаваше на красотата и младостта. Все пак, такава му беше професията. Разкрасяваше хората като им помагаше да запазят своята младост. Имам предвид, че той правеше невероятни неща с жертвите на катастрофи. Невероятни!

— Записвате ли някъде посетителите?

— За съжаление, не. Естествено, звъним на обитателите и питаме очакват ли гости. Но не изискваме да се разписват някъде, освен ако не става въпрос за доставки.

— Той много ли получаваше?

— Не повече от всички останали.

— Искам копие от дневника за доставките за последните шестдесет дни, както и дисковете от охранителната система за последните две седмици.

Донатела трепна.

— Ще ги получите по-бързо и с по-малко усложнения, ако отправите официално искане към ръководството на сградата. Мога да ви свържа веднага. Това е „Ню Йорк Мениджмънт“.

Името говореше нещо на Ив.

— Кой е собственикът на сградата?

— Всъщност това е собственост на „Рурк Ентърпрайз“ и…

— Няма значение — каза тя, когато Пийбоди изсумтя зад нея. — Аз сама ще се погрижа. Кой почиства тук?

— Доктор Айкоув не поддържаше прислуга — дроиди или хора. Използваше фирмата за почистване към сградата. Ежедневно пращахме един дроид в апартамента му. Той ги предпочиташе за домакинската работа.

— Добре. Трябва да огледаме жилището. Близките му дадоха своето съгласие.

— Да, влезте. Няма да ви преча.

— Това е една наистина хубава сграда — каза Пийбоди, когато вратата се затвори зад гърба на портиерката. — Знаеш ли, може би е добре да получиш от Рурк списък или нещо подобно на сградите, които притежава, така че да си подготвена, преди да попиташ.

— Да бе, само списъци ми липсват. Той купува разни глупости на всеки десет минути или ги продава с неприлична печалба. И следващия път, без пръхтене пред свидетелите.

— Съжалявам.

„Огромно място — помисли си Ив. — Значи на това му викат отворено жизнено пространство.“ Хол, столова, кът за отдих — всичко в едно голямо помещение. Без врати, с изключение на единствената, която тя предположи, че е за банята. Имаше още едно ниво, на което бяха разположени голяма спалня, спалня за гости и кабинет. Тук стаите можеха да се разделят при желание, чрез изтегляне на подвижни панелни стени от различни ниши, за да се осигури неприкосновеност на личния живот.

Идеята я накара да се почувства притеснена.

— Хайде да огледаме навсякъде, най-напред първо ниво, после — второ — реши тя. — Провери входящите и изходящите разговори на всички линкове за последните седемдесет и два часа. Обърни внимание на електронната поща, гласовата поща, личните бележки. После, ако е необходимо, ще оставим на момчетата от електронния отдел да копаят по-дълбоко.

„Пространство — помисли Ив, когато започна да претърсва, — и височина.“ Изглежда богатите ценяха и едното, и другото. Самата тя не се вълнуваше от възможността да работи на шестдесет и петия етаж със стени от стъкло, които да са единственото нещо, разделящо я от претъпкания с хора тротоар, далеко там долу.

Обърна се с гръб към прозореца и започна да оглежда гардероба, докато Пийбоди издърпваше чекмеджетата. Ив намери три скъпи палта, няколко сака, шест шала — от кашмир и коприна, три черни чадъра и четири чифта ръкавици — два черни и по един в кафяво и в сиво.

На видеолинка на първо ниво откриха записан разговор с внучката, която търсеше подкрепата на дядо си в кампания за набиране на средства за бездомно кученце, а след това — разговор със снаха му.

На горното ниво Ив установи, че това, което бе взела за дневна или втора спалня за гости зад подвижна стена от матово стъкло, в действителност е дрешникът на голямата спалня.

— Господи! — Двете с Пийбоди стояха, загледани в огромното пространство, пълно с рафтове, шкафове, стелажи, кръгли, въртящи се стойки. — Голям е почти колкото на Рурк.

— Това сексуален евфемизъм ли е? — Пийбоди наклони глава и сега Ив беше тази, която изсумтя. — Този тип наистина харесва дрехите. Обзалагам се, че тук има стотици костюми.

— И погледни как са подредени. Според цвета, материята, аксесоарите. Обзалагам се, че Майра ще изпадне във възторг от възможността да изследва подобен, обсебен до такава степен от гардероба си, екземпляр.

„В действителност — помисли си Ив, — може би трябва да се консултирам с психиатърката точно за това. Опознаеш ли жертвата, ще хванеш убиеца — реши тя.“

Обърна се и видя, че гърбът на стъклената стена представлява огромно огледало с елегантно оформена тоалетка, монтирана в него.

— Външният вид — каза, — това е главното за него. В личен и в професионален план. Виж дори дома му. Идеален ред. Всичко е на мястото си, подбрано по цвят.

— Жизненото пространство е прекрасно оформено. Безупречен вкус във всичко. Първокласно градско жилище. Висша степен на комфорт.

— Да, красота и съвършенство, това е нашият човек. — Ив се върна в спалнята, отвори чекмеджето на едно от нощните шкафчета до леглото. Намери четящо устройство и три аудио книги, няколко неизползвани кубчета с листчета за бележки. Второто нощно шкафче от другата страна бе празно. — Няма секс играчки — изкоментира тя.

— Е, хайде и ти сега! — отвърна Пийбоди и погледна леко смутено.

— Здрав, привлекателен мъж, който има най-малко още четиридесет години пред себе си.

Ив влезе в банята към спалнята. В нея имаше вана джакузи, просторна душ кабина, облицована с девствено бели плочки, отделна тръба за изсушаване, а на тъмносивите плотове от двете страни на мивката бяха подредени малки градини от ярки цветя в блестящочерни саксии.

Имаше и две статуетки — голи женски фигури, високи и стройни, с прекрасни лица.

Цяла една стена беше покрита с огледала.

— Този тип е обичал да се любува на себе си, искал е да бъде сигурен, че всичко по него е безупречно. — Ив отвори всички чекмеджета и шкафчета. — Шикозни парфюми, лосиони, еликсири, стандартни медикаменти и скъпи лекарства за удължаване на младостта. Грижел се е за своята външност. Може дори да се каже, че е бил обсебен от това.

— Възможно е — коментира Пийбоди. — Ти считаш всеки, който прекарва повече от пет минути да се издокарва пред огледалото, за луд.

— Думата „издокарва“ обяснява всичко. Във всеки случай ще кажем, че е бил прекалено внимателен към здравето и външността си. И му е харесвало да вижда около себе си голи жени… макар и само под формата на изкуство. Но тук няма сексуален подтекст или поне в последно време — не. Няма секс играчки, нито порнофилми или списания. Всичко е чисто.

— Някои хора оставят секса на заден план в определен период от живота си.

— Жалко за тях!

Ив се върна от банята в спалнята. Друга стена отделяше стаята от прекрасно оборудван домашен тренажор, до който се намираше кабинетът. Младата жена опита да включи компютъра.

— Необходим е код за достъп. Логично. Нека момчетата от електронния отдел си поиграят с него. А ние ще вземем всички дискове с нас в Централата, за да ги прегледаме. Няма нещо, което да не е на мястото си — промърмори тя под нос. — Всичко е точно там, където трябва да бъде. Чисто, подредено, нагласено, стилно. Като в холограмна програма.

— Да, нещо такова. Прилича на онези, с които можеш да си поиграеш, докато си фантазираш за къщата на своите мечти — хвърли кос поглед към Ив. — И аз понякога го правя. Ти си добре, имаш си вече своя дом на мечтите.

— Огледай се наоколо — Ив пристъпи до стъкления парапет — и ще разбереш как е живял. Сутрин е ставал… мисля — рано. Тридесет минути тренировка — искал е да бъде в добра форма, душ, масаж с разните там лосиони и кремове. Пред огледалото се е завъртал на триста и шестдесет градуса, за да провери не виси ли нещо отнякъде. После е гълтал дневната доза лекарства, слизал е долу за здравословна закуска, докато чете вестник или някое глупаво медицинско списание. Може би е гледал сутрешните новини на екрана. После се е връщал тук, докато вървят репортажите, и си е избирал костюм, според настроението. След това, както ти каза, се е издокарвал, проверявал е електронния си бележник за дневните задачи. В зависимост от това е оставал да поработи малко или направо се е отправял към клиниката. По принцип е отивал пеша, ако времето е позволявало.

— Или е опаковал куфара, взимал е чантата си и е викал такси до летището — добави Пийбоди. — Правил е консултации, изнасял е лекции. Значи е пътувал.

— Да. Пътувал е в комфорт, хранил се е в изискани ресторанти, любувал се е на забележителностите. Провеждал е срещи тук и там, четял е доклади, заседавал е в разни бордове. Няколко пъти в седмицата е навестявал семейството си. От време на време, вечеря или коктейл с приятелка или с бизнес партньори. Връщал се е в този, както ти го нарече „дом на мечтите“, малко четене в леглото и „лека нощ“.

— Имал е хубав живот.

— Да, така изглежда. Но с какво се е занимавал?

— Току-що каза…

— Това не е достатъчно, Пийбоди. Този тип е бил голяма клечка. Гениален мозък. Създава клиники, основава фондации, движи напред науката в своята област почти сам. А какво прави той? Рядко консултира или приема пациенти, понякога пътува, за да изнася лекции. Играе с внуците няколко дни в седмицата. Това не е достатъчно — повтори тя и поклати глава. — Къде е тръпката? Никакви признаци, че е сексуално активен, поне не редовно. Никакво оборудване за хоби или спорт, освен тренажора. Нищо в данните за него не показва каквито и да са интереси в тези области. Дори не играе голф или други пенсионерски игри. Практически, само хаби хартия и купува костюми. Необходимо му е нещо повече от това.

— Като например?

— Не знам. — Ив се обърна и намръщена огледа кабинета. — Нещо. Свържи се с електронния отдел. Искам да знам какво има на този компютър.

 

 

Повече по навик, отколкото от необходимост, Ив се отправи към моргата. Откри Морис — главният съдебен лекар — да се мотае пред един от автоматите за напитки в коридора. И ако можеше да вярва на очите си, той флиртуваше с изумително надарена блондинка.

Въпреки големите гърди и дългите гъсти мигли, Ив веднага разпозна ченгето. Когато приближи, двамата прекъснаха своя вълнуващ разговор и се обърнаха към нея. Очите им искряха от страст.

Това я накара да настръхне, дори малко я разтревожи.

— Хей, Морис!

— Далас! Да навестиш своя мъртвец ли си дошла?

— Не, просто ми харесва празничната атмосфера тук.

Той се усмихна.

— Лейтенант Далас, детектив Колтрейн, наскоро прехвърлена в нашия прекрасен град от Савана.

— Детектив!

— Тук съм само от две седмици, но вече съм чувала за вас, лейтенант — тя имаше глас като гъст мед и очи като сини езера, в които да се удавиш. — Приятно ми е да се запознаем.

— Не думай! Моята партньорка, детектив Пийбоди.

— Добре дошли в Ню Йорк!

— Да, тук е по-различно, отколкото у дома. Е, аз ще тръгвам. Благодаря за отделеното време, доктор Морис, и за кока-колата. — Тя извади една кутия от автомата, отново примигна с дългите си мигли и плавно се отдалечи по коридора на моргата.

— Магнолиев цвят — въздъхна Морис. — Напълно разцъфнал.

— А ти скоро ще се пръснеш, като гледам как си се насмукал с всичкия нектар.

— Просто отпих малко. Обикновено стоя на разстояние от ченгетата в това отношение. Но в този случай може би ще направя изключение.

— Това че няма да те гледам влюбено, не означава, че няма да ме почерпиш едно питие.

Той се ухили.

— Кафе?

— Животът ми е мил все още, а кафето тук е чиста отрова. Пепси. И едно за моята партньорка, която между другото, също няма да пърха с мигли заради теб. Имай предвид, че Пийбоди винаги употребява нещо от сорта „аз съм вечно на диета“.

Мъжът поръча на автомата две кутии.

— Първото й име е Амарилис.

— О, Боже!

— Накратко — Ами.

— Морис, ще повърна!

Той подхвърли на Ив едната напитка, а втората подаде на Пийбоди.

— Хайде да видим твоя мъртвец. Това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Морис тръгна напред. Както винаги беше облечен елегантно — костюм в орехов цвят и тъмнозлатиста риза. Тъмната му коса бе изтеглена назад в две плитки, с преплетен златен шнур в тях и подредени една върху друга. Този жизнерадостен стил на обличане удивително подхождаше на острите черти и тъмните му, живи очи.

Те минаха през двойните врати в хладилната камера, Морис отиде до стената с чекмеджетата и изтегли едно от тях. Заедно с него, отвътре излезе облаче бяла пара.

— Доктор Уилфред Б. Айкоув, известен още като Икона. Той беше брилянтен човек!

— Познаваше ли го?

— Лично — не. Но репутацията му ми бе известна. През годините съм посещавал някои от неговите лекции. Наистина обаятелен. Както се вижда, имаме мъж на възраст приблизително осемдесет години. Отличен мускулен тонус. Единствената прободна рана е в аортата. Обикновен хирургически скалпел. — Той извика на екрана увеличена снимка, за да покаже раната и мястото около нея. — Едно пробождане, право в десетката. Няма наранявания от самозащита. Токсикологичният анализ показа пълна липса на наркотици. Основно витамини и биологични добавки. Последна консумация на храна приблизително пет часа преди смъртта — пълнозърнесто хлебче, сто грама натурален портокалов сок, чай от шипки, банан и малко малини. Твоят доктор е бил фен на собствената си професия — подлагал се е на няколко пластични операции на лицето и тялото. Като съдя по мускулите му, придавал е голямо значение на здравето и младежкия си вид.

— Колко дълго е умирал?

— Минута или две, не повече. Практически умрял е незабавно.

— Дори при наличието на нещо толкова остро като скалпел, е необходима изключителна сила, да не говорим за точността, за да пронижеш костюма, ризата, плътта и да улучиш право в сърцето.

— Правилно. Който го е сторил е стоял много близко и интимно до него и което е по-важно, знаел е какво прави.

— Добре. Метачите не намериха нищо на местопрестъплението. Шибаното място, освен че се чисти редовно се и стерилизира. Няма отпечатъци и по оръжието. То бе покрито със защитен слой. — Ив разсеяно барабанеше с пръсти по бедрото си, докато изучаваше тялото. — Видях я как минава през сградата на записите от охранителните камери. Никъде нищо не докосна. Системата не прави аудиозапис, така че нямаме запечатан гласа й. Удостоверението й за самоличност е фалшиво. Фийни пусна образа й по каналите на Интерпол, но тъй като не съм чула досега нищо от него, значи не е имал късмет.

— Умно момиче!

— Съвсем точно. Благодаря за питието, Морис. — Ив реши да го разсмее и запърха с мигли.

 

 

— Що за име е това? Амарилис — попита Ив, когато с Пийбоди се върнаха в колата.

— На цвете. А ти ревнуваш!

— Аз какво?

— Между теб и Морис има нещо. Повечето от нас, момичетата, са малко влюбени в него. Той е страхотно сексапилен. Но вие двамата имате нещо специално помежду си и изведнъж се появява Барби — знойна южняшка красавица, и ти го отнема.

— Аз нямам нищо с Морис! Приятели сме по служба. И нейното име е Амарилис, а не Барби.

— Кукла, Далас! Нали знаеш, куклата Барби? Боже, никога ли не си имала кукли?

— Куклите приличат на мъртви малки човечета. На мен ми стигат и моите мъртъвци, благодаря! Но да, сега те разбрах. Накратко Ами?! Как може да си полицай с такова име?! „Здравейте, казвам се Ами и съм дошла да ви арестувам.“ Моля ти се!

— Сега вече съм сигурна, че между вас с Морис има много трогателна привързаност.

— Нищо няма, Пийбоди!

— Да бе, повярвах ти! Никога ли не ти се е искало да се чукаш с него на една от онези неръждаеми маси — когато Ив се задави с пепсито, партньорката й повдигна рамене. — Е, добре де, значи това са си само мои фантазии. Хей, виж, дъждът спря! По-добре да сменим темата, преди да съм се унизила още повече.

Затаила дъх, Ив гледаше право напред.

— Никога повече няма да говорим за това, чуваш ли?

— Да, така ще бъде най-добре.

 

 

Когато Ив се върна в кабинета си, натоварена със своя дял от дисковете, иззети от дома на жертвата, до бюрото й стоеше доктор Майра.

„Днес ми върви на шикозно облечени лекари“, помисли си Ив.

Майра изглеждаше много елегантна в един от нейните маркови костюми. Този беше в нежнорозово, с къс жакет без ревери, закопчан високо до шията. Косата й с цвят на норка бе опъната назад и събрана в кок на тила. Малки златни триъгълници блестяха на ушите й.

— Ив! Тъкмо щях да ти оставя бележка.

„Тъга — отбеляза Ив. — В меките сини очи и на гладкото й, красиво лице.“

— Какво се е случило?

— Имаш ли минутка?

— Разбира се! Разбира се! Искаш ли… — понечи да предложи кафе, но си спомни, че психиатърката пие само жасминов чай, а в нейния автоготвач нямаше такъв — … нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не. Ти водиш разследването по убийството на Уилфред Б. Айкоув, нали?

— Да, поех го следобед. Вече бях на местопрестъплението по друг повод. Мислех си да ти представя материалите, които съм събрала, за да изготвиш портрет на заподозрения и… Ти си го познавала?! — разбра изведнъж Ив.

— Да, познавах го. Аз… Просто съм съкрушена — призна Майра и седна на стола за посетители. — Умът ми не го побира. Двете с теб отдавна трябва да сме свикнали, нали така? Смърт има всеки ден и тя невинаги заобикаля онези, които познаваме, обичаме, уважаваме.

— А при теб какво е? Любов или уважение?

— Уважение, и то огромно. Никога не сме имали романтична връзка.

— Както и да е, той е твърде стар за теб.

Лека усмивка докосна устните на лекарката.

— Благодаря ти. Запознах се с него преди години, тогава бях в началото на своята практика. Моя приятелка се замеси с един насилник. Дълго го търпя, но най-накрая намери сили в себе си и прекъсна връзката, започна да се връща към нормалния си живот. Тогава той я похити, изнасилвал я многократно по най-извратени начини, пребил я до смърт и я изхвърлил от колата до Централна гара. Тя остана жива по чудо. Лицето й бе обезобразено до неузнаваемост — счупени зъби, спукано тъпанче, повреден ларинкс и какво ли още не. Тогава потърсих Уилфред и го помолих да я поеме като пациентка. Знаех, че го смятат за най-добрия в града, ако не и в цялата страна.

— И той го направи.

— Да, прие я. Дори повече от това, той прояви безкрайна доброта и търпение с една жена, на която не само тялото бе пострадало, а в по-голяма степен бе сломен духът й. С Уилфред прекарахме много време заедно, стараейки се да излекуваме моята позната и станахме добри приятели. Неговата смърт, още повече насилствена… много е трудно да се приеме. Разбирам, че личната ми връзка с убития може да ти повлияе и да се откажеш от моите услуги. Моля те да не го правиш!

Ив се замисли за минута.

— Пиеш ли кафе понякога?

— От време на време.

Тя отиде до автоготвача и програмира две чаши.

— Мога да използвам помощта ти, за да разбера характера на жертвата и в съставянето на психологическия портрет на убиеца. Ако считаш, че си в състояние да работиш по този случай, така да бъде!

— Благодаря!

— Често ли се срещахте с жертвата през последните години?

— Не съвсем. — Майра пое предложената й чаша. — Два-три пъти в годината по светски мероприятия. Вечери, коктейли, понякога на някоя медицинска конференция. Предложи ми да оглавя психиатричното отделение в клиниката му и беше разочарован, а може би и малко раздразнен, когато му отказах. Затова отдавна не сме общували на професионално ниво, но поддържахме социални контакти.

— Познаваш ли семейството му?

— Да. Синът му е още един брилянтен ум и изглежда е идеалният избор за продължаване на бащиното дело. Снаха му е талантлив художник.

— В последно време май изобщо не използва дарбата си?

— Не, не мисля така. Притежавам една от ранните й творби. Уилфред има двама внуци, на девет и на шест, ако не се лъжа. Момиче и момче. Беше луд по тях. Винаги носеше със себе си нови холограми или снимки, за да ги показва. Той обожаваше децата. Клиниката му тук има най-доброто детско отделение по реконструктивна хирургия в света според мен.

— Имаше ли врагове?

Майра се облегна назад в стола. „Изглежда уморена — забеляза Ив. — Скръбта — помисли си — или те пречупва напълно или ти дава неочаквана сила.“

— Имаше хора, които завиждаха на таланта му и на мащабния му размах. Други още от началото бяха предубедени, поставяха под въпрос постиженията му и не бяха съгласни с неговите действия. Но не, не знам за някой от нашата общност, който да иска да му навреди. И в кръга от общи познати също.

— Добре. Може би ще се нуждая от малко помощ, когато преглеждам медицинските му файлове. Превод на непознатите термини.

— Ще се радвам да ти отделя толкова време, колкото е необходимо. Това, разбира се, не е от моята професионална област, но мога да ти помогна при четенето на бележките му и материалите по случая.

— Убийството изглежда професионално. Прилича ми на поръчка.

— Професионално?! — Майра остави недокоснатото кафе настрана. — Но това е невъзможно! Дори нелепо!

— Може би не е. Лекарите, които строят медицински империи — финансово изгодни империи — генерират не само много пари, но и огромна власт и влияние в политиката. Някой е решил да го извади от голямата игра. Заподозряната използва фалшива самоличност, представя се за гражданка на Испания. Това говори ли ти нещо?

— Испания… — Майра прокара длан по косата, по лицето си. — Не, нищо не ми идва на ум.

— В края на двайсетте, зашеметяваща външност. — Ив бръкна в чантата и подаде на психиатърката копие на снимката. — Минава през охраната без да й мигне окото. Забива скалпел в сърцето му, когато по график секретарката е на обяд, което й дава време да напусне сградата, отново без да трепне. Бих си помислила, че е дроид, но щеше да се отчете при сканиране на тялото. Въпреки това се държи хладнокръвно и невъзмутимо преди, вероятно по време и със сигурност след изпълнението.

— Действа по план, организирана, контролирана. Никаква реакция. — Майра кимна. Включвайки се в работата, тя сякаш се успокои малко. — Възможни наклонности на социопат. Единственият точен удар също потвърждава контрол, съсредоточеност, липса на емоции.

— Вероятно оръжието е било скрито някъде. В дамската тоалетна. Което означава, че някой вътрешен или имащ право на достъп в клиниката, е неин съучастник или е самият поръчител. Всяка седмица се прави електронно прочистване на зданието, а всяка вечер стерилизират помещенията. Оръжието не е стояло дълго в скривалището.

— Имаш ли дневника на посещенията му?

— Да. Проверявам го. Няколко пациенти, личните му сътрудници. Но другите служители на клиниката не са длъжни да се регистрират, ако идват при него. Освен това има чистачи, поддръжка… Ще прегледам дисковете от охранителните камери четиридесет и осем часа преди убийството. Може и да открия нещо. Съмнявам се, че оръжието е преседяло по-дълго в тайника. Ако изобщо е било там. Може би просто й се е припикало. — Ив вдигна рамене. — Съжалявам за приятеля ти, доктор Майра.

— Аз също. Ако можех да избирам кой да отговаря за моя приятел при дадените обстоятелства, това щеше да си единствено ти — тя се изправи. — Ако ти потрябва нещо, аз съм насреща.

— А твоята позната… онази, която са пребили, какво стана с нея?

— Той й върна лицето обратно. Това й помогна да възстанови живота си, макар да й бяха нужни няколко години психотерапия. Премести се в Санта Фе и отвори малка художествена галерия. Омъжи се за художник акварелист и имат дъщеря.

— А типът, който я е обезобразил?

— Задържан, съден и осъден. Уилфред свидетелства за нараняванията й. Копелето още е в Райкърс.

Ив се усмихна.

— Харесва ми щастливия край.