Нора Робъртс
Произход в смъртта (22)

21.

Трябваше да се разделят. Така щяха да спестят време и сили, обаче рисковете бяха прекалено много. Бедрото й бе изтръпнало, раздирано от непрекъснатата болка, но Ив продължаваше да се движи.

На всяко разклонение, при всеки завой, до всеки вход, тя бе готова да посрещне следващото нападение.

— Малко вероятно е да има друга пряка атака. При нивото на сигурност горе и с подобна мощна защита на входа долу, са предполагали, че никой няма да успее да се промъкне дотук. — Вместо да прибягва до помощта на хитро измислените си машинки, Рурк просто взриви ключалките на вратите с надпис „Експериментални изследвания“. — О, пресвета дево! — прошепна той, когато влязоха в помещението.

Медицински табли, контейнери за консервация, резервоари, пълни с бистра течност, в които плуваха зародиши в различни етапи на развитие, всички — с някакви деформации.

— Дефектните — едва проговори Ив, кръвта й се бе смръзнала. — Резултати от неуспешните опити, прекратени на етапа, в който са забелязани — огледа електронните карти. Нещо по-ужасно от гадене се надигна и заседна в гърлото й. — Или ги оставят да се развиват в това състояние, или ги създават по този начин, за да могат да бъдат проучвани. Експериментирали са с тях — каза тя и преглътна горчилката. — Поддържали са ги жизнеспособни, докато са им били полезни.

Но там сега нямаше нищо жизнеспособно. В помещението биеха само две живи сърца — нейното и на Рурк.

— Някой е изключил всички животоподдържащи системи.

— Трябва да има още.

— Ив! — Рурк обърна гръб на това, което не бе възможно да се промени, и не би могло да се спаси и започна да изучава оборудването. — Системите не само са изключени. Задействано е „Жълто“ ниво на тревога.

— Какво имаш предвид?

— Може да е ниво, което се включва автоматично при нарушаване на сигурността, както ти предположи. Или пък е режим на изчакване, преди активиране на „Червено ниво“ и пълно самоунищожение.

Тя се завъртя към него.

— Дийна едва ли е много по-напред от нас. Дори тя не е толкова дяволски добра. Ами ако… го е включил някой друг?

— Да го погребе — съгласи се Рурк. — Да погребе цялото съоръжение и всичко в него, за да не попадне в чужди ръце.

— Можеш ли да го прекратиш?

Той вече работеше с клавиатурата на своя скенер. И поклати глава.

— Във всеки случай не и от тук. Това не е източникът.

— Тогава дай да го намерим. И да открием онзи, който е организирал шоуто, преди да е преминало в „червено“! — обърна се и блъсна вратата.

В белия тунел отвън тя видя Даяна, хванала за ръка по-млада версия на самата себе си. В другата си ръка държеше лазерен скалпел.

— Знам как да го използвам — каза момичето.

— Обзалагам се. — Ив добре знаеше какво е чувството, когато лъчът разрязва плътта. — Но това ще бъде дяволски глупаво, след като сме дошли да те измъкнем оттук. Къде е Дийна? Тя ли въведе командата за самоунищожение?

— Той го направи. Тя тръгна да го преследва. Бебето е у него — погледна към подсмърчащото дете. — Нашата малка сестричка.

— След кого тръгна Дийна?

— Уилсън. У него е нашата най-малка. — Даяна повдигна ръчичката на детето. — Казва се Дарби. Убих го — единия от тях — с това. Включих го на пълна мощност и го насочих към очите му. Убих го.

— Браво на теб! Покажи ми накъде отидоха.

— Тя е уморена — момичето погледна надолу към Дарби. — Предполагам, че са й дали нещо, което я кара да спи. Не може да тича.

— Дай! — Рурк пристъпи напред. — Аз ще я взема. Няма да я нараня.

Даяна внимателно се взря в лицето му.

— Само се опитай и ще те убия!

— Договорихме се. След нас идва подкрепление. — Той вдигна детето.

— Дано дойдат по-скоро. Оттук. Бързо! — и тя хукна напред.

Ив се затича след нея, изпревари я и я принуди да се движи зад гърба й. При всяко разклонение, завой или вход, тя първо проверяваше и след това даваше знак да продължат нататък.

Вратата с надпис „Бременност“ стоеше отворена. Тя се втурна вътре, Даяна я последва. За втори път тази вечер шокът закова Ив на място.

Помещението беше пълно с камери, свързани и подредени подобно на вътрешността на кошер. Във всяка една от тях, в гъста, бистра течност плуваше зародиш. Тръбичка, заместваща пъпната връв — както предположи Ив — съединяваше всеки плод с някаква материя, очевидно изкуствена плацента. До всяка утроба имаше електронни карти и монитор, отчитащи дишането, пулса и мозъчните вълни. Освен това бяха посочени датата на зачеването, донора, както и датата за насроченото „Тихо раждане“.

Ив отскочи стреснато назад, когато един от зародишите се преобърна в течността, подобно на риба — мутант в мътни води.

На мониторите бяха изведени и стимулите за всеки ембрион — музика, гласове, други гласове, говорещи на чужди езици и постоянното биене на сърце — имитация на сърдечния ритъм на майката, който чува бебето в утробата.

Бяха десетки.

— Той уби Айкоув — Даяна посочи тялото на пода. — Във всеки случай този Айкоув. Иска да унищожи клиниката.

— Какво?

— Той ще вземе това, което му е нужно, тези, които е избрал лично, а останалото ще унищожи. Дийна искаше да разруши всичко, но не успя. — Момичето се огледа. — Влязохме тук и разбрахме, че не е в състояние да го направи. Тя тръгна натам, след него. След единия от тях. Той може да е повече от двама.

— Изкарай ги от тук! — обърна се Ив към Рурк. — Качи ги горе и ги изведи от сградата.

— Ив!

— Не мога да свърша и двете неща. Ти трябва да го направиш. Искам да ги отведеш на безопасно място. И то бързо.

— Не искай от мен да те оставя сама тук.

— Ти си единственият, от когото мога да го поискам — отправи му продължителен последен поглед, след което се втурна в посоката, в която бе изчезнала Дийна.

Ив влезе в лаборатория, която представляваше, както правилно предположи, зона за зачеване. Животът се създаваше в стъклени контейнери, много по-малки отколкото в отделението за бременност. Различни електроди издаваха механично жужене.

По-навътре бе банката за клетъчен материал. Охлаждащи устройства, маркирани с етикети. Имена, дати, кодове. Следваха операционни зали, стаи за прегледи.

Приближи се до поредната врата и видя друг коридор, преминаващ в тунел. Пристъпи в него, обходи с оръжието си всички посоки и мигновено отскочи назад в помещението, след като лазерен лъч взриви стената.

Ив свали пушката от рамото си и я хвана така, че да може да стреля с една ръка, а в другата стисна бластера. Изпрати поток от огън надясно, наляво, пак надясно и се подаде от вратата, като продължи да стреля.

Видя как един мъж се свлече, а полите на бялата му престилка се развяха като крила. Тя се претърколи, с периферното си зрение долови движение отляво и стреля на сляпо в тази посока.

Раздаде се вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка. Разбра, че го е улучила. Мъжът падна и запълзя, влачейки безполезния си крак.

Ив освободи гнева, който бе натрупала в себе си, спусна се след ранения и със силен ритник го обърна по гръб.

— Шибаният доктор Уилсън, предполагам?

— Не можеш да го спреш, то е неизбежно. Хипереволюцията. Правото на човека на безсмъртие.

— Спести ми глупостите си, защото вече е спряно. Край на безсмъртието ти, навсякъде е осеяно с твои трупове. Къде е Дийна?

Той се ухили. „Млад, красив и напълно луд“, помисли си Ив.

— Коя от нея?

Тя чу писък — отчаян и ужасен.

— Нее!

Без да губи време, Ив удари мъжа по главата с дръжката на бластера и той изпадна в безсъзнание. После дръпна код-картата, която висеше на шията му.

Хукна по посока на вика и едва успя да съзре Дийна, изчезваща зад една врата.

На вратата имаше табела с надпис „Детска градина стадий I“ и през стъклото Ив видя прозрачни контейнери с бебета. След това забеляза Уилсън, който държеше оръжие, опряно под нежната брадичка на новородено. Ив замря. Ако се втурне вътре, той щеше да убие някого — може би Дийна, но бебето със сигурност.

Огледа коридора в търсене на друга възможност. Прилоша й, когато видя врата с табелка „Детска градина стадий II“, а до нея — „Детска градина стадий III“.

 

 

„Хлапето е неуморно“, помисли си Рурк. Даяна пробяга почти миля по безкрайните коридори, без да спре. Той тичаше в крак с нея, единствено благодарение на силната си воля. В очите му капеше кръв от раната на челото, кървеше и ръката му. Когато стигнаха до асансьора, малкото момиченце, което носеше, вече тежеше като олово.

Така тежеше и страхът, свил стомаха му.

— Знам как да се измъкнем от тук. Ще изгубиш твърде много време да ни заведеш до горе и после да се върнеш обратно. Никой няма да се опита да ни спре. Никой няма да се занимава сега с нас.

Той бързо взе решение.

— Право нагоре и навън. На паркинга на спешното отделение имам кола. Черен ZX-5000.

За миг се появи истинската й същност — момиче, почти тийнейджър.

— Супер!

— Вземи я. Ето ти ключа. — Извади код-картата от джоба си. — Закълни се в живота на майка си, Даяна, че ще отидеш до колата, ще се качиш в нея, ще се заключиш и двете ще останете вътре, докато дойдем.

— Тече ти много кръв. Кървиш, защото се опита да го спреш и да ни помогнеш. И тя те изпрати с нас, както Дийна ме изпрати с Дарби — протегна ръце и взе детето. — Така че, кълна се в живота на Дийна, в живота на моята майка, че ще заключа и двете ни в колата и ще те чакам.

— Вземи това — Рурк й подаде слушалките. — Когато се добереш на безопасно място в колата, сложи ги и кажи на човека от другата страна къде сме и как да стигне до нас. — Поколеба се малко, след това й подаде бластера. — Използвай го само в краен случай.

— Никой не ми се е доверявал преди. — Тя пусна оръжието в джоба си. — Благодаря.

Когато вратата на асансьора се затвори, Рурк се втурна обратно назад.

 

 

Ив допълзя по корем до „Стадий II“ и използва картата, която бе взела от Уилсън, за да отвори вратите.

Вътре имаше пет детски креватчета. В тях спяха деца, които навярно бяха на по няколко месеца¸ откъде по дяволите би могла да знае?! Дори сънят им беше под наблюдение.

Същото бе и при тези, които видя в следващата секция. В „Стадий III“ децата спяха в тесни легла, подредени като в сиропиталище. Петнадесет, преброи Ив.

Свързващите врати между отделенията не изискваха код. Поне не и от страна на „Стадий II“. В зоната на „Стадий I“ Ив видя Дийна с вдигнати нагоре ръце. Устните й се движеха. Нямаше нужда да чува думите, за да разбере, че се моли. Всичко бе изписано на лицето й.

„Накарай го да остави бебето долу — мислеше си Ив. — Принуди го да отпусне бластера, поне само с един проклет сантиметър, макар и за един проклет миг. Това е всичко, което ми трябва.“

Беше готова да поеме риска, но видя комуникационната система до вратата. Включи я и се заслуша.

— Няма смисъл. Няма никакъв смисъл. Моля те, дай ми я.

— Има смисъл във всяко едно отношение. Повече от четиридесет години работа, прогрес и стотици създадени и обучени. Ти беше голямата ни надежда, Дийна. Едно от най-добрите ни постижения. А ти захвърли всичко. За какво?

— В името на собствения избор, заради живота и смъртта. Не съм единствената. Не съм първата. Колко от нас се самоубиха, защото не можеха да съществуват, съзнавайки в какво си ни превърнал?

— А знаеш ли какво беше ти преди? Уличен боклук, нищо повече от едно нищожество. Беше на парчета, когато те донесоха при нас. Дори Уилфред не успя да те събере отново. Ние те спасихме. Отново и отново, и отново. Усъвършенствахме те. Направихме те перфектна. Ти съществуваш, защото аз го позволявам. Но това може да приключи сега.

— Не! — Тя се хвърли напред, когато той притисна силно бластера под челюстта на бебето. — Това няма да ти спечели нищо. Всичко свърши, знаеш, че това е краят. Все още може да ти се размине. Да живееш.

— Свършило? — Лицето му гореше от трескаво вълнение. — То едва сега започва. В следващия век това, което съм създал, ще стане начин на съществуване на човешката раса. И аз ще бъда там, за да го видя с очите си. Смъртта вече не е пречка за мен. Но за теб…

Мъжът повдигна бластера нагоре и Ив се хвърли през вратата. Преди да успее да стреля, той постави пеленачето като щит пред себе си и побягна с него. Тя падна на пода и се претърколи, за да избегне лъча, който взриви вратите зад нея. Въздухът се изпълни с рев на кърмачета и вой на сирени.

— Полиция! — изкрещя тя, опитвайки се да надвика врявата и се плъзна по корем в близкото прикритие. — Това съоръжение е затворено. Хвърли оръжието! Сложи детето на пода!

При следващия взрив компютърно устройство, намиращо се над самата й глава се разлетя на парчета.

— Е, това не помогна — промърмори си тя.

Не можеше да отвърне на огъня, докато момиченцето беше в ръцете му. Но реши, че би могла да се опита да отвлече вниманието му и измери на око разстоянието до вратата, която водеше към коридора.

Долови движение зад стъклото и не знаеше дали да проклина или да се радва, когато видя Рурк, заемащ позиция за стрелба.

— Обкръжен си, Уилсън. Ти си мъртвец. Лично унищожих двама от теб. Искаш ли да бъдеш третия? Зависи само от теб.

Той нададе вик, изпълнен с яростен гняв. Ив бе готова да се хвърли към далечната врата, когато видя бебето да полита във въздуха. Имаше само миг, за да завърти тялото си на другата страна, но Дийна вече изскачаше от укритието си.

Изстрелът на Уилсън застигна и удари Дийна във въздуха, точно в момента, в който ръцете й сграбчиха детето.

— Ще умреш! Всички ще умрете! Ще се разболявате, ще страдате, ще влачите жалкото си съществуване. Аз щях да направя хората богове! Запомнете кой спря това, кой ви обрече на смъртност! Започни унищожение!

Той се изправи, а лицето му потръпваше от безумна възбуда. Ив стреля в мига, в който той се прицели в нея, а Рурк нахлу през вратите. Уилсън рухна под техните изстрели.

Отново завиха сирени, а безстрастен компютърен глас монотонно занарежда:

Внимание, внимание, започва самоунищожаване на системата. Имате десет минути за безопасна евакуация. Внимание, внимание, това съоръжение ще се самоунищожи след десет минути.

— Страхотно! Можеш ли да го спреш? — попита тя Рурк. Той вдигна малкото устройство от пода.

— Това е само пусковия механизъм. Действието му е едностранно. За да отменя командата, трябва да намеря източника.

— Не можете.

Ив се втурна към мястото, където лежеше Дийна, все още стиснала в ръце пищящото бебе.

— Ние ще те измъкнем.

— Вземете я. Изведете децата. Не можете да отмените командата. Източниците са много, нивата — също. Няма достатъчно време. Моля ви, спасете ги. С мен е свършено вече.

— Полицията и медицинската помощ са на път. — Ив погледна към Рурк. — Вече ги чувам. Децата в съседните стаи! Изкарай ги!

— Вземете я, моля ви, вземете я! — Дийна се мъчеше да подаде момиченцето на Ив.

Тя непохватно взе бебето под мишница и разбра, че Дийна беше права. Тя си отиваше. На местата, където дрехите й бяха изгорели от зарядите и се откриваше голото й тяло, се виждаха рани, някои достигащи до костите. От устата и ушите й течеше кръв. Нямаше да може да стигне и до вратата.

— Даяна и малката?

— В безопасност. — Ив погледна към Рурк за потвърждение. — Те са навън.

— Заведете ги при Аврил. — Дийна стисна ръката на Ив. — Моля ви. За бога, умолявам ви, заведете ги при Аврил. Пуснете ги. Ще направя предсмъртно признание.

— Няма време. Рурк — набута бебето в ръцете му, — изкарай всички деца навън. Веднага!

Внимание, внимание, целият персонал трябва да се евакуира незабавно. Това съоръжение ще се самоунищожи след осем минути.

— Аз ги убих, всичките. Аврил не знае нищо. Аз убих Уилфред Айкоув-старши, Уилфред Айкоув-младши, Евелин Самюълс. Възнамерявах… О, Боже!

— Спести си го. Права си, умираш. Не мога да ти помогна. — Чу детски викове и плач, тропот на крака, но не откъсна поглед от лицето на младата жена. — Ще изведем всички навън.

— Онези от „Бременност“ — Дийна стисна зъби, зашепна от болка, — ако ги извадите от инкубаторите и нарушите херметизацията… те ще загинат. Не могат… — От очите й потече кръв, подобно на сълзи. — Те не могат да бъдат спасени. Знаех го, но исках да направя това, което направи Уилсън. Не можах. Оставете ги, спасете останалите. Моля ви да ги пуснете. Аврил… ще се погрижи за тях. Тя…

— Има ли други в това съоръжение?

— Не. Надявам се, че няма. Само нощният персонал от дроиди. Уилсън… Уилсън сигурно ги е изключил. Уби клонингите на Айкоув. Кучи син! Ще умра тук, където съм се родила. Предполагам, че така е най-добре. Кажете на Даяна… Тя сама ще разбере. А малката…

— Дарби. Казва се Дарби.

— Дарби — тя се усмихна, очите й се замъглиха, дланта й се отпусна и се плъзна по ръката на Ив.

Внимание, внимание, това съоръжение ще се самоунищожи след седем минути. Целият персонал трябва да се евакуира незабавно.

— Ив, детската градина е опразнена. От спасителната служба ги вдигат нагоре. Трябва да тръгваме. Веднага.

Ив се изправи на крака, обърна се и видя, че Рурк все още държи пеленачето.

— Зоната за „Бременност“. Тя каза, че не трябва да нарушаваме херметизацията, иначе ще умрат. Докажи, че греши!

— Не мога. — Улови я за ръка и я изведе в коридора. — Животът се поддържа в изкуствени утроби. Те са неразделна част от системата. Ако тя се изключи, прекъсва и подаването на кислород.

— Как може да…

— Погледнах. Вече проверих. Ако имахме достатъчно време, може би щях да намеря начин да заобиколя програмата. Но няма. Дори и да заобиколя командата, няма да успеем да ги измъкнем, Ив, защото не можем да вдигнем горе всички камери навреме. Не можем да ги спасим.

Тя видя ужаса в очите му, същия леден ужас, който свиваше сърцето й.

— Значи просто ще ги оставим тук?

— Ще спасим нея. — Намести непохватно бебето в свивката на лакътя си, стисна Ив за ръката и я задърпа след себе си. — Да бягаме! Ако не тръгнем сега, ще бъдем погребани тук!

Ив тичаше покрай труповете на онези, които бе убила, покрай телата на момчетата, които бяха създадени да убиват. Преследваше я мириса на смърт, на кръв — нейната собствена и на Рурк.

Бяха пролели много кръв, но това се оказа недостатъчно.

„Нищо не може да спре гадното и отвратителното“ — напомни си Ив. Самата тя го повтаряше многократно.

Внимание, внимание, достигната е червената линия за безопасна евакуация. Останалият персонал трябва да се евакуира незабавно. Това съоръжение ще се самоунищожи след четири минути.

— Иска ми се това нещо най-после да затвори проклетата си уста!

Тя куцаше, но упорито продължаваше напред. Бедрото й гореше от болка. Един поглед към Рурк й показа, че под петната засъхнала кръв лицето му е бяло като кост и блести от пот.

Тя видя вратите на асансьора да се затварят пред тях.

— Не могат да останат отворени — проговори съпругът й с тежка въздишка и бутна бебето в ръцете й. Това я ужаси почти толкова, колкото механичният глас, който отмерваше обратното броене. — Нямаше време да подсигуря безопасността му така, че да ги държи отворени. — Той пъхна една код-карта в слота, веднъж, два пъти. — Шибана работа! Не ще да я чете! Цялата е омазана с пот и кръв! — Извади носна кърпичка и започна да почиства пластмасовата й повърхност, докато ругаеше под нос на келтски.

Бебето в ръцете на Ив пищеше така, сякаш го бяха ударили с чук.

Червена линия плюс две минути. Това съоръжение ще се самоунищожи след три минути.

Рурк мушна картата за трети път и двамата се втурнаха в асансьора.

— Ниво улица! — извика той, след това изруга отново, когато Ив набута детето в ръцете му. — Какво? Ти я дръж!

— Не, ти ще я вземеш! Аз командвам тази операция!

— Забрави! Аз съм само един проклет цивилен!

Ив потупа с ръка оръжието си.

— Само опитай да ми я върнеш обратно и ще те зашеметя! При самоотбрана.

Червена линия плюс деветдесет секунди. Целият персонал трябва да бъде на максимално безопасна дистанция.

— Едва ще успеем — промърмори Ив. Потта се стичаше по гърба й.

— Знаеш ли друг начин?

— Това нещо може да се движи и по-бързо. Казвам ти, шибаният асансьор може да се движи и по-бързо! — Тя скръцна със зъби, когато механичният глас обяви червена линия плюс шестдесет секунди. — Ако все още сме в това чудо, когато всичко там се взриви, то така или иначе ще ни изхвърли на повърхността, нали?

— Вероятно.

Тя се втренчи в контролния панел, сякаш гневът й можеше да ускори движението.

— Нямаше да можем да ги измъкнем. Каквото и да направим.

— Не, нямаше да успеем. — Той положи свободната си ръка върху рамото й.

— Ти донесе малката обратно, за да мога да оставя другите. За да ме накараш да се почувствам задължена да я спася. За да имам нещо осезаемо, което да ме принуди да размърдам задника си.

— Също така се надявах ти да бъдеш тази, която ще я държи докато пищи по пътя нагоре. Спука ми тъпанчетата.

Самоунищожаване след тридесет секунди.

— Ако не се измъкнем от тук, знай, че те обичам и дрън-дрън-дрън.

Рурк се засмя и намести бебето така, че да може да прегърне съпругата си през раменете.

— Аз ще кажа същото. Животът с теб беше опасен и вълнуващ.

Когато започна обратното броене, тя протегна длан и го стисна за ръката.

Самоунищожаване след десет секунди, девет, осем, седем…

Вратите се отвориха… И те полетяха заедно през тях. Когато вратите се затвориха плътно зад тях, Ив чу, че обратното броене е стигнало до три.

Грабна мантото си от мястото, където го беше захвърлила, и се измъкна от складовото помещение заедно с Рурк.

Усети под краката си тътена, после и вълната от вибрации. Помисли си за онова, което остана под нея в инкубаторите, в кошера. После решително прогони тази мисъл, изтласка я в най-далечния ъгъл на съзнанието си. Нямаше да мисли за това сега, така или иначе кошмарите скоро щяха да се върнат.

Облече мантото си. Ръцете й трепереха, но за това знаеше само съпругът й.

— Работата ще ми отнеме известно време.

Той хвърли поглед към полицейските заграждения.

— Не бързай. Ще бъда отвън.

— Предай я на някой от униформените. Скоро ще дойде Детската служба. Те ще се заемат с малолетните и непълнолетните.

— Ще бъда отвън — повтори той.

— Иди да те прегледат — извика тя след него.

— В тази клиника? Не, благодаря.

— Да, имаш право — отвърна и отиде да си свърши работата.

Оказал се вън на улицата, Рурк се отправи към автомобила си. Заля го вълна на облекчение, когато видя Даяна, която лежеше на задната седалка, и сгушеното до нея малко момиченце.

Той отвори вратата и приклекна, когато Даяна отвори очи.

— Ти удържа на думата си — каза й.

— Дийна е мъртва. Знам.

— Много съжалявам. Тя умря, спасявайки… спасявайки сестра ти. — Даяна протегна ръце и той й подаде бебето. — Помогна да спасим децата.

— Уилсън мъртъв ли е?

— Да.

— Всички от него?

— Да, всички, които открихме. Съоръжението вече не съществува. Унищожени са оборудването, записите, технологиите.

Красивите й очи го наблюдаваха решително и спокойно.

— Какво ще правиш с нас?

— Ще ви заведа при Аврил.

— Не, не става. Така ще знаеш къде сме. Тя няма да остане на това място, ако ти го знаеш, а ние имаме нужда от време, преди да се преместим отново.

„Тя е все още дете — помисли си той, — с други две деца на ръце.“ Но в някои отношения беше по-възрастна от него. Всяка една от тях беше по-възрастна от него.

— Ще можеш ли да стигнеш до нея сама, с тях двете?

— Да. А ти ще ни пуснеш ли?

— Това е всичко, за което помоли вашата майка. Такова беше последното й и единствено желание. Мислеше, че така ще бъде най-добре за вас. За всички вас.

„Точно като собствената ми майка“ — помисли си той. Майка му бе умряла, смятайки, че постъпва така, както бе най-добре за него. Нима можеше да не уважи постъпката й?

Даяна излезе от колата, стиснала малкото момиченце за ръка, а с другата притискаше бебето към себе си.

— Ние няма да те забравим.

— И аз вас. Пазете се. — Рурк гледа след тях, докато не се скриха от погледа му. — Е, Бог да ви закриля! — прошепна той, след това извади линка си и позвъни на Луиз.

 

 

Когато Ив се присъедини към него, бяха изминали почти два часа. Хвърли един поглед на мобилната клиника до колата му и прошепна:

— Виж, уморена съм. Искам да се прибера вкъщи.

— Веднага, след като ти направя малък преглед, си свободна. — Луиз посочи фургона. — За съжаление не разполагам с дезинфекционна камера на борда. И двамата воните.

Зората настъпваше. Ив реши да не губи време и влезе в мобилната клиника след Луиз.

— Никакви успокоителни, никакви обезболяващи. И така ми е достатъчно лошо, не искам да оглупея съвсем! — Погледна строго Рурк, но той само й се усмихна.

— Лично аз нямам нищо против транквилантите. За изглаждане на гадните ръбове.

— Той да не е упоен? — попита тя лекарката и изсъска, когато спринцовката се заби в рамото й.

— Малко. Но преди всичко е изчерпан. Загубил е също и значително количество кръв. При тези дълбоки рани на ръката и челото не знам как е успял да се задържи изправен толкова дълго време. Същото се отнася и за теб. Предпочитам да ви взема и двамата в болницата.

— Аз пък предпочитам да съм в Париж и да пия шампанско.

— Утре летим. — Рурк събра цялата сила, която му бе останала, и седна до нея.

— Имаш къща, пълна с ирландски роднини.

— Много си права. Е, тогава ще си останем у дома и ще се напием. Моите ирландски роднини би трябвало да оценят добрия запой. Ако не, значи не са ми истински роднини, нали така?

— Чудя се какво ще си помислят, когато се приберем вкъщи вонящи, окървавени и пребити до смърт. Мамка му, Луиз!

— Щеше да ти е по-лесно с обезболяващите, но ти пожела да е по този начин.

Ив възмутено изсумтя, след това отново си пое въздух, приготвяйки се за следващата медицинска атака.

— Аз ще ти кажа какво ще си помислят. Че водим пълноценен и интересен живот.

— Обичам те, скъпа Ив — Рурк се сгуши в нея и я целуна по шията. — И дрън-дрън-дрън…

— Той е много повече от упоен — беше мнението на Ив.

— Отивайте си у дома и поспете малко — каза Луиз, привършила с манипулациите. — Двамата с Чарлз ще дойдем по-рано. Тогава ще ви прегледам и обработя още веднъж.

— Забавлението няма край. — Ив скочи от фургона и се намръщи от болката в раненото си бедро.

— Благодаря ти, Луиз — Рурк й целуна ръка.

— Това е нещо обичайно за мен. И аз водя пълноценен и интересен живот.

Ив изчака, докато мобилната клиника си тръгна.

— Къде са Даяна и другите две?

Рурк погледна към просветляващото небе.

— Нямам представа.

— Пусна ги да си отидат?

Очите му бяха уморени, но напълно ясни, когато срещнаха нейните.

— Нима смяташе да постъпиш по друг начин?

За един дълъг миг тя запази мълчание.

— Свързах се с Фийни и го помолих да прекрати следенето на импланта. Вече не е необходимо. Когато съоръжението се взриви, сигналът от чипа изчезна. Официално, Даяна Родригес е мъртва. Загинала е при експлозията в клиниката „Тихо раждане“. За другите две непълнолетни няма никакъв запис. Няма и да има.

— А без документи човек официално не съществува.

— Ето ти ползата от технологиите. Аврил Айкоув изчезна. Имам предсмъртно признание, което сваля от нея цялата отговорност за убийствата, станали в рамките на моята юрисдикция, но дори и без него, прокурорът не възнамерява да повдига обвинение срещу нея. В дадения момент използването на ведомствени време и средства в опити да я открием би било неефективно. Федералните власти може да мислят различно.

— Но те няма да я открият.

— Едва ли.

— Ще имаш ли много неприятности заради това?

— Минимални. След няколко часа Надин ще взриви обществеността. Каквото имаше там, под земята — тя се обърна и хвърли поглед към клиниката, — всичко вече е изчезнало. Федералните вероятно ще са в състояние да идентифицират и проследят някои от клонингите, но повечето от тях ще се слеят с общия поток. В края на краищата те са много умни. Доколкото разбирам, всичко свършва тук.

— Тогава да се прибираме у дома — той обхвана лицето й в длани, целуна я по челото, по носа, по устните. — Ти и аз, и двамата имаме много, за което да благодарим.

— Да. Да, това и ще направим. — Стисна ръката му силно, както тогава, когато смъртта бе само на секунди зад тях. После го пусна, заобиколи автомобила и се плъзна на седалката до него.

Светът не е идеалното място и никога нямаше да бъде. Но точно сега, когато зората изгряваше над нейния забравен от Бога град, Ив реши, че това е дяволски хубаво кътче от него.