Лайза Клейпас
Мой до полунощ (18)

Глава осемнадесета

След заминаването на Кам Амелия се почувства свободна, нямаше какво да я разсейва, нямаше ги и споровете, които непрекъснато водеха, когато беше тук. Облекчението й трая около два часа, след което тя усети, че броди безцелно и унило из имението.

В голямата къща бе странно тихо, всички се бяха оттеглили в стаите си за следобедна дрямка. Правеха се приготовления за графа и графинята, както и за лорд и лейди Сейнт Винсънт, които щяха да отпътуват на следващата сутрин към Бристол. Щяха да отседнат в дома на сестрата и зетя на Лилиан, Дейзи и Матю Суифт, за последните една-две седмици преди раждането.

Лилиан се тревожеше за по-малката си сестра, с която бяха изключително близки.

— Дейзи бе в отлично здравословно състояние по време на цялата бременност — беше казала Лилиан на Амелия с очевидна гордост. — Здрава е като кон. Но е много дребна. А съпругът й е доста едър мъж — добави тя мрачно, — което означава, че някое от децата му може да е с по-големи размери от обичайното.

— Човекът не е виновен, че е висок — беше изтъкнал лаконично лорд Уестклиф, който седеше до съпругата си.

— Не казвам, че е виновен — възрази Лилиан.

— Да, но го мислиш — промърмори лордът и тя вдигна една възглавницата, сякаш да я запрати към него. Ефектът на съпружески спор, обаче, се развали, когато и двамата се разсмяха.

Лилиан насочи вниманието си към Амелия.

— Дали ще се чувствате добре по време на отсъствието ни? Не ми е приятно, че трябва да заминем при толкова неуредени неща, а и при положение, че господин Мерипен не е оздравял.

— Очаквам Мерипен бързо да се оправи — отвърна Амелия уверено. От времето, когато за пръв път баща им го беше довел, той никога не бе боледувал. — Той е невероятно силен.

— Помолих доктора да идва всеки ден — каза Уестклиф. — А ако има някакви усложнения, уведомете ни в Бристол. Не е толкова далеч, ще се върна веднага.

Един Господ само знае какъв късмет бяха извадили с такива съседи като лорд Уестклиф и Лилиан.

Сега, когато Амелия тръгна към артгалерията, погледът й се отклони нагоре към картините и скулптурите и тя изпита непознато чувство, огромна празнота. Не се сещаше как да я прогони. Не беше глад, страх или гняв, не беше изтощение или боязън.

Беше самотност.

Глупости, сгълча се тя и тръгна към дълга редица прозорци, обърнати към една странична градина. Бе започнало да вали, студен, просмукващ се блясък, който се изливаше безспир върху земята и се носеше в мътни потоци към склона и реката. Не може да си самотна. Няма и половин ден, откак е заминал. Освен това няма никаква причина за това, тъй като цялото ти семейство е в къщата.

За първи път бе усетила онзи вид самота, която не може да бъде излекувана с компанията, която ти е на разположение.

Тя въздъхна и притисна лице в студената повърхност на стъклото, докато една гръмотевица накара прозорецът да потрепери.

От другия край на галерията долетя гласът на брат й:

— Мама винаги казваше, че носът ти ще се сплеска.

Амелия се отдръпна и му се усмихна.

— Казваше го само, защото не искаше да изцапам стъклото.

Брат й изглеждаше изпит и с хлътнали очи, бледността на лицето му бе в поразителен контраст с тена на детелинов мед, който имаше Кам Роан. Лео беше облечен във взети назаем дрехи, толкова фини и идеално ушити, че сигурно му бяха дадени от лорд Сейнт Винсънт. Но вместо да падат елегантно, както на слабата фигура на лорда, дрехите се бяха опънали върху шкембето и дебелия врат на Лео.

— Мога само да се надявам, че се чувстваш по-добре, отколкото изглеждаш — каза тя.

— Ще се чувствам още по-добре, ако намеря нещо освежаващо. Вече три пъти питах за вино или какъвто и да е алкохол, но прислужниците явно са доста разсеяни.

Тя се намръщи.

— Прекалено рано е за алкохол дори и за теб, Лео.

Той извади джобния си часовник от жилетката на костюма си и погледна циферблата.

— В Мумбай е осем часът. Като човек с интернационална насоченост, ще пийна едно питие като дипломатически жест.

В друг случай Амелия би се примирила или раздразнила. Но когато погледна брат си, който изглеждаше толкова пропаднал и отчаян под крехката си фасада, тя изпита пристъп на състрадание. Приближи се до него и го прегърна. И се запита как да го спаси.

Слисан от спонтанния жест, Лео не помръдна, не отвърна на прегръдката, но и не я отхвърли. Вдигна ръце към раменете й.

— Би трябвало да се досетя, че днес ще си сантиментална — каза той.

— Да, ами… да откриеш брат си почти опечен не може да не направи една жена емоционална.

— Просто съм леко поовъглен, това е всичко — той я изгледа с онези странни, светли очи, съвсем не с очите на брата, когото беше познавала през целия си живот. — Но не чак толкова променен като теб, както изглежда.

Амелия схвана веднага накъде бие. Леко се извърна от него и се престори, че разглежда близките хълмове и сребристото езеро.

— Променена? Нямам представа за какво говориш, Лео.

— Говоря за играта на криеница, която играеш с Роан.

— Кой ти каза? Слугите ли?

— Мерипен.

— Не мога да повярвам, че се е осмелил…

— Веднъж двамата с него да сме на едно и също мнение. Ще се върнем обратно в Лондон веднага щом Мерипен се оправи. Ще отседнем в хотел „Рътлидж“, докато успеем да намерим подходяща къща, която да наемем…

— „Рътлидж“ ще ни излезе цяло състояние — възкликна тя. — Не можем да си позволим…

— Не спори, Амелия. Аз съм главата на това семейство и съм взел решение. С пълната подкрепа на Мерипен си струва.

— И двамата можете да вървите по дяволите! Не приемам заповеди от теб, Лео.

— Но в този случай ще го направиш. Краткотрайната ти афера с Роан приключи.

Огорчена и обидена, Амелия му обърна гръб. Нямаше доверие на гласа си, за да заговори. През изминалата година имаше безброй пъти, когато бе мечтала Лео да заеме мястото й на глава на семейството, да изрази мнение за каквото и да е, да покаже загриженост за друг, освен за себе си. И все пак това ли беше, което го бе провокирало да се задейства? Отношенията й с Кам не бяха ничия грижа, освен нейна, и проклета да е, ако позволи това да се използва, за да я манипулират.

— Толкова се радвам — произнесе тя със зловещо спокойствие, — че проявяваш такава заинтересованост от личните ми афери, Лео. А сега може би ще разпростреш интереса си и върху други важни проблеми, като например как да бъде ремонтирана къщата Рамзи, какво да предприемем за здравето на Уин, за образованието на Биатрикс, за Попи…

— Няма да отвлечеш вниманието ми толкова лесно. Мили боже, сестро, не можа ли да намериш някого от собствената си черга, с когото да флиртуваш? Толкова ли са спаднали очакванията ти, че да заведеш един циганин в леглото си?

Тя ахна. Завъртя се към него.

— Не мога да повярвам, че изрече тези неща. Нашият брат е циганин и той…

— Мерипен не ни е брат. И по случайност е съгласен с мен. Това е недостойно за теб.

— Недостойно за мен — повтори смаяно Амелия, като се отдръпна от него и опря рамене в стената. — И защо?

— Не е нужно да ти обяснявам, нали?

— Напротив, мисля, че трябва.

— Роан е циганин. Циганин, Амелия. Те са мързеливи, без корени, езичници, диваци…

— И можеш да кажеш това, при положение, че не си мръднал и пръста си да направиш нещо.

— От мен не се очаква да работя. Сега съм благородник. И печеля три хиляди паунда годишно само заради това, че съществувам.

Очевидно не можеше да има напредък в спор, при който единият от опонентите е умопобъркан.

— До този момент не съм възнамерявала да се омъжвам за него — каза Амелия. — Но вече сериозно обмислям ползите от това да има поне един разумен мъж в семейството.

— Да се омъжиш?

Амелия изпита почти наслада при изражението му.

— Предполагам, че Мерипен е пропуснал да ти спомене тази малка подробност. Да, Кам ми направи предложение. Той е богат, Лео. Богат, много богат, което означава, че дори ти да решиш да скочиш в езерото и да се удавиш, за мен и момичетата ще има кой да се погрижи. Приятно е, нали, че има някой, който е загрижен за нашето бъдеще?

— Забранявам ти.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Извини ме, ако не съм особено впечатлена от авторитета ти, Лео. Може би трябва да се упражниш върху някого другиго.

С тези думи тя го остави в галерията, докато гръмотевиците тътнеха и дъждът обливаше прозорците.

Вечерята бе мрачна и тиха тази вечер, след като Уестклиф и Сейнт Винсънт бяха отпътували за Бристол, а Лео тенденциозно бе отишъл в селската таверна да се забавлява. Беше отвратителна нощ. На Амелия й бе трудно да си представи къде в такова студено и мокро време може да има гуляй, но Лео явно търсеше по-състрадателна компания от тази в имението Стоуни Крос.

Мерипен беше останал в стаята си, спа през по-голямата част от деня, което бе необичайно за него, поради което всички Хатауей се разтревожиха.

— Предполагам, че е полезно за него да си почива — осмели се да предположи Попи, като изтръска разсеяно няколко трохи върху покривката. Веднага се появи един слуга, който събра трохите с кърпа и сребърен прибор. — Така ще оздравее по-бързо, нали?

— Някой погледна ли рамото на Мерипен? — попита Амелия и обърна очи към Уин. — Сигурно е време да бъде преоблечен.

— Аз ще го направя — каза Уин. — И ще му занеса подноса с вечерята.

— Нека Биатрикс те придружи — посъветва я Амелия.

— Ще се справя с подноса — възрази Уин.

— Не че… имам предвид, че не е редно да оставаш насаме с Мерипен в неговата стая.

Уин я погледна изненадано и направи физиономия.

— Не е нужно Биатрикс да идва. В края на краищата това е просто Мерипен.

След като Уин излезе от трапезарията, Попи погледна Амелия.

— Мислиш ли — попита тя, — че Уин наистина не знае той колко…

— Нямам представа. И никога не съм се осмелявала да повдигна въпроса, защото не искам да й подхвърлям идеи.

— Надявам се, че не знае — обади се Биатрикс. — Ще е ужасно тъжно, ако знае.

Амелия и Попи погледнаха озадачено по-малката си сестра.

— Ти знаеш ли за какво говорим, Бий? — попита Амелия.

— Да, разбира се. Че Мерипен е влюбен в нея. Отдавна го знам, от деня, в който изми прозореца й.

— Измил е прозореца й? — възкликнаха двете по-големи сестри едновременно.

— Да, когато живеехме в къщичката в Петуния плейс. В стаята на Уин прозорецът гледаше към един голям клен, помните ли? След скарлатината, когато Уин не можеше да става от леглото дълго време и беше прекалено слаба да държи книга, тя само лежеше и гледаше едно птиче гнездо на един от клоните. Видя как се излюпват лястовичетата и как се учат да летят. Веднъж се оплака, че прозорецът й е прекалено мръсен и не вижда през него, и че небето изглежда сивкаво. Оттогава Мерипен винаги се грижеше стъклото да е безупречно. Понякога се качваше на една стълба, за да го избърше отвън, а вие знаете колко се бои от височината. Никога ли не сте го виждали?

— Не — поклати глава Амелия. Очите я смъдяха. — Не знаех, че го е правил.

— Мерипен каза, че небето винаги трябва да е синьо за нея — каза Биатрикс. — И тогава разбрах… Плачеш ли, Попи?

Попи избърса ъгълчетата на очите си с кърпа.

— Не. Просто вдъхнах малко черен пипер.

— Аз също — Амелия издуха носа си.

 

 

Уин носеше лек бамбуков поднос, натоварен с бульон, хляб и чай към стаята на Мерипен. Не бе лесно да убеди кухненските прислужници, че може сама да занесе подноса. Те възразяваха решително, твърдяха, че никой гост, както и лорд, и лейди Уестклиф не бива да носят нищо. Но Уин знаеше, че Мерипен не обича непознати и в уязвимото състояние, в което се намираше, щеше да проявява вироглавство и упоритост.

Най-после стигнаха до компромис: една от прислужниците щеше да носи подноса до горната площадка на стълбището, а Уин щеше да го поеме нататък.

Когато наближи стаята му, тя чу нещо като блъскане на стена, както и няколко заплашителни закани, които можеха да идват само от Мерипен. Намръщи се и ускори крачки по коридора. От стаята на Мерипен излезе възмутена прислужница.

— Няма да стъпя тук повече — възкликна тя, зачервена и ядосана, — отидох да сложа въглища и да хвърля няколко цепеници в огъня… а този отвратителен циганин се развика и хвърли чаша по мен!

— О, скъпа, съжалявам. Не си наранена, нали? Сигурна съм, че не е искал…

— Не, не уцели — отвърна жената с мрачно задоволство. — Лекарството го накара да се вкисне повече и от полицая на Кейбъл стрийт — споменаването се отнасяше до дългото една миля шосе в Лондон, известно като място, където се намираха многобройни бърлоги за пристрастените към опиум. — Не бих влязла вътре, ако съм на ваше място, мис. Ще ви счупи на две щом стигнете на една ръка разстояние от него. Звяр!

Уин се намръщи разтревожено.

— Да. Благодаря ви. Ще внимавам. — Лекарството… Докторът трябва да беше оставил нещо изключително силно, за да притъпи болката от изгарянето. Сигурно беше свързано със сиропа за приспиване и алкохола. Тъй като Мерипен никога не вземаше лекарства и рядко изпиваше дори чаша вино, би трябвало да е силно податлив на влиянието на интоксикантите.

Уин влезе в стаята и се обърна с гръб да затвори вратата, след което остави подноса на страничната масичка. Стресна се леко от гласа на Мерипен:

— Казах ти да излезеш! — извика той. — Казах ти… — внезапно млъкна, когато тя обърна лице към него.

Уин никога не го бе виждала такъв преди, зачервен и дезориентиран, тъмните му очи леко разфокусирани. Лежеше на една страна, бялата му риза беше разкопчана и разкриваше края на превръзката, мускулите му блестяха като излъскан бронз. Беше възбуден и напрегнат, състояние, което майка й деликатно наричаше „животински порив“.

— Кев — каза тя, обръщайки се към него на първото му име.

Двамата бяха сключили сделка на времето, когато тя се бе разболяла от скарлатина и той я караше да пие лекарства. Уин отказваше да го направи, ако не й каже първото си име. Беше обещала да не го съобщава на никого и бе удържала обещанието си.

— Лежи спокойно — помоли го тя нежно. — Изтощаваш се като избухваш така. Изплашил си бедната прислужница до смърт.

Мерипен я погледна лениво, явно изпитваше трудност да концентрира погледа си.

— Те ме тровят — каза той. — Наливат ми лекарство в гърлото. Главата ми е размътена. Не искам повече.

Уин прие ролята на неумолима медицинска сестра, макар че единственото, което искаше, беше да се грижи за него и да го глези. Седна на края на матрака и се пресегна към китката му.

— Колко са ти дали от този тоник?

Главата му се отпусна.

— Прекалено много.

Уин се съгласи мълчаливо, когато напипа слабия му пулс. Пусна ръката му и сложи длан върху челото. Беше много топло. Да не би да започваше треска? Тревогата й се засили.

— Нека ти видя гърба — опита се да се отдръпне, но той притисна студената й ръка по-силно към челото си. Не искаше да я пусне да си отиде.

— Горещо — каза той и затвори очи.

Уин седна съвсем тихо, поглъщаше присъствието му, тежкото му тяло до нея, гладката горяща кожа под ръката й.

— Не влизай в сънищата ми — прошепна Мерипен във влажната тишина. — Не мога да спя, когато си там.

Уин си позволи да го погали, тежката черна коса, красивото лице, лишено от обичайното му мрачно изражение. Можеше да помирише кожата му, неговата пот, сладкия упоителен дъх, острия намек за пчелен мед. Мерипен бе винаги гладко избръснат, но сега наболата му брада одраска леко дланта й. Искаше й се да го вземе на ръце, да го притисне до гърдите си като малко момче.

— Кев… позволи ми да видя гърба ти.

Мерипен помръдна, бърз и силен дори сега, още по-агресивен в наркотичното си състояние, отколкото обичайно би си позволил някога да бъде. Винаги се бе държал с нея с подчертана нежност, сякаш се боеше да не я издуха като пух на глухарче. Но този път хватката му беше твърда и неумолима, когато я натисна и я прикова към матрака.

Като дишаше тежко, той я погледна войнствено.

— Казах да излезеш от сънищата ми.

Лицето му напомняше маската на древен бог на войната, красиво и сурово, устата разкривена, устните достатъчно полуотворени, за да разкрият върховете на белите зъби.

Уин беше смаяна, развълнувана и лекичко уплашена… но това беше Мерипен… и когато го погледна, страхът се стопи и тя придърпа главата му до своята, а той я целуна.

Винаги си беше представяла, че това ще е груб, настойчив, страстен натиск. Но устните му бяха меки, леко докоснаха нейните с топлината на слънчева светлина, със сладостта на летен дъжд. Тя се отвори към него учудена, в гърдите й се надигна топлина, плътната му тежест в ръцете й, тялото му, притиснато към смачканите гънки на полата й.

Забравила за всичко в страстната възбуда, Уин се пресегна към раменете му и той стисна очи; в този миг тя усети издутината на превръзката.

— Кев… — прошепна, останала без дъх, — много съжалявам. Не, недей… не мърдай. Стой неподвижно. Тя обви ръце около главата му, потръпвайки, когато той целуна шията й. После зарови уста в облите хълмове на гърдите й, притисна страни в тях и въздъхна.

След една дълга, неподвижна минута, докато гърдите й се повдигаха и спадаха под тежката му глава, Уин произнесе нерешително:

— Кев?…

Отговорът му бе леко похъркване.

За първи път беше целунала мъж, помисли си тя печално, и го беше приспала.

Опитвайки се да се измъкне изпод него, Уин отметна завивките и хвана края на ризата му. Памучната тъкан бе прилепнала към силната извивка на гърба му. Тя вдигна ризата и я зави нагоре. Внимателно повдигна крайчеца на превръзката, марлята беше лепкава и миришеш на мед. Тя примига при вида на изгореното място, което беше възпалено и зачервено. Докторът беше казал, че върху раната трябва да се образува коричка, но сълзящите струпеи не напомняха дори отдалеч за излекувани.

При вида на една черна фигурка от другата страна на гърба му Уин присви очи любопитно и вдигна ризата малко по-нагоре. Онова, което откри, накара дъха й да спре, очите й се разшириха.

— Кев… — промърмори учудено, а пръстите й проследиха фигурката върху рамото му. — Какви тайни криеш ти?