Ан Райс
Вещиците: Полунощ (33)

Трийсет и три

Хаосът на реставрацията започна в четвъртък сутринта, въпреки че предния ден на вечеря с Аарън и Роуан в Оук Хейвън, Майкъл бе започнал да обяснява какво точно ще направи. Колкото до терзанията му относно гробницата, незнайния портал и номер тринайсет, те бяха запечатани в бележника му и той нямаше намерение да се тормози повече с тях.

Посещението на гробището беше доста тъжно. Утринта бе облачна и все пак красива. Майкъл се наслаждаваше на разходката с Аарън, който го научи как да блокира някои от усещанията, предизвикани от странната способност за психометрия. Беше се упражнявал, като свали ръкавиците и докосваше стълбовете на вратите или клонките на дивата лантана. Отблъскваше образите, както се прогонват лоши и натрапчиви мисли и, за своя изненада, постигна известен успех.

Но мразеше гробището, мразеше порутената му романтична красота, големите купчини вехнещи цветя, останали от погребението на Деидре около гробницата. Мразеше и зейналата дупка, в която скоро щеше да бъде положена Карлота Мейфеър за вечния й сън.

И докато стоеше там, леко замаян и унил, той си даде сметка, че криптите в гробницата са дванайсет и с гравираната врата с форма на ключалка под покрива стават тринайсет портала. Около гробницата се бяха събрали неколцина Мейфеър с бледи лица и старият му приятел Джери Лониган. Скоро ковчегът бе плъзнат в криптата след доста кратка проповед на свещеника.

Дванайсет крипти и врата с форма на ключалка, а после ковчегът се плъзва вътре и бам! Очите му се вдигнаха към гравираната врата, която приличаше досущ на вратите в къщата, но защо? Не след дълго всички си тръгнаха, след кратка размяна на любезности, защото явно предполагаха, че двамата с Аарън са били тук за церемонията и им благодариха за присъствието, преди да се разотидат.

— Мини да пийнем по бира — предложи Джери.

— Добре, поздрави Рита.

Гробището потъна в някак жужаща и потрепваща тишина. Нищо досега, от началото на странната му одисея, дори вълната от образи, когато докосна бурканите, не го бе изпълвало с такова страхопочитание, както тази гробница.

— Тринайсет са — прошепна той на Аарън.

— Да, но в тях са погребани мнозина. Знаеш как се прави.

— Не, това е модел — промърмори Майкъл вяло, чувстваше как кръвта се отдръпва от лицето му. — Виж, дванайсет крипти и един портал. Това е модел. Знам, че числото и вратата са свързани. Просто не мога да разбера какво означават.

По-късно същия следобед, докато чакаше Роуан, а Аарън работеше на компютъра си в предната стая, вероятно по историята на Мейфеър, Майкъл нарисува формата на вратата в бележника си. Ненавиждаше я. Ненавиждаше зейналата празнота в средата, защото тя беше изобразена контурно, не като врата, а като портал.

„Виждал съм го и някъде другаде, в друго изображение — написа той. — Но не знам къде.“

Беше му неприятно даже да говори за това. Дори онзи демон, който искаше да се превърне в човек, не бе събудил у него толкова страх.

Но след вечеря, във вътрешния двор на Оук Хейвън, обгърнати от пепелявия сумрак и потрепващата светлина на свещите, те отново потънаха в обсъждания и търсеха вероятни интерпретации. Трябвало да продължат напред. Двамата с Роуан прекараха нощта в предната спалня на плантацията. Беше много приятно разнообразие след хотела. На сутринта Майкъл се събуди още в шест, когато лъчите на слънцето погалиха лицето му. Роуан вече беше на верандата, пиеше втората си чаша кафе и нямаше търпение да тръгват.

Работата започна в девет, още щом се върнаха в Ню Орлиънс.

Никога не се беше забавлявал толкова.

 

 

Нае кола и обиколи града, като записваше имената на строителни фирми, които бяха построили най-красивите къщи в горната част и класните ресторанти във Френския квартал. Посети ги и поговори с управителите и строителите; понякога дори ходеше на обекти, които някои от по-словоохотливите му колеги държаха да му покажат. Обсъждаха надниците и очакванията, даваха му имена на дърводелци и бояджии, които имат нужда от работа.

Обади се на местна архитектурна фирма, за която се знаеше, че проектира големите имения, и потърси препоръки. Сърдечното отношение на всички го изуми. Дори само споменаването на къщата на Мейфеър събуждаше голямо въодушевление. Хората като че нямаха търпение да му дадат съвета си.

Оказа се, че градът е пълен с ненаети занаятчии. Петролният бум през седемдесетте и осемдесетте бе създал огромен интерес към реставрирането на къщи. Но сега над града още тегнеше облакът на петролната депресия и икономиката му бе доста пострадала. Над много имоти имаше възбрана, заради неизплатени ипотеки.

Към един часа той вече бе наел три бригади отлични бояджии и екип от най-добрите зидари в града — квартерони, наследници на цветнокожи, освободени от робство много преди Гражданската война. Те измазваха таваните и стените на нюорлиънските къщи вече осем поколения.

Нае и две бригади водопроводчици, една много добра фирма за поправка на покриви и един уважаван в горната част на града озеленител, който трябваше да разчисти и възстанови градината. В два следобед той обиколи с Майкъл имота, като все му сочеше огромните камелии и азалии, булчинския венец и старите рози, които можел да спаси.

Бяха наети и две чистачки — по препоръка на Беатрис Мейфеър — които започнаха щателно почистване на мебели, полираха среброто и миеха порцелана, който бе лежал много години под слоевете прах.

В петък трябваше да дойдат и хора, които да отводнят басейна и да преценят дали може да бъде реставриран и дали старото съоръжение може да се поправи. В петък трябваше дойде и един специалист по кухните. Строителни инженери щяха да проверят основите и верандите. Един отличен дърводелец и човек, който го биваше за всичко, Дарт Хенли, нямаше търпение да стане помощник на Майкъл в проекта. Към пет часа, докато още беше светло, Майкъл слезе под къщата с един фенер и маска против прах. След четирийсет и пет минутно пълзене долу, той се увери, че стените наистина са с метална арматура и се спускат право под земята, че долу е чисто и сухо и има достатъчно място за централна климатична инсталация.

Междувременно Райън Мейфеър дойде в къщата да опише законните притежания на Деидре и Карлота Мейфеър. Група млади адвокати, Пиърс, Франклин, Айзък и Уитфийлд Мейфеър — всички наследници на основателите на фирмата — вървяха заедно с оценителите и търговците на антики, които оглеждаха всеки полилей, картина, огледало и фотьойл.

Безценните френски антики бяха качени на тавана, заедно с няколко фини стола, които се нуждаеха единствено от претапициране, както и маси, които нямаха нужда от никаква поправка. Съкровищата на Стела в стил Ар деко, деликатни, но много запазени, бяха снети от тавана.

Там откриха и десетки стари маслени платна, както и килими, опаковани с топчета камфор, стари гоблени и всички полилеи от Ривърбенд.

Райън приключи чак след залез-слънце.

— Е, скъпа моя, щастлив съм да докладвам, че няма повече трупове.

По-късно той се обади и потвърди, че огромният опис е почти същият, като направения след смъртта на Анта. Нищо дори не беше премествано.

— През цялото време просто отмятахме нещата в списъка — каза той. Дори златото и бижутата били непокътнати. Щял да й предаде описа веднага.

По това време Майкъл се беше върнал в хотела, бе вечерял с прекрасната храна от румсървиса на „Карибския салон“ в партера, и сега внимателно преглеждаше книгите по архитектура, с които се бе снабдил от местните книжарници. Показваше на Роуан снимки на къщите около нейната и на други имения из Гардън Дистрикт.

Беше купил един „домакински“ бележник от дрогерия на Луизиана авеню и сега правеше списък на задачите си. Трябвало да се обади на майстора за керемидите сутринта, а после да огледа по-внимателно старите бани, защото те си били прекрасни и той нямал намерение да променя нищо без нужда.

Роуан четеше някакви документи, които чакаха подписа й. Беше отворила обща сметка в „Уитни Банк“ същия следобед. Специално за разходите по реставрацията бе депозирала там триста хиляди долара. А после бе поръчала да издадат на Майкъл карта и чекова книжка.

— Харчи колкото искаш за къщата — каза му. — Тя заслужава най-доброто.

Майкъл се засмя радостно. Това бе мечтата му — да прави всичко без ограничения в бюджета, сякаш е произведение на изкуството.

Към осем часа Роуан слезе във фоайето да пийне нещо в бара с Беатрис и Сандра Мейфеър. Върна се след час. На другия ден щеше да закусва с друга двойка братовчеди. Беше толкова приятно и лесно. Все те говореха, а тя се опияняваше от звука на гласовете им. Много обичаше да слуша хората, особено когато говорят толкова много, че не се налага да казва нещо. После сподели с Майкъл:

— Те знаят доста неща, но не искат да ми ги кажат. Познават старци, които също знаят доста. С тях трябва да говоря. Ще трябва да спечеля доверието им.

В петък дойдоха водопроводчиците и майсторите за покрива и зидарите с техните кофи, стълби и дочени дрехи. Шумни пухтящи машини започнаха да пресушават плувния басейн, а Роуан отиде в центъра да подпише някакви документи.

Майкъл се хвана за работа заедно с фаянсаджията в предната баня. Беше решено първо да поправят предната спалня и банята към нея, за да могат двамата с Роуан да се преместят възможно най-скоро. Тя искаше да инсталират душ извън старата вана. Това означаваше да изкъртят няколко плочки, да сложат нови и да направят остъкление около ваната.

— Ще стане за три дни — обеща майсторът.

Мазачите вече бяха започнали да свалят тапета от тавана в спалнята. Трябваше да извикат и електромонтьори, защото кабелите на стария месингов полилей явно не бяха свързани правилно. Роуан и Майкъл искаха да сложат нов вентилатор на тавана.

Накъде около единайсет Майкъл излезе на замрежената веранда до салона. Двете чистачки работеха и бърбореха в голямата стая зад него. Декораторът, препоръчан от Беа, беше измерил прозорците за нови завеси.

Ще махнем тия стари мрежи, реши той и си го записа в бележника. Погледна към стария люлеещ се стол. Беше почистен, а верандата беше пометена. Пчели жужаха в увивните растения. През гъсталака на банановите дръвчета вдясно можеше да види хората, които работеха при басейна. Бяха изринали почти метър и половина пръст от плочите в задния двор. Оказа се, че павираният участък е доста по-голям, отколкото някой си беше представял.

Пое си дълбоко дъх и се вгледа в миртата от другата страна на моравата.

— Все още няма съборени стълби, а, Лашър? — прошепна той.

Чуваше се само жуженето на пчелите и гласовете на работниците — след малко се разнесе и ниското ръмжене на косачка, и шумът на дизеловите машини за почистване на листата, които криволичеха по пътеките. Погледна си часовника. Хората за климатичната инсталация щяха да дойдат всеки момент. Беше направил схема на осем различни помпи, но големият проблем щеше да бъде с разполагането на оборудването, тъй като таванът беше пълен с кутии, мебели и други неща. Може би щяха да идат директно на покрива.

После следваха подовете. Да, трябваше да направят оценка на подовете веднага. Подът на салона беше красиво реставриран, вероятно по времето на Стела, когато го бе използвала за дансинг, но останалите бяха много замърсени и потъмнели. Разбира се, нямаше да боядисват, нито да оправят подовете, докато не свършеха със замазките. Падаше твърде много прах. Трябваше да иде да види как се справят бояджиите на фасадата, които трябваше да почакат, докато майсторите оправят покрива. Но те си имаха достатъчно работа и по капаците и рамките на прозорците. Какво още? А, да, телефонната система. Роуан я искаше доста сложна. Все пак къщата беше много голяма. Оставаше и кабината при басейна и старите сгради за слугите в задната част. Смяташе да сключи договор с някой предприемач, който да възстанови изцяло постройката.

Не искаше да признава пред Роуан, че не може да се отърси от някакво вътрешно безпокойство, и може би от усещането, че са наблюдавани. Тази къща сякаш бе живо същество. Или пък това беше само някакво остатъчно напрежение от видяното на тавана — от струпаните около него духове, привързани към настоящето, към този дом. Но не вярваше призраците да са източникът на тази тревога. Мястото като че бе попило личностите на всички Мейфеър, както вероятно ставаше с всяка стара къща. Сякаш, накъдето и да се обърнеше, щеше да види някой или нещо, което всъщност не беше там.

Изненада се, когато влезе в салона и видя само опъната светлина и тъжните, занемарени мебели. Огромните огледала се извисяваха над стаята като стражи. Старите картини изглеждаха безжизнени и мътни в тежките рамки. Той дълго гледа портрета на Стела — ретуширана фотография, усмивката й беше много сладка, черната й коса сияеше, сякаш Стела го гледаше с ъгълчето на живите си очи през мръсотията, наслоена по мътното стъкло.

— Трябва ли ви нещо, господин Майк? — попита младата прислужница.

Той поклати глава.

Обърна се и се загледа в празния люлеещ се стол. Дали не бе помръднал? Не, това беше глупаво. Сякаш очакваше нещо да се случи. Затвори бележника си и се върна към работата.

Джоузеф, декораторът, го чакаше в трапезарията.

Еужения също беше тук. Искаше да работи. Със сигурност имало работа и за нея. Никой не познавал по-добре къщата, работела тук от пет години. Сутринта казала на сина си, че не е твърде стара, за да продължава да се труди, че ще работи, докато умре.

— Наистина ли доктор Мейфеър иска копринени завеси? — попита декораторът. Сигурна ли е? Имал доста дамаски и кадифе, които можел да й покаже и щели да струват два пъти по-евтино.

Майкъл и Роуан се срещнаха за обяд в „Мейфеър и Мейфеър“. Тя още подписваше документи. Той се изненада с какво доверие и лекота Райън започна да му обяснява всичко.

— Преди Анта и Деидре имаше обичай да се прави завещание в подобен момент — каза той. — Роуан иска да съживи тази традиция. Сега правим списък на Мейфеър, които могат да станат негови получатели, а Беатрис вече се обажда на всички. Моля, разберете, че това не е толкова откачено, колкото звучи. Повечето Мейфеър имат доста пари в банката и винаги са имали. Но все пак има братовчеди, които учат в колеж и един-двама в медицински университет, а останалите спестяват за първия си дом. Такива неща. Мисля, че е препоръчително за Роуан да съживи обичая. И разбира се, като се има предвид размера на имуществото…

Все пак в Райън имаше нещо лукаво, нещо пресметливо, сякаш беше нащрек. Но нима това не беше естествено? Той като че се опитваше да изпита Майкъл с тази информация. Майкъл само кимна и сви рамене.

— Звучи страхотно.

До късния следобед двамата с Роуан се бяха върнали в къщата и вече се разправяха с хората при басейна. Вонята на тинята, източена от дъното, беше непоносима. Боси и без ризи, мъжете я изнасяха с ръчни колички. В стария бетон като че нямаше никакви пукнатини. Личеше по това, че наоколо нямаше влага. Бригадирът каза на Майкъл, че ще закърпят и измажат цялото дъно до средата на следващата седмица.

— Ако може да е по-скоро — каза Роуан. — Ще ви платя и за уикенда, но го направете бързо. Не мога да го гледам така.

Мъжете бяха доволни от допълнителните пари. Всъщност почти всеки работник тук беше доволен, че ще работи през почивните дни.

За басейна беше инсталирана съвсем нова нагревателна и филтърна инсталация. Тръбите за газта изглеждаха в добро състояние. Вече се изграждаше нова електрическа мрежа.

— Е, в какъв цвят искаш да боядисаме къщата? — попита Майкъл. — Ще свършат с измазването по-скоро, отколкото предполагаш. Сигурно ще искаш кабината и гарсониерата да бъдат в същия цвят, нали?

— Кажи ти как го искаш — отвърна тя.

— Бих я направил отново виолетова. Тъмнозелените капаци пасват идеално на този цвят. Бих запазил старата схема — синьо за покривите на верандите, сиво за подовете на верандите и черно за кованото желязо. Между другото, намерих човек, който ще закърпи и оградата. Вече прави отливките. Има си магазин близо до реката. Някой разказвал ли ти е за желязната ограда, която опасва имота?

— Не, кажи ми.

— Тя е по-стара дори от къщата. Всъщност е от началото на деветнайсети век. Ръчна изработка. Продължава по цялата Първа улица и завива по Камп, защото навремето имотът е стигал дотам. Ще трябва да я боядисаме, в черно, само една ръка, както и перилата…

— Наеми колкото хора ти трябват — каза тя. — Виолетовото ще е прекрасно. И можеш да решаваш всичко сам. Направи я както ти харесва. И харчи колкото ти е нужно.

— Ти си клиент-мечта, скъпа — отвърна той. — Вече започнахме. Трябва да вървя. Виждаш ли онзи, дето влиза през задната врата? Идва да ми каже, че има проблем със стените на банята на втория етаж. Ще видиш.

— Не се преуморявай — каза тя в ухото му, а от дълбокия й кадифен глас по гърба му преминаха тръпки. Усети възбуда, когато тя притисна гърдите си към неговите. Но нямаше време за това.

— Да се преуморявам ли? Че аз сега започвам. И знаеш ли какво, има още една-две прекрасни къщи, които смятам да пооправя, когато се установим тук. Виждам в бъдещето, Роуан. Виждам „Големите надежди“ с офиси на Мегазин стрийт. Мога малко по малко да съживя тези къщи и да размърдам пазара. Тази е само първата.

— И колко пари ще ти трябват за това?

— О, скъпа, аз имам пари — каза той и я целуна бързо. — Имам много пари. Питай братовчед си Райън, ако не ми вярваш. Много ще съм изненадан, ако вече не ме е проучил.

— Майкъл, ако той каже и една лоша дума за теб…

— Роуан, аз съм в рая. Успокой се!

Съботата и неделята се изтъркаляха със същото ускорено темпо. Градинарите работеха до мръкнало, плевяха бурените и откопаваха старите железни мебели от храстите.

Роуан, Майкъл и Аарън сложиха старата маса и столове в средата на моравата и обядваха там всеки ден.

Аарън бе постигнал известен напредък с книгите на Жулиен, но повечето се оказаха списъци с имена и кратки загадъчни забележки. Никаква автобиография.

— Най-неприятното ми предположение е, че това е просто списък на успешни вендети. — Прочете им и малко за пример.

„4 април, 1889, Хендриксон си получи заслуженото. 9 май, 1889, Карлос си плати. 7 юни, 1889, бесен на Уендел заради неговото избухване снощи. Показах му някои неща. С него вече няма да има проблеми.“

— Продължава в същия дух — рече Аарън, — страница след страница, книга след книга. Понякога се срещат и малки карти или схеми, финансови бележки. Но повечето е такова. Бих казал, че има по горе-долу двайсет и два подобни записа на година. Досега не съм попадал на цял свързан абзац. Ако съществува някаква автобиография, тя не е тук.

— Ами ако потърсим на тавана? — попита Роуан.

— Не сега. Снощи паднах лошо.

— Какво говориш?

— По стълбата на хотела. Не изчаках асансьора и паднах чак до първата площадка. Леко се разминах.

— Аарън, защо не ми каза?

— Е, казвам ти сега. Пък и си беше чиста случайност, въпреки че не мога да се сетя да съм се спъвал. Но си нараних глезена и не ми се ще сега да се качвам на тавана.

Роуан беше унила и ядосана. Взираше се във фасадата на къщата. Навсякъде имаше работници — по перилата, по верандите, по отворените прозорци на спалнята.

— Не се тревожи прекалено — каза Аарън. — Исках да ти кажа, но не и да те плаша.

Майкъл разбираше, че Роуан не е в състояние да продума. Усещаше гнева й. Беше изписан на лицето й.

— Но тук не видяхме нищо — каза той на Аарън. — Абсолютно нищо. И останалите не са виждали нищо, или поне не са ни споменавали.

— Блъснал те е, нали? — попита Роуан тихо.

— Вероятно.

— Тормози те.

— Да, вероятно — каза Аарън и кимна леко. — Той като че разпръсква книгите на Жулиен, всеки път щом изляза от стаята. Сметнах, че трябва да знаеш, но пак ти казвам, не се тревожи прекалено.

— Но защо го прави?

— Може би иска да привлече вниманието ти — отвърна Аарън. — Но не съм сигурен. Във всеки случай повярвай, че мога да се грижа за себе си. Работата тук като че ли върви перфектно.

— Да, няма проблеми — каза Майкъл, но също беше доста мрачен.

След обяда той изпрати Аарън до портата.

— Нали не се забавлявам прекалено много? — попита го.

— Разбира се, че не, що за странен въпрос.

— Искам той най-сетне да се появи, защото смятам, че ще мога да го победя. Но очакването ме влудява. Какво чака, по дяволите?

— Ами ръцете ти? Ще ми се да се опиташ да махнеш тия ръкавици.

— Свалям ги за няколко часа всеки ден. Но мога да свикна с жегата, ако не друго. Искаш ли да те изпратя до хотела?

— Не, разбира се. Ако искаш, ела довечера да пийнем нещо.

— Да, добре. Знаеш ли, за мен това е като сбъдната мечта.

— За мен също — рече Аарън.

— Значи ми вярваш?

— Защо питаш, за бога?

— Мислиш ли, че ще мога да го победя? Мислиш ли, че ще успея да изпълня заръките им?

— А ти?

— Аз мисля, че тя ме обича и всичко ще е прекрасно.

— Точно така.

Чувстваше се добре, с всеки час облекчението му ставаше все по-голямо. Този път къщата не събуждаше никакви фрагментарни образи или спомени. Никакво усещане за витаещи наоколо призраци.

Беше хубаво да си ляга всяка нощ с Роуан в прекрасния стар апартамент, да правят любов, а на сутринта да стават, за да се заемат с работата си. Беше прекрасно да се изморява от физическа работа, да чувства как тялото му се събужда след двата месеца апатия и алкохолизъм.

Пиеше най-много по една бира, и сега, когато съзнанието му не бе замъглено от алкохола, сетивата му бяха изключително изострени. Не можеше да се насити на стройното момичешко тяло на Роуан, на неизтощимата й енергия. Пълната й липса на нарцисизъм или какъвто и да било срам събуждаше в него грубост, която тя, изглежда, харесваше. Понякога сексът им ставаше доста необуздан и почти жесток, но винаги завършваше с нежност и трескава прегръдка, така че той вече се чудеше как е спал толкова много години, без да я притиска към себе си.