Ан Райс
Вещиците: Полунощ (1)

Едно

Лекарят се събуди уплашен. Отново сънува старата къща в Ню Орлиънс. Видя жената в люлеещия се стол. Видя мъжа с кафявите очи.

И дори сега, в тихата хотелска стая високо в Ню Йорк Сити, той чувстваше старата тревожна дезориентация. Отново бе говорил с мъжа с кафявите очи. Да, помогни й. Но това е само сън. Искам да се отърва от него.

Лекарят седна в леглото. Не се чуваше нищо, освен тихото жужене на климатика. Защо мислеше за това тази нощ, в хотелска стая в „Паркър Меридиън“? За миг не можа да се отърси от усещането за старата къща. Отново видя жената — сведената й глава, празния й поглед. Почти чуваше жуженето на насекомите по мрежите на старата веранда. А мъжът с кафявите очи говореше, без да помръдва устни. Внезапно оживяла восъчна кукла.

Не. Спри.

Стана от леглото, закрачи тихо по килима и застана пред чисто белите пердета. Взря се в черните, покрити със сажди покриви и в ледените неонови светлини, които проблясваха на фона на тухлените стени. Ранното утро просветваше иззад облаците над мрачната бетонна фасада отсреща. Но тук нямаше никаква топлина, която да те накара да се отпуснеш. Никакъв замайващ аромат на рози и гардении.

Постепенно главата му се проясни.

Помисли си отново за англичанина в бара на хотела. Това бе върнало спомена — англичанинът бе казал на бармана, че току-що е пристигнал от Ню Орлиънс и че това със сигурност е обитаван от духове град. Беше приветлив човек, истински джентълмен от Стария свят, в тесен костюм от крепон на ивици, със златен часовник на верижка, прикрепена за джоба на жилетката му. Къде можеше да се види такъв човек в днешно време? Мъж, който говори с остра, мелодична интонация на британски театрален актьор, с искрящи, вечно млади сини очи.

Лекарят се бе обърнал към него с думите: „Да, прав сте за Ню Орлиънс, напълно сте прав. Аз самият видях призрак там, и то не много отдавна…“. После бе спрял, объркан. Беше се втренчил в топящия се лед в бърбъна пред себе си, в острото отражение на светлината в основата на кристалната чаша.

Жужене на мухи през лятото, миризма на лекарство. Толкова много торазин? Да не би да има някаква грешка?

Но англичанинът бе почтително любопитен. Покани лекаря да се присъедини към него на вечеря с думите, че колекционира подобни истории. За миг лекарят се изкуши. Имаше нещо успокояващо в тази условност, пък и харесваше този човек, веднага бе изпитал доверие към него. Пък и фоайето на „Паркър Меридиън“ бе красиво, очарователно място, пълно със светлина, с движение и хора. Толкова далече от онова мрачно кътче в Ню Орлиънс, от тъжния стар град, като гноясала от тайни рана в безкрайната карибска жега.

Но лекарят не можеше да разкаже тази история.

— Обадете ми се, ако промените решението си — бе казал англичанинът. — Казвам се Аарън Лайтнър. — И му бе дал визитна картичка с име на някаква организация. — Може да се каже, че събираме истории за призраци — истински истории.

ТАЛАМАСКА

„Ние наблюдаваме и винаги сме тук.“

Доста странно мото.

Да, това бе върнало спомена. Англичанинът и странната му визитна картичка с европейски телефонни номера, англичанинът, който щеше да отпътува за крайбрежието на следващия ден, за да се срещне с един калифорниец, който се бе удавил, но бе върнат отново към живот. Лекарят бе чел за този случай в нюйоркските вестници — още един от онези хора, изпаднали в клинична смърт и върнали се сред живите, след като са видели „светлината“.

Бяха говорили за този удавник с англичанина.

— Сега той твърди, че има психични сили — беше му казал англичанинът. — И това, разбира се, ни заинтересува. Изглежда, вижда образи, щом докосне нещо с голи ръце. Наричаме това психометрия.

Лекарят беше заинтригуван. Беше чувал за неколцина подобни пациенти, сърдечноболни, завърнали се от смъртта. Един от тях твърдеше, че може да вижда бъдещето. Близко до смъртта преживяване. Неведнъж бе попадал на статии в списанията, посветени на този феномен.

— Да — рече Лайтнър, — най-добрите проучвания по въпроса са извършени от лекари, от кардиолози.

— Нямаше ли такъв филм преди няколко години? — попита лекарят. — За жена, завърнала се от смъртта с умението да лекува? Необичайно затрогващо.

— Като че не страдате от предразсъдъци по този въпрос — рече англичанинът с усмивка. — Сигурен ли сте, че не искате да ми разкажете за вашия призрак? Много бих искал да чуя историята. Заминавам чак утре, по някое време преди обяд. Какво не бих дал да науча вашата история.

Не, не и тази история. Никога вече.

Вече сам в сенчестата хотелска стая лекарят отново почувства страх. Часовникът в дългия прашен коридор в Ню Орлиънс тиктакаше. Той чуваше как пациентката му тътри крака, докато сестрата я „разхожда“. И отново усети миризмата на нюорлианската къща през лятото — на жега и старо дърво. Мъжът му говореше нещо…

 

 

До онази пролет в Ню Орлиънс лекарят не бе влизал в предвоенно имение. Старата къща наистина имаше бели, набраздени с жлебове колони отпред, макар че боята вече се лющеше. Наричаха този стил гръцко възраждане — дълга виолетово-сива градска къща, разположена на мрачен и сенчест ъгъл в Гардън Дистрикт. Предната й врата се пазеше от два огромни дъба. Металните парапети от ковано желязо бяха украсени с мотиви във формата на рози и богато обрасли с растения — виолетова глициния, жълта вирджиния и бугенвилия в тъмно, наситено розово.

Харесваше му да поспира на мраморните стъпала и да поглежда нагоре към дорийските капители, окичени със замайващи, ароматни цветове. Слънцето проникваше на тънки, прашни ивици през преплетените клони. Пчели пееха в лабиринта от искрящо зелени листа под олющените корнизи. Нищо че тук бе толкова мрачно, толкова влажно.

Дори самото преминаване през пустите улици го съблазняваше. Вървеше бавно по напуканите и неравни тротоари от подредени в рибена кост тухли или от сиви каменни плочи, под непрекъснатата арка на клоните на дъбовете, шарената сянка и забуленото в зелено небе. Винаги спираше до най-голямото дърво, което бе повдигнало желязната ограда с огромните си корени. Не можеше да обгърне дънера му с ръце. То достигаше чак до самата къща — разкривените му клони посягаха към спуснатите кепенци на прозорците, отвъд перилата, а листата му се оплитаха с увивните растения.

Но въпреки това гниенето тук го тревожеше. Паяци плетяха фините си сложни мрежи над желязната дантела от рози. На места желязото бе ръждясало и се разпадаше на прах при допир. Тук-там, близо до перилата, дървото по верандата бе изгнило.

Далече отвъд градината имаше стар плувен басейн — огромен дълъг осмоъгълник, ограден от каменни плочи. Беше се превърнал в блато с черна вода и диви ириси. Миризмата му беше ужасна. В него живееха жаби, които по здрач пееха своите досадни, грозни песни. Фонтанчетата от двете страни на басейна, едното от които все още изпращаше своите тънки, извиващи се струйки в мръсотията, представляваха тъжна гледка. Той копнееше да го пресуши, да го почисти, да остърже стените му, ако трябва със собствените си ръце. Копнееше да закърпи разрушените перила и да изтръгне плевелите от гъсто обраслите урни.

Дори и възрастните лели на неговата пациентка — госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Нанси — излъчваха някакво усещане за застояло и гнило. Не ставаше дума за сивите коси или за очилата с телени рамки. Идваше от маниерите им и от аромата на камфор, който се разнасяше от дрехите им.

Веднъж влезе в библиотеката и свали една книга от лавицата. През процепа се разтичаха малки черни бръмбари. Изплашен, той върна книгата на мястото й.

Ако имаше климатици, това място щеше да е различно. Но старата къща бе твърде голяма за това — поне така му бяха казали. Таваните се извисяваха на четиринайсет стъпки над главата му, а ленивият ветрец носеше миризма на плесен.

Трябваше да признае обаче, че за пациентката му се грижеха добре. Една мила възрастна черна сестра на име Виола я извеждаше на сенчестата веранда сутрин и я прибираше вечер.

— Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. — И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.

— С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.

Седем години. Нищо чудно, че краката й бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете й се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута й.

Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал „Бьозендорфер“, през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.

Обутите в чехли крака се тътреха по износения обюсонски килим. Жената бе на четирийсет и една години, но изглеждаше и стара, и млада едновременно — прегърбено, бледо дете, недокоснато от грижите и страстите на възрастните. „Деидре, имала ли си някога любовник? Танцувала ли си някога в този салон?“

По лавиците в библиотеката имаше подвързани с кожа счетоводни книги, по чиито гръбчета с избледняло лилаво мастило личаха стари дати: 1756, 1757, 1758… На всяка от тях се виждаше фамилното име Мейфеър, изписано със златни букви.

О, тези стари южняшки фамилии, как им завиждаше за наследството. Не биваше да потъва в такова разложение. А той, като се замислеше, дори не знаеше пълните имена на своите прапрародители, нито къде бяха родени.

Мейфеър — стар колониален род. По стените висяха портрети на мъже и жени, облечени по модата на осемнайсети век, както и дагеротипии, феротипии и избледнели фотографии. Пожълтяла карта на Сан Доминго — дали още го наричаха така? — в мръсна рамка в коридора. И потъмняла картина на огромна колониална къща.

Сестрата каза, че никога не сваля верижката със смарагдовия медальон, дори когато къпе госпожица Деидре.

— Да ви кажа ли една тайна, докторе? Никога дори не я докосвайте!

— И защо? — попита той, но жената не отговори. Смутен, лекарят я гледаше как слага на пациентката рубинени обеци и диамантен пръстен.

„Сякаш облича труп“, помисли си. А отвън тъмните дъбове извиваха клони към прашните мрежи на прозорците. Градината блещукаше в жегата.

— Вижте й само косата — рече нежно сестрата. — Виждали ли сте такава красива коса?

Беше чисто черна, гъста, къдрава и дълга. Сестрата обожаваше да я разресва и да гледа как къдриците се увиват отново след преминаването на четката. А очите на пациентката с апатичния поглед, бяха чисто сини. И все пак от време на време тънка сребриста струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата й и оформяше тъмно петно на деколтето на бялата й нощница.

— Същинско чудо е, че никой не се е опитал да открадне тези неща — каза той като че на себе си. — Тя е толкова безпомощна.

Сестрата го дари с горда, знаеща усмивка.

— Никой, работил някога в тази къща, не би опитал подобно нещо.

— Но тя стои на верандата сам-самичка с часове. Вижда се от улицата.

Смях.

— Не се притеснявайте, докторе. Никой тук не е толкова глупав да мине през тази порта. Старият Рони коси ливадата, само защото го е правил винаги от трийсет години, но затова пък вече не е съвсем наред с главата.

— Обаче… — Спря се сам. Какво правеше, как можеше да говори за това пред притихналата жена, която само от време на време помръдваше очи, чиито ръце лежаха там, където сестрата ги бе положила, чиито крака почиваха безжизнено на голия под. Колко лесно бе да забравиш за нея, да забравиш, че трябва да уважаваш това нещастно същество. Никой не знаеше дали изобщо разбира нещо.

— Може би е добре да я извеждаш от време на време на слънце — рече лекарят. — Кожата й е съвсем бяла.

Но той знаеше, че е невъзможно тя да излиза в градината, дори и толкова далече от смрадта на басейна. Бодливата бугенвилия бе избуяла на туфи под дивата лавровишня. Дебели малки херувимчета, покрити с тиня, надничаха като призраци през прекалено израсналата лантана.

И все пак навремето тук бяха играли деца.

Някое момче или момиче бе издълбало името Лашър на дебелия дънер на една гигантска индийска лагерстремия, която растеше до отсрещната ограда. Дълбоките резки бяха така обветрени, че блещукаха бели по восъчната кора. Странно име. А една дървена люлка все още висеше от клона на отдалечен дъб.

Той отиде до самотното дърво, седна на люлката и чу как изскърцаха ръждясалите й синджири, стана и се отдалечи, като забиваше крака в изпомачканата трева.

Южната страна на къщата му се стори огромна и поразяващо красива от тази перспектива, цъфналите увивни растения пълзяха заедно по целия път нагоре покрай зелените капаци на прозорците към комините близнаци над третия етаж. Тъмният бамбук потракваше по хоросановата мазилка, разлюляван от бриза. Лъскавите бананови дървета бяха израснали така високи и така нагъсто, че образуваха същинска джунгла, която стигаше досами тухлената стена.

Това старо място бе като неговата пациентка — красиво, но забравено с времето.

Лицето й щеше да е хубаво, ако не беше така безжизнено. Виждаше ли тя нежните лилави съцветия на глицинията, потрепващи зад мрежите, и извитата плетеница на останалите цветове? Можеше ли да види през дърветата бялата къща с колонада от другата страна на улицата?

Веднъж се бе качил заедно с нея и сестрата на горния етаж с един старомоден, но все пак мощен малък асансьор с месингова врата и износен килим. Лицето на Деидре остана безизразно, когато малката кабинка започна да се издига. Той самият се притесни от проскърцването на механизма. Не можеше да си представи мотора другояче, освен като почернял, лепкав, древен и покрит с прах.

Разбира се, бе попитал стария лекар в санаториума.

— Помня, когато бях на твоите години — каза старецът. — Исках да излекувам всички. Да вразумя параноиците, да върна шизофрениците към реалността и да събудя кататониците. Просто се грижи да си получава инжекцията всеки ден. Вече не й е останало друго. Трябва да направим всичко възможно да я предпазим от кризите. Нали разбираш, от вълненията.

Вълнения ли? Това ли бе причината за всички тези силни лекарства? Дори и да спреше инжекциите утре, щеше да мине месец, преди ефектът им да отшуми напълно. А и дозите бяха толкова високи, че биха убили друг пациент. Сигурно ги беше приемала от много време.

Как би могъл някой да знае истинското състояние на жената след толкова дълго лечение? Само да можеше да й направи електроенцефалограма…

Бе попаднал на нейния случай преди около месец, когато го изпратиха за няколко картона. Беше рутинна задача. Никой не забеляза. Седя зад бюрото си в санаториума целия следобед и се бореше с драсканиците на дузина други лекари и неясните и противоречиви диагнози — мания, параноя, пълно изтощение, самоизмама, психотичен срив, депресия, склонност към самоубийство. Бе изминал целия път назад до юношеството на момичето. Не, дори преди него. Някой я бе преглеждал за „деменция“, когато е била на десет години.

Кое беше специфичното зад всички тези абстракции? Някъде в планината от драсканици той откри, че на осемнайсет години тя бе родила момиче и го бе изоставила, страдайки от тежка параноя.

Затова ли й бяха прилагали шоково лечение веднъж, а друг път терапия с инсулин? Какво ли бе причинила на сестрите, които постоянно бяха напускали с обяснението, че ги е „нападала физически“?

По едно време беше „избягала“, но бе „върната насилствено“. После имаше липсващи страници, цели неописани години. „Необратимо мозъчно увреждане“ беше отбелязано за 1976. „Пациентката е изпратена у дома. Предписан е торазин за предотвратяване на паралитично треперене и маниакални пристъпи.“

Това беше грозен документ, който не разказваше никаква история, не разкриваше никаква истина. И накрая съвсем го обезкуражи. Дали легионът лекари й бяха говорили като него сега, седнал до нея на страничната веранда?

— Днес е хубав ден, нали, Деидре? — Бризът тук бе така ароматен. Уханието на гардениите внезапно стана нетърпимо, но той все пак го харесваше. Затвори за миг очи.

Дали го мразеше, дали му се смееше, дали изобщо разбираше, че е тук? Имаше няколко сиви пръски в косата й, сега ги видя. Ръцете й бяха студени, неприятни на допир.

Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.

— Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и четири години. — Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той. Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса. Беше хубава, много хубава — от залива на Сан Франциско, осемдесет и трета година.

Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса от челото й. Подаде снимката на лекаря.

— Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! — И му кимна с гордо превъзходство. — Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар също като вас, така си е.

Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И щяла да става лекар.

Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила рокля или чифт истински обувки? Много искаше да й пусне да послуша радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.

Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.

Онази високата, която подписваше чековете му — госпожица Карл — беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте. Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията „Сейнт Чарлз“. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че преди е пътувала с трамвая.

— О, да — каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. — Госпожица Карл е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право „Лойола“. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща й е старият съдия Макинтайър и тя много се гордееше с него.

Госпожица Карл никога не говореше за пациентката му, поне не пред него. Пълната госпожица Нанси бе злонамерена към нея, или поне така си мислеше той.

— Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да получи образование — клюкарстваше сестрата. — Винаги си била у дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.

Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше към Деидре, на устните й вечно играеше лека подигравателна усмивка.

А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност някаква братовчедка — същинска класика на стара дама в черна коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка. Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. „Бедното ми скъпо сладурче“ — казваше тя с треперливия си глас.

Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на счупените плочи до басейна.

— Вече няма как да започнем отначало — каза тя тъжно. Не беше негова работа да й противоречи и все пак нещо в него настояваше да разбере повече за тази трагедия.

— Колко обичаше Стела да плува тук — рече старицата. — Стела го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива забави… Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват. Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари плочи отпред и отстрани… — Тя замълча и посочи към дългата страна на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански прозорец.

Искаше му се да попита коя е Стела.

— Бедната скъпа Стела.

Изведнъж му се привидяха книжни фенери, провесени от дърветата.

Може би тези жени просто бяха твърде стари. А онази младата, стажантката или каквато там беше, на две хиляди километра оттук…

Госпожица Нанси тормозеше тихата Деидре. Ако видеше сестрата да я разхожда, крясваше в ухото на болната:

— Вдигай си краката. Много добре знаеш, че можеш да ходиш и сама, ако пожелаеш.

— Госпожица Деидре чува съвсем добре — прекъсваше я сестрата. — Лекарят каза, че може да чува и вижда отлично.

Веднъж той се опита да поговори с госпожица Нанси, която се носеше по коридора на горния етаж, явно отново вбесена.

— Имало ли е поне някаква промяна в състоянието й? Проговаряла ли е някога… поне думичка?

Тя присви очи към него, кръглото й лице лъщеше от пот, а носът й бе болезнено зачервен в основата от тежестта на очилата.

— Аз пък ще ви питам нещо друго! — рече му. — Кой ще се грижи за нея, когато нас вече няма да ни има! Да не си мислите, че разглезената й дъщеря от Калифорния ще се погрижи за нея? Та тя дори не знае името на майка си. Ели Мейфеър изпраща онези снимки — изсумтя и продължи: — Ели Мейфеър дори не е стъпвала в тази къща от деня, в който се роди бебето и тя дойде да го вземе. Искаше единствено бебето, защото не можеше да има деца, и беше изплашена до смърт, че мъжът й ще я изостави. Той е някакъв голям адвокат по ония места. Знаете ли, че Карл плати на Ели да вземе бебето? Плати й да се погрижи момичето никога да не се върне у дома? Искаше да я махне оттук. Даже накара Ели да подпише документ. — Тя се усмихна горчиво и избърса ръце в престилката си. — Изпрати я в Калифорния с Ели и Греъм, да живее в модна къща в залива на Сан Франциско, с огромна яхта и всичко останало. Ето какво се случи с дъщерята на Деидре.

„О, значи младата жена не знае нищо“, помисли си той, но премълча.

— Нека Карл и Нанси да стоят тук и да се погрижат за всичко! — продължи жената. — Това е песента, която се пее в това семейство. Нека Карл да подписва чековете, а Нанси да готви и чисти. А какво, по дяволите, върши Мили? Мили само ходи на църква и се моли за всички нас, взети заедно. И каква полза? Леля Мили е по-безполезна даже от леля Бел. И ще ви кажа какво прави леля Мили най-добре. Подрязва цветя. Леля Мили от време на време подрязва рози. Розите, които си избуяват на воля отвън.

Тя се изкикоти грозно и гърлено и мина покрай него към спалнята на пациентката, като стискаше мазната дръжка на метлата.

— Нали се сещате, че не мога да помоля сестрата да помете пода! О, не, те не си цапат ръчичките с това. Можете ли да ми кажете защо сестрата да не може да помете пода?

Спалнята си беше съвсем чиста, явно беше главната спалня в къщата — голяма, проветрива северна стая. В мраморното огнище имаше въглени. И в какво легло само спеше пациентката — в едно от онези грамадни неща от края на миналия век, с огромен копринен балдахин с пискюли, провесен на рамка от орехово дърво.

Хареса му миризмата на парафин за под и прани чаршафи. Но стаята беше пълна с кошмарни религиозни антики. На мраморната тоалетка стоеше статуя на Девата с червено сърце на гърдите, зловещо и отвратително на вид. До нея лежеше разпятието с разкривеното, агонизиращо тяло на Христос в естествени цветове, чак до тъмната кръв, която шуртеше от раните от гвоздеите по ръцете му. Свещи горяха в червени стъкленици до една доста залиняла палма.

— Тя изобщо забелязва ли всичките тези религиозни щуротии? — попита лекарят.

— Не, по дяволите — рече госпожица Нанси. От чекмеджетата на тоалетката блъвна миризма на камфор, щом тя започна да подрежда нещата вътре. — Пък и те не са донесли нищо добро на тази къща!

Над лампите от кован месинг висяха броеници, броеници имаше дори по избледнелите им копринени абажури. Като че нищо не се бе променило тук от десетилетия. Жълтите дантелени пердета бяха колосани и изгнили на места. Те сякаш улавяха и задържаха слънцето и излъчваха собствена прегоряла печална светлина.

На мраморния плот до масичката имаше кутия за бижута. Отворена. Сякаш съдържанието й не беше безценно, каквото, разбира се, беше. Дори лекарят, който бе доста невеж в тези неща, знаеше, че бижутата са истински.

До кутията стоеше моменталната снимка на красивата русокоса дъщеря. А под нея имаше доста по-стара и избледняла снимка на същото момиче, по-малко, но дори тогава доста красиво. В долния й край пишеше нещо. Едва го разчете: „Училище «Пасифик Хайтс», 1966“.

Когато докосна кадифения капак на кутийката за бижута, госпожица Нанси се обърна и само дето не изкрещя:

— Не ги докосвайте, докторе!

— Боже мили, жено, нали не си мислиш, че съм крадец.

— Има много неща, които не знаете за тази къща и пациентката си. Защо според вас кепенците са изпотрошени, докторе? И почти изтръгнати от пантите? Защо според вас мазилката се лющи? — Тя поклати глава, увисналите й бузи се разтресоха, а безцветните й устни се присвиха. — Я да се опита някой да оправи капаците или пък да се качи на стълба и да се опита да боядиса къщата.

— Не ви разбирам — рече лекарят.

— Дори не докосвайте тези бижута, докторе, само това ще ви кажа. Не докосвайте нищо тук, без да е наложително. Онзи басейн отвън, например. Целият е задръстен с листа и тиня, но старите фонтани продължават да работят, замисляли ли сте се за това? Но само се опитайте да махнете онези тапи, докторе!

— Но кой…?

— Просто не пипайте бижутата. Това е моят съвет.

— Да не би промяната на нещо тук да я кара да говори? — попита той дръзко. Вече му бе дотегнало от всичко това, пък и не се страхуваше от госпожица Нанси така, както от госпожица Карл.

Тя се изсмя.

— Не, нищо не би я накарало да говори — отвърна Нанси подигравателно. После затръшна чекмеджето. Стъклените мъниста на една от броениците се удариха със звън в малка статуя на Исус. — А сега, ако ме извините, ще трябва да почистя и банята.

Той погледна към брадатия Исус, вдигнал пръст към короната от тръни на главата си.

Може би всички тук бяха откачени. Може би той също щеше да полудее, ако не се махнеше от тази къща.

 

 

Веднъж, когато беше сам в трапезарията, отново бе видял онова име — Лашър — изписано в праха по масата. Като че ли с пръст. Голяма завъртяна буква „Л“. Но какво можеше да значи това? На следващия следобед прахът бе избърсан — всъщност за първи път като че ли някой си бе направил труда да забърше праха в тази къща, в която сребърният сервиз за чай беше станал почти черен. Стенописите бяха избелели, но въпреки това, ако се вгледаше добре, човек можеше да различи плантация, да, същата къща, която бе и на картините в салона. Чак след дълго взиране в полилея лекарят осъзна, че никога не е бил свързван с електрическата мрежа. По рамките му все още имаше восък. И цялото място бе така скръбно.

Нощем вкъщи, в модерния си апартамент с изглед към езерото, той не можеше да спре да мисли за пациентката си. Чудеше се дали лежи в леглото с отворени очи.

— Може би имам морално задължение… — Но какво точно? Нейният лекар беше уважаван психиатър. Не биваше да поставя под съмнение преценките му. Не биваше да опитва някоя глупост — като например да я изведе на обиколка из местността или пък да сложи радио на верандата. Или пък да спре успокоителните, за да види какво ще стане!

Или пък да вдигне телефона и да се свърже с дъщеря й, стажантката. Накара Ели да подпише документ. На двадесет и четири години тя все пак бе достатъчно голяма, за да научи някои неща, например коя е собствената й майка.

И със сигурност здравият разум му нашепваше да прекъсне медикаментозното лечение на Деидре поне за малко. Ами пълната преоценка на състоянието й? Поне трябваше да направи предложение да бъде направена.

— Просто й слагай инжекциите — каза старият лекар. — Посещавай я за час на ден. Това се иска от теб. — Само че този път от него лъхаше хлад. Стар глупак!

Нищо чудно, че бе толкова доволен, когато един следобед за първи път я посети мъж.

Беше началото на септември и все още бе топло. Когато зави към портала, лекарят видя мъж на верандата до Деидре, очевидно й говореше нещо, ръката му лежеше на облегалката на стола й.

Висок, кестеняв мъж, доста слаб.

Лекарят изпита някакво странно собственическо чувство. Непознат за него мъж при пациентката му. Но беше нетърпелив да се срещне с него. Може би той щеше да обясни нещата, за които жените не искаха да говорят. Със сигурност беше добър приятел. Имаше нещо интимно в начина, по който стоеше толкова близо до нея, в начина, по който се привеждаше към тихата Деидре.

Но когато се качи на верандата, посетителят вече го нямаше. Нямаше никого и в предните стаи.

— Знаете ли, видях един мъж тук преди малко — каза той, когато сестрата се появи. — Говореше с госпожица Деидре.

— Не съм го видяла — отвърна безцеремонно тя.

Намери госпожица Нанси в кухнята да рони грах. Тя се втренчи продължително в него, после поклати глава и брадичката й се издаде напред.

— Не съм чула никого.

Е, не беше ли това пълна идиотщина! Но той трябваше да признае, че наистина го бе мярнал само за миг през мрежите. И все пак беше сигурен, там имаше мъж.

— Само да можеше да поговориш с мен — рече на Деидре, когато останаха сами. Приготвяше се да й сложи инжекцията. — Само да можеше да ми кажеш дали искаш да те посещават, ако това има… — Ръката й бе толкова слаба. Когато вдигна поглед към нея, готов за инжекцията, тя се взираше в него!

— Деидре?

Сърцето му затуптя лудо.

Очите й се извиха наляво и тя се втренчи пред себе си, безмълвна и апатична както преди. И тогава жегата, която той вече бе започнал да харесва, изведнъж стана потискаща. Усети как му се завива свят, помисли си, че ще припадне. Отвъд почернялата прашна мрежа, моравата като че се раздвижи.

Никога през живота си не бе припадал и когато мислеше за случилото се, когато си го припомняше, осъзнаваше, че бе разговарял с мъжа, да, мъжът беше там, не, не сега, но точно си бе тръгнал. Били са по средата на разговора и той бе изгубил нишката, или не — не беше така, сякаш внезапно бе забравил от колко време разговарят и беше толкова странно да говорят така дълго и да не може да си спомни как е започнал разговорът!

Опита се да прочисти главата си и се опита да огледа по-добре мъжа, но какво бе казал той току-що? Всичко бе толкова объркващо, защото тук нямаше никого, с когото да разговаря, никого, освен нея, но той току-що бе казал на кестенявия мъж: „Да, край на инжекциите… абсолютната правилност на това бе отвъд всякакво съмнение, а старият лекар е глупак, да!“ — бе казал мъжът, само трябваше да го послуша!

Всичко това бе така чудовищно и дъщерята в Калифорния…

Той се посъвзе. Стоеше на верандата. Какво се бе случило? Беше заспал в ракитения стол. Бе сънувал. Жуженето на пчелите звучеше объркващо силно в ушите му и ароматът на гардении като че ли внезапно го бе упоил. Погледна вляво над перилата към вътрешния двор. Не помръдна ли нещо там?

Само клоните на дърветата, полюшвани от бриза. Бе виждал хиляди пъти в Ню Орлиънс този грациозен танц, сякаш едно дърво прехвърляше ветреца към друго. Тази прекрасна обгръщаща жега. Спри инжекциите! Тя ще се събуди.

Бавно, непохватно, една кралска пеперуда се катереше по мрежата пред него. Разкошни крила. Но постепенно погледът му се фокусира върху телцето й, малко, лъскаво и черно. Изведнъж тя престана да бъде пеперуда и се превърна в насекомо — отвратително!

— Трябва да си ходя — каза той на глас. — Не се чувствам съвсем добре, мисля, че трябва да полегна.

Името на мъжа. Какво беше то? Знаеше го само преди миг, бе необикновено име — а, тогава ето какво значеше онази дума, всъщност вие сте доста красив. Но чакай. Случваше се отново. Нямаше да го позволи!

— Госпожице Нанси! — Стана от стола.

Пациентката му се взираше пред себе си, непроменена, а върху нощницата й блещукаше тежкият смарагдов медальон. Целият свят се бе изпълнил със зелена светлина, с трептящи листа, с неясните очертания на бугенвилията.

— Да, жегата — прошепна той. — Дали й сложих инжекцията? — Боже господи. Всъщност бе изпуснал спринцовката и тя се бе счупила.

— Повикахте ли ме, докторе? — попита госпожица Нанси. Стоеше на вратата на верандата и се взираше в него, като бършеше ръце в престилката си. Чернокожата сестра също бе тук и стоеше зад нея.

— Нищо, просто жегата — промърмори той. — Изпуснах спринцовката. Но имам друга, разбира се.

Как само го гледаха, как се взираха в него. Мислите, че и аз полудявам, нали?

Следващият петък следобед отново видя мъжа.

Лекарят беше закъснял, имаше спешен случай в клиниката. Бързаше по Първа улица, вече почти се здрачаваше. Не искаше да ги безпокои на вечеря. Вече почти тичаше, когато стигна до портата.

Мъжът стоеше в сенките на отворената предна врата. Гледаше към него, скръстил ръце, облегнал рамо на колоната, очите му бяха тъмни и някак разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Висок, слаб, красиво облечен.

— А, ето ви и вас — рече на висок глас лекарят. Заля го облекчение. Изкачи стълбите с протегната за поздрав ръка. — Аз съм доктор Петрие, приятно ми е да се запознаем.

И как можеше да го опише? Там просто нямаше никакъв мъж.

— Сега вече съм сигурен! — рече той на госпожица Карл в кухнята. — Видях го на верандата, но той просто изчезна пред очите ми.

— Е, и какво ни влиза на нас в работата онова, което сте видели, докторе? — отвърна тя. Доста странен отговор. Доста твърда дама, няма що. Въпреки възрастта й в нея нямаше никаква слабост. Стоеше много изправена в тъмносиния си габардинен костюм и се взираше в него през очилата с телени рамки, а устата й се бе превърнала в тънка резка.

— Госпожице Карл, аз видях онзи мъж с моята пациентка. А тя, както всички знаем, е безпомощна жена. Ако някакъв непознат идва и си отива без разрешение…

Но думите му не бяха важни. Тя или не му вярваше, или не я беше грижа. А госпожица Нанси, седнала до масата, дори не вдигна очи от чинията, по която стържеше с вилицата. Но изражението на госпожица Мили, о, това бе вече нещо — старата госпожица Мили бе явно притеснена, очите й се стрелкаха от Карл към него и обратно.

Какво домакинство само!

Той се качи вбесен в малкия прашен асансьор и натисна черния бутон на месинговата плочка.

Кадифените завеси бяха дръпнати и в спалнята бе почти тъмно, малките свещи блещукаха в червените си стъкла. Сянката на Девата подскачаше по стената. Той не намери веднага ключа за осветлението. И когато най-после успя, в лампата до леглото светна само една-единствена малка крушка. Отворената кутия за бижута бе точно до нея. Колко ефектно.

Когато видя жената да лежи там с отворени очи, почувства как гърлото му се свива. Черната й коса бе пръсната по лекьосаната възглавница. По страните й имаше непозната руменина.

Не помръднаха ли устните й?

— Лашър…

Шепот. Какво каза? Чакай, не каза ли „Лашър“? Името, което бе издълбано на дървото и изписано на прашната маса в трапезарията. А и беше чувал някой да го произнася някъде… Ето как разбра, че това е името. То изпрати ледени тръпки по гърба и врата му. Кататоничната му пациентка наистина бе проговорила. Но не, сигурно си въобразяваше. Просто му се искаше да се случи някаква чудодейна промяна в състоянието й. Тя лежеше в транс, както винаги. Това количество торазин бе достатъчно да убие някой друг…

Той остави чантата си на леглото. Напълни внимателно спринцовката, като отново си мислеше какво ли ще стане, ако не го направи, ако намали дозата наполовина, или на четвъртина, или пък ако изобщо спре лекарството, седне до нея и просто гледа какво ще стане. Видя се как внезапно я вдига и я изнася от къщата. Видя се как я разхожда с кола из околностите. Вървяха хванати за ръка по пътеката през тревата, докато стигнаха стръмния бряг на реката. И там тя се усмихна, вятърът развяваше косата й.

Що за глупости. Вече бе шест и половина и беше закъснял с инжекцията. А и спринцовката бе пълна.

Внезапно нещо го блъсна. Беше сигурен в това, макар че не можеше да каже как точно стана. Падна на пода, краката му омекнаха и спринцовката отлетя.

Когато се свести, стоеше на колене в сумрака и се взираше в прашинките, събрали се на голия под под леглото.

— Какво, по дяволите… — рече той на глас, преди да се усети, че е проговорил. Не можа да намери спринцовката. И изведнъж я видя, на метри от него, чак зад шкафа. Беше счупена, строшена, сякаш някой я бе настъпил. Всичкият торазин бе изтекъл от малкото стъклено флаконче на дъските.

— Я чакай малко! — прошепна той. Взе я и остана така, стиснал иглата в ръка. Разбира се, имаше още спринцовки, но това му се случваше за втори път…

И тогава отново се озова до леглото, взираше се в неподвижната си пациентка и мислеше как ще го направи сега. Какво, за бога, ставаше тук?

Почувства силна жега. Нещо в стаята помръдна и затропа тихичко. Бяха само мънистата на броеницата по месинговата лампа. Избърса чело. И тогава осъзна, много бавно, без да откъсва поглед от Деидре, че от другата страна на леглото стои някаква фигура. Видя тъмните дрехи, жилетката, палтото с черни копчета. После вдигна поглед и видя, че е онзи мъж.

За част от секундата неверието му прерасна в ужас. Сега нямаше никаква дезориентация, никакво нереална сънливост. Мъжът си беше там и се взираше в него. Меките му кафяви очи не се откъсваха от лицето му. И тогава внезапно изчезна. В стаята стана студено. Лек ветрец раздвижи завесите. Лекарят осъзна, че вика. Не, пищеше, ако трябваше да бъде напълно искрен.

 

 

В десет часа същата нощ случаят му бе отнет. Старият психиатър измина целия път до апартамента му, за да му го каже лично. Бяха слезли заедно до езерото и се разхождаха по бетонния бряг.

— Не можеш да излезеш на глава с тези стари фамилии. Изобщо не ти трябва да се забъркваш с Карлота Мейфеър. Тая жена познава всички. Ще се изненадаш колко народ дължи услуги за това и онова на нея, или на съдия Флеминг. Пък и тези хора имат имоти из целия град, ако вземеш да…

— Казвам ти, че го видях! — чу се да казва лекарят.

Но старият психиатър не му обърна никакво внимание. В очите му имаше едва прикрито подозрение, докато измерваше младия лекар от глава до пети, въпреки че благосклонният му тон така и не се промени.

— Тези стари фамилии. — Никога повече нямаше да отиде в онази къща.

Не каза нищо повече, но истината беше, че се чувстваше като глупак. Не беше човек, който вярва в призраци! И вече не можеше да измисли никакъв разумен аргумент за самата жена — за състоянието й, за очевидната нужда от периодична преоценка на случая й. Не, увереността му се бе стопила напълно.

И все пак знаеше, че наистина е видял мъжа. Беше го видял три пъти. И не можеше да забрави онзи следобед и неясния въображаем разговор. Мъжът бе там, да, но нематериален! Беше узнал и името му, да, то беше… Лашър!

Но дори и да изключеше този подобен на сън разговор, дори да приемеше, че се е дължал на тишината на мястото и на адската жега, на предположенията му за думата, издълбана върху дървото — другите случаи не можеше да изключи. Бе видял съвсем веществено, живо същество. И никой нямаше да го принуди да отрече това.

Седмиците минаваха, но той така и не успяваше да се разсее достатъчно с работата в клиниката и започна да описва преживяването си съвсем подробно. Кестенявата коса на мъжа бе леко вълниста. Очите му бяха големи. Светла кожа, като на горката болна жена. Беше млад, на не повече от двадесет и пет. И без някакво определимо изражение.

Лекарят дори си спомняше ръцете му. В тях нямаше нищо особено, просто бяха красиви. Беше му направило впечатление, че мъжът, макар и слаб, бе много добре сложен. Само дрехите му изглеждаха някак особено, и не стилът им, той си беше съвсем обикновен. Имаше нещо в тъканта. Тя бе някак необяснимо гладка, като лицето му. Сякаш цялата му фигура — дрехи, плът, лице — бяха сътворени от един и същ материал.

Една сутрин лекарят се събуди с изненадващо ясна мисъл: мистериозният мъж не искаше да й се дават успокоителни! Знаеше, че това е лошо. А жената, разбира се, бе беззащитна; не можеше да проговори в своя защита. Призракът я защитаваше!

„Но кой, за бога, щеше да повярва в това?“ — помисли си лекарят. Прииска му се да си е у дома, в Мейн, да работи в клиниката на баща си, а не в този влажен и чужд град. Баща му щеше да разбере. Не, всъщност не. Баща му щеше само да се притесни.

Опита се да потъне в работата. Но истината беше, че санаториумът бе отегчително място. Нямаше много за вършене. Старият психиатър му даваше по някой и друг случай, но те не бяха никакво предизвикателство. И все пак важно беше да продължава да работи, да изтрие всякакви съмнения от ума си.

Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата й се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.

Когато пролетта настъпи и той бе изкарал вече цяла година в града, усети, че трябва да види къщата отново. Хвана трамвая по линията „Сейнт Чарлз“ до Джаксън авеню и после продължи пеша, както правеше преди.

Всичко си беше съвсем същото — бодливата бугенвилия бе нацъфтяла над верандите, тревясалата градина бе осеяна с миниатюрни бели пеперуди, лантаната с нейните малки оранжеви цветчета напираше през черната метална ограда.

А Деидре седеше на люлеещия се стол на страничната веранда зад булото си от ръждясала мрежа.

И тогава го прониза силна болка. Не се бе чувствал толкова притеснен през целия си живот.

Някой трябва да направи нещо за тази жена.

Продължи безцелно напред, докато накрая не се озова на мръсната и шумна улица. Една занемарена квартална кръчма привлече погледа му. Влезе вътре, благодарен за ледения хлад от климатиците и относителната тишина, в която само неколцина старци разговаряха приглушено на бара. Взе си питие и се отправи към последната дървена маса в дъното на помещението.

Състоянието на Деидре Мейфеър го измъчваше. И загадката с привидението само влошаваше нещата. Замисли се и за дъщерята в Калифорния. Щеше ли да се осмели да й се обади? Като лекар на лекар… Но той дори не знаеше името й.

— Освен това нямаш право да се месиш — прошепна той. Отпи с наслада от студената бира. — Лашър — прошепна отново. Що за име бе това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за откачен. Отпи още една голяма глътка.

Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.

Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към улицата.

Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с приглушена светлина.

Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня на Деидре Мейфеър.

Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната страна на лицето му.

Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка. Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е пиян. Само бог знае какво щеше да се случи — насили се да успокои ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва напълно, както в спалнята на Деидре.

И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в бара.

Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен. Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.

— Полудявам… — прошепна.

Нямаше сила на земята, която да го принуди да мине отново покрай къщата на Деидре Мейфеър.

Но на следващата нощ, докато караше към дома покрай езерото, видя мъжа отново. Стоеше под една улична лампа близо до гробището на Канал булевард. Жълтата светлина се изливаше право върху него, пред тебеширенобялата стена на гробището.

Успя само да го мерне, но знаеше, че не му се е привидяло. Разтрепери се силно. За миг му се стори, че е забравил кой педал за какво е, но после натисна безразсъдно газта, като пълен глупак, сякаш непознатият щеше да хукне да го преследва. Не се почувства в безопасност, докато не затвори вратата на апартамента си.

Следващият петък видя мъжа на дневна светлина. Стоеше неподвижен на тревата на Джаксън Скуеър. Една минувачка се обърна да го погледне. Да, там, точно както преди! Лекарят хукна по улиците на Френския квартал. Намери такси пред входа на един хотел и каза на шофьора да го откара някъде далече оттук, просто да кара нанякъде, без значение къде.

Дните минаваха и лекарят вече не бе толкова изплашен, колкото ужасен. Не можеше нито да спи, нито да яде. Не можеше да се концентрира върху нищо. Постоянно се луташе в някакъв пълен мрак. Взираше се с тих гняв в стария психиатър всеки път щом го срещнеше.

Как, за бога, можеше да обясни на това чудовищно нещо, че вече дори не се приближаваше до нещастната жена в люлеещия се стол? Вече не носеше игли, не даваше лекарства! Вече не съм враг, не разбираш ли!

Да потърси помощ или разбиране от някого беше риск за репутацията му, дори за цялото му бъдеще. Психиатър, полудял като пациентите си. Беше отчаян. Трябваше да избяга от това. Кой знае кога можеше да се появи отново? Ами ако станеше тук, в санаториума!

Накрая, един понеделник сутринта, нервите му съвсем се разклатиха, ръцете му трепереха и той се озова в кабинета на стария психиатър. Не беше решил какво ще му каже, знаеше само, че не може да издържа повече. И скоро откри, че трепери от тропическата жега, от главоболието и безсънните нощи, от нуждата възможно най-скоро да подаде оставката си.

Отпътува от Ню Орлиънс същия следобед.

Едва когато бе вече в безопасност, в кабинета на баща си в Портланд, Мейн, най-после разказа цялата история.

— В лицето му никога нямаше нищо заплашително — обясни той. — Напротив. Беше някак странно благо, като лицето на Христос на иконата в стаята й. Просто се взираше в мен. Но не искаше да й слагам инжекцията! Опитваше се да ме изплаши.

Баща му бе търпелив човек. Не отговори веднага. След малко заразказва за странните неща, на които бе станал свидетел през годините в психиатричните клиники — лекари, които сякаш били „заразени“ с неврозите и психозите на своите пациенти. Бе виждал и лекар да изпада в кататония сред своите кататонични пациенти.

— Важното е, Лари, че трябва да си починеш — рече той. — Да позволиш на ефектите от цялата тази история да отшумят. И да не казваш никому за това.

 

 

Годините минаваха. Работата му в Мейн вървеше добре. Постепенно той изгради солидна частна практика, независимо от баща си.

А колкото до призрака — остави го зад гърба си, в Ню Орлиънс, заедно със спомена за Деидре Мейфеър, вечно седнала в онзи стол.

И все пак в него остана някакъв страх, че може по някое време да види отново онова нещо. Остана страхът, че щом се е случило веднъж, може да се случи отново, по съвършено различни причини. Бе изпитал истински ужас в онези влажни, мрачни дни в Ню Орлиънс и вече никога нямаше да може да гледа света със същите очи.

Сега, докато стоеше до прозореца в тъмната хотелска стая в Ню Йорк, осъзна, че всичко го връхлита отново. И както бе правил хиляди пъти преди, започна да анализира странната история. Търсеше скритото й значение.

Наистина ли онова нещо го преследваше из Ню Орлиънс, или той просто не бе разбрал намеренията на мълчаливия призрак?

Може би не се беше опитвал да го изплаши. Може би всъщност го умоляваше да не забравя онази жена! Вероятно по някакъв начин то беше чудата проекция на отчаяните й мисли, образ, изпратен от съзнание, което не познава други начини за общуване.

Но тази мисъл не го успокояваше. Твърде ужасно бе да си представи беззащитната жена, която изпраща зов за помощ чрез призрачния си пратеник, който, по причини, които той никога нямаше да узнае, не можеше да говори, а само се появяваше за кратко.

Но кой би могъл да разтълкува тези странни случки? Кой би посмял да твърди, че е бил прав?

Аарън Лайтнър, англичанинът, колекционерът на истории за призраци, който му бе дал визитка с думата „Таламаска“? Беше казал, че иска да помогне на удавника от Калифорния: „Може би той не знае, че това се е случвало и с други хора. Може би има нужда да чуе, че и други са се връщали от смъртта с подобни дарби“.

Да, това би помогнало, нали? Да знаеш, че и други са виждали призраци?

Но не това бе най-лошото — да видиш призрак. Нещо много по-лошо от страха го връщаше отново на онази закрита с мрежи веранда, при бледата жена в люлеещия се стол. Това бе вината, вина, която трябваше да носи цял живот — че не се е опитал по-упорито да й помогне, че така и не се бе обадил на дъщеря й.

Зората тъкмо се пукваше над града. Той гледаше промяната в небето, слабото зарево по мръсните стени отсреща. Тогава отиде до гардероба и извади картичката на англичанина от джоба на палтото си.

ТАЛАМАСКА

„Ние наблюдаваме и винаги сме тук.“

Вдигна телефонната слушалка.

Разговаряха цял час, което го учуди, но всички подробности като че ли го връхлетяха отново. Нямаше нищо против малкия диктофон с примигващото миниатюрно червено око. Все пак не спомена никакви имена, нито адреси, нито дори дати. Ню Орлиънс, стара къща, само това. И говореше ли, говореше. Сега осъзна, че така и не бе докоснал закуската си, само отново и отново изпразваше чашата с кафе.

Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.

Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — рече той. — Мисля, че ще ви успокои.

Възможно ли бе нещо да го успокои?

— Нали помните, че събирам истории за призраци.

— Да.

— Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.

Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му — беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

— Други хора — прошепна той. — Сигурен ли сте?

— Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: „Простено ти е“. Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.

— Вие ги познавате! — прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

— Не, не ги познавам, но ги зная — отвърна Лайтнър. — И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.

— И въпреки това трябва да ви помоля за касетата — рече лекарят разтревожен. — Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.

— Разбира се, заповядайте — рече той. — Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…

— Важното сега е да не се тревожите повече за това — рече Лайтнър.

— Да — отвърна лекарят. — Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.

— А тя дали е…

— Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

— Да, вие наистина ги знаете… по имена.

— Да, затова ми повярвайте — рече Лайтнър, — като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.

— Позволете ми да ви кажа още нещо — рече Лайтнър, — защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.

— Да, зная — рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. — А вие? — И замълча.

— Да, виждал съм го — каза Лайтнър. — Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. — Стана да си тръгва.

— Но какво е той? Призрак? Дух?

— Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. — Лайтнър протегна ръка. — Довиждане.

— Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

— А, тя сега е хирург — отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. — Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. — Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. — Довиждане, докторе, благодаря ви отново.

Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил. Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за дъщерята в Калифорния.

Лайтнър щеше да каже на тази млада жена неврохирург онова, което трябваше да знае, ако вече не го бе сторил. Да, бе освободен от бремето. Бремето вече го нямаше. А дали сега то тежеше на Лайтнър, не го интересуваше.

И тогава го сполетя най-странната мисъл, нещо, за което не се бе сещал от години. Никога не бе ходил в онази огромна къща на Гардън Дистрикт по време на буря. Колко ли красиво щеше да е да наблюдава как дъждът се стича по онези високи прозорци, да го чува по покривите на верандите. Колко лошо, че бе пропуснал подобно нещо. Бе си го мислил често, но никога не го бе виждал. А дъждът в Ню Орлиънс бе толкова красив.

Е, щеше да забрави за цялата работа, защо не. Хвана се, че отговаря на уверенията на Лайтнър, сякаш бяха думи, изречени на изповед, думи с някаква религиозна тежест. Да, щеше да забрави за всичко това.

Даде знак на сервитьорката. Беше гладен. Сега закуската щеше да му се услади. И без да мисли много за това, извади визитката на Лайтнър от джоба си и погледна телефонните номера — номера, на които можеше да се обади, ако има въпроси, номера, на които изобщо не възнамеряваше да звъни. Накъса я на малки парченца и ги пусна в пепелника. А после ги запали.