Мери Рено
Персийското момче (22)

6

Макар и бавно, той започна да се възстановява. Пристигнаха пратеници на всички мали и казаха, че ще се предадат. Александър пожела да му дадат хиляда заложници, но когато те дойдоха, той прие това като доказателство за добрите им намерения и ги освободи.

От индийските му владения пристигаха цели почетни процесии, натоварени с дарове — златни купи, пълни с перли, скринове от рядко дърво, пълни с подправки, прекрасни гоблени, златни огърлици, натежали от рубини и още слонове. Най-великолепни от всичко бяха опитомените тигри, които стъпваха по улицата, хванати в сребърни вериги. Александър каза, че тигрите са по-царствени дори и от лъвовете, и реши да отгледа един, когато му остане време да се грижи за него както трябва.

Всеки път, когато идваха пратеници, той ставаше от леглото, сякаш нищо му нямаше и в цялото си великолепие сядаше на трона. А те държаха дълги речи, които трябваше да бъдат превеждани. Александър отговаряше и отново превеждаха. След това ставаше и изразяваше възхищението си от подаръците. Много се страхувах тигрите да не надушат кръвта му.

Раната образува коричка, макар че все още изглеждаше ужасна. Една сутрин, радостен и възбуден като дете, което си е извадило клатещ се млечен зъб, той ми каза:

— Виж какво си имам — и ми показа едно огромно парче кост от реброто.

След това болката малко утихна. Кожата обаче остана залепнала за сухожилията, а те от своя страна — за костта. Лекарят каза, че дробът отвътре е залепнал за тях. Болеше го, когато вдишваше дълбоко или когато движеше ръката си. И все пак, това въобще не го спря да свърши цялата работа, която се беше натрупала, докато воюваше с малите.

Малко след като пристигнахме, в шатрата му дойде Роксана в закритата си носилка, за да поздрави господаря си и да го попита как се чувства. Била понаучила гръцки, ми каза Александър след това. От думите му разбрах, че се е държала любезно и смирено, и била изпълнена със загриженост. Вече бях чул, че когато дошъл слухът за неговата смърт, писъците и оглушили целия лагер. Възможно е мъката й да е била искрена. Но от друга страна, тя все още нямаше дете, и, ако той умреше, в очите на всички тя щеше да бъде абсолютно никой.

След около месец той вече беше на крака. Отново тръгнахме по реката към мястото, където тя се влива в Инд. Всичко стана тържествено — това беше официално царско пътуване. Освен конницата и конете, с нас тръгнаха покрай брега и десет хиляди пешаци. Корабите имаха разноцветни платна, а носовете им бяха боядисани. С какво удоволствие го гледах да стои отново на мястото си на носа и да се взира в далечината.

Там, където се сливат двете реки, Александър видя чудесно място за град^[1] и нареди да разпънем лагера. Той все още имаше нужда от почивка. Останахме там през по-голямата част от зимата. Беше приятно място, макар че ми липсваха хълмовете.

Сега, след като се установихме на постоянно място, започнаха да пристигат хора от всички краища, дори от Гърция. Но един гост дойде неочаквано — Оксиартес, бащата на Роксана, пристигна начело на помпозно шествие заедно с най-големия си син. Твърдеше, че са го довели притесненията му за някакво въстание в Бактрия. Аз обаче съм убеден, че той дойде да разбере дали неговият внук — следващият Велик Цар — е вече на път.

По време на войните си в Индия, Александър нямаше възможност да взема Роксана със себе си. Дори и да искаше. Но предполагам, че Оксиартес си мислеше, че щом някъде има желание, значи има и начин. Александър твърдеше, че е доста добре и дори започна да язди („Е, нищо ми няма, Багоас, просто трябва малко да се пораздвижа с упражнения.“). Така че не можеше да обвинява раната си за небрежните си и редки посещения в харема. Честно казано, от няколко седмици той беше достатъчно добре, за да може да прави любов — с някой, който знаеше как да се погрижи за него. Не видях нищо от посещението на Оксиатрес, тъй като се присъединих към една екскурзия нагоре по реката, за да зяпаме крокодилите. Човек винаги трябва да знае кога да изчезне.

Като подарък на раздяла, Александър даде на тъста си една сатрапия. Тя се намираше в полите на планината и беше толкова далеч на изток, колкото може да стигне човек и все още да е в Бактрия. И още по-далеч от царските градове на Персия. Оксиартес щеше да управлява заедно с един македонски генерал, който както подозирам, е бил помолен постоянно да му намира работа там.

С настъпването на пролетта Александър беше готов да тръгне към Океана. Но по пътя ни все още имаше държавици, управлявани от жреци, принуждаващи го да води тежки и кървави войни. Той приемаше като приятели всички народи, които го признаеха. Но, ако след това някой въстанеше зад гърба му, не прощаваше лесно. Не можеше да търпи предателството.

В началото Александър оставяше изморителните обсади на генералите си. Но това го изяждаше отвътре. Стана нервен и избухлив дори и с мен. Скоро не изтрая и започна лично да участва в битките, макар че всеки път се връщаше почти припаднал. Когато използваше лявата си ръка, дори само за да държи щита или юздите, това дразнеше и дърпаше втвърдената рана. Лекарят ми даде някакъв маслен разтвор, за да я омекотявам. Това беше най-близкото до удоволствието нещо, което ръцете ми можеха да направят за него. Той беше твърде изтощен за нещо повече.

След това Александър раздели войските си. Кратер трябваше да се върне в Персида през Кибер и по пътя си да умиротвори Бактрия. С него тръгваха старите и осакателите войници, слоновете и харема. Не знам как Роксана възприе това. Все пак, през зимата той не я беше пренебрегвал съвсем. Но от следващия Велик Цар нямаше и следа.

Преди много време аз също щях да бъда изпратен по лесния път. Но сега за това не стана дори и дума. Дори и да бях предвидил какво ни чака, пак нямаше да го избера.

Докато установяваха границата и основаваха нови градове, настъпи лятото. Бяхме готови за Океана.

Александър не качи на корабите цялата армия. Нали отиваше само, за да види чудото. Но ние си бяхме направо цяла флотилия.

В сравнение с устието на Инд, дори Оксус прилича на поточе. А самото устие ни се видя като море, докато не почувствахме вятъра от Океана. Беше толкова силен, че едва не ни обърна. За щастие, корабите успяха да стигнат до брега, без никой да се удави. Помислих си, че в края на краищата Океанът можеше да се отнесе към Александър и по-любезно.

Корабостроителите бяха свършили добра работа, а и ние тръгнахме с индийски лоцмани. Но тъкмо когато казаха, че почти сме стигнали до Океана, вятърът задуха отново. Насочихме се бързо към брега и закотвихме корабите.

И тогава водата просто си отиде.

Оттегляше се все повече и повече. Корабите останаха нависоко и на сухо, някои в калта, а други — килнати върху пясъчния бряг. Изобщо не можехме да разберем какво става. Никой не знаеше какво да мисли за това. Приличаше на най-ужасна поличба. Никой от нашите моряци и гребци не беше виждал такова нещо през целия си живот. Бурята беше просто вятър, но това!…

Някои от египтяните споменаха, че ако това е като пресъхването на Нил, ще останем заседнали тук половин година. Не разбирахме какво казват индийците, които говореха някакъв местен език. Правеха ни знаци, че водата ще се върне, но не можехме да разберем кога. Направихме лагер и зачакахме.

Водата се върна с падането на нощта. Вълна по вълна тя се плискаше нагоре, повдигаше килнатите кораби и ги караше да се удрят един в друг. Трескаво се приготвихме да преместим лагера, но не знаехме колко далеч трябва да се оттеглим. Водите спряха до мястото, където първоначално ги бяхме заварили. А на следващата сутрин отново ги нямаше. По-късно, когато намерихме преводач, научихме от индийците, че Океанът прави това два пъти на ден.

Кълна се, че това не е измислица като онези дето ги разказват на пазара. Миналата година един финикиец, който беше плавал покрай Стълбовете^[2] до Иберия, ми каза, че и там става съвсем същото.

Наложи се още веднъж да поправяме корабите.

И най-накрая видяхме Океана.

Там — на края на земята — Александър извърши жертвоприношение към своите богове. И след това отплавахме.

Вятърът духаше леко и небето сияеше. Океанът беше много тъмен — почти тъмносив. Малки вълни хвърляха върху нас кристално чисти пръски. Минахме покрай два острова. А след това между нас и самия край на света нямаше нищо.

Океанът оказа много странно въздействие върху стомаха ми. Наложи се да хукна към борда на кораба, И тогава видях една сребърна риба, тънка и дълга около две педи, която се издигна от водата, прелетя над повърхността цялата дължина на един хвърлей копие и отново цамбурна във водата. Никой друг освен мен не я видя. И никой не ми повярва след това, освен Александър. Но дори и той се замисли дали да се впише това в Хрониката. В името на Митра, кълна се, че е вярно.

След като се нагледа до насита, Александър принесе в жертва на Посейдон два бика. След това ги хвърлихме през борда. Александър не само му благодареше за това, че е видял Океана. Той молеше Посейдон за благосклонност и покровителство над своя стар приятел Неарх и над цялата флота. Защото те щяха да отплават в морето и да изминат покрай брега цялото разстояние от Инд до Тигър. По пътя си трябваше да търсят крайбрежни градове или места, удобни за пристанища. Александър искаше да създаде търговски път направо от Персия до Индия, и така да спести дългите и опасни пътувания на керваните.

Той самият щеше да поведе армията покрай брега, за да оставя на флотата храна и да копае кладенци с чиста вода. Говореше се, че крайбрежните земи са диви, сурови и голи. И той както винаги избра за себе си най-трудната задача. Всички персийци го убеждаваха, че тази земя е известна с пустините си, и че самият Кир не е успял там.

— Индийците твърдят, — му рекох един ден, — че когато я преминал, Кир бил останал само със седем души. Но е възможно да говорят това и от тщеславие, тъй като той е смятал да нахлуе и да завладее страната им.

— Добре де — усмихна се Александър, — Кир е бил велик човек. Но все пак ние отидохме малко по-далеч.

Тръгнахме в средата на лятото.

Въпреки че много хора бяха заминали с Кратер, ние все пак останахме една голяма армия от много народи. Освен войниците, с нас вървяха и жените им, и всичките им деца. Много от финикийците също пожелаха да се присъединят към нас. Финикийците са готови да понесат какво ли не, щом става дума за търговия. А никой не знаеше на какво можем да попаднем в тази непозната земя. И те решиха, че трудностите си струват. Но това беше в началото.

Източна Гедрозия^[3] е земя на подправките. Под краката, ни като трева растяха нардове^[4] и въздухът бе изпълнен с благовонието от измачканите им мъхести стръкове. Слънцето се отразяваше като кехлибар в капчиците смола по малките стъбла на смирната. Горички от високи дървета хвърляха върху нас своите бледи и ароматни цветове. Но когато отминахме хълмовете, и долините на тази прекрасна земя останаха зад нас, финикийците спряха. Останаха сред подправките. Бяха дочули какво ни предстои след това.

Постепенно ароматните храсти преминаха в пустинни шубраци, а дърветата — в тръни. На мястото на зелените долини се появиха промити речни корита, издълбани в сухата земя. Каменистите им дъна или бяха пресъхнали, или по тях се провираше тънка струйка вода, от която не можеше да се напълни дори една чаша. В лабиринтите от меки скали времето беше изваяло чудновати форми на разрушени крепости, назъбени бойници или изправени на задните си крака чудовища. За да спасим копитата на конете, вървяхме пеш и наранявахме собствените си стъпала. Камънаците се редуваха с пресъхнали и напукани кални пространства, побелели от сол. Нищо не растеше там, освен това, което можеше да живее без дъжд сред камъни или прах.

И никой не живееше по тези земи, освен някакви окаяни същества — плашливи и неми като животни. Те бяха съсухрени и космати и имаха дълги нокти като на зверове. Хранеха се само с риба, тъй като земята не раждаше нищо. Единствената им вода бяха някакви малки и мръсни локви, недостатъчни дори за куче. Сигурно само влагата в суровата риба поддържаше живота им.

Продължихме напред и стигнахме до пясъка.

Често през тези два месеца си повтарях: „Ако оживея, ще изтрия това време от паметта си. Няма да мога да понеса дори спомена за него.“ Но както виждате, сега отново се връщам към това. Александър го няма. И всички места, които той прекоси по тази земя, днес ми се струват като изгубени богатства. Дори пустинята.

Пътувахме през нощта. Когато слънцето се издигнеше високо, никой не би могъл да се движи и да оцелее дълго. Александър изпращаше напред разузнавачи с камили, за да открият следващия ручей или гьол. А ние трябваше да го достигнем където и да се намираше, или да умрем. Понякога пристигахме до него преди изгрева на слънцето. Но по-често не успявахме, защото силата ни намаляваше и конете ни падаха от изтощение.

Неприветливите разядени скали, които оставихме зад себе си, изглеждаха почти приятни, в сравнение с изгарящия пясък. Дори и през нощта той задържаше горещината на деня. Пясъчните дюни бяха, твърде огромни и дълги, за да можем да ги заобиколим. Когато ги изкачвахме, на всеки две стъпки човек се хлъзгаше една назад, а когато слизахме, войниците се спускаха надолу като по пързалка. Ние, конниците, трябваше да вървим и нагоре, и надолу — стига да имахме коне. Те капнаха преди хората. Мизерните, трънаци и изсъхналата трева не им даваха достатъчно сила, за да стигнат до водата. Каните останаха техни единствени собственици. Но само в началото. Когато фуражирите започнаха да се връщат с празни ръце, всеки умрял кон беше за нас истинско угощение.

Моят Лъв падна, докато изкачваше една пясъчна дюна. Опитах се да го вдигна на крака, но той остана да лежи неподвижен. И изведнъж се появи цяла тълпа с мечове и секири, която сякаш изникна от земята.

— Дайте му възможност да умре! — извиках аз. Бях видял как разкъсаха на парчета едно муле, което още дишаше. Когато извадих камата си, те помислиха, че искам да запазя месото за себе си и настръхнаха. Разсякох вената на врата му, както правеха при жертвоприношения. Взех част от месото за слугите си. Ние от домакинството на Царя ядяхме същото като него — само войнишката дажба Но поне никой не я крадеше.

Убиваха мулетата всеки път, когато наблизо нямаше офицер. Войниците захвърляха собствената си плячка, за да докопат товарните животни. Конниците започнаха да спят заедно с конете си. Научих за това, но твърде късно. Орикс, другият ми кон, който понасяше всичко доста добре, изчезна, докато спях. Никога не поисках друг от Александър. Сега конете бяха само за войниците.

Докато ходех пеш, често попадах на Калан, който си проправяше път като някаква слаба дългокрака птица. Той не пожела да тръгне с Кратер и да изостави Александър. В часа на залеза, когато всеки прегръщаше последния къс почивка преди похода, го виждах да седи с кръстосани крака и да медитира с поглед, втренчен в угасващото слънце. Александър преодоляваше или криеше изтощението си. А Калан сякаш изобщо не чувстваше умора.

— Можеш ли да отгатнеш на колко е години? — попита ме един ден Александър.

Предположих, че е на петдесетина, но Александър каза да прибавя още двадесет. И каза още, че Калан през целия си живот никога не е боледувал.

Калан беше щастлив — той мислеше само за своя бог. А Александър работеше като вол, и се грижеше за всички нас. Можех да разчитам мислите му доста добре — той се терзаеше, че сме попаднали в този ад заради неговото нетърпение и поради това, че не бе изчакал зимата.

Някъде към края на третата седмица, когато никой вече не забелязваше кой ходи до него и всеки гледаше да се справя както може, един войник се обърна към мен:

— Вярно, че Царят ни въвлече във всичко това, но поне се поти като нас. Сега води колоната пеш.

— Какво?! — Изобщо не можах да повярвам. Но беше истина.

Два часа след изгрева направихме лагер край един поток, в който течеше истинска вода. Побързах с неговата кана за пиене преди глупаците да я измърсят с краката си. Никога нямах вяра на робите, че ще донесат чиста вода.

Той дойде в шатрата изпънат като стрела. Вече бях напълнил чашата му. Остана неподвижен при входа — веднага, щом помисли, че е сам и никой не го вижда — и притисна главата си с ръце. Очите му бяха затворени. Хвърлих чашата и се втурнах към него. Помислих, че ще падне. За миг той се подпря на мен, но после се изправи и отиде до стола си.

— Александър, защо вървиш пеша?

— Човек винаги може да направи това, което трябва. — Докато изричаше това, на три пъти си пое дъх.

— Добре, ти го направи. Но ми обещай, че няма да го правиш отново.

— Не говори като дете — той въздъхна — От сега нататък трябва да ходя пеш. Необходимо е.

— Изчакай да чуеш поне какво ще каже лекарят! — Взех каната от ръцете му — разливаше я върху дрехите.

— Не. Няма да се съветвам с никого. После, когато успя да си поеме повече въздух, той се усмихна:

— Това е добре за мен. Раздвижва мускулите. Стига толкова, насам идват хора.

Бяха войници, които дойдоха с грижите и въпросите си, и той се зае с всичко. После влезе Хефестион. Носеше дажбата си, за да ядат заедно в горещата утрин. Мразех да поверявам на някой друг грижата за неговото хранене. Но, както открих по-късно, той беше ял и беше изпил глътка вино. Дори му бяха помогнали да си легне. Почти заспиваше, когато намазах червения белег с мехлема на лекаря. Бях го скрил, за да не го изядат робите.

От този ден Александър поведе колоната пеш. Той даваше темпото през пясъка или камънаците. Всяка стъпка му причиняваше болка, а всяка сутрин бе цяло мъчение за него. Живееше единствено от волята си.

Войниците разбираха това — то личеше по вида му. Познаваха и гордостта му. Но те също така знаеха, че той се наказва задето ги е накарал да страдат. И войниците му простиха. Техният дух се подхранваше от неговия.

Един ден, докато го събличах в зараждащата се горещина на утрото, се улових, че мисля: „Дали някога той ще спечели обратно този живот, който сега изтича от него?“ Предполагам, че вече знаех отговора.

Александър се тревожеше и за флотата отвъд този жесток бряг. Дори при окаяното ни положение той им изпрати още храна. Но командирът на отряда се върна и каза, че войниците са изяли всичко по пътя. Седнал изправен на походния си стол, Александър рече:

— Кажи им, че укорявам тяхното неподчинение, но им прощавам заради глада им. И по-добре не ми казвай, ако и мулетата са изядени. От сега нататък — той спря, за да си поеме дъх, — всички липсващи мулета да се смятат за умрели от изтощение. Войниците страдат и човек трябва да знае кога да се въздържа и да не предприема нищо.

Хората започнаха да умират. Дори и най-незначителната болест стана смъртоносна. Те изоставаха и падаха в тъмнината на нощта, понякога без звук, понякога, викайки собствените си имена с надеждата, че някой приятел ще ги чуе. Но от тъмнината цареше пълна глухота. Какво би могъл да направи човек, който едва се държеше на краката си? Понякога виждах войник, понесъл на гръб детето си, и се досещах, че жена му е умряла. Но обикновено децата умираха първи. Спомням си, че веднъж чух едно да плаче в тъмнината — сигурно го бяха оставили, смятайки го за мъртво — но и аз едва се влачех. Отминах.

Един ден стигнахме до широко речно корито, в което течеше сравнително голям поток. Водата беше планинска — прясна и студена. Тази нощ походът беше по-къс. Успяхме да стигнем до потока преди зазоряване и да направим лагера си в хладината. Александър нареди да разпънат шатрата му на пясъците, където можеше да чува ромона на водата. Той тъкмо беше влязъл, както винаги полумъртъв, и аз миех лицето му с кърпа. Но едва бях започнал, когато някакъв странен шум достигна до нас — нещо като тътен и силно движение. Заслушахме се за миг. А после Александър скочи на крака и изкрещя: „Бягай“, и ме повлече навън. Тогава наистина побягнахме. Видях как огромна бушуваща вълна от кафява вода стремително се приближава надолу по речното корито. Грохотът, който бяхме чули, бе от разбиването на речните камъни.

Александър извика някакво предупреждение, на македонски. Навсякъде безразборно се блъскаха и се катереха хора. Докато се мъчехме да стигнем по-висока земя, видях как шатрата се катурна като шапка на пияница, как потъна и бе пометена от разрушителното прииждане. Спомних си, че мехлемът е още в кесията ми и го потърсих на кръста си. Александър не можеше да си поеме дъх от тичането. И едва тогава чух писъците.

И други бяха вдигнали палатките си на брега. Войнишките жени бяха опънали малките си навеси и готвеха вечеря, а децата шляпаха из водата. Стотици от тях бяха повлечени от стихията.

Това беше най-ужасният ден от този кошмарен поход. Хора търсеха телата, но в повечето случаи напразно. Оцелелите — вече смъртно уморени — се възстановяваха под ослепителното слънце. Откриха шатрата на Александър, изхвърлена на брега някъде по-надолу, и я простряха да съхне. Но всичките му вещи бяха загубени. След толкова часове на крак той задряма в шатрата на Хефестион. А междувременно аз тръгнах да прося сред неговите приятели, за да му намеря някакви дрехи. Някои от нещата, които ми дадоха, бяха дори по-хубави от неговите. Той беше тръгнал с малко багаж. Телохранителите, които се грижеха за оръжията му, бяха успели да спасят поне тях.

Тази нощ нямаше поход. Заради умората и за да извършим обредите за загиналите. Все пак, ако на някой му бе писано да умре в пустинята Гедрозия, по-добре беше да умре от вода.

Колкото и да бях млад и с мускули на танцьор, започнах да чувствам как от нощ на нощ силите ми намаляват. Загубих представа за времето и просто правех крачка след крачка, а устата ми се пълнеше с прахоляка, който вдигаха ходещите край мен. Всеки път преди да настъпи нощта исках само да остана и да лежа завинаги. Но тогава си спомнях, че в мен бе мехлемът, който поне малко му помагаше и че ако изостана, ужасното слънце ще изгрее и ще ме свари без подслон над главата. Така че продължавах да се влача напред, тласкан единствено от любов и от страх.

Преходите станаха по-дълги — с всеки изминат ден темпото ни намаляваше. Александър продължаваше да води колоната през цялата нощ и в горещината на утрото. Когато си лягахме, почти не говорехме. Бяхме се разбрали, че не искам той да хаби сили за мен. Понякога се налагаше да му попреча да легне така, както си беше. Тогава той изричаше по някое проклятие или псувня, а аз му се сопвах като ядосана дойка на някое дете. Но това не значеше нищо. Просто го отпускаше, след като цяла нощ е трябвало да бъде невъзмутим и да поддържа достойнството и името си.

Според по-опитните ние отдавна бяхме минали половината от пътя. Александър изпрати напред разузнавачи с камили, за да потърсят първата плодородна земя и да намерят провизии. Повече не ги видяхме. Всеки преход продължаваше все по-дълго в горещината на деня, преди да стигнем до вода. Веднъж той беше толкова дълъг, че Александър нареди, да спрем под палещото слънце, за да могат да ни настигнат изостаналите. Намирахме се до старо и съвсем пресъхнало каменисто речно корито. Кладенецът от предната нощ беше толкова маловоден, че нямахме и капка вода за из път. Александър седеше на един речен камък и си вееше с шапката от сплетена трева. Птолемей беше до него. Предполагам, че искаше да го попита как се чувства, тъй като изглеждаше ужасно — с изцедено и изпито лице, от което се стичаше пот. Дори от мястото, където бях, виждах, че едва си поема дъх.

— Къде е Царят? — попита някой и аз посочих. Беше македонец. Отмина, следван от двама тракийци, единият, от които държеше обърнат наопаки шлем. В него имаше вода. Не много, само колкото да покрие дъното. Сигурно я бяха изгребали от някоя пукнатина на речното корито, останала скрита под камъните. Благодаря на Бога, си казах. Жадувах за нея, но не чак толкова, колкото жадувах да го видя, че пие.

Татуираните тракийци си проправяха път напред и пазеха съкровището си с извадени мечове. Колкото и диви да изглеждаха с буйните си рижави коси, нямаше по-предани войни от тях. Александър така и не успя да ги отучи да му носят отрязани глави и да го молят за възнаграждение. Но сега те не бяха докоснали водата. Тракийците оставиха оръжията си и хукнаха към него. Първият коленичи. Прашното му, боядисано в синьо лице се ухили до уши и той вдигна шлема.

Александър го взе. Погледна за миг вътре. Не мисля, че бяха много тези, които почувстваха завист, макар че всички изгаряхме от жажда.

Той се наведе напред, сложи ръка върху рамото на тракиеца, каза нещо на техния език и поклати глава. След това стана, вдигна високо шлема и изля водата, както правят гърците, когато възливат на някой бог.

По цялата колона се разнесе тихо оживление, а думите му се предадоха от човек на човек. А аз, както си седях на камъка в празното корито, скрих лицето си в шепи и заплаках. Дано войниците са си помислили, че плача за прахосването на водата. След малко, като видях сълзите върху ръцете си, ги облизах с език.

Вече не правехме лагерите си близо до реките. Водите, идващи от планините, бяха станали много буйни. Някои войници скачаха в потоците и разкалваха всичко, а други се подуваха и умираха. В една от тези утрини накарах Александър да легне на леглото и докато го изтривах с влажна кърпа, си мислех, че прилича на жизнерадостен труп. Но този път успях да скрия напиращите ми сълзи.

— Никога не е имало друг човек като теб, Александър.

— О, трябваше да направя това — усмихна се той.

Виждах, че за него тази авантюра си заслужаваше цената, дори и да го беше убила. Момчето си оставаше момче.

— И на теб това ти струва, колкото и на мен — продължи той. — Днес изглеждаш много уморен.

Може би беше усетил нещо повече от това, което и самият аз знаех. Защото няколко нощи по-късно — в часа преди зазоряване — си мислех, но сякаш някой друг говореше вместо мен: „Не мога повече. Не мога да продължа по-нататък.“

След нощните часове пясъкът беше леко хладен. Отидох замаян до нещо подобно на храст, който щеше да подслони главата ми, когато слънцето изгрееше. Не ме питайте защо исках да проточа смъртта си. Може би такава е природата на човека. Да си почивам беше чудесно. Гледах как дългата колона се влачи покрай мен. Не извиках, както бях чувал да правят някои. Можех единствено да прошепна: „Прости ми, Александър.“

Останах да лежа там и да си почивам, без да се притеснявам за нищо, докато на изток се показа първият слънчев лъч. Тогава се почувствах малко по-добре и изведнъж си помислих: „Но какво правя аз тук? Нима полудях?“ И реших да продължа.

Изправих се на крака и намерих следите от колоната. За миг се почувствах почти свеж и изпълнен със сигурност, че ще успея да ги настигна. Обърнах манерката си, в случай че е останала някоя капка вода, макар да знаех, че е празна. Пясъкът беше тежък и дълбок. Вонеше от изпражненията на хора и коне. Гъмжеше от мухи, които ме нападаха, за да пият потта ми. От гребена на една дюна видях далеч напред праха от колоната. Слънцето се издигна по-високо. И силата ми свърши.

Видях една скала — спечена червена кал, проядена от времето. Докато слънцето още се изкачваше нагоре, тя хвърляше къса сянка. Цялото ми тяло беше суха топлина, а краката не ме слушаха. Пропълзях до там и легнах по очи. Помислих си, че това е моята гробница. Не оправдах надеждите му и го изоставих. И заслужавах тази смърт.

Всичко наоколо беше тихо. Сянката започна да се свива. Чух тежкото дишане на някакъв кон и си помислих: „Най-напред идва лудостта“. Някакъв глас каза:

— Багоас.

Извърнах се. Над мен стоеше Хефестион. Лицето му беше побеляло от прах и измършавяло от изтощение. Приличаше на мъртвец.

— Защо си дошъл за душата ми? — исках да кажа. — Аз не те убих. — Но гърлото ми беше твърде сухо, за да излезе звук от него.

Хефестион коленичи и ми даде вода.

— Не бързай. — каза той — По-късно ще пиеш повече.

— Твоята вода — прошепнах засрамен.

— Не, аз идвам от лагера — каза той. — Там има много. Ставай, нямаме цял ден!

Той ме вдигна и ми помогна да се кача на коня му.

— Аз ще го водя. Няма да ни издържи и двамата. Ще умре.

Чувствах костите на животното дори през седлото. Та то вече беше изминало днешния преход. Дойдох малко на себе си.

— Ти дойде лично — казах аз.

А той се усмихна:

— Не можех да изпратя друг човек Разбира се, че не можеше. В края на такъв поход. Никой не се връщаше за изоставащите. Ако паднеш, просто оставаш там.

От следващата дюна, която изкачихме, съзрях тъмните очертания на лагера и растящата тълпа, която обграждаше потока. Пихме още малко вода и после Хефестион ми подаде манерката.

— Изпий я докрай. Сега няма да ти навреди. Още веднъж направих усилие да кажа нещо.

В Суза се бях научил да изразявам благодарността си елегантно. Но този път единственото което успя да излезе от мен беше:

— Сега разбирам.

— Тогава не изоставай от колоната — отвърна той. — И се погрижи за него. Имам да свърша още работа.

Но аз нямах други задължения тази сутрин — телохранителите се бяха погрижили за Александър според силите си, а пред тях той винаги се стараеше да изглежда добре и да се държи. Беше много загрижен за мен и дори опипа главата ми, за да се увери, че не съм получил слънчев удар. Казах за моя спасител това, което честта изискваше да се каже.

Александър само отговори:

— Такъв е Хефестион, и винаги е бил такъв. — Прозвуча така, сякаш той отново спусна завесата, пазеща тяхното светилище. Това беше наказанието ми. Не че той го искаше. Но аз разбрах деликатността му.

На следващия ден, щом спряхме, дойде и вятърът.

Но не ни донесе никаква хладина. Само пясък, пясък, и още пясък. Навяваше го в палатките, струпваше го около тях, докато накрая всяка една заприлича на малка пясъчна дюна. Конярите, увити в шалове, тичаха насам-натам, за да покрият очите на конете. Но пясъкът беше навсякъде — в устата, в ушите, под дрехите и в косите ни.

Вятърът стихна и ние заспахме. А когато по залез слънце се измъкнахме от палатките, разбрахме че всички форми са променени. Всички ориентири, които разузнавачите бяха оставили по пътя към следващия извор, бяха изтрити. Пясъчните вълни бяха погълнали всичко.

Нашата рекичка беше почти зарината. Разбрах, че това вече наистина е краят. Но си казах, че този път поне ще бъда близо до него, пък дори и да пожелае да умре с Хефестион.

Ала аз грешах. Трябваше да се сетя, че той нямаше да бъде Александър, ако седнеше да чака смъртта. В крепостта на малите, докато лежал смъртно ранен от стрелата, той бе убил със собствените си ръце индиеца, дошъл да открадне доспехите му. Така че сега той свика военен съвет в шатрата си.

— Водачите вдигнаха ръце и не знаят какво да правят — каза той. — Ще трябва да търсим свои собствени ориентири. Можем да намерим пътя само към един от тях — към морето. Ще се насочваме по слънцето.

Той тръгна с тридесет конници в часа преди зазоряване. Бяха успели да намерят само тридесет коня, които можеха да издържат на такъв преход.

Трябваше да пътуват през деня, за да намират пътя си. Изчезнаха зад дюните, носейки със себе си живота на всички ни.

По-голямата част от тях се върнаха още същата нощ. Александър ги изпратил обратно, когато видял, че конете им окапват. А той самият продължил напред с десет човека.

В залеза на следващия ден, почервенял и плуващ в маранята, ги видяхме като черни точки на хоризонта. Когато се приближиха, Александър изглеждаше по-отпаднал от всякога, с набраздено от изтощение лице. Но се усмихваше. Погълнахме усмивката му като глътка живот.

Половината от тях бяха изостанали и той продължил напред с другите петима. Изкачили се по някакво възвишение. И отвъд било морето. А край него — това, което нито един разузнавач не беше открил преди — зелени растения, които не растат в солени почви. Те скочили и започнали да копаят — кой с ножове, кой с голи ръце — а прежаднелите коне завирали муцуните си над раменете им. Александър първи попаднал на вода. И тя била сладка.

Още същата нощ тръгнахме, а Александър, макар и неотпочинал, застана начело, за да ни води. Позволи си да се качи на кон, след като ни бе намерил спасение.

Морето приличаше на излъскано желязо. Но нали беше вода и самата му гледка ни освежи. Между него и покритите с тръстика дюни имаше ивица зеленина, където скрити под почвата поточета се стичаха към океана.

Пет дни вървяхме покрай брега. Морският бриз ни разхлаждаше, така че пътувахме през деня. Вода намирахме лесно — изкопавахме малки кладенчета и пиехме. А вечерта се къпехме в морето. Беше такова удоволствие, че изоставих цялото си персийско благоприличие и дори не се притеснявах, че някой ще види как изглежда един гол евнух. Всички бяхме като деца, които си играеха. Водачите познаха по зеленината, че скоро ще стигнем пътя.

Тогава започна да пристига и храната. Оказа се, че разузнавачите, които преди време бяхме изпратили напред не бяха загинали. Те достигнали до някакъв град на северозапад, и от там разпратили навсякъде съобщения за нас. Когато пристигна първият керван с камили, си казах, че ако това се беше случило в началото на похода, за всеки щеше да има по още една дажба месо. А сега можехме да направим цяла гощавка с дажбите — бяхме останали много по-малко.

Вече вървяхме доста по-лесно и чувствахме как силата ни се завръща. А когато преминахме проходите към града^[5], лицата ни изглеждаха не така измършавели и изтощени, както преди.

Там ни посрещна изобилието — жито, месо, плодове и вино, изпратени от Кармания^[6], райската земя, която лежеше по пътя ни към Персида. Починахме си и ядохме, и пихме до насита. Сякаш самите ни кожи поглъщаха жадно здраве и сила от зеленината наоколо. Дори Александър започна да прилича на себе си и кръвта се възвърна в тялото му.

— Мисля, че сега всички изглеждат добре и ще могат дори да се позабавляват малко от пътуването — каза той и ни поведе напред към Кармания като на разходка.

При всяко спиране намирахме храна и вино, които стигаха за цял пир. Александър беше разпратил, напред съобщения до управителите да се погрижат предварително за това. Някой — не си спомням точно кой — Птолемей или Хефестион, измисли план, за да го накарат най-сетне да си почине. Постъпиха хитро. Не му казаха как изглежда и колко му е нужно това. Пуснаха му мухата, че след всичките му завоевания и изпитания, той трябвало да пътува по същия начин, по който Дионисий е пътувал преди него. И наредиха да бъдат свързани заедно две колесници. Върху тях поставиха квадратна площадка, отворена от всички страни, с възглавници и зелени венци, и прекрасен балдахин. Впрегнаха свежи коне от града и колата стана много красива. Александър също я хареса и не я счете под достойнството си. Освен за него, там имаше място и за още двама-трима негови приятели. Войниците го посрещнаха с радостни възклицания. Много приказки и клевети се изприказваха от гърците за това пътуване. И много глупости, че всичко това приличало на вакханалия и на някакъв Дионисиев гуляй. Е, отстрани може да е изглеждало и така. Но поне добре го бяха измислили — и той успя да пътува удобно.

Направихме лагера си под сенчестите зелени дървета край няколко красиви поточета. Същата вечер Александър ми каза:

— Знаеш ли от кога не съм те гледал да танцуваш?

Колкото и да бях загубил форма, покрай ужасните лишения, аз все още бях млад. Жизнените сокове отново нахлуха в мен. С всеки изминат ден тренировките ми се променяха от трудност в удоволствие. Те също така ме предпазваха от преяждане — единственото изкушение на всички в този период, при това опасно за един евнух. Веднъж като се натрупа, тлъстината не се маха лесно. Да, днес, когато и младостта ми вече отмина, аз успях да я избегна. Все още мисля и за него. И нямам никакво желание да чуя как хората казват: „Онова там ли е обичал Великият Александър?“

Царят уреди празненства за войската. Земята беше изравнена за конните надбягвания. До хиподрума направиха квадрат за майсторска езда и за атлетическите състезания. Дърводелците построиха много хубав театър. От всички околни градове пристигаха певци и актьори, танцьори и акробати. Настъпиха дни на голяма веселба. Освен за Александър, който непрекъснато получаваше новини, какво са направили някои от сатрапите и управителите му, когато си помислили, че ще умре от раната си в Индия.

Сатрапът на самата Гедрозия беше продажен и небрежен. Беше македонец. Александър постави на неговото място персиец. Но междувременно войниците трябваше да получат почивка и веселби. Освен това той чакаше Кратер и неговата армия. Престъпниците по другите места щяха да почакат.

Най-големият му проблем беше, че нямахме никакви новини от флотата. Той не успя да им остави нищо по протежение на ужасния бряг. А те трябваше отдавна да са пристигнали. Ако загинеха, той щеше да поеме отговорността и да се обвинява за това до края на живота си.

Кратер и пътуващите с него най-сетне пристигнаха. Лагерът ни отново се превърна в истински град. Роксана беше в добро здраве. Александър я посети незабавно, макар че почти толкова незабавно излезе от там.

Срещнах случайно Исмений, който ме търсеше и разпитваше за мен. Седнахме да пием вино под навесите на някаква кръчма.

— Как ме намираш? — усмихнах се аз.

— Винаги съм знаел, че фигурата ти е хубава, — каза ми той, — но трябва да натрупаш малко върху костите си. Но Царят, Багоас! Той не изглежда състарен, но е направо износен.

— О, той вече започна да се оправя — отговорих бързо. — Да беше го видял преди един месец. — И продължихме да говорим за други неща.

На следващия ден управителят на приморската област лично пристигна на колесница, за да съобщи, че с флотата всичко е наред и че Неарх идва насам.

Лицето на Александър грейна, сякаш беше спал цяла седмица. И веднага даде богати подаръци на управителя. Тогава никой още не знаеше, че този човек — хем глупав, хем алчен, не им предложил никаква помощ, за да стигнат с корабите си на брега, нито им дал коне и коли. Просто се втурнал с новината, за да не би някой друг да го превари и да вземе наградата.

Минаваха дни. Александър изпрати напред един отряд, за да ги посрещне, но те не намерили никого. Заподозряха управителя, който още стоеше в двореца, и го арестуваха. Александър изглеждаше по-изтерзан и от преди, но все пак изпрати още един отряд. На втория ден войниците доведоха двама съсухрени и сбръчкани мъже. Телата им приличаха на каиши от сурова кожа и бяха почти черни. Едва ги познах — Неарх и първият му офицер. А войниците от отряда не могли да ги познаят, дори когато те попитали за Александър.

Царят се приближи, прегърна приятеля си от детинство и заплака. Като ги видя в това състояние, той предположи, че те са единствените оцелели. Но Неарх му каза, че цялата флота е спасена и Александър отново заплака, този път от радост.

Те имали много трудности и приключения, които са описани в книгата на Неарх. Критяните са жилави хора. Неарх доживя да участва в още много войни и да напише спомените си. Ако искате да слушате за огромни китове, които побягват при звука на тръбите, или за скотския живот на Ядящите риба хора, можете да отидете при него.

Александър вдигна пир за Неарх и хората му. Вече бе започнал да прилича отново на себе си. Угощаваше и забавляваше приятелите си и почете боговете с игри. Последваха веселбите. Цяла тълпа от артисти и певци беше дошла заедно с армията на Кратер. Така че нещата станаха както трябва.

Разбира се, имаше и състезания. Повечето от конните надбягвания бяха спечелени от персийци. (Александър ми даде два прекрасни коня от Кармания.) Гърците побеждаваха в атлетическите надпревари, тъй като повече обичаха да използват краката си. Стрелбите с лък спечелиха тракийците. Всички съюзници получиха възможност да блеснат. Сега, ние бяхме почти в Персида. Виждах как гледа с одобрение и харесва обноските и изяществото на моя народ, и разбрах, че той е станал един от нас.

След това започнаха представленията — всичките бяха изцяло гръцки. Маските, които използваха, все още ми се струваха странни. Когато признах на Александър, че предпочитам да гледам лицата на артистите, той каза, че не би имал нищо против, но ако лицето е моето. През този месец аз отново го учех как да прегръща удоволствието, а не болката. Самото му тяло беше различно — пренапрегнато от месеците нечовешка издръжливост. Той имаше нужда от малко грижа и нежност. И когато го отпуснах и раздвижих, изглеждаше по-млад с години.

След театъра започнаха състезанията по музика. А на следващия ден — по танци.

Бяхме девет или десет танцьори — от всички краища между Гърция и Индия. И някои бяха много добри. Помислих си, че днес няма да бъде моят ден. Но реших просто да танцувам за него. И ако той го хареса, това ще бъде достатъчна награда.

Танцът на Реката. Все едно, че идвах от там, където водата символизира радостта. Бях облечен в бяло със зелени райета. Започнах с малки звънтящи хлопки в ръцете — като планински поток. После „реката“ забърза, стана пълноводна и започна да се извива, като при водопадите подскачаше и се преобръщаше стремително. Когато излезе в равнините, „тя“ продължи да се разлива и да тече бавно на всеки завой. А накрая потъна, разтворила обятия за прегръдката на морето.

Е, танцът беше, както го харесваше той. Но изглежда и цялата армия го беше харесала. Бях удивен от силните викове и ръкопляскания, след като видях колко добри бяха другите.

Индиецът, който танцува последен, беше наистина сериозен съперник. Той изигра танц на Кришна под звуците на флейта. А и момчето от Суза наистина беше изтънчено. Честно казано, никога не съм бил сигурен в това състезание. Но и да не съм бил по-добър от останалите състезатели, предполагам, че не съм бил и по-лош. И, както винаги, Александър не се намеси в работата на съдиите.

Но този път армията го направи.

Това беше заради него, разбира се. Не мисля, че македонците не ме харесваха. Аз не се перчех, и нито плетях интриги, нито продавах влиянието си. Вече бях с него от доста дълго време. Предполагам, че ги развълнува колко трайна бе останала любовта му и как тя устоя на времето и на трудностите. Той беше страдал. А те искаха да го видят щастлив. Бяха гледали лицето му, докато танцувах. И ми дадоха наградата от обич към него.

Короната беше от златни маслинови клонки с тънки златни ленти. Той я сложи на главата ми и изглади лентите, за да паднат върху косата ми. После каза нежно:

— Красив си. Не си отивай. Остани тук до мен. Седнах до стола му на ръба на подиума.

Усмихнахме се един на друг. Армията запляска с ръце и затропа с крака. И тогава някой извика с гръмовен глас:

— Давай! Целуни го!

Погледнах объркано надолу. Това отиваше твърде далеч и не бях сигурен как ще го приеме Александър. Но вече всички в театъра викаха и настояваха. Усетих, че докосна рамото ми. Те също бяха с него от много време, и той можеше да различи обичта от наглостта. Александър ме вдигна в прегръдките си и ме целуна силно два пъти. Ако трябва да съдя от ръкоплясканията, те харесаха това повече от танца.

Освен всичко, трябва да ви кажа, че персийските жени не посещават обществени представления, както гръцките. (Изключително неприличен обичай).

Вечерта той ми каза:

— Ти спечели обратно цялата си красота, която пустинята ти беше откраднала, и дори повече.

Е, помислих си, това едва ли е толкова трудно, когато си на двадесет и три и никога не си имал рана.

Усетих, че се радва задето най-сетне може да почувства, че в края на деня в него е останала още малко сила за изразходване.

Направих го щастлив, без да изисквам много от него и без да го преуморявам. Как — това е моя тайна. Той не разбра разликата. Беше доволен, а това беше всичко, което имаше значение тогава. Заспа веднага след това.

Когато станах от леглото, одеялото падна, но той не се размърда. Вдигнах лампата и се загледах в него. Лежеше обърнат настрани. Гърбът му беше гладък като на момче — всичките му рани бяха отпред. Нямаше оръжие, направено да реже, да пробива или да се хвърля, което да не беше оставило белезите си върху него. Тялото му беше съвсем бяло в сравнение с почернелите от слънцето крайници. Колко отдавна беше, когато той тичаше гол заедно с приятелите си, което тогава така ме беше стъписало. Отстрани, по ребрата му си личеше издълженият възлест белег. Дори сега, когато беше дълбоко заспал, челото му не бе гладко. Клепките му бяха сбръчкани. Момче, което си почива, казах си. Момче с лице на възрастен човек. Косата му светеше по-бледо от преди, когато я осветявах с лампата. Откакто тръгнахме през Гедрозия, нишките сребро се бяха превърнали в ивици. Той беше на тридесет и една години.

Посегнах да издърпам одеялото. Но трябваше да се дръпна назад, за да не би сълзите ми да паднат и да го събудят.