Мери Рено
Персийското момче (12)

13

Новината веднага се разпространи. Александър прие това спокойно. Когато трябваше, той можеше да пази тайна, но никога не е бил потаен. Той не скриваше, че присъствието ми му доставя удоволствие, но не даде никакъв повод за подигравки. Беше горд от поведението си, макар че за него всичко беше ново. Сега аз му прислужвах в банята. Той свикна да отпраща останалите. Един или два пъти, докато стоях на вечеря до стола на Царя, улавях, че Хефестион ми хвърля погледи. Но той не показваше с нищо друго мнението си и продължаваше да влиза и излиза толкова свободно, колкото и преди. Нямаше начин да разбера какво казва, когато излизах от стаята — стените на двореца в Задракарта са дебели четири стъпки.

Александър никога не ми проговори за него. Не си правех илюзии по този въпрос. Хефестион не беше забравен. Той просто беше недосегаем.

Замислих се за стария кон на Царя, заради който той бе готов да разруши цяла провинция, независимо че този кон никога вече нямаше да го носи в битка. Това е същото, рекох си. Той никога не се отвръща от обичта — това не му е присъщо. Хефестион не се беше наредил толкова зле. Ако красивото момче, което си прегърнал в купата сено, на осемнадесет години стане командир на конницата и все още е твое момче, нямаш какво толкова да се оплакваш. Ако то продължи напред и стане Фараон или Велик Цар, със съкровищата на Вавилон, Суза и Персеполис, положени в краката му, ако е обожаван от най-смелите войници в света, няма ли да е чудесно, ако разбереш, че той вече не е момче и иска да има свое момче? Колко ли време е минало, се чудех, откакто те двамата са се почувствали много повече от обикновени любовници? Откакто може би Александър за последен път е яздил Буцефал в сражение? И все пак…

Но с идването на нощта грижите ме напускаха. Сега Александър знаеше какво иска, а аз знаех по-добре от него как да го получи. Понякога, когато танцуваш, просто надминаваш себе си и не можеш да сбъркаш. Това беше същото.

Една нощ, когато през широкия прозорец лунната светлина проблесна и докосна нещо златно в спалнята, си спомних моята стара стая в двореца в Суза и зова на моите мечти: „Красив ли съм? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не мога да живея без любов.“ Винаги съм вярвал, че този зов е магически.

Съмнявам се, че някога през живота си Александър е лежал с някого, към когото да не е чувствал привързаност или обич. Той винаги имаше нужда от любов, така както палмовото дърво има нужда от вода — любовта на армията, на градовете, на победените врагове — нищо не му беше достатъчно. Но както всеки ще ви каже, това го правеше незащитен от фалшиви приятели. И въпреки всичко, нито един човек не е обожествяван след смъртта си, когато престане да бъде опасен, ако не са го обичали приживе. Александър не можеше да живее без обичта на другите и никога не прощаваше на тези, които са го измамили. Защото той самият никога не злоупотребяваше с обичта, ако му я даваха с цялото си сърце, нито пък презираше този, който му я дава. Той я приемаше с благодарност и се чувстваше обвързан от нея. Трябваше да го разбера.

Доставяше му неизмеримо удоволствие да мисли, че ми е дал това, което Дарий не можа. Затова никога не му казах, че Дарий не си е и помислял за подобно нещо. Александър винаги искаше да превъзхожда съперниците си.

Все още обаче когато желанието биваше удовлетворено, той потъваше в бремето на мислите си и аз не смеех да наруша усамотението му. Въпреки това, аз исках да му се отблагодаря за неговия лечебен дар. Прокарвах пръст от веждите му надолу до гърлото и той се усмихваше, за да ми покаже, че не е нито сърдит, нито неблагодарен.

Една нощ, като си спомних книгата, която ми беше показал и на която отдаваше голямо значение, аз му прошепнах нежно в ухото:

— Знаеш ли, господарю мой, че Великият Кир някога е обичал едно момче от Мидия?

Като чу името, лицето му просветна и той отвори очи:

— Наистина ли? И как са се срещнали?

— Кир спечелил голяма битка срещу мидийците. А вечерта отишъл на бойното поле да види убитите и забелязал момчето, което било тежко ранено и лежало до мъртвия си баща. Като видяло Царя, то казало: „Направи с мен каквото искаш, но моля те, не обезобразявай тялото на баща ми — той остана верен на дълга си.“

Кир отговорил: „Аз не правя такива неща. Баща ти ще бъде погребан с почести.“ И въпреки че момчето лежало в собствената си кръв, Царят го обикнал. Тогава то вдигнало поглед към Кир, когото преди това било виждало само отдалеч, и си казало: „Това е моят Цар.“ Кир наредил да го пренесат от бойното поле и да се погрижат за него. А по-късно го дарил с любовта си. И момчето му останало вярно до гроб, а между Мидия и Персия настанал мир.

Бях приковал цялото внимание на Александър. От предишната му меланхолия нямаше и следа.

— Никога не съм знаел това — каза замислено той. — Коя е била тази битка? И как се е казвало момчето?

Назовах някакво име — любовта даваше крила на въображението ми.

— Разбира се, — добавих аз, — в нашата част на света хората са пълни с такива стари истории. Не зная дали всички те са истински.

Бях измислил всяка една дума от тази история и щях да го направя още по-добре, ако знаех повече гръцки. Доколкото знам, през целия си живот Кир никога не е обичал момче.

Но магическите ми думи бяха заработили.

Спомних си още няколко приказки — истински или измислени, които се разказваха в провинция Аншан.^[1]

Малко по-късно той каза, че дори и момчето на Кир не е било по-хубаво от момчето на Александър. И заспа с усмивка.

Още на следващия ден Александър отново извади книгата и започна да ми я чете. Успях да го задържа при себе си цял час. Той ми обясни, че харесал книгата още като момче и че тя му разкрила душата и характера на един истински владетел.

Може да е било и така. Но ако книгата е била написана, с цел да покаже Кир такъв, какъвто е бил, то самият Кир сигурно би се изненадал, ако можеше да я прочете. Авторът й не е бил учен персиец, който се е ровил в архивите и е разговарял с ветерани от неговото племе, а някакъв наемен гръцки войник, който по времето на Артаксеркс, се е сражавал на страната на Кир Млади^[2] срещу Царя. След като успял да преведе хората си невредими обратно в Гърция, и след всичко, което преживели, няма нищо чудно, че гърците повярвали във всички истории, описани там.

Естествено, Александър ми прочете само любимите си откъси. След такава нощ не зная как бих държал очите си отворени, ако вместо с Александър бях с някой друг. И двамата бяхме недоспали. Можех да гледам лицето му непрекъснато и той така и не разбираше кога преставах да го слушам. Но винаги усещах когато стигнеше до нещо, което особено обичаше.

— Не всичко тук е истина — каза той. — Разбрах това, след като дойдох в Персия. Вашите войници не се обучават в казарми, нали?

— Не, господарю. Бащите ни ни учат да воюваме.

— И момчетата ли?

— Да, те се сражават наравно с целия род на бащите си.

— Така и предполагах. Ксенофонт прекалено много харесва държавата на спартанците. А истина ли е, че Кир е обичал да споделя най-добрите ястия заедно с приятелите си?

— О, да, господарю. Оттогава насам това се е превърнало в знак за уважение.

Значи, ето къде Александър беше открил този обичай! Този човек Ксенофонт трябва да е бил в Персия достатъчно дълго, за да го разбере. Толкова бях развълнува н, че едва не се просълзих.

Александър ми прочете и един откъс, описващ как благородниците избрали за Кир най-прекрасната от благородните дами от пленниците. Тя плачела за мъртвия си съпруг, но когато Кир разбрал, че мъжът й е жив, не пожелал дори да види лицето й. Настанил я на почетно място в собственото си домакинство и пратил известие на съпруга й. А когато той дошъл да се предаде и да се за кълне във вярност, Царят я извел и лично им съединил ръцете. Докато Александър четеше, изведнъж осъзнах, че това е същото, което беше решил да направи за Дарий и Царицата. Ето защо той беше оплакал смъртта й. Видях как си беше представял всичко, точно като в книгата, и се замислих за каруцата, покрита с кожи, и за възглавниците с капещата от тях кръв.

Той вече не водеше със себе си харема. Още преди да пристигна, Александър беше настанил Царицата-майка заедно с принцесите в Суза.

Един цар, се казваше някъде в книгата, трябва не просто да доказва, че е по-добър от тези, които управлява; той трябва да ги омагьосва с обаянието си.

Обърнах се към него:

— Нека кажа това на персийски — и двамата се усмихнахме един на друг.

— Трябва да се научиш да четеш гръцки — каза ми Александър. — Това, че не можеш да четеш, е голяма загуба за теб. Ще ти намеря добър учител. Но не Калистен — той се мисли за твърде велик.

Няколко дни четяхме заедно книгата за Кир и той често ме питаше дали това или онова е вярно. Александър толкова я обичаше, че никога не посмях да му кажа, че този гръцки разказвач, родом от Атина, където не са имали царе, си е изградил образа на мечтания цар и му е дал името Кир. Но ако в книгата имаше грешки свързани с персийските обичаи, винаги му казвах, за да не се постави в неудобно положение пред сънародниците ми. А когато четеше на глас някое правило или предписание, което беше оформило характера и начина му на мислене, винаги казвах, че то се разказва като легенда в Аншан и се приписва на устата на Кир. Нищо не може да се сравни с това да доставяш радост на човека, когото обичаш.

— Като момче са ме учили погрешно — каза веднъж Александър. — Не искам да те оскърбявам с това, което ме караха да мисля за персийците. Предполагам, че старецът, който ме обучаваше, продължава да говори същите неща в школата си в Атина. Тази книга за Кир ми отвори очите, когато бях на петнадесет години. Истината е, че всички хора са божии чада. Бог прави най-добрите от тях повече свои, отколкото останалите, и те могат да бъдат открити навсякъде, не само в една страна. — Той ме докосна с ръка.

— Истина ли е казано — продължи Александър, — че Кир се е съюзил с мидийците, за да победи асирийците. Херодот твърди, че е водил война срещу мидийците.

— Истина е, господарю мой. Всеки персиец ще го потвърди.

Александър продължи да чете:

„Той властвал над тези народи, макар и те да не говорели същия език като него, нито пък имало народ, който да говори езика на друг народ. И въпреки това, той успял да вдъхне такова страхопочитание към себе си, че никой не смеел да му се противопостави. И той можел да възбуди у тях толкова силно желание да му се понравят и угодят, че те всички пожелали да бъдат водени от Неговата воля.“

— И това е истина — казах аз. — И ще си остане такава.

— Странно, той не е направил мидийците васали на персийците и въпреки това ги е управлявал като техен цар.

— Да, господарю. — Бях дочул, че някои от главните мидийски аристократи се вдигнали на въстание срещу Астиаг заради неговата жестокост. По всяка вероятност те са сключили договор с Кир и са воювали заедно. Впоследстие той е спазил този договор, защото е бил човек на честта.

— Вярно е — продължих, — Кир направи от всички нас едно царство.

— Така е трябвало и да бъде. Кир не е създал държава от победени и победители, а една велика империя. Той е избирал хората според това какъв е всеки един от тях, а не според хорските приказки, клюки или според глупавите суеверия… Хм, мисля, че не му е било трудно да убеждава победените. Но да убедиш победителите — това вече е нещо.

Зяпнах от изумление.

Защо, мислех си, Александър иска да следва Кир дори и в това. Едва ли за да го надмине, тъй като Кир е бил обвързан с договор, а Александър е свободен… А и аз бях първият персиец, на когото той казваше това.

Доста време беше минало, откакто за последен път си бях спомнял баща си ясно. Но сега отново ми се яви лицето му, благославящо моите бъдещи синове. Може би в края на краищата думите му не са били празни приказки.

— Ей, — каза Александър, — кажи ми за какво мислеше, какво ти мина през главата?

— Че плодовете на мечтите надживяват плодовете на семето.

— Ти си прозорлив. И аз често съм си мислил това.

Но аз не му казах: „Не, аз съм евнух, който се старае, доколкото може, да извлече полза от това“, а му разказах всичко за Новогодишните празненства, които Кир беше започнал като празник на Приятелството. Разказах му и как повел племената да завладеят Вавилон, а мидийците и персийците си съперничели кой ще покаже повече храброст пред него. Понякога, от нетърпение и пламенност, аз се запъвах в своя гръцки, търсейки думата, но той казваше:

— Няма нищо. Разбирам какво искаш да кажеш.

През деня около него винаги имаше хора и врява. Но през нощта сякаш идвах при него като момчето на Кир, а не като момчето на Дарий. Той се унасяше усмихнат и забравяше за неприятностите и грижите. И тогава си казвах: „Ето едно нещо, което аз направих за него, а Хефестион не успя“.

Своенравно е сърцето. Дарий нито ми беше предлагал любов, нито беше искал. Но аз чувствах, че трябва да му бъда благодарен за всичко, което ми беше дал — за коня, за огледалото, за гривната. А сега, при тези богатства, аз измъчвах душата си, защото преди мен е имало друг. Аз исках да го имам целия.

По всякакъв друг начин, освен с думи, Александър ми показваше, че с мен изпитва много повече удоволствие, отколкото с който и да било друг преди мен. Той беше твърде великодушен, за да омаловажава това. Но думите никога не бяха изречени и аз добре знаех защо. Това би опетнило верността.

„Никога не бъди досаден“ ми беше казал Оромедон преди много време. „Никога, никога, никога. Това е най-бързият път към мръсните улици навън. Никога.“ И той, който винаги беше нежен като коприна, внезапно ми беше издърпал косата така, че да ме накара да изскимтя. „Направих това заради теб“, беше казал, „за да те накарам да го запомниш“.

Никой не може да притежава боговете. Но има хора, които боговете избират, за да ги направят по-богоподобни от останалите. Запомних това.

Имаше моменти, когато бях готов да го сграбча с двете си ръце и да извикам с всичка сила: „Обичай ме повече от всичко! Кажи ми, че обичаш най-много мен! Кажи, че ме обичаш повече от всичко друго на света!“

Но аз помнех.

Изправен до стената на залата за аудиенции и Задракарта, аз го наблюдавах как приема македонците Той ги посрещаше без всякакви формалности и се разхождаше сред тях като равен.

„Ти си музикант“, ми беше казал Оромедон „Всичко, от което се нуждаеш, е да познаваш инструмента си“. Но Оромедон имаше предвид по-прости инструменти. А тази арфа имаше много струни и някои не бяха предназначени аз да свиря на тях.

И все пак ние бяхме в съзвучие.

Такива неща ми се въртяха в главата, когато влезе един вестоносец с връзка писма от Македония. Царят ги взе и седна да ги чете на най-близкия диван, както правят обикновените хора. Той продължаваше да върши тези неща. Копнеех да мога да му кажа, че те му нанасят вреда.

Докато преглеждаше писмата, Хефестион пресече залата и седна до него. Останах с отворена уста — това надминаваше всички останали дързости. Но Александър просто му даде да държи някои от свитъците.

Двамата не бяха много далеч от мен. В момента, в който вземаше най-дебелото от писмата, чух Царя да казва:

— От майка ми — и въздъхна дълбоко.

— Прочети го и свършвай с тази неприятна работа — каза Хефестион.

Макар и да го мразех, можех да разбера защо Майката на Дарий се беше объркала, и беше отдала царските почести на него. Според нашите персийски канони той й се беше сторил по-красив и по-представителен: висок, с черти, близки до съвършенството. Когато лицето му беше спокойно, то изглеждаше сериозно, дори печално. Косата му беше с цвят на блестящ бронз, макар и доста по-груба от моята.

Междувременно Александър беше отворил писмото на Царица Олимпиада. А Хефестион, облегнал се свободно върху рамото му, го четеше заедно с него.

Обзе ме горчивина, защото осъзнах, че това беше смутило дори и македонците. Мърморенето им достигна до мен.

— Този за какъв се мисли?

— Е, хайде, всички знаем. Но не е необходимо да го показва толкова явно.

Един от старите войници, които се отличаваха с брадите си и с невъзпитаното си държание, се обади на висок глас:

— Щом Хефестион може да го чете, защо и ние да не можем да го чуем?

Александър вдигна глава. Той обаче не повика охраната, за да арестуват нахалника. Дори не го смъмри. Просто извади пръстена си с печата, обърна се усмихнат към Хефестион и постави върху устните му царския печат. После и двамата се върнаха към писмото.

Винаги можех да се движа безшумно и лесно, дори и когато бях заслепен от сълзи. Никой не забеляза как се измъкнах. Втурнах се към конюшните и се отправих в галоп извън града, към блатата до морето, подплашвайки цели облаци от черни като мислите ми птици. На връщане към двореца мрачните ми мисли се наредиха като врани, накацали върху бесило. Няма да мога да живея, рекох си, докато този човек ходи по земята. Той трябва да умре.

Размишлявах върху това, докато водех коня си през пясъчните дюни. Още като момчета те се бяха обрекли един на друг и докато този човек беше верен, Александър би се чувствал обвързан. Той ще го предпочита пред всичко друго на света, казах си, макар че в сърцето си обича най-много мен. Направо се пържех жив в огън. Не! Само едно нещо ще свърши работа срещу Хефестион. Ще го убия!

Реших да отида на следващата сутрин на пазара на просяците и да си купя стари дрехи. Щях да се преоблека някъде навън и да скрия истинските си дрехи в пясъка. После щях да увия главата си с парче плат, за да скрия безбрадото си лице, и да потъна в малките улички под крепостната стена. А там да намеря някой билкар, който няма да задава въпроси. Реших, че не след дълго ще успея да се добера до виното или храната му.

Така стигнах до конюшните, повиках един коняр да се погрижи за коня ми и се върнах обратно в залата, за да наблюдавам Хефестиони да си мисля: „Скоро ти ще умреш.“

Стоях тихо, прилепен до стената, и отново премислях плана си. Ще купя отрова — дотук добре. В стъкленица ли да бъде или в торбичка? Но къде ще я пазя? В дрехите си? На врата? И колко дълго ще се наложи да я крия?

Постепенно ентусиазмът ми се поохлади и започнах да мисля за хилядите случайности, които можеха да ме разкрият. Предъвквах едно по едно тези дребни нещица, и тогава изведнъж в главата ми като светкавица проблесна най-важното. Ако открият отрова у мен, кой ли не би се усъмнил, че тя е предназначена за Царя? Та аз бях доведен при него от човек, който вече беше убил един цар.

И тогава те щяха да измъкнат Набарзан от дома му и да го разпънат редом с мен. Дълго щяха да ме помнят — персийското момче, курвата на Дарий, което направило на глупак великия Александър. Така той щеше да ме запомни — със сигурност. Не, по-скоро аз самият бих глътнал отровата, макар и само мисълта за това да изгаряше вътрешностите ми като бушуващ пожар.

Аудиенцията на македонците беше завършила. Сега залата беше пълна с персийци. Тяхното присъствие ми напомни чий син съм аз. Какво си бях наумил? Да убия един честен и предан човек само защото беше застанал на пътя ми? По същия начин и братята на Цар Арсес му бяха предани и пречеха на друг един Багоас. А също и баща ми.

Следващия път, когато видях Хефестион близо до Царя, си казах: „Е, ако искам, мога да те убия, но имаш късмет, че няма да се унижа чак дотам.“

Бях достатъчно млад, за да може тази мисъл да ме накара да се почувствам по-добре. И твърде изпълнен със собствените си грижи, за да се замисля за неговите.

Това, което беше имал той, никога вече нямаше да принадлежи на някой друг. Неговите претенции бяха удовлетворени. Как можеше да иска още? Възможно е и да е поискал от своя възлюбен да не става любовник на тъмноокото персийско момче, което успя да му даде онова, от което никой никога не е мислил, че Александър може да има нужда. Може би желанието от времето на младостта им бе изчезнало (ако е така, можех да се досетя кой първи е изстинал), но тяхната обич оставаше открита като женитба. Докато е лежал сам в леглото си през дългите нощи в Задракарта, Хефестион едва ли е спял спокойно. Като че ли в нахалната му постъпка с писмото видях един призив, една молба за доказателство за обичта на Александър. Той я беше разбрал и даде това доказателство пред очите на всички.

През нощта, люшкайки се между мъката и чувството за вина, изгубих усещането си за мярка — бях напрегнат и глупав и опитах нещо, което бях научил в Суза, нещо, което той не можеше и да предположи, че знам. Усетих глупавата си грешка. Уплаших се, че ще се възмути, тъй като не разчитах на неговата наивност в тези неща.

— Само не ми казвай, че си правил това с Дарий! — възкликна той и се разсмя толкова силно, че едва не падна от леглото.

Толкова се обърках, че скрих лицето си и не смеех да го погледна в очите.

— Какво има? — попита той.

— Аз те обидих. — отговорих — Ще си отида.

Но той ме дръпна обратно.

— Недей да се цупиш! Какво толкова е станало? — Гласът му внезапно се промени и той добави: — Да не би Дарий още да ти липсва?

Той ревнуваше. Да, дори и той! Хвърлих се върху него с такова настървение, че заприлича повече на война, отколкото на любов. Наложи се да ме успокоява известно време, преди да можем да започнем отново. Но дори и тогава продължих да бъда напрегнат и накрая почувствах болка, почти като тази в началото. Макар и да не му казах нищо, той като че усети някаква разлика. Останах да лежа безмълвен, без да правя нищо, за да разсея натъжаването му. Той не издържа и се обади пръв:

— Хайде, кажи ми.

— Обичам те твърде много, това е всичко — отговорих.

Александър ме придърпа до себе си и започна да роши нежно косата ми с пръстите си.

— Никога не казвай „твърде много“ — каза той. — Твърде много не е достатъчно. — Докато заспиваше, той не ме освободи от прегръдката си, както понякога правеше. Позволи ми да лежа до него през цялата нощ.

На сутринта ме попита:

— Какво става с твоите танци?

Казах му, че се упражнявам всеки ден.

— Добре. Днес ще обявим състезанията за игрите на победата. Ще има и състезание за танцьори.

Направих в стаята едно премятане и след това задно салто.

Той се разсмя, а после каза сериозно:

— Искам да знаеш нещо — никога не заповядвам на съдиите. Това прави лошо впечатление. На игрите в Тир бях готов да дам всичко, за да видя Тетал увенчан с лавровия венец. Според мен нито един трагически актьор не може да се мери с него. Освен това той беше мой пратеник и ми служеше вярно. Но съдиите избраха Атенодор и аз трябваше да се примиря с това. Така че мога само да ти кажа: победи за мен.

— Дори и това да ме убие? — казах аз, стоейки на ръце.

— О, мълчи! — и направи гръцкия знак срещу лош късмет.

По-късно той ми даде шепа златни монети, за да си купя костюми, и ми изпрати най-добрия флейтист в Задракарта. Дори и да беше усетил моите грижи, които не можеше да излекува, той знаеше как да ме накара да ги забравя.

Старите танци ми бяха омръзнали. Специално за него измислих един нов. Започваше в бърз ритъм, в кавказки стил; след това се забавяше и преминаваше в плетеница от чупки и извивки, които показваха силата и равновесието на танцьора. Последната част щеше да бъде много раздвижена и разпалваща, но без прекалено много гимнастика, тъй като аз бях танцьор, а не акробат. Исках всичко да бъде с мярка и на място. Поръчах да ми ушият една гръцка туника, цялата в алени панделки, вързани само на врата и на кръста. Страните ми бяха голи. Дадох да ми направят и гривни за глезена — кръгли звънтящи халки от ковано злато. А за първата част щях да използвам и дървени хлопки.

Упражнявах се така, сякаш от това зависеше животът ми. Първия ден, когато току-що бях свършил и отпратил флейтиста, в залата влезе Александър и ме свари да се бърша с кърпата — още не можех да си поема дъх. Той ме хвана за раменете.

— От днес до началото на игрите ще спиш тук — по едно нещо наведнъж.

И без да ме пита повече, заповяда да ми донесат легло в залата. Знаех, че е прав, но ми стана много мъчно, че може да мине без мен — все още знаех по-малко и от последния от неговите войници без какво Александър можеше да мине. Въобразявах си, че няма да мога да понеса дори и една нощ далеч от него, но тъй като репетирах здравата, заспивах веднага като труп и се събуждах едва на сутринта.

В деня на игрите отидох рано в стаята му, където един от оръженосците го обличаше. Щом ме видя, той каза:

— О, Багоас ще се погрижи за това. Можеш да излезеш. — Някои от телохранителите му се бяха понаучили и влезли в крак със задълженията си и Царят бе започнал да се отнася към тях по-топло. Но точно този беше от несръчните и опаките. Когато той излезе нацупен навън, Царят каза:

— Ей, за толкова време не се научи една мантия да държи и да я оправя като хората!

Наглсих брошките и се засмях:

— Следващия път ме викай.

Той ме хвана за ръцете и ме целуна.

— Ще се видим, когато излезеш да танцуваш.

Сутринта се състояха атлетическите състезания — бягане, скачане, хвърляне на диск и копие, бокс и борба. Тогава за пръв път видях истински гръцки игри и, признавам си, те наистина предизвикаха у мен интерес, макар че оттогава насам винаги ме отегчават. Състезанието по танци се състоя след пладне.

За танцьорите и за музикантите армията си дърводелци беше издигнала цял театър — със сцена и опънато от край до край боядисано платно, което гледаше към плавно спускащ се склон отпред, с пейки за по важните хора и подиум за стола на Царя. Върху платнището бяха нарисувани колони и завеси, които изглеждаха като истински. При нас, в Персия, не съществува такова изкуство. Никога преди не бях виждал такова място, но когато се качих върху него, с изненада разбрах, че подът е много добър.

Постепенно скатът се изпълни с хора, а командирите заеха местата си на пейките. Присъединих се към останалите танцьори на тревата близо до сцената. Хвърляхме си косо по някой поглед — бяхме трима гърци, двама македонци и още един персиец. Александър дойде в театъра под звуците на тръбите. Другите танцьори ме гледаха с омраза, защото много добре знаеха кой съм.

Но мисля, че накрая дори и те не биха могли да оспорят победата ми. Знаех, че трябва да победя — заради него и заради себе си. Истина е, че той никога не се месеше в работата на съдиите; но е вярно също така, че и съдиите са хора. Онези в Тир може и да са знаели високото мнение на Александър за Тетал, но сега беше различно — аз му бях любовник. Нямаше начин да не се замислят за това. Но аз не го исках.

В Суза танцувах, за да спечеля благосклонност, от страх да не бъда изгонен, от суета и от тщеславие. Сега танцувах в името на нашата любов.

Редът бе определен чрез хвърляне на жребий — аз бях четвърти. И още не бях стигнал до средата на първия си бърз танц с дървените хлопки, когато започнаха ръкоплясканията. Това беше ново за мен. Най-голямата ми публика до този момент бяха шепата гости на Дарий, които ме хвалеха от вежливост и от страх. Но тези викове и пляскания бяха нещо различно. Сякаш ми поникнаха крила. Когато стигнах до салтото си в края, вече не чувах музиката.

Съдиите направиха избора си, без да се двоумят. Повикаха ме да получа венеца си.

Следван от глъчката, се качих на подиума и коленичих на ръба. Някой подадена Александър блестящия венец. Вдигнах глава и видях усмивката му.

Той положи венеца върху главата ми, а докосването му бе като ласка. Ако щастието можеше да изпълва като храната или виното, то аз щях вече да съм се пръснал. Хефестион никога не е правил нищо подобно за него, си рекох.

Следващото състезание беше за музиканти. Ако Мъдрият Бог беше изпратил долу ангелите си да свирят, аз нямаше да мога да разбера разликата.

Не си спомням нищо друго до пиршеството същата вечер, когато стоях до стола му. То беше огромно, доста добре направено за македонските обичаи, и се състоя във величествената зала на двореца, осветена ярко от многобройните лампи. Гостите бяха прекалено много, за да могат да използват гръцките кушетки. Александър беше поканил повече персийски аристократи от всякога. През цялата вечер бях зает с подаръците и с предаването на съобщения. Всеки имаше какво да каже за моя танц. А аз си казвах: „Той удостоява с уважение хората от моя народ заради това, което намира в тях, но и малко, заради мен самия.“ И си мислех с опиянение за предстоящата нощ.

Качих се в стаята преди него. Видях, че вместо халата за баня и кърпите са оставени кат чисти дрехи. Ако цяла вечер не се бях чувствал като замаян, можех да предвидя това. Добре, че го осъзнах навреме, за да не стана смешен.

Той също се качи, прегърна ме (телохранителят се беше оттеглил, когато ме видя, че идвам и каза:

— Днес всички в Задракарта ми завиждаха, но не защото съм Цар.

Съблякох мантията и му помогнах да се преоблече.

— Не ме чакай, скъпи мой. Ще бъда долу със стари приятели и ще пием чак до зори. Отивай да си лягаш и добре се завий, че да не се схванеш утре.

Типично македонска нощ, си мислех, докато прибирах пурпурната му роба. Е, добре, той ме предупреди. Но това няма значение — колкото и да е пиян, аз ще му помогна да си легне, а не някой недодялан телохранител. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Взех едно свободно одеало от скрина и се увих в ъгъла. Дори твърдият под не успя да ме задържи буден задълго.

Дочух гласа му. Навън вече се чуваше чуруликане на птици, но още не беше се зазорило.

— Мога да ходя и сам. Господи, необходими бяха четирима души, за да преместят Филотас.

— Едва ли ще успеят да го занесат — каза Хефестион. — А ти ще се оправиш ли сам?

— Да, но влез. — Пауза. — Влизай, де! Тук няма никой.

Вцепених се. Беше прав, когато каза, че трябва добре да се завия. Покрих се през глава с одеалото, за да не би лицето ми да отрази светлината.

Хефестион беше хванал ръката на Александър през рамо, но не беше ясно кой кого мъкне. Положи го да седне, събу сандалите му и махна пояса. След това му свали хитона през главата и му помогна да легне. Накрая придърпа масата, остави там каната с вода и чашата, потърси гърнето и го постави да му е под ръка. Потопи една кърпа в каната и избърса лицето на Александър. Макар че не се държеше здраво на краката си, той свърши всичко това доста сръчно.

Александър въздъхна и каза:

— Така е добре.

— Най-добре е хубаво да се наспиш.

— Като поспя, ще ми олекне. Ах, така е добре… Ти винаги мислиш за всичко.

— Трябваше… Досега. — Хефестион се наведе, целуна Александър по челото и се усмихна — Лека нощ, моя любов. — И излезе, като затвори леко вратата.

Александър се обърна на една страна. Изчаках за да съм сигурен, че е заспал дълбоко. След това предпазливо прибрах одеалото. Промъкнах се крадешком до моето студено легло със зазоряването и крясъците на чайките.