Александър Белтов
Матрикант (48)

47.

Тъмнината бе по-гъста, отколкото ми се искаше, и силуетът на малката сграда изведнъж изчезна. Дали някой не бе загасил осветлението?

Приглушен животински вой издаде присъствието на звяр, спотаил се нейде наоколо. Дали беше куче, или вълк — трудно можех да определя. Заслушах се и стиснах хладния метал, като заобръщах глава, доколкото можех, стараейки се да отгатна посоката. Воят се повтори вече доста по-близо, но този път бързо се накъса и почти заглъхна. Мисля, че се ориентирах и вдигнах приклада на пушката, но не достатъчно, заради ограниченото пространство в автомобила. Приготвих се да отворя вратата, за да мога да насоча оръжието.

Следващите събития връхлетяха като буря в житно поле, разпиляваща стръкове навред.

Внезапно нещо просветна и бързо изгасна, но достатъчно близо, за да видя едър силует. Миг след това страничното стъкло се пръсна оглушително и рояк малки стъкла се сринаха в скута ми. Не ги видях, но прокарвайки ръка през краката си, усетих стърчащите им остри ръбчета. После се чу изстрел и някой извика в тъмното. В колата се удари нещо тежко и я разклати. Сграбчих дръжката на вратата, за да я отворя, но не успях. Бях в капан и се ядосах на себе си. Подложих рамо, напрегнах сили и се отблъснах с крака. Най-после успях да отворя вратата достатъчно, за да се измъкна, натъртвайки рамената си в твърдия метал на рамката.

Няколкото минути, откакто се разделихме с Таня, се бяха превърнали в часове. Потреперих. Стори ми се, че температурата на въздуха бе паднала с няколко градуса и е необичайно студено за сезона. Стъпих върху нещо голямо и меко, изгубих равновесие и приклекнах, за да не падна. Ръцете ми напипаха груба връхна дреха и тъй като вратата на автомобила беше все още открехната, на приглушената светлина от плафона успях да разпозная тялото на шофьора. Разтърсих го здраво: „Ставай!“ — дръпнах главата му към мен, но след като я пуснах, тя клюмна свободно. Той не издаде никакъв признак на живот.

„Мамка му!“

Зашарих с ръце по тялото и напипах джоба на панталоните му. Бръкнах с ръка, стиснах юмрук и го извадих навън заедно със съдържанието му. Усещах хладния метал, но в сумрака не го виждах. Изправих се и доближих ръката към очите си, доколкото можах — държах ключа и дузина монети. Пъхнах го в джоба на панталоните си, а парите захвърлих настрани. Ръката ми лепнеше с нещо и я обърсах в крачолите си. Изправих се и се надвесих обратно в колата. Плафонът все още светеше, така че бързо намерих пушката, паднала на предната седалка. Издърпах я навън и тогава видях тъмните следи от лепкавото нещо по ръката ми. „Кръв“ — бе първото, за което се сетих, но дали бе така — не можех да зная в този момент. Обърнах се с оръжието към тъмнината. Не виждах нищо, само чувах тихо цвърчене, вероятно на полски щурец. Слава Богу, защото в този момент някой отново пусна осветлението. Нямах много време за размисъл. Препъвайки се по чакълестия път, хукнах към параклиса. Сега вече видях и христовия символ на покрива. Огромен черен кръст.

Встрани от мен светна тесен жълт лъч и аз спрях, като инстинктивно обърнах глава в тази посока. Лъчът от фенерчето бързо намери лицето ми, а аз присвих очи, защото бях заслепен и не виждах. Вдигнах пушката, насочих я натам и без да мисля, бързо натиснах спусъка. Силният откат на изстрела разтресе ръцете ми, а дървеният приклад удари болезнено рамото. Отсреща снопчето светлина се пречупи, освети почти вертикално земята и после падна долу, като продължи да свети в друга посока. Отново насочих пушката и натиснах спусъка. Чух изчаткването на ударния механизъм, но не последва изстрел. „Празна е!“ — проклех късмета си и запокитих с две ръце пушката по посоката на светлинката. Чух как издрънча при удара в земята и този шум се провлачи за миг, но светлинката така и не угасна.

Обърнах се към малката сграда. Сега ми се стори съвсем близо и се затичах с всички сили натам. Не срещнах препятствия в тъмното, така че скоро стигнах до сградата.

Почти изкъртих вратата от пантите в устрема си да я отворя по-бързо и тя се удари в стената, като се върна обратно към мен. Успях инстинктивно да вдигна ръце и предпазих лицето си. Избутах я отново, но сега ми трябваха няколко секунди, за да привикна със светлината, така че за миг изгубих ориентация. Скоро обаче се задейства обонянието ми. Миришеше силно на стопен восък и още нещо, но не можех да определя какво. После до ушите ми достигна характерното припукване на горящ пламък.

Направих широка крачка да вляза и се сблъсках с някого, който от напора ми отстъпи назад. Вдигнах ръце в боксьорска позиция, а краката ми се втвърдиха, подобно навита пружина. „Няма да се дам!“

Когато прогледнах отново, виждах море от танцуващи тъмни сенки, а от тях пред мен изплува изопнатото от изненада лице на Таня.

Прегърнах крехкото й тяло и го притиснах силно до себе си. Таня трепереше като мръзнещо коте.

— Страх ме е! — прошепна тя и се сгуши в гърдите ми.

— И мен ме е страх, Таня — промълвих, — много ме е страх.

Не трябва да се срамувам от това чувство — та аз съм човек!