Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Криейтив Комънс — Позоваване — Некомерсиално — Без производни, версия 2.5)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Информация:

Александър Белтов

09.08.2013 г.

© CC BY-NC-ND 2.5 BG

 

Редактор: Виктория Каралийчева

Коректор: Виктория Каралийчева

 

Интернет сайт: matricant.wordpress.com

 

e-mail: [email protected]

История

  1. — Добавяне

27.

Разстоянието, което трябваше да измина, не бе голямо и не ми отне много време, за да я намеря на уговореното място. Червенокосата проститутка, примамваща клиенти на едно от най-красивите места преди време в София — Лъвов мост.

Успоредно на моста, като гърбица бе преметната широка тръба над канала на реката, която бе спукана или пък някой умишлено бе пробил широк отвор и от него шуртеше вода с голям дебит. Не знам става ли за пиене или за нещо друго, но някакви хора бяха подложили метални кофи и след това, като пристъпяха тежко, газейки в локви и превити под тежестта на товара, отнасяха тази вода незнайно къде.

Загледах се в мускулестите тела на застиналите животни — каква гордост, каква сила излъчваха! Спрях за кратко, за да се полюбувам, но нещо смути възторга от гледката. Нещо не бе както трябва. Замислих се и осъзнах причината — лъвовете бяха останали само два. На другия край на моста каменните постаменти бяха пусти. От четири бронзови скулптури, символ на моста, бяха останали само две. „Не за дълго“ — помислих с тъга. — „Металът бе по-скъп от историческата памет на гражданите.“ Някой бе изписал с черни разкривени букви — „Съединението прави силата“, върху най-близкия до мен сив свод на моста. Реката бе затлачена с боклуци и водата се бе вдигнала от тясното си корито. Стари дрехи, пластмасови опаковки, найлонови пликове и автомобилна гума, оплетени в порядъчно количество клони и шума правеха пътя на водата почти непроходим.

На това място преди много години са се изпълнявали екзекуциите на престъпниците. Съществувало е правило — престъпник, който не е от града, се беси пред портата, през която е влязъл. Именно тук е била една от най-важните порти на старата ни столица и тук са обесени някои от участниците в историческото за България Априлско въстание. В последствие лъвовете са поставени от инициативен комитет на признателните граждани, като символ с мемориално значение в памет на обесените революционери. Потръпнах.

Помнех и други години, когато мостът бе един от символите на столицата. Красотата на града, уви, остана в черно-белите картички, публикувани от време на време в някое шарено рекламно списание, и то само заради контраст, а не заради художествена стойност. Предполагам сега малко хора можеха да правят разлика между красиво и грозно, изкуство и халтура.

И така, изучавах с интерес лицето на момичето, кълчещо предизвикателно ханш пред минувачите, като че ли я виждах за пръв път в живота си. Зелен грим около красивите й очи езера, ярко лилаво червило на устните й. Грееше като звезда в посивелия ронлив град.

Около нея — десетки човешки тела, движещи се в постоянния организиран хаос на това място. Скришни и не толкова, дори нагли погледи се стрелкаха към стегнатото й тяло, но малцина можеха да си позволят разхода. Останах доволен от този факт.

Забрах я под мишница, а тя леко се задърпа и аз се принудих да поотпусна хватката си.

— Още ли те е страх от мен?

— Ти пък… И по-страшни неща съм преживяла. Да не мислиш…

Тя пак се задърпа. Няколко минувача ни изгледаха, преди да продължат по пътя си, и това никак не ми хареса.

— Хайде, пак в хотела! — не желаех да ставаме обект на интерес и пуснах ръката й. — Моля те! Всичко ще бъде наред.

— Какво стана? — тръгна, гонейки широката ми крачка. — Ох, по-бавно! Не си чувствам краката. Не знам колко часа висях на кирливия тротоар права.

— Клиенти? — невинно зададох въпрос, надявайки се да не е намерила. Лошо спрямо нея, но не знам защо така желаех.

— Един. Ама нищо не стана — отговори бързо, като че ли с леко извинение. — Искаше на вересия — до три дни щял да се издължи. Казах му да дойде след три дни. Така че, ако питаш за пари, ядец.

Не зная защо, но от това получих известно облекчение.

— Ще имаме пари, обещавам! — подхванах с патос. — Ти няма да работиш.

— Да не би да ми предлагаш нещо, скъпи? — прозвуча иронично и бях сигурен, че тъкмо това бе целта й.

— Да, но първо ще ми кажеш името си. Истинското.

Тя спря за миг, погледна дяволито и каза:

— А твоето? Щом ще сме съдружници, как да те наричам?

Момичето имаше право.

— Антон — отвърнах.

— Таня — представи се тя и лицето й изгря. — Името ми е Таня.

Докато пресичахме трамвайната линия, изровените релси проблеснаха пред очите ми като дълга стълба, водеща наникъде.

Хрумна ми една луда идея. Нямах време да я обмисля, но исках да се махна оттук, а нямах все още отговорите.

— Таня — обърнах се към нея, — ще ми направиш ли една услуга?

— Всичко за теб, партнер — задъхано, но весело отвърна тя.

— Ще се обадиш на телефон, който ще ти дам, и ще се представиш като репортер в някоя медия. Все едно коя, ще измислим, и ще искаш да си уредиш интервю с един човек. На него обаче ще отида аз — и преди да отговори, добавих: — Важно е.

Забързахме, без да се оглеждаме и без да коментираме повече. Навели глави, като клин запробивахме тълпата по улицата, а след това се вляхме в потока на хората в нашата посока. Натам вече бе лесно.

Заведох я до телефонна кабина, която бях използвал и преди. Знаех, че е грешка, можеше да я наблюдават, но ченгето ме бе успокоило, че хората, които ме търсят, вероятно не са толкова могъщи: „Някой е вложил много пари в тази работа и ще иска да изкара неколкократно от това — казваше той. — Не знам кои са, но ще разбера. Щом става дума за кинти, и то много — там съм.“

Рискувах, а бяхме уморени да търсим друг телефон. Сега забелязах монтираната камера над кабината. Дали бе там и миналия път, когато я ползвах? Едва ли. Щях да съм я видял.

— Гледай в земята! — казах й тихо.

— Какво? — не бе чула от обичайния градски шум.

— Не гледай напред и наведи лицето си надолу! Има камера.

Тя разбра съвета ми и наведе главата си.

— А! О’кей — прие нещата без повече обяснения.

Упрекнах се, че досега не съм й купил прахова маска. Моята не я свалях навън. Ако не трябваше да се излага на показ, както изискваше професията й, сигурно би се съгласила. Все повече хора носеха маски и очила. По сградите и кооперациите климатиците можеха да поемат огромното количество прах, но навън положението бе страшно.

Набрах номера в офиса на движение „Нова генерация“ и подадох слушалката на Таня:

— Ще търсиш Стефан Ангелов.

— Ясно — пое уверено слушалката тя.

Докато уреждаше срещата, се заслушах в гласа й. Бе мелодичен. Красив език е българският и на нея й отиваше да го говори. Стефан щеше да се съгласи. Бях повече от сигурен.

През цялото това време Таня бе навела лицето си, точно както й казах.

Когато свърши разговора, тя се обърна към мен и кимна безмълвно. Стефан бе приел.

Малко по-късно се озовахме на мястото за срещата, за да го огледаме. Беше нескъпо заведение в градинката зад Градската библиотека, каквито в тази част на града имаше много. Набелязах си кът, встрани от вратата — сепаре с приглушена светлина, далеч от случайни погледи. Хареса ми. Дано да няма хора в него, когато дойде времето за срещата. Точно в този момент бе свободно, както всъщност и повечето други маси. Не повече от пет-шест клиента се бяха настанили близо до витрината и разсеяно гледаха навън, а часът на срещата бе почти същият, но на следващия ден. От това, което видях, останах доволен. Щях да се видя със Стефан.

— Хайде, сега наистина към хотела. — поведох я енергично, когато отново излязохме навън. — Нямаме повече работа тук.

Таня покорно ме последва.

Добро момиче!