Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Любен Христофоров

СЪКРОВИЩАТА НА ДЯВОЛСКАТА ПЛАНИНА

Редактор Тодор Чонев

Художник Кремен Бенев

Художникредактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректори Жанна Желяжова

Българска, III издание

Тираж 35 137

Дадена за набор на 4. III. 1986 г.

Излязла от печат на 30. IX. 1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив. Печатница „Димитър Благоев“ — София

Цена 1,81 лв.

Любен Христофоров, 1986 г. с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Славка Тодорова)

Между живота и смъртта

Река Карао беше кална и широка, наблъскана с каймани и алигатори — жестоки и кръвожадни. Те плуваха с извадени глави на повърхността и търсеха плячка. Зад реката в поляната пасяха всевъзможни животни, но те не се виждаха от високата трева. Само лекото поклащане на стръковете издаваше гърбовете на животните. Над тях пламтящото слънце изпаряваше в мъгла влажната роса.

Тая атмосфера, наситена с утринната мъгла, ми напомни за родните планини, където също така сутрин има златни снопове слънчеви лъчи, утринна мъгла и благоухание на горски цветя. Колкото и далеч да бяхме, ние все мечтаехме, че не сме забравили България и скоро пак ще я видим. С беззвучен смях, в който прозираше мъката, Иван Горилата каза:

— Не смея да мисля за Ловеч, за Осъма, за Стара планина, където обичах да скитам. Приготви ли си вече резервни цървули? След десет-петнадесет километра навлизаме в непроходима гора, а може би джунгла, не зная.

Мартин Ларсензвей се спря до нас и само ни кимна с глава да тръгваме. Игор Незнакомов беше вече излязъл напред и замахваше с мачета си срещу нахалните каймани.

Храстите покрай реката пречеха на движението. Хълмът ни принуди да вървим по едрия нанос, който убиваше краката ни. Гьоловете вода трябваше да се заобикалят. Цървулите ни затъваха в калта и станаха тежки. Чуруликаща птица прехвръкна от един храст над реката Карао и след като обиколи отсрещния бряг, се върна обратно, привлечена от паразитите, които лазеха в изобилие по листата на дърветата.

Мартин Ларсензвей, който вървеше напред, се спря. Когато го приближихме, той ни посочи в храстите една интересна идилия. Две грамадни, над девет метра дълги анаконди, боаудушвачи, заплели опашките си с обожание, бяха си приближили главите, вдъхновени от любовта. Огромните им туловища бяха вплетени в чудна прегръдка.

Изпаднали във вълшебен унес, двете чудовища не ни заплашваха. Те си останаха включени с опашките и след като ги насякохме с мачетите. Увлечени в любовната си игра, двете змии не се опитаха да се защищават. Те се оставиха да ги убием, верни на любовта си.

Пърси Норман и Алън Ландис изпаднаха в паника, защото мястото за ходене стана много тясно и трябваше непрекъснато да се браним от алигаторите и кайманите. Най-после, след като изминахме доста километри, навлязохме в пампас, чиято вълшебна красота заслужаваше само възхищение. Висока трева, чудесни храсти на родендрони, на кървавочервени азалии, алени салвеи и сини ириси край малко блато приютяваха стада антилопи, сърни и безброй пойни птици. Храстите изглеждаха като посипани с пепел. Но ние не можехме да напуснем реката Карао и да загубим посоката. Цървулите ни джвакаха от вода. Вървяхме един след друг като гъски, затъвахме и напредвахме.

Несвикнали да имат на краката си подобни кожи, Пърси Норман и Алън Ландис газеха в локвите, псуваха и често не можеха да си извадят краката, защото цървулите им се измъкваха.

Мартин Ларсензвей правеше големи обиколки, за да избегне опасните места, спираше внезапно, уж да изпита някоя дълбочина, и поглеждаше назад как се давеха Пърси Норман и Алън Ландис. Те не се сещаха да поставят брезентовите си чували за спане под чантите.

Появиха се черни облаци. Тъкмо се канехме да спрем и си починем, почнаха да ни удрят по главата едри капки дъжд. След минута от водната преграда не можеше да се вижда на два метра. Занадигаха се вълните на Карао. От нас се стичаше вода, която проникна между краката ни и затрудняваше движението. Иван Горилата и Игор Незнакомов покриха главите си и част от тялото си с големи листа от диви банани. Спряхме под голямо хлебно дърво. Дъждът престана. Дигнаха се изпарения, които се повлякоха по земята. Приказната картина на пампаса със стадата антилопи, цветни храсти и изумруденозелена трева се простираше пред нас. Иван Горилата подскачаше да изтърси от себе си водата от проливния дъжд и разговаряше с Игор Незнакомов на руско-български. Ние с Мартин Ларсензвей мълчахме и се любувахме на разкоша от азалии, прекрасни салвии и ириси в непребродената от човешки крак област. Изпаренията миришеха на гнилота и едновременно носеха аромата на цветните храсти.

Мокри като кокошки, Пърси Норман и Алън Ландис гледаха пред себе си с тъпо животинско изражение. Набрахме плодове от хлебното дърво и закусихме. Да намерим друго беше невъзможно, защото при опита да отидем и потърсим нарове нагазихме в дълбоко тресавище.

Дъждът в Дяволската планина и около тропика е много капризен. Спира така внезапно, както и почва. Панорамата на пампаса по очарование надминаваше всяка представа за дива красота, ако не бяха тресавищата, от които не можехме да си измъкнем краката. Пампасът се разширяваше на изток, а на запад преминаваше зад реката Карао. За нещастие не можехме да пресечем голямата река, да минем от другата й страна и да избегнем ужасните тресавища, които гъмжаха от змии. Там също пасяха антилопи и малки сърни, които подскачаха като козлета. Тук на всяка стъпка се сблъсквахме с кални ями, уродливи кафяви жаби и големи водни змии, които като въжета се преплитаха в краката ни — и никъде глътка вода за пиене. Щом приближихме до Карао, и кайманите озъбени изскачаха. Никъде покой. Вечно нащрек, с изхабени нерви и кални крака. Намирахме се в най-ниската част на Дяволската планина, която слизаше до блатистия лянос на река Ориноко. В далечината тайнствените очертания преграждаха пампаса. Виолетовопурпурни избухвания на залеза по снагата на Андите ни предупреждаваха да не навлизаме в дълбочината на непозната с вековни дървета гора, сред която се промъкваше река Карао. Сгъстена влага дъхаше от гората. На къси интервали се чуваше виенето на хиените. Те се наслаждаваха, че настъпва нощта и предвкусваха удоволствието, че някоя пума или ягуар ще им доставян вечеря.

Заковахме на първите дървета куките на спалните си чували. Измъчвахме се, че нямахме вода за пиене. Жалка пародия. Бяхме се приготвили за нощуване на двадесет метра от реката Карао. Няколко часа ни разделяха от нощта, която щеше да преобрази пампаса в арена на живот и смърт. Хищниците ще излязат на лов, антилопите и сърните ще тичат да се спасяват.

Ние си разпределихме ролите. Едни отидоха да убият някакъв дивеч за вечеря, други влязоха в гората да търсят вода или нещо, което да я замени. Аз, по стара традиция, останах да пазя чантите и да приготвя дърва за през нощта.

Иван Горилата и Мартин Ларсензвей се впуснаха в гората и донесоха убит глиган, който беше жестоко надупчен от едри сачми. Пърси Норман и Алън Ландис донесоха нарове и диви банани. Игор Незнакомов ни снабди с плодове от хлябно дърво. Взаимните несъгласия временно се изравниха край огнището, където Иван Горилата и Игор Незнакомов печаха вкусни парчета, ала шиш кебап от глиган. В гърба ни гората продухваше през непроницаемия мрак студ. Чуваше се ехото на гигантски жаби, които крякаха потискащо. Това ехо пронизваше мозъка ни така, че към полунощ, когато чухме сърцераздирателния плач на уловена от някой звяр антилопа, ние почувствувахме, че полудяваме. Нещастната антилопа плачеше, защото звярът беше почнал да я яде отзад. Мъченическа смърт дори за едно животно. Луната беше също отишла на лов за метеори някъде в непрогледната нощ. Само една голяма звезда я заместваше и се ширеше между облаците и малките звезди на небето. На земята се чуваха само воплите на жертвите и воят на ягуарите, които препускаха из пампаса.

Два или три пъти се събуждах, вдигах телената маска от лицето си и се взирах да видя дали другите спят. Миришеше на влага, която идваше от гората. Гигантските жаби още крякаха и подмамваха кайманите и алигаторите.

Река Карао правеше дъгообразни завои в гората, обрасли с много гъста храстова растителност, из която се криеха почти всички хищници на Венецуелска Гвиана. Гората се простираше далеко зад двата бряга на реката. Дърветата бяха стари и дебели, с огромни размери. Много километри тая величествена гора не пропускаше слънчеви лъчи. Обширни блата поддържаха задушлива влага, развъждаха хиляди гигантски кафяви тридесет сантиметрови жаби — храна на големите змии и кайманите.

Като видя как скачат, разкрачени на задните си крака, тия гигантски жаби, Иван Горилата се засмя.

— Тия пилета имат пет-шест кила — извика той. — Какви прекрасни бутчета за паниране, ако намерим яйца от костенурки. — И се захласна да ги гледа как скачаха в блатото.

— Къде е Мартин Ларсензвей? — извиках аз. Ние се бяхме заплеснали в грамадните жаби.

— Тук съм — обади се той, но не можахме да го видим.

— Къде тука, не те виждаме — уплашиха се Иван Горилата и Игор Незнакомов.

— Вляво, елате веднага да ми помогнете — чу се уплашеният му глас.

Изтичахме по гласа му и го намерихме, че се мъчи с ножа си да се освободи от една млада боаудушвач, омотала се около краката му. Змията нямаше повече от четири метра, но беше го здраво вързала. Когато ние пристигнахме, той режеше гърба й, а с мачета си в лявата си ръка натискаше главата й да не го ухапе. Боатаудушвач не е отровна, но защо да му причинява болка и да разсипва кръвта му.

Иван Горилата стъпи на главата на боатаудушвач, хвана я и с ножа си отряза спиралите, които стягаха краката на норвежеца.

— Умирането не е толкова страшно — отдъхна Мартин Ларсензвей, — колкото е мъчително да чувствуваш, че ти пукат костите. Ако не ме бяхте извикали, аз не се сещах да викам. Боата така силно ме стягаше, че по едно време престанах да дишам. Опасявах се да не се яви мъжката, която щеше да се хвърли върху мене и да се омотае около гърдите ми. За да запази своята самка, той е способен да ме удуши за няколко минути. Когато го освободихме от боата, Мартин Ларсензвей не можа да се оправи доста време. Той още трепереше, готов да се схване. Заведохме го на пясъка до реката Карао и го положихме да полегне. Изживеният страх просто го осакатяваше. Боатаудушвач го нападнала неочаквано и го парализирала с появяването си.

Изтръпнал от зрелището, което представляваше простряната фигура на гиганта, Пърси Норман онемя и си изви главата. Постепенно Мартин Ларсензвей се успокои и притвори очи.

Изминаха двадесет минути, докато Мартин Ларсензвей успя да отвори широко клепачите си и се опита да стане. Помогнахме му да се изправи, но краката не го държаха.

— Моля Лабо да остане при мене. Останалите да завържат или заковат леглата. Днес повече ходене няма да има. Не се чувствувам добре. Смазаните ми крака ме болят.

Просторна, докъдето погледът може да обхване, гората представляваше истински лабиринт от дървета, високи над 30–40 метра, стари няколко века: маса от гъста растителност, която не пропускаше никаква светлина. Ако се опита човек да погледне нагоре, той нищо няма да види освен плетеница от клони и висящи паразити. Цялата гора беше от текови дървета, които не се поддават нито на сечене, нито на гниене. Само около бреговете на Карао имаше ниска растителност от шубраци, свърталище на змии. В тековата гора не може да живее ягуарът, обаче хиените, вълците, чакалите и дивите котки се гонеха с гигантските жаби и не ни позволяваха да спим. Всички имаха своеобразни вокални способности, които в сгъстения, задушаващ въздух на деня и нощта превръщаха гората в ад.

Изсякохме шубраците около реката и накладохме на две места огън. Леглата вързахме помежду. Пламъците проблясваха и осветяваха само леглата. Зад тях мракът не позволяваше да се види кой реве — хиена или чакал, вълк или дива котка. Всички звукове идваха отдалече, преминаваха през сгъстената влага и загубваха силата си. Крякането на гигантските жаби потъваше в блатата, изчезваше и отново почваше раздразнено, продължително, като че ли ругаеха някого. Мартин Ларсензвей беше обзет от болезнена слабост. Той се оплака, че всичко го боли. Затова го поставихме в леглото да си почива. Иван Горилата и Игор Незнакомов поканиха Пърси Норман или Алън Ландис да ги придружат и убият нещо за вечеря. Те отказаха под претекст, че били уморени.

— Щом е така, предупреждавам ви — развика се Иван Горилата, — тая нощ ще гладувате.

Демонстрацията, която направиха от страх Пърси Норман и Алън Ландис, беше безполезна. По-опасно нещо от ината в джунглата няма, защото след тоя случай Иван Горилата и Игор Незнакомов повече не повториха поканата си.

До края на техния жалък живот никой не се опита да ги вземе на лов. Те сами трябваше да се грижат за своята храна. Беше несправедливо, жестоко може би, но какво можеше да се направи? Когато всичко около нас беше безчовечно, свръх силите ни, безмълвно брутално, разкъсващо до отчаяние, ние не можехме да си позволим лукса да хрантутим страхливци.

Цели два часа се губиха Иван Горилата и Игор Незнакомов, за да убият една дузина пуйки край реката Карао. В нейните заливи, които се врязвали в гората, имало неизчерпаем запас от дивеч.

Оскърбени и унизени от поведението на Иван Горилата, Пърси Норман и Алън Ландис се прибраха гладни в чувалите си. Може би се разкайваха, но това съвсем не значеше, че ние трябва да знаем за тяхното размекване и да бъдем състрадателни. Тук, в тая гора, животът и смъртта се разделяха от една секунда пропуск. Ние дишахме от кондензирана влага и просто се сгромолясахме в чувалите. Главите ни се замайваха от нечистия въздух. Само мисълта ни беше още ясна.

Скачащите искри в огнището показваха, че от високите дървета падат някакви организми, които изгаряха.

Безкрайната нощ продължаваше в противовес на всички наши желания. Трябваше да се примирим с изпитанията. Сънят не идваше. Добре че часовете на нощта са преброени. Без да бърза, мракът се разнесе.

И тая нощ жаждата за живот ни спаси от смъртта. Щом мракът на нощта отстъпи мястото си на светлината, пренесохме се близо до реката, за да подишаме по-свеж въздух.

Течението на Карао внасяше въздуха на пампаса, разгонваше смрадливата, задушлива влага и ни позволяваше да дишаме по-спокойно.

Мартин Ларсензвей си почиваше в чувала, напълно възстановен, с бодра усмивка.

Пърси Норман и Алън Ландис, подслушали вечерта разказа на ловците за речните заливи, тръгнаха веднага, щом те заминаха, да доставят закуската.

Прозата на нашия живот често ни забавляваше с чудатости, каквито никъде другаде не се срещат. Като стигнали до един от големите заливи на реката Карао, нашите ловци видели, че на един клон над реката стои грамаден гущер игуана. Преди бяхме опитвали неговото бяло месо. Вечерта ни се втръснаха дивите пуйки и те решили да го уловят. Но когато го приближили, гущерът игуана ги погледнал някак особено и; миг след това през очите си ги изпръскал с кръв. Хванали клона и уловили игуана с коланите си. Закуската беше превъзходна. Месото на игуана е вкусно.

За сметка на снощи лордовете си изпекоха за закуска диви пуйки. За да разкараме жаждата за вода, Иван Горилата беше донесъл по една стипчаво-кисела алигаторска круша. Краката си увихме с пресни антилопови кожи.

Лордове, мужици и бродяги, всички бяхме в еднакви условия и еднакво чувствувахме убождането от тръните, отвратителната миризма на цървулите, както и глада. Различни бяха само тайните въздишки и грацията, с която стъпвахме в гьоловете. Ние скачахме направо, а те, лордовете, се пазеха да не се изпръскат. Тоя път водеше бригадата Иван Горилата. Той газеше по гърба на жабите, ругаеше и не изменяше посоката. Движехме се все по брега на реката Карао, за да не се загубим в девствената гора.

През следващите три дни без особена промяна в програмата на нощните ни сеанси с хищниците и другите енергични обитатели на мистериозната гора, стигнахме до съвършено сухо, плитко дере, в което намерихме същата флора, каквато видяхме в пампаса.

На левия бряг на това сухо дере, в пясъка на изчезналата река, срещу слънцето, изложени за излюпване, се виждаха купчини яйца от питон.

Големи колкото пачи яйца, те бяха наредени в кръг, за да може женският питон да ги покрие. Когато лежи върху тях, женският питон излъчва по-силна температура от външната, загрява ги като инкубатор и те се излюпват много бързо. Питонът няма време да ги излага на опасност. Когато женският питон мъти, мъжкият пази. Яйцата са били снесени през нощта.

Немислимо беше да се приближим. Яростта на женския е чудовищна.

Дерето имаше широчина около половин километър, оградено от същите текови дървета. Пресъхналата река е била приток на реката Карао. На отсрещната страна, която беше по-ниска, се виждаха освен прекрасните кървавочервени азалии и алени салвии, още и храсти на диви ананаси, нарове, банани и зад блатото — хлебно дърво с огромни клони.

Съчетание от багри, плодове и питони — нещо, което не хармонираше с нашата умора от недоспиване, жажда и глад. Две противоположности, които трябваше да преодолеем с цената на хитрост и грубост.

Езиците ни бърбореха всевъзможни заклинания, обаче никой не се решаваше да направи дори една крачка. Къде се криеше мъжкият питон, не знаехме. Той беше някъде там и като цербер пазеше обетованата земя на Дяволската планина. Главата на тарантул се помръдна на клона на храста. Хвърли ни по едно око и се изкачи на съседното дърво.

Разстоянието от нас до яйцата на питона беше достатъчно голямо, за да се повъртим свободно и да разгледаме къде се крие нашият враг. Оставихме си раниците и поканихме Пърси Норман и Алън Ландис да ни придружат.

Те не можеха да останат сами по простата причина, че питонът можеше да ги издебне изотзад и ние не бихме имали време да ги спасим.

Всички слезнахме до дерето и се изкачихме на отсрещния бряг. Там се разделихме на две групи. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов тръгнаха по брега към блатото. Ние тръгнахме паралелно с тях през поляната. При блатото се събрахме. Стратегията на питона беше ясна — с издадена глава над водната повърхност, той ни наблюдаваше.

Змиите нямат ларинкс и гласни струни, но звукът, който издаде женският питон от стомаха си, бе чут и разбран от мъжкия.

Той бил на другия край на блатото. С гигантски свивания на коремните си мускули животното изплиска водата от блатото и се яви до женския. Чак тогава женският излезе от блатото, спусна се към яйцата и се сви върху тях. Ние не знаехме какво да предприемем, докато мъжкият не излезе от водата и се опита да ни удари с опашката си като с камшик.

Шест остри мачета посрещаха нападението. Пръв го удари с всичката си исполинска сила Мартин Ларсензвей. Опашката на питона се сви окървавена, затрепера и увисна, но тялото му се изправи, пресрещнато от нашите удари. За няколко минути го ликвидирахме. Остана женският. Отидохме в сухата река и преди той да се опита да ни нападне, и него, заедно с яйцата, го приготвихме за паниране.

Пърси Норман и Алън Ландис бяха великолепни. Те се състезаваха кой да удари повече пъти убитите вече питони.

— Има ли още питони — се провикна Иван Горилата, — че отивам да си мия ръцете.

По-лесно разрешение на нашите затруднения не можеше да се даде. За известно време си гарантирахме спокойствието. Нападнахме ананасовите плодове и почнахме внимателно да оглеждаме какво се крие из околните храсти, обременени от всевъзможни паразити. Безсънието и жаждата ни съсипваха.

Заслужаваше си труда да потърсим роднините на убитите питони и чак тогава да помислим за каквото и да било друго. Обиколихме цялото блато, но никъде не открихме следи от питони, освен десетина екземпляра от гигантските жаби, няколко водни змии и ескадра водни кончета.

След като се измихме в блатото от изпръскалата ни кръв, наредихме си чувалите за спане. Четири нощи не бяхме мигнали спокойно. Последното сражение с двата питона ни озори.

В ушите ни не преставаше да ехти съскането на женския питон. Нашето внезапно появяване беше предизвикало животното да почувствува угрозата и то по свой начин изрази обзелата го паника. Чантите със скъпоценните ни съкровища бяха забравени. Те бяха захвърлени до брега на река Карао. Еквивалент на нашите чанти, пълни с диаманти, беше водата. Сладките ананаси засилиха жаждата ни.

Слънцето извършваше своята работа. Силните лъчи падаха върху убития питон и смачканите яйца и ги разлагаха.

Докато сме връзвали чувалите си, върху накълцаните остатъци от питоните се бяха нахвърлили стотици червени бръмбари и големи мравки. Гладната армия от насекоми, привлечена от насеченото бяло месо на питона, се бореше. Злополучният край на питоните беше привлякъл цялата сган от насекоми. Почна да мирише отвратително. Трябваше да бягаме и да потърсим друго място за спане.

През паметта ми се изреждаше всичко, което през последната седмица трябваше да изживеем. Дни и нощи ние бягахме, преследвани от обитателите на девствената гора, които цвърчаха нощем и хапеха денем. Тяхната кръвожадност ни ограбваше храната, съня, спокойствието, изсмукваше кръвта ни, отравяше я и превръщаше съществованието ни в мизерно влачене на уморените ни крака, подули се от ухапванията, кръвясали от чесанего. Където и да се обърнем, срещу нас се опълчваха всевъзможни мушици, невидими от силната слънчева светлина. Срещу тях не можехме с нищо да се борим. Те се завираха в носа, в очите, дразнеха и предизвикваха възпаления.

Червата ни куркаха от глад. Вкусът на ананасите и бананите стана отвратителен от миризмата на разложените туловища на питоните.

— Да намерим по-далеч оттук място за нощуване. Аз умирам за сън — каза Мартин Ларсензвей. — За бога, решавайте по-бързо.

Настъпи минутно мълчание. Всички чувствуваха, че ни сломява загубата на сили. Липсваше ни настроение. В нас се бореха умората, презрението към отвратителната миризма и желанието да спим.

Някакъв шум, като че ли нещо капеше, привлече вниманието ни. Без да питаме дали са го чули всички, по интуиция, тръгнахме към него. От корените на грамадно теково дърво изтичаше малка струя бистра вода която се попиваше от пясъка на сухото дере.

— Еврика — извика Пърси Норман и легна да се напие.

— Файн, Алън — каза той, — чудесно, ела сега и ти — и му посочи водата.

— Пърси, ти си необикновен негодник и запомни, че някой ден ще ти смачкам зурлата — процеди Иван Горилата. — Само вие с Алън ли сте жадни, та изпреваряте другите!

— Мирно, има вода за всички. Тук да си вържем леглата — намеси се примирително Мартин Ларсензвей.

— Вижте каква прелест! Оттатък дерето ананаси, банани и смрад от разложението, а от тая страна реката Карао, алигатори, каймани и студена вода. Иди, че не се пукай от радост — каза Игор Незнакомов. — Седнали сте да се карате за вода. Ще идем с Мартин на лов, а вие пригответе огъня и пазете чантите да не ги отвлекат маймуните.

За общо учудване Мартин не последва Игор. Той се отпусна отмалял и едва можа да промълви, че не се чувствува добре. Обърнах се уплашен към него и се взрях в лицето му. То беше покрито с жълти и сини подкожни петна.

Подадох му моето огледалце, без да кажа нито дума. — Проклятие — простена великанът. — Аз съм заразен от някоя гадина. Сигурно ме е ухапала, когато сме минавали през гората.

— Я си събуй мръсните цървули, за да потърсим раничката на ухапването. Под мишниците имаш ли подуто? — Хванах ръката му — нямаше температура. На левия му крак открих малък кърлеж, който още висеше.

— Чудесно съм се наредил — промълви Мартин Ларсензвей. — Нали носиш инжекции, стерилизирай иглата само с йод и ми удари една двойна доза.

Извадих с острието на инжекционната игла главата на кърлежа, а мястото промих с калиев перманганат.

Иван Горилата отиде към реката за дърва. Като се върна и видя посинелия Мартин Ларсензвеи, уплаши се и изпусна товара от гърба си.

— Няма нищо страшно — успокоих го аз. — Сега току-що му бих двойна доза кръвен серум.

Мартин Ларсензвеи беше издръжлив като кон. Промих всички рани по краката му със силен разтвор на хипохлорид и му помогнах да си легне в чувала.

Лекарствата го приспаха и това го спаси. Кърлежът го беше заразил с кръвна треска или нещо подобно, но опасността мина благополучно, преди да се приберат нашите другари.

Всеотдайно, но по-дълбоко от обикновения сън, с равномерно дишане Мартин Ларсензвеи спеше. Капчици пот покриваха челото му. Необръснатата му от шест месеца брада се сливаше със сламената му коса — невчесана и мръсна. Сините петна по лицето бяха станали жълти като лунички — плуваха в розовата плът. Слаби, конвулсивни потръпвания показваха как кръвта се бори с пристъпите на отравянето.

Откъм сухото дере се връщаха, натоварени с дивеч и птици, хората, които не подозираха, че само преди три часа Мартин Ларсензвеи беше загубен.

Както всяка сутрин, край реката ни дебнеха алигаторите и кайманите. В сухото дере пъплеха около убитите питони стотици гадини, които също хапеха и разнасяха зарази. Във въздуха прелитаха мушички, златнозелени бръмбари, а от храстите и дърветата се спущаха паяци.

След един час трябваше да се спуснем пак по реката Карао и да прегазим нескончаемата кал на джунглата Ророима, да изпитаме всички горчивини на новите изпитания и изтезания и да назовем пътуването през нея научно изследване.

Още с първите стъпки буйната растителност и манговите дървета ни поставиха в затруднение. Всичко гизнеше във вода. Здрава почва не се виждаше. Кадифени орхидеи висяха над всяка тарантулова паяжина.

Нощем чувахме прозявките на маймуните, прекъсвани от рева на ягуара. Дразнеха ни скърцанията на невидими същества, измъчвани от глад. Призрачната светлина на деня кошмарно се сливаше с нощта и почна да ни тресе от непоносимия студ.

Маймуните с цялото си безсрамие, увиснали на лианите, с удивително нахалство ни улавяха за косите, когато минавахме под тях. Езикът ни се вдървяваше от жажда, очите ни се премрежваха от паяжини.

С унизително безсилие размахвахме мачетите си, за да се браним от маймуните и паяците.

На много места Карао се разливаше и алигаторите си правеха разходки из калта. Спасителният край не се, виждаше. Проклетите маймуни дразнеха папагалите и те крещяха в лицето ни.

Най-страшното обаче беше, когато внезапно раницата се закачаше и ние увисвахме във въздуха. Необходима ни беше твърдост, воля и притъпяване на чувствата, за да понасяме по-леко онова, което съкрушава. Дори невинните, спуснати като паяжини рошави паразити при докосване ни убождаха и предизвикваха болезнен сърбеж. Блестящото петно между дърветата се оказваше гнездо на хиляди ситни гъсеници.

Най-неприятното беше внезапното събуждане нощем от някой рев или подозрителен шум, който може би заплашваше живота ни. Всички опити да се заспи отново бяха напразни и дълги часове ние се въртяхме в чувалите, изнурени и отчаяни.

Водеше Алън Ландис. Пърси Норман му помагаше да изсичат препятствията. До тях пристъпваше, капнал от изтощение, Мартин Ларсензвей. Останалите трима вървяхме отзад с готови пушки — да ги браним, ако евентуално ни нападне някое животно. Всеки имаше свой дял изпитание. Никой не можеше да превишава правата си. Боледувахме от свръхестествено изтощение. Трябваше да си прощаваме внезапните избухвания от болка, от досада, причинена от злостни животинки. Ние нарушавахме тяхното въздушно пространство. От нас се изискваше да се държим на краката си с отворени очи, да стъпваме внимателно и да не протестираме.

Пред нас се разстилаше плътна завеса от преплетени лиани и паразити около манговите дървета.

Не един, а цели четиринадесет дни ние трябваше да се прехвърляме от чувалите за спане във вонящата кал. Бяхме пропити от миризмата на тинята.

Нямахме никакви желания, защото биха били глас в пустиня. Би било силно преувеличено, ако кажем, че някой от нас имаше на гърба си риза.

Всяка нощ очаквахме някой ягуар да ни изпее погребалния реквием. Ако пет души имаха право да почиват относително спокойно, шестият беше длъжен да бди.

Някаква тайнствена утеха от съдържанието на кожените чанти смекчаваше крайностите на отчаянието.

И ние не бихме могли да обясним как най-сетне се намерихме като изхвърлени отново на брега на Карао.

Калните води на реката падаха от сто и петдесет метра долу между грамадата от скали и се губеха. Останахме страшно изненадани. Изтерзаните ни дробове поемаха жадно кислорода на откритото пространство. Безброй големи и малки блокове скали бяха струпани на едно протежение от няколко километра. Те ни откъсваха от света. Далече се виждаше мястото, където реката Карао се вливаше в реката Карони. Бяхме стигнали пред лагера на американската географска експедиция.

— Не мърдам оттук тая нощ дори ако ми гарантирате, че след един час ще ме изяде някой ягуар — бе отчаяната декларация на мистер Пърси Норман.

— Щом желаеш това — му отговори Иван Горилата, — ние няма да ти откажем удоволствието да си премериш силите с ягуара. Ние трябва да открием може ли изобщо да се слиза.

— Мартин, ти на какво мнение си?

— Ние трябва да слезем даже ако затова бъде нужно да изминем още два километра — каза той.

Наляво реката Карао преграждаше пътя ни. Тръгнахме надясно. Скалата правеше голям завой и се прехвърляше до отсрещния бряг на пропастта. Там джунглата свършваше. По скалата се стичаше рядка хлъзгава тиня. Уловени за лианите, успяхме да се прехвърлим по теснината и стигнахме точно срещу водопада на реката Карао, разливаща се няколко километра в малки и големи каскади.

Пърси Норман непрестанно се оплакваше на Алън Ландис.

Мартин Ларсензвей, който прекара тежко отравяне на кръвта, през цялото време вървеше с нас с изкривено от мъка лице, но издържа докрай изпитанията. Сега по-нататък беше невъзможно да се върви. Мракът ни притисна до скалата и трябваше веднага да навържем леглата си. За храна си носехме месо от печена маймуна. За щастие вода открихме в една пукнатина на глинесто-песъчливия мергел.

Отвъд хребета на далечните Анди, зад черните облаци, снопове лъчи на залеза изпращаха във всички посоки блестяща светлина, която хвърляше странни сенки върху скалите в пропастта.

Фатално за една малка, бягаща между скалите антилопа проехтя ревът на ягуар. Прекрасният залез ни показа като на филм как бяга антилопата, как я улавя хищникът. Едно рядко зрелище на гонещи се сенки. Звярът се метна на гърба на антилопата и двамата паднаха. Ягуарът не я изпускаше, захапал я за врата. Настъпи същинска борба на живот и смърт. Антилопата се мяташе встрани, а ягуарът я удряше, разсвирепял, в земята, докато я омаломощи.

— Пърси, как ти се струва, ако ти беше на мястото на антилопата, как бихме те отървали? — подигра го Игор Незнакомов. — Ти желаеше нещо подобно, нали?

— Не, драги Игор, омръзна ми да чувствувам, че не мога да стъпя на краката си, както би трябвало, Как мислиш, ще можем ли да слезнем до американската палеонтоложка експедиция?

— Мисля, че да. Ще се движим по билото, то ще ни заведе точно над техния лагер. Така поне си мисля. Някъде срещу това вливане в същия тоя мергел, върху който стоим, работи експедицията.

Изживените от Пърси Норман сътресения не можеха да се изразят с нищо. Умът му работеше в различни направления. На мрачния фон на лицето му се четеше неспособност да издържа. Две неща у него се отричаха — истината, че притежава чантата с диамантите, и неизвестността, която го очакваше.