Реймънд Фийст
Полетът на Нощните ястреби (14)

11
Конспирация

Ездачите спряха.

Намираха се на един хълм по пътя от Калара до град Кеш. Калеб посочи светлините, които озаряваха облаците в далечината.

— Това е Кеш.

— Колко е голям? — попита Зейн.

Калеб слезе от коня си.

— Много. Това е най-големият град на света.

Яздеха от четири дни. Достатъчно, че момчетата да придобият още малко опит и да се покрият с прах, за да заблудят стражите, че идват от Долината на сънищата. Дори да сменяха конете си за по-свежи, подобно пътуване щеше да им отнеме поне три месеца. Но момчетата бързо свикваха, че новият им баща разполага с ресурси, за които не са и предполагали.

Бяха напуснали Звезден пристан на другия ден след венчавката. Тръгнаха на север, към някакво място, където уж живееше семейството на Калеб. Щом се отдалечиха от града, той извади едно от онези кълба, които момчетата наричаха „пътни сфери“, и ги пренесе на Острова на чародея.

Използва целия ден, за да запознае новата си съпруга със семейството си и необичайните обитатели на острова. Повечето концепции — могъщите магии, другите светове и пътуването между тях — бяха необясними за Мари, но Калеб знаеше, че с времето тя ще свикне. Калеб беше доволен от спокойствието, с което Мари посрещаше чудатите новости, и от усилията й да се хареса на родителите му. Още по-доволен бе от радостта й, когато видя новото им жилище, което си беше като царски палат в сравнение с къщурката й в Звезден пристан.

Единственият по-напрегнат момент бе, когато шестте сестри от Питирендар се появиха да посрещнат момчетата, облечени предимно в гирлянди от бял олеандър. Гледката бе повече, отколкото Мари можеше да понесе.

Калеб я издърпа настрани.

— Много от нещата, които ще видиш, са странни. Но помни едно: никой тук не иска да навреди на теб и момчетата.

Мари се намръщи — гледаше как момичетата се висят на вратовете на синовете й.

— Това не е никак прилично, Калеб.

— Ти си от Звезден пристан. Виждала си хора от Кралството и Империята. Всяка нация си има различни обичаи и вярвания. Вече си видяла всичко, което човек може да си представи.

— Не съм виждала обаче как куп зеленокожи момичета се опитват да съблекат синовете ми посред бял ден!

Калеб се засмя.

— Просто искат момчетата да поплуват с тях. Баща ми е направил езеро, ей там, преди да се родя.

— Езеро ли?

— Защото майка ми мразела да ходи до плажа, за да плува всеки ден. Младите хора от Питирендар трябва да прекарват много време във вода. Важно е за здравето им.

Мари не изглеждаше убедена, но Калеб разбираше, че за една майка синовете й никога не порастват. Знаеше го от собствен опит.

Изкараха още една нощ заедно, а на следващата сутрин Калеб и момчетата тръгнаха. Използваха сфера, за да се транспортират в една конюшня в Ландрет, собственост на Конклава, и след това още веднъж, за да се прехвърлят на пътя, по който яздеха в момента.

Калеб започна да разседлава коня си.

— Защо не продължим? — попита Тад. — Светлините сякаш са близо.

— Защото не са. Оттук до покрайнините е половин ден езда, а после има два часа до портите. Ще стигнем утрешния следобед.

Зейн махна седлото, върза коня си и го остави да пасе.

— Сигурно е голям. Никога не съм виждал толкова светлини.

— Има хиляди факли и фенери, Зейн.

Тад се приближи до брат си и двамата загледаха сиянието в далечината.

Калеб напали огън, раздаде полагащия се порцион за вечеря и каза:

— Хайде пак.

Момчетата се спогледаха и Тад махна на Зейн да започне.

— Ти си търговец от Долината, казваш се Калеб.

— Поне това можем да запомним — добави Тад.

Калеб вдигна едно камъче и го замери. Момчето се отмести и се усмихна.

— Ние сме твоите талантливи, умни, способни, красиви и много смели чираци, Тад и Зейн.

— И това е лесно за запомняне — каза Зейн.

— С какво търгуваме?

— С всичко. Непрекъснато търсим редки и ценни предмети, които да продадем в Кралството — отвърна Тад. — Скъпоценности, бижута, предмети на изкуството. Всичко, което се пренася лесно и струва много.

— Само че не носим много злато — допълни Зейн. — Работим с кредитни писма и познаваме множество лихвари, оттук до Крондор.

— Защо не сте с господаря си?

— Той ни изпрати на пазара, за да потърсим предмети, които биха заинтересували благородниците и богаташите. Ако видим нещо интересно, уведомяваме господаря и той идва да провери дали сделката си струва.

— Нямаме право да сключваме сделки — допълни Тад — и ако създадем подобно впечатление, ще бъдем сериозно наказани.

Калеб продължи да ги изпитва и да им обяснява разни неща, за да могат да минат за търговски чираци. След това им разясни другите работи, които трябваше да знаят. С кого да се свържат, ако нещо стане с него, къде да намерят убежище и накрая — какво да правят, ако са убедени, че е мъртъв.

Беше го оставил за последно, защото искаше да им внуши колко опасна всъщност е задачата. Трябваха му няколко разговора, за да ги убеди, че не преувеличава сериозността на това да се работи за семейството му.

Братята легнаха, а Калеб пое първата смяна. Забеляза колко бързо заспаха и двамата. На тази светлина приличаха повече на момчета, а не на мъжете, в които постепенно се превръщаха. За кой ли път вече си помисли дано да не е подценил потенциала им и да не е надценил собствените си възможности да ги опази живи.

 

 

Яздеха бавно през тълпата. Момчетата се дивяха на всичко. Беше точно, както бе казал Калеб — град като никой друг на света.

Бяха започнали да осъзнават грандиозността му някъде около обед, когато забелязаха Горния град и цитаделата, кацнали на платото над Оверн. Отдалеч приличаше на планински връх, но когато се приближиха, видяха пълното му великолепие — огромен дворец, обграден от крепостна стена, високо над водата. Сърцето на империята Велики Кеш.

Денят беше ясен и нямаше облаци и мараня, които да пречат на гледката. Момчетата отбелязаха поне десетина пъти колко огромно е всичко. Калеб им обясни, че цитаделата е издигана в продължение на векове и вътре си има миниатюрен град, истинска плетеница от тунели и апартаменти, обитавани от имперската фамилия, държавните чиновници и прислугата, под закрилата на Пазителя на цитаделата. Освен това вътре имало и множество покои на лордове и командири от прочутата Галерия. Както и градини с фонтани и басейни.

Едно време само на тези от Истинската кръв — най-старото племе, живяло по тези земи — се разрешавало да останат в палата след залез. С малки изключения като гостуващи владетели и посланици, които обаче били ограничени до специфични части на сградата.

Сега нещата бяха по-малко официални, но се смяташе за голяма привилегия да те поканят в Горния град. Калеб не бе ходил там, но познаваше мнозина, които бяха.

Момчетата се въртяха на всички посоки, мъчеха се да обхванат плетеницата от нови гледки, миризми и звуци.

Калеб се опитваше да им посочва някои по-забележителни сгради и ориентири за в бъдеще, но знаеше, че са толкова поразени, че няма да запомнят и половината.

Тад и Зейн бяха възхитени. Навсякъде се сблъскваха с нови неща. Облекло, какофонията от езици, миризми и гледки. Тук имаше граждани от всяко кътче на Империята. Горди конници ашунта с широкополите си филцови шапки с пера. Търговци косоди с ярките си жълти, червени и оранжеви роби. Яйормирски мистици, танцуващи в кръг, с купички за просия в ръце. На един пазар се разминаха с робски керван и изгледаха ужасено клетниците.

Отвсякъде ги заобикаляха просяци, продавачи и крадци. Момчетата често отблъскваха любопитни ръце, които се опитваха да отмъкнат по нещо.

Колесниците на Истинската кръв си проправяха път през тълпите предимно с размахване на камшици. Зад момчетата прозвуча тропот на крака и те се обърнаха. Задаваше се войскова част, войниците носеха черни брони.

Калеб им махна да се дръпнат встрани. Дори колесниците се отдръпваха от стотината маршируващи мъже. Бяха бронирани от глава до пети. Носеха островърхи черни шлемове с предпазител за носа и метална мрежа за врата. Черен метален нагръдник и предпазители за ръцете и краката от черна стомана. Щитовете им бяха правоъгълни и леко извити, за да могат да образуват непробиваема стена. Всеки воин носеше късо копие на рамо и къс меч на бедрото.

Сержантските шлемове имаха лека издатина, окичена с конски косми. Офицерите бяха на коне и носеха подобни униформи, но гребените на шлемовете им бяха по-големи.

— Това е Вътрешният легион — каза Калеб, докато момчетата зяпаха с възхита. — Войните-псета охраняват северните граници, а тези защитават столицата и двореца. Никога не напускат града, което е добре за останалите, защото обикновено в този легион взимат най-коравите копелета.

Щом войниците отминаха, движението се върна към предишния хаос.

След около час стигнаха странноприемница, на чиято табела имаше нарисувани три върби.

В двора веднага ги посрещна едно конярче.

След като се погрижиха за конете, тримата влязоха в сградата. Общото помещение беше чисто и спокойно. Насочиха се право към тезгяха, зад който стоеше висок слаб мъж със сива коса и брада.

— Калеб, радвам се да те видя. Кои са тези момци?

— Това е Тад, а това Зейн — отвърна Калеб и сложи ръце на раменете им. — Синовете ми.

— Синовете ти! — възкликна кръчмарят и протегна ръка за поздрав. — През всичките години не си казал и една дума, че си женен, нито че имаш деца.

— Стана скоро. Осинових ги — той ги стисна леко и ги тупна приятелски по гърба. — Момчета, това е Пабло Магуайър, собственик на „Трите върби“.

Братята се спогледаха, защото името не звучеше никак кешийско.

— Майка ми е от Родез и ме е кръстила на дядо ми — обясни мъжът с усмивка. — А баща ми е от Кинокхайд — това беше името, което местните използваха за провинция Кинок. — Та оттам ми е фамилията. А как се сдобих с тази странноприемница е история, която ще ви разкажа някой друг път — говореше с лекия акцент, който кинокците придаваха на всеки чужд език.

— Трябват ми две стаи — каза Калеб. — Или поне голямата в дъното на коридора, ако е свободна.

— Съжалявам, но вече е заета от една благородничка и дъщерите й — той се обърна към момчетата. — По-добре се дръжте настрани от тях, защото са от Истинската кръв.

Калеб вдигна въпросително вежди и Магуайър чак се обиди.

— Какво? Не може ли една знатна дама да отседне при мен?

— Очевидно може — засмя се Калеб.

— Знам какво си мислиш. При толкова резиденции защо тук? Е, не всичките са богати или пък от толкова високо потекло, макар че се държат, все едно са роднини на императора. Но дори най-дребният от Истинската кръв е по-високопоставен от нас, обикновените! Дамата е тук за Летния празник.

— Той е чак след месец — каза Калеб.

— Дошла е на пазар. Мисля, че съпругът й е губернатор на някоя от южните провинции и ще дойде да поднесе почитанията си на императора. Не ми казва нищо, така че събирам информацията парче по парче — той отново се обърна към момчетата. — Ще останат тук дълго, тъй че ако не искате да си загубите главите, не закачайте дъщерите. От Истинската кръв никак не обичат момичетата им да се мешат с простолюдието.

Тад и Зейн се спогледаха.

— Ще се държим прилично.

Калеб отново ги хвана за раменете.

— Аз ще се погрижа за това. Сега нека се преоблечем и да хапнем. Имам да свърша нещо набързо и после може да разгледаме града. Утре започваме работа.

Тад и Зейн кимнаха. Знаеха, че „работа“ има две значения и по-неочевидното малко ги притесняваше.

 

 

— Да видим тези — посочи Зейн.

Тад кимна и двамата се приближиха към сергията, която се намираше до южната стена на пазара в квартал Хаджана. Момчетата бяха в Кеш от седмица, но все още им бе трудно да не се изгубят.

Изпълняваха една и съща задача през деня, докато Калеб се занимаваше със своите работи — обикаляха търговските квартали и наблюдаваха внимателно, а вечер му докладваха. Според историята им уж търсеха ценни предмети, които да продадат в Кралството — предимно в Крондор.

Новостите на големия град вече не ги изненадваха, въпреки че все още се заглеждаха по красивите млади жени. Облеклото варираше от ритуални одежди, откриващи само очите, до съвсем разголено като на ловците на лъвове ошани, пастирите дингази и дори тези от Истинската кръв. Момчетата често зяпваха, когато покрай тях минеше някоя мургава красавица. Но вече започваха да свикват. Освен това от няколкото опита за разговор бяха разбрали, че на чужденците не се гледа с добро око. Калеб ги бе предупредил, че в Кеш има много народи, които биха се избили и ги възпира само здравата ръка на императора. Така че общуването не беше първа грижа на хората.

Двамата се приближиха към сергията, като заобиколиха някакъв уличен продавач, който предлагаше студена лимонада от керамичен съд, вързан на гърба му. Носеха най-леките си дрехи, но още не можеха да свикнат с топлината. А им бяха обяснили, че през следващите месеци ще стане още по-горещо.

Вниманието на Зейн бе привлечено от сергия с най-различни медальони и статуетки. Някои от божествата им бяха познати, други не. Те ги разгледаха под бдителния поглед на продавача, който се притесняваше да не грабнат нещо и да побегнат.

— Купувайте или се махайте — настоя той след няколко минути. — Нямам време за такива като вас.

Тад се намръщи. През седмицата бе успял да се сблъска доста пъти с подобно отношение.

— Господарят ни поръча да открием ценни предмети за продан в Кралството.

— И кой е господарят ти, о, почитаеми въшльо?

Зейн се сдържа да не се захили. Обичайните пазарски обиди го забавляваха искрено. Тад пък се дразнеше.

— Калеб, богат и уважаван търговец от Долината на сънищата. Търгува от единия край на Горчиво море до другия. Може ли да ни снабдите с по-големи количества от тези стоки?

Продавачът все още изглеждаше разколебан, но смекчи тона си.

— Зависи за какво количество говорим. Тези изключителни предмети се изработват на ръка и е нужно време.

Зейн разгледаше различните амулети. Един от тях привлече вниманието му и той го вдигна да го разучи, след което го остави.

— Да речем по дузината от тези с боговете, които се почитат и на север?

— Една, най-много две седмици — отвърна мъжът, надушил печалба.

Зейн дръпна Тад за ръката.

— Ще поговорим с господаря си и ако е заинтересуван, ще се върнем утре — и почти насила избута Тад встрани от сергията.

— Какво? — попита брат му, щом се отдалечиха.

— Едно от изображенията прилича на онова, за което трябва да се оглеждаме. С нещо като ястреб.

— Значи трябва да се върнем до странноприемницата и да му кажем.

Забързаха по най-краткия възможен път, който помнеха, но пак им отне почти час.

Калеб седеше на маса в ъгъла заедно с някакъв набит мъж, който въпреки жегата носеше бродирано елече над скъпата си риза. Лицето му беше мургаво, тъмните му очи огледаха приближаващите момчета.

— Калеб, може ли да поговорим за момент? — попита Тад.

— Подранили сте.

— Открихме нещо, което може да те заинтересува — каза Зейн.

Калеб кимна и другият мъж се изправи.

— Момчета, това е Чезарул. Търговец от западния край на Империята. Пазари се невероятно, но е много щедър към приятелите си. Това са доведените ми синове.

— Поздравявам ви с добре дошли в най-великия град на света. Винаги сте добре дошли да погостувате в дома ми — мъжът се поклони и им стисна ръцете.

— Калеб, може ли да поговорим насаме за момент? — повтори Тад.

— Ще ме извиниш ли, Чезарул?

— Доведи ги утре в моя магазин.

Щом Чезарул си тръгна, тримата се качиха на горния етаж да поговорят на спокойствие.

— Какво има?

Зейн набързо обясни какво са видели.

— Не знам дали е същият амулет, за който ни каза да внимаваме, но е напълно възможно.

— Яд ме е, че не се сетих да ви покажа онзи у баща ми. Но тогава се занимавахме с толкова други неща. Утре ще дойда с вас и ще купим стока от продавача. Това ще го накара да се свърже с доставчика си и може да го проследим — той постави ръка на рамото на Зейн. — Добра работа.

Младежът изглеждаше горд от себе си.

— Имам малко друга работа през следващите два часа. Правете каквото искате, но гледайте да не се забъркате в някоя неприятност. Като се върна, ще вечеряме.

— Добре — отвърна Тад и когато Калеб излезе, попита брат си: — Сега какво?

— Не знам. Да полежим тук?

— Много е горещо. Предпочитам да се поразходим и да видим дали няма да намерим нещо забавно.

Зейн се ухили.

— Някое място, където момичетата няма да ни заплюят само защото имаме странен акцент.

— Точно така — ухили се и Тад. — Чух, че чужденците се събирали на едно малко площадче до източната порта. Може би там?

Зейн отвори вратата и се озова пред объркваща гледка. По коридора вървеше леко пълна жена, облечена според обичая на Истинската кръв, следвана от две красиви момичета. И двете носеха дрехи като майка си, тоест бяха с голи гърди. Имаха натруфени прически и множество гривни и пръстени. Едното момиче засече погледа на Зейн и се усмихна, другото бе увлечено в разговор с жената.

Зейн спря и Тад се блъсна в него и го изтика в коридора. Момичето, което се бе обърнало, се засмя и това привлече вниманието на сестра й. Зейн понечи да измърмори някакво извинение, но в този момент се обърна и майката и видя двете все още мръсни от целодневното обикаляне момчета.

— Маманауд! — изкрещя тя сърдито и ги посочи.

— Маманауд ли? — обърна се Зейн към Тад.

В този момент две огромни ръце ги хванаха за раменете и най-огромният мъж, който бяха виждали, ги изблъска обратно в стаята. Момчетата паднаха на пода. Жената в коридора продължаваше да крещи, вероятно някакви обиди. Грамадният мъжага влезе в стаята и измъкна много дълъг крив нож.

Всичко се случи толкова бързо, че братята не можаха да реагират. Мъжът направи крачка към тях, но внезапно един меч се опря между врата и рамото му и един глас произнесе:

— Приятелю, по-добре не мърдай, че ще те порежа.

Гигантът се намръщи, но замръзна; главата му приличаше на огромна кафява тиква с очи. Жената продължаваше да вика нещо неразбираемо и мъжкият глас й отвърна:

— Мадам, сигурен съм, че това е недоразумение и че момчетата не са искали да ви обидят.

Братята все още не можеха да видят нищо заради огромния телохранител, но чуха гласа на Пабло Магуайър.

— Какво става тук?

Последва тристранен спор: жената викаше истерично, а двамата мъже се мъчеха да я успокоят.

Телохранителят бавно прибра ножа.

— Сега ще си махна меча от врата ти, а ти ще отидеш при господарката си. И без повече неприятности — каза мъжът зад него.

Гигантът направи крачка напред и се обърна, но отново срещна върха на меча, опрян в гърлото му.

— А, не! — отвърна младият му противник. — Това изобщо не е разумно.

Телохранителят изгледа злобно момчетата и тръгна към стаята в дъното на коридора.

— Момчета, добре ли сте? — попита мъжът с меча.

Тад и Зейн кимнаха.

— Задължени сме ти.

— Няма нищо — мъжът прибра меча си. Имаше тъмна коса и сини очи и бе по-млад, отколкото бяха решили в началото. Дрехите му бяха скъпи. — Качвах се нагоре и видях цялата олелия. Трябваше да спра тази грамада, стига въобще да е човек, а не някой избръснат трол, да не ви изкорми. Всъщност търся един човек, казва се Калеб.

— Той е нашият втори баща — каза Зейн. — Само че го няма.

— Е, значи ще трябва да дойда по-късно. Много ли ще се бави?

— Каза два часа — обясни Тад. — Ние мислехме да се разходим до източния кервансарай.

— Аз ще изчакам още няколко минути — мъжът кимна към вратата в дъното. — Да се уверя, че не ви следят. Калеб няма да е доволен, ако позволя да ви накълцат на парчета.

— Аз съм Тад, а това е Зейн.

Мъжът се поклони.

— Аз съм Талвин Хокинс, стар приятел на Калеб — намигна им. — Вървете да се позабавлявате някъде, но без кръвопролития.

Слязоха в общото помещение и Хокинс каза:

— Моля ви да предадете нещо на Калеб, като го видите.

— Какво, сър? — попита Тад.

— Утре вечер, в обичайното време на същото място. Запомнихте ли?

Тад повтори съобщението.

— Аз тръгвам. Вие също, за всеки случай.

— За всеки случай ли, сър? — попита Зейн.

— Именно. На ваше място щях да се мотая навън, докато Калеб не си дойде. Този телохранител може да ви глътне и да му остане място за цял вол.

И Тал изчезна през вратата.

Тад се обърна към Зейн.

— Има още време до свечеряване. Хайде да се поразходим из пазара.

Зейн кимна. Наистина бе по-умно да изкарат следващите часове в по-приятни занимания от това да бъдат боксови круши на Маманауд.