Реймънд Фийст
Полетът на Нощните ястреби (13)

10
Заплаха

Ралан Бек беше изчезнал.

Накор се изправи и се огледа, но не видя и следа от младия мъж. След това нещо помръдна на склона източно от пещерата и след малко се показа Бек, нарамил цял куп съчки.

— Станал си — усмихна се младежът. — Очевидно.

— Да — усмихна се и Накор. — Станах.

— Видях, че огънят догаря, и реших да отида за дърва. Очевидно.

Накор кимна.

— Гладен ли си?

— Винаги — младежът хвърли дървата на земята и седна, а Накор зарови в торбата си. — Надявам се, че не са пак портокали. Ще хвана разстройство.

Накор поклати глава.

— Храна за из път — измъкна някакъв пакет, увит в промазана хартия, и му го подаде.

Бек го отвори и видя, че вътре има хляб, твърдо сирене и парче сушено говеждо.

— И по-лошо сме яли.

Докато младежът се хранеше, Накор го оглеждаше. Сякаш почти го разбираше, но трябваше да се напъне още малко.

— Какво?

— Какво какво?

— Зяпнал си ме. Това е… странно.

Накор се усмихна.

— Двамата имаме подобно детство. Баща ми ме биеше и аз също избягах като малък — започна да му разправя как е станал комарджия и е срещнал Пъг и другите магьосници.

— Това обяснява защо онзи здравеняк със златните доспехи бе тук.

— Защо?

— Защото не разбирам и половината от приказките ти, но знам, че говориш за важни хора. А важните хора имат могъщи съюзници. Предполагам, че онези неща в пещерата също са важни и могъщи?

— Промъкна ли се вътре?

— Много добре знаеш — ухили се Бек. — Беше буден. Сигурен съм.

— Защо мислиш така?

— Защото аз не бих спал, ако се съмнявах, че някой може да опита нещо.

— А защо не опита? — попита Накор и отхапа от своята храна.

— Не съм глупав. Въпреки че понякога не разбирам разни неща.

— Значи затова не опита да ме нападнеш и да избягаш първата нощ?

Бек сви рамене.

— Нямам къде да ходя, а и онези неща са доста интересни. Освен това знам кога да не правя глупости.

— Щеше ли да е глупаво да ме нападнеш?

— И преди съм виждал такива като теб, Накор. Правиш се на глупав и безобиден, но знаеш какво вършиш. Нямаше да останеш сам с мен тук, ако не беше уверен, че можеш да се справиш с мен, ако реша да ти навредя.

Накор сви рамене и Бек вдигна обвинително пръст.

— Ти си някакъв магьосник, нали?

— Знам някои трикове.

— Така си и помислих — кимна Бек и продължи да дъвче.

— Какви са ти плановете, Ралан?

— Никакви. Просто тръгвам и си намирам компания, бой, жена, каквото дойде. Не виждам смисъл от планове. Не е като да имам нещо, което другите искат. Не мога да жъна, да гледам животни и там за каквото плащат хората. Мога само да яздя и да се бия.

— Има много места, на които боец като теб би заработил прилично.

— Войниклък! — Бек се изплю. — Да нося униформа и да изпълнявам заповеди? Да, сър; не, милорд. Никога. Веднъж опитах да бъда наемник, но ми стана скучно. Имам нужда… — той се загледа в празното пространство, след което отново се обърна към Накор. — Не знам от какво имам нужда, но нещо ме подтиква.

— Мисля, че разбирам.

— Ако е така, значи си първият — Бек се надигна и извади меча от ножницата си. Накор присви очи, но не помръдна. — Приближава опасност.

Откъм пътеката се чуваше конски тропот. Бек притича до билото и се спусна надолу. Накор побърза след него.

Видя, че към Бек се приближават двама ездачи. Дръпнаха юздите и спряха. Единият се опита да каже нещо, но Ралан скъси дистанцията с изумителен скок и с един мощен замах му отсече ръката от рамото.

Другият се опита да обърне коня и да побегне. Бек завъртя меча си на обратно, хвърли го като копие и прониза мъжа в гърба. Той се свлече на земята още преди Накор да е направил и две крачки.

Когато Накор стигна до мястото на битката, Бек вече бършеше меча си в дрехите на единия труп.

— Какво стана?

— Нали искаше да пазим това място в тайна — Бек се наведе и вдигна шапката на мъртвеца. Широкопола, от черен филц и с украса от мъниста. — Харесва ми — сложи си я да види дали му става и после я намести. — Хубава шапка.

— Но…

— Има ли още ядене?

Накор изгледа как Ралан Бек спокойно се връща и сяда на същото място, за да си дояде.

— Да имаш още някой портокал?

Исаланецът извади един и му го подхвърли.

— Защо ги уби? Защо просто не ги прогони?

— Защото така само щяха да заподозрат, че тук има нещо, и щяха да се върнат, вероятно с още хора. Реших да спестя безполезните приказки и да реша проблема директно. Или трябваше да ги убия сега, или след това — той присви очи. — Нещо не е наред ли?

Накор поклати глава и каза:

— Това е убийство.

— Ако можеха да ме убият, да го бяха направили.

— При самозащита! — повиши глас Накор. — Видях как се биеш. Ти се опъна дори на Томас, а единственият смъртен, който би успял донякъде, е Талвин Хокинс. А той беше шампион на Двора на майсторите! Тези мъже просто нямаха шанс!

— Този не съм го чувал.

— Тук не е известен — Накор проучваше Бек, докато младежът привърши с яденето.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Някой да дойде да проучва онези неща, а аз да се захвана с друга работа.

— Може ли да дойда с теб? — ухили се Бек.

— Може би трябва. Ти си много импулсивен и въобще не се притесняваш за последствията.

— Че защо да се притеснявам? — попита Бек. — Някой ден ще умра, но дотогава искам разни неща и всеки, който ми се изпречи, ще страда. А аз обичам да ги карам да страдат — усмихна се. — Ако някой е достатъчно добър, ще ме убие и ще се свърши.

— Не се ли тревожиш какво ще стане, когато застанеш пред съда на Лимс-Крагма?

— Трябва ли? Нали боговете са ме направили такъв? Ако някой има проблем с това, нека си го реши. Аз не мога да се меря с тях. Ако съм навредил на някой бог, защо още не са ме превърнали в буболечка, да речем? — Бек се засмя. — Мисля, че боговете не се интересуват какво правя. Нито аз, нито останалите хора — кимна, сякаш бе мислил много по въпроса. — Сигурно би могъл да загазиш, ако плячкосаш храм или убиваш жреци без причина, но ако не закачаш боговете, и те няма да те закачат. Така си мисля.

— Нямаш ли приятели? Семейство?

Бек го погледна.

— А ти имаш ли?

— Семейство не. Бях женен веднъж, преди години. Но имам много приятели. Верни и добри. Хора, на които вярвам, както и те на мен.

— Е, значи си късметлия — Бек отново се загледа в далечината. — Понякога си мисля, че нещо в мен плаши хората. Рядко съм намирал общ език с другите. Предимно търся млади смелчаци, с които да яздя в търсене на бърза печалба и някоя неприятност. От време на време срещам някой, който харесвам. Обикновено такива, дето обичат да се бият. Имаше един момък, Касамир, най обичаше да се напие и да почне бой. Ей така, без причина. Отиваше и удряше някого. Наистина обичаше болката — очите на Бек заблестяха. — С него беше забавно, но един стражник в Киптак му счупи главата с дръжката на меча. Убих го, но се наложи да избягам от града. Оттогава пътувам с разни хора, дето си търсят забавление, но никого не бих нарекъл истински приятел.

 

 

Накор замълча за момент, преценяваше какво знае за младежа. Беше малко, но всъщност разкриваше твърде много.

— Кога започна да чуваш гласовете?

Бек го изгледа продължително.

— Като бях някъде на осем-девет. Откъде знаеш за гласовете?

— Защото и аз ги чух, когато бях на толкова.

— Какво ти казваха? — попита нетърпеливо младежът.

— Че… трябва да отиде някъде другаде.

Лицето на Бек се озари.

— И аз чух това… — усмивката му помръкна. — Както и други неща.

— Какви? — попита Накор.

— Не знам — Бек сви рамене и наведе поглед. — Понякога не са точно гласове… по-скоро усещане, че трябва да направя нещо. Да нараня някого. Да взема нещо. Да ида някъде — обърна се към пещерата. — Така стана, когато чух за това място. Някои от момчетата не искаха да идват тук, но аз знаех, че трябва да дойда.

Накор кимна и пак попита:

— Кога почнаха сънищата?

Бек затвори очи, сякаш споменаването за сънища беше болезнено.

— Откакто се помня — отново се втренчи в далечината. — Те са…

— Какви? — попита Накор след няколко мига.

— Сякаш гледам през прозорец или седя на висока кула. Виждам места… хора, които правят разни неща — отново отклони поглед. — Насилие, Накор. Битки, изнасилвания, горящи градове… Понякога ми идва твърде много. Все едно да срещнеш момиче, което обича пошляпването по време на секс. И стигате до момента, в който на нея не й харесва, и ти се удържаш, но знаеш, че ако я удариш още веднъж, ще ти стане хубаво. Тя се плаши и почва да пищи, но от това само ти става по-хубаво. Обаче ако я удариш пак, ще спре да се плаши, защото ще е в безсъзнание…

— Или мъртва — каза тихо Накор.

Бек сви рамене.

— Или мъртва. Все едно си на ръба и знаеш, че всеки момент нещата ще се променят. Както когато скачаш с коня си през препятствие, което може да е твърде високо, или се втурваш в стая и знаеш, че хората вътре са готови да те убият — очите му се разшириха и той загледа Накор с маниакално изражение. — Винаги се будя с лек ужас и сякаш все чакам нещо да се случи.

— Постоянно очакване?

— Да! Очакване… сякаш тези сцени всеки миг ще се случат. Разбираш ли? — Бек сякаш се успокои и изпадна в размисъл.

— Да — каза Накор нежно. — Разбирам.

Чертите на Бек отново се разкривиха.

— Но ако направя нещо… — той протегна ръка и загледа дланта си. — Ако ударя момичето. Наистина силно. Или скоча с коня, без значение, че ще си разпори корема на оградата или ще счупи крак… или изтичам в стаята и убия онзи вътре…

— Тогава сънищата за малко спират — довърши Накор.

— Да! — Бек скочи на крака. — Наистина разбираш! Откъде знаеш?

— Защото преди години и аз сънувах.

— Караха ли те да правиш такива неща?

— Да. Ако действах според тях, за известно време спираха. Станах комарджия и ако излъжех някого за много пари, преставаха за няколко дни. Или ако успеех да измамя някого. Колкото по-голяма вреда нанасях с мамене и крадене, толкова по-дълго изкарвах, без да сънувам.

Бек поклати глава.

— Ако започна бой или накарам някой да направи нещо…

— Лошо?

— Не различавам добро от лошо. Просто знам какво искам да правя. Ако накарам някой да направи нещо, което не иска…

— Като например?

— Преди две години с Драго бяхме в Ланада. Драго беше един тип, с когото се запознах там. Бяхме пияни и си взехме момичета. Не помня чия идея беше — очите му се разфокусираха, сякаш отново се пренасяше там. — Една от курвите обичаше да я пошляпват. Винаги си избирам такива. Тази беше истинска тигрица. Драскаше и хапеше — той замълча за момент. — Както и да е, по някое време явно стана по-грубо, отколкото й харесваше, защото почна да пищи. Драго ме хвана за ръката и каза да спра, и аз го убих. Тогава момичетата съвсем се разпищяха и убих и тях — Бек погледна Накор. — Наистина не знам как така нещата излязоха от контрол.

— Да, наистина са излезли.

— Но се чувствам добре, когато стане така — Бек се усмихна. — Знаеш, нали?

— Знам.

Накор се изправи и застана до младежа, който продължаваше да гледа налудничаво.

— Сега ще ме нараниш, нали?

— Да — отвърна исаланецът и сложи длан на главата му.

Бек опита да се защити, но от ръката на Накор излезе ярка светлина и го вцепени. Зъбите му затракаха и той започна да издава странни звуци. Отначало звучеше като ръмжене, което в гърлото му преминаваше в хрипове, докато накрая не се извиси в агонизиращ писък.

Накрая Бек остана без въздух и само трепереше неконтролируемо. Очите му се подбелиха, лицето му започна да почервенява. Когато придоби почти синкав оттенък, Накор махна ръката си.

Младежът политна и падна на земята. Лежеше и трепереше, но поне очите му бяха затворени.

Накор го наблюдаваше неподвижно. След пет-шест минути пристъпът премина и Бек се успокои. След още пет изстена и отвори очи.

Примигна два пъти и погледна Накор.

— Това беше… поразително — каза, докато се надигаше. Пое си дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна. — Хареса ми!

Исаланецът му подаде ръка.

— Харесваш болката?

Бек потупа тялото си, за да се увери, че му няма нищо.

— Понякога. Болката… пробужда разни неща. Кара те да си нащрек. В началото искаш да престане, но постепенно се потапяш в нея. И ако я преодолееш, от другата страна има… — той погледна Накор, сякаш търсеше точната дума.

— Яснота.

— Да! Яснота. Виждаш нещата по различен начин! Не може да се сравни с нищо. С никое друго чувство. Но ти знаеш за какво говоря!

Накор кимна.

— Да, за съжаление.

— Какво ми направи?

— Един от триковете, които знам. В теб има нещо, което те прави такъв. Трябваше да го намеря и да го… огранича.

Бек опипа гръдния си кош, сякаш искаше да почувства нещо.

— Да го ограничиш ли? Не усещам нищо различно.

Накор се обърна към хоризонта.

— Знам. Но за известно време ще се въздържаш да се замесваш в неприятности. И няма да сънуваш — отново погледна младежа. — Още е рано и имам работа. Ще те оставя за няколко минути. Ще се върна скоро — исаланецът бръкна в торбата си и извади златиста сфера. Натисна копчето и изчезна.

 

 

Щом Накор се появи в кабинета му, Пъг вдигна поглед.

— Какво има?

— Помниш ли, че вчера ти споменах за един младеж?

— Онзи, дето се изправил срещу Томас? Разбира се.

— Имах подозрения, от първия миг, в който се появи пред пещерата, и сега вече съм сигурен.

— За кое?

— Говорихме за сънищата и спомените на боговете, но какво ти казах за… фрагментите?

— Че понякога боговете проявяват своята мощ директно върху даден смъртен. Като вграждат малко парченце от себе си в душата му. Защо?

— Вече го знам със сигурност. Бек е такъв човек.

— Убеден ли си?

— Да. Той е едновременно голяма възможност и голяма заплаха.

Пъг присви очи.

— Продължавай.

— Използвах един трик, с който докосваш човек отвътре. Полезно е, когато искаш да знаеш дали има нещо необичайно. Например дали е обладан от демон.

— Разбирам.

— Или пък да разбереш дали лъже. Но тук става въпрос за друго. В Бек открих мъничка частица от бог. Съвсем мъничко парченце на божествено съзнание, даващо му способностите, които го правят опасен и непредсказуем. Пъг, в Бек има частица от Безименния.

Пъг го изгледа с изумление, заменено след малко от тревога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Какво означава това?

— Означава, че в играта са замесени много по-могъщи сили, отколкото предполагахме. Щом Безименният е успял да пренесе и най-малката си частица тук…

— Рано или късно ще успее да се пренесе в пълната си мощ.

— Точно така — Накор погледна дългогодишния си приятел. — Намерил е начин да се промъкне отново в Мидкемия. А ние трябва да открием как да попречим на завръщането му.