Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Homecoming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Лустбадер. Близнаците Бонита

Първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Лилия Атанасова

ИК „Гарант-21“ — София, 1998 г.

ISBN: 954-8009-76-5

История

  1. — Добавяне

Ден трети

Глава 1

Кроукър се събуди на разсъмване. Както винаги вътрешният му будилник действаше безотказно. Взе душ, избръсна се и напусна апартамента, без да безпокои Мати. Тя щеше да се събуди часове по-късно. Този сън й беше твърде необходим.

Над уличното платно светеха бледи като блуждаещи духове луминесцентни лампи. Той очакваше да долови грохота на прибоя, но вместо него чу само мекото пришляпване на водите в канала, примесено с крясъците на гладни гларуси.

Реши да отиде пеш до болницата, която беше на не повече от петнадесет минути път. Дотогава щеше да съмне, а и той нямаше да има грижата за връщането на лексуса на Мати пред блока. Надяваше се, че неговият тъндърбърд все още е на болничния паркинг. Другият вариант беше да са го ограбили или задигнали…

Спря пред автомата за вестници на близкия ъгъл и си купи „Сън-Сентинел“. Това беше ежедневникът на общината Броуърд, който със сигурност отразяваше всички местни новини, заслужаващи внимание.

Фактът, че заспа в леглото на племенницата си, никак не беше случаен. Искаше да попие атмосферата, в която е живяла Рейчъл, да даде време на ума си да осмисли новополучената информация. Част от вещите в стаята на момичето просто не отговаряха на представата, която беше имал за нея. А това в повечето подобни случаи означаваше, че въпросната представа е невярна…

Спомни си една от историите на Каменното дърво.

— Един ден тръгнах на риба — заразказва индианецът. — Събудих се от глад и изскочих навън, под дъжда. Но в момента, в който понечих да се кача в лодката, нещо ми подсказа, че ако изляза с нея, никога няма да се върна… Подчиних се на предчувствието си. Върнах се обратно и се погрижих да залостя вратата и прозорците. Само след час се изви страхотен ураган, вятърът изтръгваше дърветата и ги хвърляше върху покрива ми… Оттогава знам едно: ако усещаш, че нещо не е наред, просто се откажи от него…

Кроукър беше заспал с образа на манекенката от снимката. Но нещо в този образ не беше наред. Събуди се, защото пред очите му се появи надписът с бяла боя върху якето на Рейчъл — онова същото, в което беше открил кокаина.

От опит знаеше, че това, което вижда насън или непосредствено след събуждане, независимо от своята налудничавост често се оказва вярно… Особено когато към него се прибавят откъслечни до този момент мисли и факти от близкото минало.

Какво, по дяволите, може да означава това МАНМАН? Снощи нямаше абсолютно никаква представа, а и не мислеше, че има значение. Но на разсъмване интуицията го накара да скочи и да подложи на задълбочено изследване плакатите по стените.

Някъде по средата на моста „Флаглър“ най-сетне откри страницата с рекламите на различните клубове и дискотеки. Не очакваше кой знае какво от това, но продължаваше да го измъчва един натрапчив въпрос: кога Рейчъл облича коженото яке? Може би когато вали, макар че кожата не може да я предпази от дъжда… През малкото зимни дни, които са действително студени? Сигурно. Какво още остава? Късните и хладни вечери, когато е ходила по дискотеки или клубове…

По този причина търсеше във вестника реклами на заведения с оркестри. Ето като тази…

Изведнъж се закова на място. Намираше се само на няколко метра от края на моста. Ръката му бавно прегъна вестника. Веднъж, втори път… В средата изпъкна рекламното каре, което беше привлякло вниманието му. Някъде под краката му забоботи мотор, спокойните води на канала се надиплиха от приближаването на невидима лодка. Сладникавата миризма на корабно гориво го блъсна в носа, после изчезна, подета от утринния бриз. Отрупаният с черни облаци хоризонт на изток започна да просветлява. Не след дълго флотилията от рибарски лодки и яхти щеше да вдигне котва и да се проточи под моста на път за Атлантика. Усещаше миризмата на океана, долавяше крясъците на гларусите и чайките. Но всичко това идваше отдалеч — сякаш от друг свят…

Вниманието му беше изцяло погълнато от обявата. В клуб „Светкавица“ на Уошингтън Авеню свиреше група, носеща името „Манман“. Кроукър направи бърза справка с датите и началния час на програмата. Отново закрачи към болницата. Представи си Рейчъл в тази „Светкавица“. Облечена в якето с надпис МАНМАН на гърба, тя разговаря с член на състава — може би с висок и строен китарист на име Гидиън… Той покрива дланта й със своята, при което ловко пуска в нея пликче с унция кокаин… Всичко това му изглеждаше не само логично, но и вярно. Сънят в леглото на племенницата му беше помогнал да я види такава, каквато е била преди фаталната блокада на бъбреците. Вървеше редом с нея, мълчалив като призрак, но жив като дух… Усещаше корените на гневния й протест, породен от бащиното безразличие и желанието й да се освободи от майчината опека. Беше му съвсем ясно, че Гидиън има пръст в този протест. А довечера щеше да разбере останалото…

Озова се на другия бряг на канала и пое по Олив Авеню. Измина трите преки, които го деляха от Юкалиптъс Стрийт. Откъм гърба му избръмча моторът на патрулна кола. Полицаят зад волана намали ход, огледа го и продължи. В това нямаше нищо чудно, тъй като Кроукър беше единственият пешеходец в този ранен утринен час. Скоро улицата свърши, под обувките му захрущя дребният чакъл на болничния паркинг. Тъндърбърдът си беше на мястото, всичко изглеждаше наред. Насочи се към входа на комплекса, когато зад гърба му се разнесе шумът от затръшната автомобилна врата, последван от забързани стъпки.

— Господин Кроукър?

Обърна се и видя висок и мършав мъж, който бързаше към него. Нещо в мъжа го накара да застане нащрек.

Той носеше стилен костюм от бежов тропикал. Гладко сресаната му назад коса имаше цвят на току-що смазано дуло на револвер, челото под нея беше широко и гладко. Лицето му се състоеше почти изцяло от масивни челюсти. Всичко останало — тясната цепка на устата, извитият нос и кафявите очички под рунтави вежди — сякаш служеше единствено за да докаже, че собственикът им принадлежи към човешкия род. Обаче от това странно същество се излъчваше някакво особено самочувствие и компетентност — качества, които рядко вървят заедно… Неотдавна Кроукър бе имал възможност да изпита върху собствения си гръб въздействието на тази комбинация и оттогава насам обръщаше специално внимание на подобни хора…

Мъжът се приближи. Кожата му имаше цвета на полирано тиково дърво, в чертите му се долавяше нещо латиноамеринско. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче — толкова тънко, че изглеждаше непрактично. Носеше черни мокасини от щраусова кожа, скъп часовник „Патек Филип“ на китката и златна венчална халка на лявата ръка. Елегантност и добър вкус, прецени Кроукър.

— Вие сте господин Лю Кроукър, нали? — усмихна се мъжът. От него лъхаше на сандалово дърво и лимон.

— А вие кой сте?

Усмивката на мършавия се разшири и оголи два реда пожълтели от никотина и времето зъби.

— Марселус Рохас Диего Махур — представи се той и в пръстите му по магически начин се появи визитна картичка.

Кроукър я пое. Господин Марселус Рохас и тъй нататък се оказа адвокат.

— Драго ми е, господин Махур. Но колко е часът? Някъде около шест сутринта, нали?

Мършавият повдигна ръкава на сакото си и хвърли поглед на скъпия „Патек Филип“.

— Шест и седем минути, ако искаме да бъдем точни, сър.

— От колко време ме чакате?

— От три след полунощ — отвърна той. Каза го с такъв тон, сякаш всеки ден му се налагаше да виси по паркингите.

— Изглеждате свеж като морковче — отбеляза Кроукър.

— Благодаря — галантно се поклони адвокатът. — Господин Кроукър, ще мога ли да отнема няколко минути от времето ви?

— Не сега, бързам за болницата.

— Разбирам — кимна мъжът и на лицето му се изписа разочарование. Езикът му опря в небцето и отскочи с рязък щракащ звук. Оставаше да възкликне едно „колко жалко“ и съвсем да заприлича на добродушен роднина.

— Някой друг път — кимна Кроукър и започна да се обръща. — Обадете ми се, номерът ми е в указателя…

Лицето на мършавия потъмня още повече.

— Страхувам се, че това е невъзможно, сър. Трябва да разговаряме сега, или никога.

— Значи никога.

Понечи да тръгне по стълбите, но го спря блясъкът на малък револвер 25-ти калибър, който сочеше право в корема му.

— Сега — каза Махур, без да проявява абсолютно никакво вълнение.

Очите на Лю се изместиха от дулото на малкия пистолет към лицето на собственика му.

— Очаквате да повярвам, че ще ме гръмнете тук, на входа на болницата? — попита той изненадан.

— Имало е и такива случаи — сви рамене мършавият, по устните му се мерна нещо като усмивка, която бързо се стопи: — Е, лично аз не съм го вършил, но… — Тъмните загадъчни очи се втренчиха в неговите: — Между другото, имам си разрешително за оръжие…

— Вярвам ви. Не вярвам обаче на друго: че ще се изложите на такъв риск заради клиент!

Онзи дори не мигна.

— Подобно изявление предполага, че знаете нещо за мен, а това не е така! — отсече той.

Загледан в тези очи с цвят на кафе, Кроукър предприе рискован ход, базирайки се на опит, интуиция и мимолетни първоначални впечатления.

— Зная достатъчно — рече. — Вие сте човек, за когото думата клиент означава пари. И действате според едно съвсем просто правило: рискът, на който сте склонен да се изложите, е правопропорционален на очаквания хонорар. Ако сумата е достатъчна за високия ви стандарт, вие сте всеотдаен професионалист, решен на всяка цена да постигне резултат! Ще признаете ли, че съм съвсем близо до истината?

Устните на Махур се разтеглиха в дяволита усмивка.

— На това ще отвърна, че който не вярва в силата на парите, трудно може да бъде човек от мой тип — отвърна, а малкият пистолет изчезна с бързината, с която се беше появил. — Извинявам се за неудобството, което ви причиних. По природа съм кротък човек и прибягвам до насилие само ако бъда сериозно провокиран… Но в случая трябваше да привлека вашето внимание, господин Кроукър. Това се налага поради неотложната същност на задачата ми. Неотложна както за клиента ми, така и за вашата племенница.

— За какво говорите? — втренчи се в него той и усети как стомахът му се свива.

— Хайде да не си губим времето, сър — рече мършавият, а главата му кимна по посока на болницата. — Вече бях горе и видях момичето…

— Какво?! — заплашително изръмжа Кроукър и неволно пристъпи напред.

— Спокойно, senor, спокойно — вдигна ръце адвокатът. — Далеч съм от мисълта да причиня зло на вашата племенница, дори напротив…

— Но сестрите нямат право да…

— Връчих им визитната си картичка. Ще останете изненадан, ако ви кажа колко много неща може да си позволи един адвокат… Казах, че съм представител на потенциален донор, което всъщност не е далеч от истината…

— Донор?

Усети как едновременно го обливат горещи и студени вълни.

Махур се приведе напред, гласът му се превърна в шепот:

— Донор на бъбрек, senor… Нали точно от това се нуждае вашата племенница?

Небето беше целулоидно синьо. Позлатени от изгряващото слънце, леките перести облачета светеха като странни неонови реклами. Свежият утринен въздух пареше кожата му и Кроукър изведнъж си даде сметка докъде ще го доведе този странен разговор. Пред входа на спешното отделение на няколко крачки от тях спря линейка, вътре цареше обичайното сутрешно оживление, дължащо се предимно на лекари и сестри, които застъпваха на смяна или си тръгваха за дома.

Очите му се върнаха върху Махур, който чакаше с невъзмутимостта на Буда.

— Не е ли по-добре да говорим другаде, на по-подходящо място?

Очите на адвоката сякаш попиха сиянието на първите слънчеви лъчи.

— Мисля, че колата ми ще свърши работа — отвърна и махна по посока на паркинга.

Колата на Марселус Рохас Диего Махур се оказа един тюркоазен мустанг, модел 1967, който сякаш току-що беше напуснал гаража на ревностен колекционер. Мършавият отключи широката предна врата — една от най-отличителните характеристики на този великолепен ретро екземпляр, на устните му се появи усмивка:

— Както сам можете да се уверите, между нас има общи черти…

Забележката означаваше, че той знае каква кола кара Кроукър — розово-белият тъндърбърд също имаше висока стойност в очите на колекционерите. „Какво ли още знае?“ — запита се, докато очите му с одобрение пробягаха по вътрешността на купето. А тя светеше, както и всичко останало по този автомобил. Отдалеч личеше, че собственикът му е влюбен в него…

— Какво ще кажете? — попита адвокатът и нежно погали излъсканата до блясък рамка на вратата. — Не е ли красавец?

— И още как! — призна той.

От устата на мършавия излетя странен, по детински доволен смях.

— Искате ли да направите едно кръгче? — Срещна изненадания му поглед и сам си отговори: — Искате ами! То си личи от цял километър! — Пусна ключовете в ръката му и заобиколи от другата страна.

Колебанието на Кроукър продължи не повече от секунда. Настани се зад волана и завъртя контактния ключ. Двигателят равномерно забоботи.

— Като стигнете магистралата „Дикси“, ще завиете надясно — спокойно му нареди Махур, след като напуснаха паркинга.

Предварителна инсценировка, или тоя тип просто беше дяволски самоуверен? Кроукър пое на север към „Дикси“, подчини се на задължителното кръгово движение на детелината и се насочи надясно по Бродуей. Този район беше нещо като ничия земя, доста опасен за хора с бял цвят на кожата. Спря на червено и хвърли бегъл поглед към спътника си. Тоя тип имаше самоувереното поведение на опитен юрист. Представи си го в съдебната зала — сладкодумен, самоуверен, убедителен… Беше сигурен, че рядко губи дела…

Махур издаде още няколко кратки заповеди относно посоката на движението, в резултат на които мустангът се озова на една абсолютно пуста улица, носеща помпозното название „Розмари Авеню“. Кроукър за пръв път идваше тук. В дъното на улицата се мержелееше желязната ограда на някакво гробище.

— Паркирайте там накрая, ако обичате — рече му адвокатът.

Знакът на тротоара забраняваше подобни действия, но мъжът очевидно не се безпокоеше. Когато затръшнаха вратите на мустанга, Кроукър забеляза, че вместо тънкото куфарче в ръцете му има старомодна кутия за храна със завиващ се капак.

— Закуска — проследи погледа му Махур и извинително добави: — Такъв ми е бизнесът… Винаги си нося храна, защото не зная къде ще замръкна и къде ще осъмна.

Тръгна към заключения портал на гробището, Кроукър го последва. В ръката му се появи ключ, катинарът щракна. Влязоха, след което адвокатът отново заключи.

Утринното слънце беше ослепително ярко, в клоните на дърветата пееха птички. Двамата бавно поеха по павираните алеи. От двете им страни се издигаха надгробни камъни, огладени от вятъра и дъжда. Тук-там личаха следи от помен — отдавна изсъхнали цветя, останки от свещи в чаши от червено стъкло…

— Гладен ли сте? — попита Махур, избра един гладък камък и постави кутията върху него. На гроба имаше букет цветя, с тънка зелена панделка. Бяха съвсем свежи, сякаш някой ги беше донесъл току-що. Кроукър огледа алеите: беше безлюдно.

— Закуска за двама — обяви мършавият. От кутията се появиха огромни кубински сандвичи със свинско филе и пържен лук, увити във восъчна хартия. До тях кацна термос с ароматно кубинско кафе и пакет кубински бисквити.

— За момента съм пас — поклати глава той.

— Жалко, защото ви чаках — въздъхна Махур и започна да развива восъчната хартия.

Кроукър отдавна беше установил, че от начина, по който човек се храни и прави любов, могат да се разберат страшно много неща. В това, разбира се, нямаше нищо чудно. Апетитът и желанието за секс са сред най-силно изразените първични инстинкти, заложени както при хората, така и при животните. Внимателното наблюдение и анализ на тези инстинкти дават богата информация за характера, за нещата, които вълнуват отделния човек. При храненето и секса отпадат изкуствено придобитите слоеве на това, което се нарича възпитание и култура. И под тях прозира истинската същност на индивида…

Претенциозна изтънченост май беше най-подходящото определение за Махур. Ръцете му манипулираха странния сандвич с онази съсредоточена деликатност, която е присъща на сърдечните хирурзи… Зъбите му методично се забиваха в чудовищно огромното нещо, което намаляваше постепенно, на прецизно еднакви хапки. Когато сандвичът беше ликвидиран, адвокатът разви капачката на термоса и я напълни с кафе. Във въздуха се разнесе прекрасен аромат. Бисквитите останаха недокоснати.

Закуската приключи. Махур не използва салфетка, тъй като устните му бяха абсолютно сухи и чисти. Потърка ръце и делово поде:

— Предложението ми е съвсем просто, господин Кроукър. Моят клиент има възможност да ви достави един абсолютно здрав бъбрек, който е напълно съвместим с кръвната група и останалите биологични характеристики на племенницата ви. Естествено, ние се ангажираме да предоставим на лекуващия лекар пълния комплект документи, които са задължителни за операция от подобен род… Ако не греша, името й е доктор Дженифър Марш…

При мисълта, че Рейчъл ще живее, Кроукър усети как му се завива свят. Изпита чувството, че е прекалил със силния мескал на Бени. Веднага обаче си даде сметка, че още е рано да се радва. Трябваше да се успокои, да получи уверения в почтеността на сделката, да бъде абсолютно сигурен, че не става въпрос за някаква измама.

— Господин Махур — започна той. — Ако у вас е останала дори една капчица човешко милосърдие, вие трябва да бъдете откровен с мен. Вашият клиент наистина ли разполага със съвместим бъбрек? Става въпрос за живота на едно младо момиче, нещата са трагично сериозни! Ако не е така, аз…

— Уверявам ви, че въпросният бъбрек е налице, господин Кроукър — вдигна ръка адвокатът, после бръкна във вътрешния си джоб и му подаде някакви документи.

— Регистриран ли е?

— Съвсем редовно, в пълно съответствие с изискванията на Националния център по трансплантация на органи — усмихна се Махур.

Вече беше виждал документи като тези. Джени Марш му ги беше показала малко преди да го подложи на тест за съвместимост — бланки за анализ на кръвта и сравнение на ЧЛА. Той беше запомнил показателите на Рейчъл и знаеше, че идеалното положение е и шестте основни ЧЛА да съвпадат с тези на донора. Ако това е факт, вероятността от отхвърляне на присадения орган се свежда почти до нула… Всичко това е прекалено хубаво, за да бъде истина! — неволно въздъхна.

Очите му се спряха на формуляра и пулсът му се ускори. Пет от шестте антигена на донора съвпадаха с тези на Рейчъл. Пресвети Боже, това не беше шега! По всичко личеше, че Махур действително държи в ръцете си живота на Рейчъл!

Адвокатът се приведе и прошепна:

— Всичко е на разположение на вашата племенница! — Каза го по начина, по който беше говорил пред входа на болницата.

Кроукър прелисти документите и вдигна глава:

— Бих искал да задържа всичко това…

— Но, разбира се! — разпери ръце Махур. — Покажете изследванията на доктор Марш, подложете ги на обстойна проверка. Моят клиент иска да бъдете абсолютно сигурен… — Направи една отлично премерена пауза и добави: — Все пак не бива да се бавите прекалено дълго… Доктор Марш положително ви е обяснила, че след броени дни на племенницата ви няма да помогне дори и напълно съвместим бъбрек…

Той не го чуваше. Сърцето блъскаше в гърдите му с такава сила, че дори не можеше да мисли. Бъбрекът действително съществуваше! Последният шанс на Рейчъл се бе появил и той нямаше намерение да го изпуска! Но какво ли криеха в ръкава си този палячо и тайнственият му клиент?

— Откъде клиентът ви разполага с информация за състоянието на моята племенница? — попита.

— Предполагам, че от доктор Марш — отвърна му и побърза предупредително да вдигне ръка: — Но тази информация е косвена. Докторката проведе доста телефонни разговори в опит да помогне на момичето… Специалистите по патология на отделителната система са затворено общество, новини от подобен род бързо стават достояние на повечето от тях. А клиентът ми има много приятели в тези среди…

— Как всъщност се казва той?

Адвокатът се усмихна:

— Засега желае да запази своята анонимност, причините за това ще ви бъдат разяснени…

— Съжалявам — поклати глава Кроукър. — Никога не сключвам сделки с анонимни партньори.

— Сигурен ли сте, сър? Аз пък имам чувството, че там на север, в Ню Йорк, сте вършили именно това…

— С престъпници!

Махур погали с пръст слепоочието си:

— Но не само с престъпници, нали?

Втренчено го изгледа и не отговори. Мършавият спокойно издържа погледа му.

— Във всеки случай сега едва ли имате избор, сър — продължи след секунда, а Кроукър отново изпита чувството, че го вижда да пледира в съдебната зала. — Освен ако се примирявате със съдбата и решавате да оставите Рейчъл в лапите на смъртта… — За пръв път от началото на срещата им назова момичето по име и Кроукър изпита чувството, че някой плисна студена вода в лицето му. — А без бъбрек тя неминуемо ще умре! Сигурен съм, че доктор Марш и други специалисти вече са ви изтъкнали това!

Кроукър дълго мълча. Нарастващото движение по Бродуей долиташе до слуха му някъде отдалеч, примесено с жизнерадостния ритъм на рап музика. Но тук, в гробището, всичко беше неестествено неподвижно, сякаш се намираха на някакъв омагьосан остров на спокойствието. Температурата на въздуха нарастваше с всяка изминала минута.

— Добре — размърда се най-сетне той. — Да приемем, че вашият клиент има възможност да достави бъбрек с нужните качества. Каква цена ще иска за него? Аз не съм милионер, въпреки че сестра ми разполага с известни средства…

— О, тук не става въпрос за пари! — размаха ръце Махур. — Нищо подобно! Моят клиент дори настоява да задържите ключовете за мустанга…

— Изключено!

— Не бързайте да отказвате — стрелна го с поглед адвокатът и акуратно прибра восъчната хартия обратно в кутията за хранене. — Уверявам ви, че това е един жест на добра воля и нищо повече. — Допълни капачката на термоса с кафе и продължи: — Документите за собственост са в жабката, напълно изрядни. Колата е ваша, независимо от изхода на преговорите…

Погледна го и пусна най-многозначителната от усмивките си — онази, която съдебните заседатели няма да забравят, докато обсъждат своето решение.

— Вземете я, сър — рече. — Познавам добре клиента си. Отказът ви ще го нарани дълбоко.

Това кратко изявление беше напълно достатъчно за Кроукър. Тайнственият клиент беше богат човек, разполагащ с власт и влияние. Щедър, с развито чувство за чест, а по всяка вероятност и безскрупулен…

— Какво ще иска от мен срещу бъбрека?

Махур кимна, сякаш одобряваше все още необявеното решение на събеседника си.

— Преди да преминем на подробностите, държа да подчертая, че желанието на клиента ми беше да дари този орган на вашата племенница. Напълно безплатно, без никакви условия. За съжаление обаче обстоятелствата не позволяват подобна щедрост… — Показалецът му почука надгробния камък: — Виждате ли това тук?

Кроукър сведе глава към надписа.

ТЕРЕЗА МАРКЕСА БАРБАЧЕНА, 1970 — 1996 г.

НЕКА БОЖИЕТО МИЛОСЪРДИЕ ВИНАГИ БЪДЕ С НЕЯ.

— Както можете да се уверите, Тереза е починала на двадесет и шест — тихо промълви адвокатът и затвори кутията със закуската, пръстите му ловко завиха капачето. — Или по-точно казано, на тази възраст е била убита…

— Какво общо има това с вашия клиент?

Сега дойде ред на Махур да направи продължителна пауза.

Кроукър си пое дъх и попита:

— Да разбирам ли, че в замяна на бъбрека клиентът ви иска да открия убиеца на това момиче?

— О, не, сър. Клиентът ми отдавна знае кой е той. Хуан Гарсия Барбачена, съпругът на Тереза. Смазал я от бой, а после метнал примка от кабел около шията й… Стягал, докато езикът й изскочил навън, а от очите й бликнала кръв…

Този тип беше истински майстор. Изчака точно толкова време, колкото беше необходимо на Кроукър да възприеме грозните детайли на убийството, а после подхвърли:

— И знаете ли защо този Хуан Гарсия е убил младата си жена, сър? — Поклати тъжно глава: — Причината е твърде банална. Той имал любовница и Тереза научила за това… Но вместо да се обърне за помощ към някого, от когото би получила подходящ съвет (като клиента ми например), тя решила да вдигне скандал и започнала да го заплашва… Устно, а не физически — държа да подчертая това… В резултат на което онзи тип я ликвидирал…

— Всичко това ми изглежда като приключен случай — отбеляза Кроукър. — Разбира се, ако е истина…

— Чистата истина — увери го Махур.

— В такъв случай би трябвало да се обърнете към полицията. Особено ако сте в състояние да докажете обвиненията си…

— Господин Кроукър — въздъхна адвокатът. — Ако живеехме в нормален свят, това отдавна да е станало и Хуан Гарсия щеше да е в затвора… — Последва познатата вече драматична пауза. — Но светът, който ни заобикаля, едва ли може да се нарече нормален… По тази причина въпросното лице не само няма да попадне в затвора, а дори и няма да бъде обвинено… Независимо от жестокото убийство, което е извършило, независимо от неоспоримите улики срещу него…

Пръстите на Махур погалиха гладкия камък, сякаш искаха да утешат неспокойния дух на Тереза Маркеса Барбачена.

— Този човек е недосегаем — въздъхна той. — Дори влиятелна фигура като моя клиент не може да му стори нищо. Около него се издига висока стена, която никой не може да прескочи… — Дългият му показалец знаменателно се повдигна: — Или почти никой…

Кроукър беше обзет от мрачно предчувствие, тръпки полазиха по гърба му.

Махур приключи пледоарията си с глас, от който косъмчетата по ръцете му настръхнаха:

— Само вие, сър, можете да прескочите тази стена! Клиентът ми е убеден в това. И офертата му е следната: в замяна на бъбрека, който ще спаси живота на Рейчъл, вие трябва да се доберете до Хуан Гарсия Барбачена и да го ликвидирате!