Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Homecoming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Лустбадер. Близнаците Бонита

Първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Лилия Атанасова

ИК „Гарант-21“ — София, 1998 г.

ISBN: 954-8009-76-5

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Каменното дърво има две души. Това го казваха не туристите, а рибарите кореняци в блатата, които едва ли можеха да бъдат обвинени в прекалено суеверие. Индианецът се беше заселил тук с убеждението, че това е центърът на света. Така беше казал и при първата си среща с Кроукър:

— Тук, в центъра на света, аз мога да слушам…

— И какво чуваш?

— Всичко — беше отвърнал той.

А Кроукър разбра, че именно този човек трябва да бъде негов водач. После, в продължение на много дни и нощи, изпълнени с тихи разговори и приятно мълчание, започна да разбира, че е тук за нещо много повече от уроци по риболов.

Хората се страхуваха от Каменното дърво по начина, по който се страхуваха да останат сами във враждебната нощ. Никой не можеше да обясни защо се получава така, но в крайна сметка индианецът остана да живее в почти пълна изолация и това явно му харесваше. На моменти Лю беше убеден, че той умишлено подклажда страха на околните, използвайки го като преграда срещу любопитството им.

Каменното дърво живееше в дървена хижа с ламаринен покрив, издигаща се на късче твърда земя, заобиколено почти отвсякъде от червени мангрови храсти. Тези растения живееха почти изцяло във водата, преплетените им коренища и клони изграждаха непроходима стена, а хижата беше защитена от тях като средновековен замък. Една тънка песъчлива ивица беше връзката й с „голямата земя“.

Тялото на Бени натежаваше с всяка крачка. Добрал се най-сетне до пътеката пред хижата, Кроукър беше толкова приведен под тежестта на приятеля си, че приличаше на болен от артрит старец. Както винаги мина покрай испанската вишна, която се издигаше над ниските храсти. По това време на годината плодовете й бяха зелени и приличаха на диви ябълки. Когато узрееха, ставаха бели и сочни, но това не им помагаше да заприличат на нормални вишни. На външен вид изглеждаха вкусни, но сокът им беше няколко пъти по-отровен от сода каустик. Известният испански природоизпитател Понедел Рей беше изял една такава вишна и беше умрял в страшни мъки. Като дете Каменното дърво беше сторил същото, но по неизвестни причини беше останал жив, макар и след тежко и продължително боледуване. Така се беше родил и прякорът му. Баща му го кръстил Каменното дърво…

Някакво движение отпред го накара да замръзне. Джо бавно се плъзна от изсъхналата трева, очевидно изпълнен с любопитство към новодошлите. Джо беше триметровият смок на Каменното дърво.

Кроукър се отпусна на колене и му подаде протезата си. Раздвоеното езиче на смока се стрелна навън и докосна изкуствената материя, миг по-късно тялото му се уви около китката му и се плъзна нагоре. Главата му докосна бузата на човека, езичето отново изскочи и опита соления вкус на потта.

— Всичко е наред, Бени — дрезгаво рече Люис. — Пристигнахме.

Не получи никакъв отговор. Бени беше припаднал.

Кроукър подсвирна, изправи се и заизкачва покритите с мъх дървени стъпала. Вратата се отвори, на прага се появи неясен силует. Вътрешността на хижата беше осветена от ярките лъчи на газов фенер, пламъчета на множество свещи играеха по стените. Каменното дърво беше слаб и жилав като тръстиките, които обграждаха дома му.

— Очаквам ви — рече той. — Всичко е готово.

Не се изненада. Отдавна познаваше необичайните способности на Каменното дърво. Влезе и внимателно положи безжизненото тяло на Бени в средата на стаята.

— Джо помни общите ни приключения — промърмори вместо поздрав индианецът. — Той е верен приятел…

— Приятно ми е да съм тук — простичко отвърна Кроукър.

— Беше крайно време, Крачещ ибис — кимна Каменното дърво.

Този прякор Кроукър си спечели в момента, в който показа на индианеца как действат стоманените нокти на протезата му. Според Каменното дърво те приличали на дългата човка, с чиято помощ ибисът лови риба в блатото.

Индианецът се залови за работа, а той загрижено погледна умореното му, прорязано от дълбоки бръчки лице. Беше висок, като първите заселници на тези земи — индианците от племето Калуса, които нерядко са били над два метра. Хладните и внимателни очи имаха цвета на утринните изпарения над блатата, челото му беше високо, дългата бяла коса беше пристегната с превръзка от еленова кожа, долният й край представляваше плътна топка, която при всяко движение го удряше по гърба. Каменното дърво имаше невероятно чувство за хумор, беше добре информиран и изключително начетен човек, въпреки доброволната изолация, сред която живееше. Кроукър нямаше представа по какъв начин става това — на моменти го обземаше абсурдната мисъл, че ятата от корморани и чапли, които прелитаха над хижата, му спускат кратка сводка с последните новини…

Сухата му лява ръка се притисна до челото на Бени. Този недъг не му беше по рождение. Беше го придобил на зряла възраст, заразен от един младеж с рак в терминална фаза, когото беше успял да излекува. По неизвестен начин раковите клетки се бяха прехвърлили в организма на Каменното дърво, но там развитието им беше спряло…

„За мен изсъхването е част от оздравителния процес — каза му веднъж той. — Хората остават изненадани, като им кажеш, че болката се дели на стотици разновидности. Но нима това е ненормално? Любовта също е различна… Тази болка беше добра, а аз имах честта да я изпитам…“

Дясната му ръка натроши някаква изсушена билка и пусна парчетата в нагорещения мангал, който беше поставен в средата на стаята. Изви се гъст сиво-зелен дим, Каменното дърво започна да го гребе с шепи, сякаш беше течност, след което го „изливаше“ върху тялото на Бени. Обработи го цялото — от главата до петите, чак докато последните остатъци от изпепелената билка се стопиха във въздуха. После хвана с два пръста потъмнял въглен от дъното на мангала и внимателно го положи върху импровизираната превръзка на раната.

Кроукър не беше изненадан, тъй като и друг път го беше виждал да хваща въглени с голи ръце. Започна да се поти от високата температура, Каменното дърво забеляза това и се усмихна:

— Тази жега ти е позната, нали?

Преди време индианецът го беше излекувал след ухапване от отровна змия. Основна съставка на лечението беше именно тази интензивна, наситена с аромат на билки топлина. Нямаше представа на какъв принцип действа тя, но ефектът й беше наистина поразителен.

Въгленът бавно прогори пластовете окървавен плат и опря в голата рана. Бени дори не помръдна. Клепачите му си останаха затворени. Топлината нарастваше, Кроукър изпита чувството, че се намира в пещ…

Междувременно Каменното дърво извади отнякъде три тигрови нокти. Огромни и зловещо извити, те бяха почернели от дългогодишна употреба. Бавно и внимателно ги заби в плътта на Бени — по един във всяка буза, а третият — непосредствено до нагорещения въглен върху раната. Сръчно подложи мангала с нажежените въглени под тънките струйки черна кръв. Въглените засъскаха и бързо се охладиха, струйките пресъхнаха. Подаде купичката на Кроукър и каза:

— Излез навън и намери подходящо място да я заровиш. Ще копаеш само с ръце и ще внимаваш дори капка от съдържанието й да не попадне върху кожата ти…

Той се подчини. Когато се върна в хижата, раната на Бени беше престанала да кърви. Лицето му беше спокойно, дишането — равномерно и дълбоко. Каменното дърво разбъркваше съдържанието на широко ведро, което беше поставено на триножник над жарта в огнището. Във въздуха се носеше приятният аромат на отвара от билки и неизвестни корени.

— Приятелят ти спи — рече индианецът. — Време е да се погрижим и за себе си.

Настаниха се до огнището. Вечерята се състоеше от печена риба, стрити на пюре зеленчуци и сушени плодове. Каменното дърво почти не се докосна до храната и Кроукър изпита чувството, че се храни колкото да му прави компания. Отвън долитаха обичайните звуци: квакането на дървесните жаби, жуженето на нощните насекоми, джавкането и воят на дребни хищници. Над всичко това доминираше свиренето на вятъра в храстите и плискането на водата около коловете на пристана.

Кроукър се хранеше бавно. Вечерите с Каменното дърво бяха приятен ритуал, свързан с продължителни разговори на всякакви теми. Но този път индианецът не беше настроен на подобна вълна.

— Крачещ ибис, ти се появи в дома ми посред нощ, водиш ранения си приятел… Смъртта се е изпречила на пътя ти, но има и нещо друго… Вътре в теб… Вътре в теб нещо се променя… — Протегна изсъхналата си ръка и я опря в челото му, точно както беше постъпил с Бени. Беше суха и хладна като старо дърво.

— Знаеш ли как ме наричат тукашните хора? — попита след дълга пауза. — „Приятелят на призраците“…

— Защото си мъдрец. Познаваш ветровете, преценяваш каква ще бъде силата на предстоящата буря. Предварително знаеше, че идвам тази вечер, знаеше и защо… Освен това разговаряш с животните, като тях усещаш природните цикли…

Каменното дърво кимна, на лицето му се появи дяволито изражение:

— Всичко това е вярно, малко или повече… Но този прякор съм си спечелил, защото хората вярват, че разговарям с обитатели на един друг свят, който никой от нас не познава… — Остави чинията си и продължи: — Ти се появи на прага ми. По кръвта познах характера на бурята, сред която си попаднал… Но в очите ти имаше нещо ново. От него разбрах, че те обладава мъдростта на лечител.

— Дядото на приятеля ми е бил голям лечител от племето гуарани — промълви със свито сърце. — Наричали са ги „сукиа“…

— Чувал съм за тях — кимна Каменното дърво. — Използват особени камъни, в които крият мъдростта и силата си.

— Казват им „Господари на душата“ — добави Кроукър. Спомни си за камъка, който беше успял да докопа Хектор, душата му потръпна от страх. Спомни си и страха на Естрела Лайес, когато й показа магическия камък на Хумаита. — Знаеш ли нещо повече за тях?

— Почти нищо — поклати глава индианецът. — А това, което зная, в повечето случаи са само мълви и легенди… Една от тях твърди, че при определени обстоятелства „сукиа“ е в състояние да погълне един или няколко такива камъни, след което се превръща в Бог…

— Какво ще рече това?

Той сви рамене.

— С едно докосване е в състояние да излекува и най-тежката болест, с лекота унищожава враговете си… Това е едно от най-ужасните превъплъщения на „сукиа“, защото е постоянно и необратимо. Камъните си остават в него… Но природните закони са неумолими: когато придобиваш нещо голямо, трябва и да загубиш нещо друго, също така важно…

— С този „сукиа“ не е станало така — поклати глава Кроукър. — Преди много години е бил убит от близнаците, които ни преследват… Казал на приятеля ми, че ще се върне под формата на акула. Преди пет дни попаднахме на една тигрова акула… Огромна, силна, жестока. Приятелят ми беше убеден, че…

— Че това е Хумаита.

Смаяно зяпна:

— Откъде знаеш името му?

Каменното дърво се усмихна и потупа челото му с изсъхналата си ръка:

— Той сам ми го каза, Крачещ ибис… Той е тук, в главата ти. Тази нощ и ти си „приятел на призраците“…

— Това не може да бъде, Каменно дърво! — изстина Кроукър. — Аз не вярвам в магии и заклинания!

Индианецът взе един изстинал въглен и започна да рисува нещо на дъската, която ги разделяше. Той се приведе напред и видя едно око с двоен ирис.

— Това е той, Крачещ ибис…

— Наистина — кимна Кроукър. — Това е неговият символ.

— Приятелят ти се събуди — каза Каменното дърво, напълни купа с отвара и му я подаде: — Нахрани го, върни му живота…

След тези думи стана и тихо се излезе навън, а Кроукър взе главата на Бени в скута си и поднесе купата с билкова отвара към устните му. Бени покорно започна да пие. Беше замаян, с червени кръгове около очите. Оголената рана беше грозна, но вече не кървеше. Беше затворена, сякаш от ръката на опитен хирург…

Вятърът се усили, дъждът забарабани по ламаринения покрив на колибата, мангровите клони започнаха да драскат по стените. Дървесните жаби невъзмутимо продължаваха монотонната си песен, но жуженето на насекомите секна. Кроукър продължи да храни приятеля си, а Джо дремеше на раменете му.

Купата най-сетне се опразни и той я остави до себе си. Погледна лицето на Бени, но мислеше за Хумаита. Представи си, че действително общува с духове, и неволно потръпна. Не, той не вярваше в духове!

Клепачите на Бени помръднаха, погледът му се спря на Джо, свит на кълбо на рамото на Кроукър.

— Сънувам ли, amigo? — дрезгаво прошушна. — Какво е това върху теб, по дяволите?

— Това е Джо — отвърна му. — Смок-удушвач, мой добър приятел.

— Ти си превъртял!

— Нищо подобно. Джо е личност, освен това носи и съвсем конкретна полза. Ходи на лов за други змии, включително и за петнистата гърмяща змия, която е изключително опасна…

— А обича ли да си хапва водни мокасини? Тези гадини ги мразя особено силно!

— Не се въдят тук. Водата е прекалено солена за каквито и да било водни змии.

— Dios — въздъхна Бени и затвори очи.

Кроукър се вслуша в звуците на бързо приближаващата се буря. Ушите му пропукаха от рязко падналото атмосферно налягане. Сякаш в потвърждение на мислите му над блатата се разнесе оглушителна гръмотевица. Сведе очи към мъжа в ръцете си. Само оцелелите от експлозии или земетресение носеха подобна маска на лицата си. Маска на безжизненост и примирение, сякаш душите им бяха отнесени от могъщата стихия…

— Как се чувстваш, Бени? — тихо попита той.

— Ни жив, ни мъртъв — отвори очи той. Беше необичайно спокоен и вглъбен в себе си. — Искам да ти кажа нещо, amigo…

— Не сега — спря го. — Сега трябва да почиваш.

— Сега, сега! — раздразнено го погледна приятелят му. — Не отричам, че те излъгах! Pero esto es agua pasada no mueve molino… Но всичко това вече е минало. Бях принуден да го сторя, знаеш. Костите са единственото нещо, което е останало от дядо ми. Исках да бъда сигурен, че няма да попаднат в ръцете на неподходящи хора…

— Например в ръцете на Антонио и Хектор — подхвърли му.

— Това би било ужасна катастрофа — призна с въздишка Бени.

— Да разбирам ли, че костите не са тяхно притежание?

— Че какво друго? — погледна го с недоумение. — Ако бяха у тях, не биха ми ги върнали срещу всичкото злато на света!

Пламъчетата на свещите несигурно потрепваха. „Сякаш са символи на бурята и на неизвестното бъдеще“ — рече си Кроукър.

— Кой ги притежава тогава? — попита. — С кого трябваше да се срещнеш в полунощ?

— Рубине.

— Раф?! Я не се занасяй!

— Не съм изненадан от твоето недоверие — въздъхна Бени. — По-скоро съм разочарован… Зная, че сам съм си виновен за това, но Бог ми е свидетел — това е истината!

— А защо трябва да ти вярвам?

Раненият направи безуспешен опит да се разсмее.

— И аз не виждам причина да го сториш — рече и за миг затвори очи. Сякаш черпеше сили от някакъв скрит кладенец. — Mira, amigo… Направих грешка. Не ти се доверих. Как ще постъпиш сега? Нима ще ме заклеймиш завинаги, без право на прошка? За добро или лошо, Люис, аз съм в ръцете ти…

Кроукър замълча. Не виждаше нищо, но чуваше всичко. Точно както го беше учил Каменното дърво.

— Хайде, почвай — промълви най-сетне. — Искам да узная всичко за теб и Раф.

Бени с облекчение въздъхна. Сякаш беше чакал решението на приятеля си със затаен дъх.

— Като кмет на Маями Рубине влезе в делови отношения с един колумбиец на име Габриеле. Голям умник, който в крайна сметка се озова в затвора…

— Защо?

— Стана една, не ти е работа! — намръщи се от погнуса той. — Онзи идиот решава да използва парите на Раф за контрабанда на наркотици. За човек като него изкушението е неудържимо: купища мангизи, интересен живот, огромна власт… — Бавно поклати глава: — Както и да е… Габриеле купува огромна немска овчарка. Негов приятел, ветеринарен лекар, върши останалото… Операция на стомаха, дузина пликчета кокаин вътре, фини шевове… После овчарката заминава за Щатите.

— Дотук ясно. Какво стана после?

— Аматьорска работа, ето какво… Тъпият ветеринар забравил да стерилизира пакетчетата и кучето получава вътрешна инфекция. Митничарите виждат, че животното е болно, и го изпращат на преглед в американска лечебница. Ветеринарите го снимат на рентген, откриват кокаина и Габриеле е закован… Бени замълча колкото да събере сили, после продължи: — Раф не знае нищо за тая работа, или поне така казва… Но иска от мен да оправя бъркотията. В смисъл да го измъкна от съдружието с Габриеле… Ако е възможно със задна дата, иначе политическата му кариера отива на кино. Но скандалът вече е избухнал, аз не мога да сторя нищо. Просто защото колумбийските власти ме режат и изобщо не желаят да разговарят с мен… Тук трябва да добавя, че това е едно направо невероятно решение, имайки предвид връзките ми в правителството на тази страна… В крайна сметка вдигам ръце, особено след като ми се обаждат по телефона и ме заплашват… Раф е бесен, но решението ми е окончателно. Два дни по-късно се появява пак и ми предлага сделка: аз го измъквам сух от водата, а той ми връща костите на Хумаита…

— Това ми прилича на подкуп — присви очи Кроукър.

— И на мен ми се стори така — призна Бени. — Но изкушението беше огромно… Откачих го от ченгела с цената на няколко скъпоценни услуги… Muy precioso! Направих така, че никой да не подозира за връзките му с Габриеле, да не говорим за смърдящата контрабанда.

— Но това не е краят на историята, нали?

— Не е — мрачно кимна той. — Отивам при Раф да си получа възнаграждението, а той вика, че сделката с костите се е провалила. Que lastima! Много жалко, но доставчиците го били изиграли! Но аз го гледам в очите и виждам истината. А тя никак не е приятна. Копелдакът е получил костите на дядо ми, но не желае да се раздели с тях. Предложи да ми плати с пари. Предложи голяма сума, това му го признавам. Но мен пари не ме интересуваха. Казах му къде да си ги навре, идеята изобщо не му хареса… — Извъртя очи към Кроукър, на устните му се появи подобие на усмивка: — Вероятно защото копелдакът има доста окосмен гъз!

Избухнаха в смях, Кроукър за пръв път изпита облекчение.

— Чакай малко… — стана сериозен той. — Как разбра, че Раф лъже?

— Нямаше какво да разбирам! — изръмжа Бени. — Притиснах го до стената, ама яката — както само аз умея! И знаеш ли какво рече копелето? Имало известен шанс да ми достави костите, но щяло да струва скъпо… Представяш ли си? Току-що съм го измъкнал от кацата с лайната и той иска да ме прецака! На всичкото отгоре поиска да му свърша и още една услуга! Като я свърша, ще си получа дядовите кокали! Тая нощ трябваше да си оправим сметките. Точно в полунощ, но шибаната буря развали работата… Не бях в подходяща лодка за вълнение и по тази причина се върнах на брега…

— Какво ти поиска Раф?

— Посредничество, какво друго — сви рамене той. — Това ми е специалността. Има случаи, когато наистина разбираш, че светът е малък… Ставаше въпрос за Хуан Гарсия Барбачена. Копелдакът Рубине прекрасно знаеше какви са ми отношенията с него, но въпреки това си поиска услугата. Какво му пука, че ми сипва киселина в гащите?

— И ти прие, така ли?

— Приех, къде ще ходя — мрачно отвърна парагваецът. — По всичко личеше, че Барбачена най-сетне е докопал кокала и няма никакво намерение да го пусне. Огромната власт води до стремеж към независимост, знаеш… Копелдакът станал прекалено непокорен, опасен, непредвидим… Хората, които му дали в ръцете тази власт, искаха едно последно изясняване на отношенията. Което ще рече — или влиза в пътя, или отива по дяволите!

— Нека отгатна какво е станало на срещата, която си им уредил — подхвърли Кроукър и усети как пулсът му се ускорява: — Барбачена им е показал среден пръст!

— Точно така — кимна Бени и болезнената усмивка отново се появи на устните му: — Показа им го, след което ги посъветва да идат да се шибат! С което, естествено, подписа смъртната си присъда…

— Кога стана това?

— В началото на годината.

Нещата започнаха да идват по местата си. Сполдинг Гън се е нуждаел от време, за да организира операцията по ликвидирането на Барбачена и заличаването следите на СОБК.

— Нека се опитам да отгатна още нещо — Барбачена е работил за хора от Министерството на правосъдието на САЩ, ръководени от един тип на име Сполдинг Гън. — „Какъв по-удобен посредник от, цивилно лице като Бени — запита се мислено той. — При това цивилно лице с опит в подобен вид преговори, известно със своята дълбока дискретност…“ — Сега разбирам за кого си работил и защо си ми спестил някои истини…

— Човекът действително беше от Министерството на правосъдието, amigo — кимна Бени. — Видях значката му. На нея пишеше друго име: Рос Дарлинг…

Дъхът на Кроукър спря.

— Това е много важно, Бени! — прошепна той. — Можеш ли да го опишеш?

— Мога, разбира се — кимна Бени, пое дъх и продължи: — Среден на ръст, як, с тежка походка. Приличаше на борец или боксьор. Бяла коса като на старец, но това не означава, че е стар. Червени бузи, които се срещат при планинари и стари пияници. Но човекът беше напълно трезвен. Личеше по очите му: светлосини и ледени. Бог ми е свидетел, че познавам тоя тип мъже, Люис. Без колебание ще убият всеки, който се изпречи на пътя им. Ако някога са имали съвест, тя отдавна е приспана…

Кроукър усети как кръвта изстива в жилите му. Описанието беше точно. Очевидно се беше срещал с Рос Дарлинг, а не със Сполдинг Гън.

От друга страна, версията на самия Рос Дарлинг за войната между СОБК и БНП също отговаряше на истината. С една малка разлика: Дарлинг и БНП бяха шефовете на Барбачена и те управляваха цялата мексиканска операция.

А хората от СОБК се опитваха да я спрат. За миг си представи как са се развили събитията. Прогонените от Гън агенти на СОБК създават своя нелегална организация, използват връзките си с определени сенатори и конгресмени и изграждат БТВСНКП. Първата и вероятно единствена задача на тази организация е да бъде мозъчен тръст на сложната операция в Мексико, чиято цел е да постави икономиката на страната под пълния контрол на няколко избрани американски граждани.

Дарлинг прави всичко възможно да попречи на Кроукър за установяването на контакт със СОБК. Това е напълно естествено. От своя страна СОБК стига до заключението, че Кроукър е минал на страната на противника. Това пък обяснява покушението при моста „Брикъл“.

„Каква ирония на съдбата — помисли си той. — Антонио Бонита го беше предупредил, че всички го лъжат. Всички, с изключение на него самия…“