Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fallen Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2009)

Издание:

Катрин Харт. Падналият ангел

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954–19–0002-X

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Джейк се размърда сънливо и сгуши глава още по-удобно между гърдите на Тори. Господи, как обичаше да се събужда точно така и да вдъхва приятния аромат на тялото й. Кичури от косата й гъделичкаха челото му. Тя беше пораснала доста през последните месеци и сега падаше по раменете й на меки къдрици, които едва докосваха върховете на гърдите й като тъмен воал. Ръката му бавно премина по голото й бедро и се спря на корема й, вече поиздут от тяхното бебе. Гърдите й също нарастваха в очакване на бебето след около пет месеца. Макар да не можеше да ги види, като я докосваше, той установяваше промените, настъпващи у нея и обичаше да говорят за тях. Скоро щяха да усетят как бебето мърда в утробата й. Джейк с нетърпение очакваше този съкровен момент, когато за пръв път ще почувстват скъпоценния живот, създаден от тяхната любов.

Бавно, лениво той отвори клепачи. Биологическият му часовник му подсказваше, че вече е сутрин и макар да не виждаше, той винаги отваряше очи, когато беше буден. Изведнъж се вцепени. Страхуваше се да повярва в онова, което всъщност се надяваше, че става в този момент; не смееше да помръдне, дори от страх, че то може да е само илюзия. Спря да диша, после предпазливо примигна и през цялото време се молеше тези видения да не изчезнат. Сърцето му подскочи в гърдите. Това беше действителност! През тъмната завеса от косата на Тори, той видя извивката на гърдата й с палавото връхче. Този образ бе замъглен и размазан, но съвсем определено беше там, пред очите му!

Джейк вдигна глава от гръдта й и внимателно огледа стаята. Все още не знаеше какво да очаква. Очите му съзряха неясните очертания на мебелите. Макар и мъгляво, той успя да разпознае по-светлите квадрати на прозорците. Отново виждаше! Не много добре, но виждаше! Заплака от радост. Сълзите още повече размазаха образите. Бързо ги избърса, не искаше нищо да пречи на слабото му зрение! Толкова време мина, откакто не бе виждал абсолютно нищо.

Ридания разтърсиха широките му плещи, когато осъзна великата сила на това чудо. Ако то бе само още един сън, тогава той не желаеше да се събужда. Но този път беше истина — със сигурност беше истина! Усещаше Тори до себе си, чувстваше лекото й дишане, чуваше как някой в кухнята приготвя закуската, долавяше мириса на прясно сварено кафе. Това не бе сън! Наистина виждаше!

— Благодаря ти, Боже! — прошепна той пламенно. — О, благодаря ти! Знам, че може би не заслужавам такова чудо, но каквито й да са твоите подбуди, благодаря ти, че ми върна зрението.

Тори трепна и се събуди — нещо бе смутило съня й. Сънените й очи откриха Джейкъб, седнал с гръб към нея. Плещите му се тресяха, дрезгави вопли се изтръгваха от гърлото му.

— Джейкъб — извика тя тихо, изправи се, обгърна с ръце кръста му и положи глава върху широкия му гръб. — Какво има, скъпи? Нещо лошо?

Той се изви, сграбчи я и я притисна силно към себе си, сетне ликуващо извика.

— Нищо лошо, Тори! Най-после всичко е наред! — Нежно я отмести, очите му жадно разглеждаха чертите на лицето й, галеха ги, обожаваха ги. — Ти имаш най-хубавите очи, които съм виждал, но те никога не са били за мен толкова прекрасни, колкото в този миг.

Тори широко разтвори очи, изпълнени с надежда и зяпна от изненада.

— Ти виждаш! — възкликна тя, вдигна ръце и обгърна лицето му с длани. — О, Джейкъб! Ти виждаш!

Той кимна.

— Да! Все още не съвсем ясно, а може би никога няма да е ясно, но виждам!

— О, Джейкъб! Толкова съм щастлива; ще се пръсна от щастие! — радостни сълзи се стичаха по лицето й и капеха по голата й гръд.

— Аз пък имам по-добра идея как да го отпразнуваме — рече той. После наведе глава и облиза сълзите от гърдите й, езикът му безмилостно се плъзна по розовите връхчета. — Малко солени — измърмори той, — но въпреки това много вкусни.

Тори едновременно хлипаше и се смееше. Не бе в състояние да обуздае силните чувства, бушуващи в нея, а Джейкъб още повече засилваше възбудата й. Едва можеше да понесе всичко това.

Двамата се отпуснаха на леглото. Неговият смях се сля с нейния, докато се търкаляха и боричкаха, възторжени и доволни — всички земни грижи се бяха смъкнали от плещите им. Дори болката в крака не можеше да го спре — той хапеше и целуваше всеки сантиметър от тялото й; възхищаваше се от красотата на нежната й като коприна плът, от дългите й крака, от поруменялата й гръд, от искрящите очи и сочните усмихнати устни.

Сливането им бе бурно и нежно, едно истинско единение на сърцата и телата; пищно тържество на живота и любовта. Изпълнени от възторг, желанието им достигна нови висини, страстта им се издигна до невиждани до сега върхове. Преситени и безкрайно щастливи, те най-накрая се изтегнаха един до друг и се загледаха в очите.

— Не мога да изразя радостта си, че тези прекрасни златистокафяви очи виждат отново — промълви нежно Тори. — Сърцето ми се късаше, като си помислех, че може да не видиш нашето дете, когато се роди.

Лицето на Джейк се озари от широка усмивка.

— Мисля, че трябва да съобщим добрата новина на останалите, но преди това искам да ти се насладя още няколко минути. Искам да те гледам до насита. Толкова отдавна, струва ми се, не съм виждал усмивката ти.

Когато съобщиха новината на останалите, се разнесоха радостни възгласи и въздишки на облекчение. Лицата на всички в ранчото сияеха. И доктор Грийн беше развълнуван, а прогнозата му бе доста окуражителна.

— Смея да твърдя, че след няколко дни зрението ти напълно ще се възстанови, ако всичко върви така добре, както очаквах. Размазаните образи ще станат по-ясни, а цветовете — по-ярки, но все пак те съветвам да не се преуморяваш известно време. Никакво яздене, не се опитвай да четеш и се пази от всякакво сътресение на главата. Изобщо, не си търси белята, докато оздравееш напълно.

Джейк се съгласи с голяма охота. Нямаше намерение да поема никакви рискове, които могат отново да го запратят в онзи вечен мрак. Четирите седмици му бяха предостатъчни, за да си изкара ума. През всичкото това време единственото, което го крепеше и го пазеше от безграничната бездна на отчаянието, беше крехката надежда, че ще прогледне отново. Разбира се, към това трябва да се прибавят любовта и подкрепата на семейството и приятелите.

През следващите няколко дни, докато зрението му постоянно се подобряваше, Джейк бе като малко дете в сладкарница. Сякаш не можеше да се насити на гледката около себе си. Заради тези няколко седмици на пълен мрак, сега гледаше на света с друг поглед, наслаждаваше се, на всяка дреболия, на която преди не бе обръщал никакво внимание, и я бе приемал за нещо съвсем естествено. Изгревът сега придобиваше нова красота; залезите бяха по-великолепни от всякога. Дори оборът, който на всяка цена трябваше да се пребоядиса, сега му се струваше красив, само защото можеше да го види със собствените си очи. Листата, стръкчетата трева, пухкавите облачета, нежните крилца на пеперудите — всичко беше едно великолепно чудо, което едва сега се разкриваше пред него.

Никога преди не се беше замислял колко много нюанси има зеленото, кафявото, или синьото. Всичко наоколо му правеше впечатление, забелязваше формите, багрите, шарките. Никога вече нямаше да смята сетивата, дадени му от Бога, за нещо съвсем естествено и обичайно, както преди му се струваше. Сега наистина можеше да осъзнае значението на старата поговорка, че човек оценява нещо чак когато го загуби. Беше дарен със зрение за втори път и никога нямаше да приема нещата за дадени.

След една седмица зрението на Джейк се изостри и проясни и той виждаше както преди. Макар и леко да понакуцваше и да щадеше ранения си крак, вече беше захвърлил бастуна, като нещо неприятно, без което можеше спокойно да мине. Наново обзет от решителност, той се зае да възстанови предишната си форма, започна да тренира мускулите си и да се упражнява в стрелба. Искаше да бъде напълно подготвен да защитава семейството и дома си; да бъде готов за всичко, което можеше да се случи, когато се появи поредната беда — а нещо му подсказваше, че тя няма да закъснее.

Кармен пожела да отиде на църква. Не бе присъствала на литургия отпреди пожара. Тори поиска да я придружи. За последен път се бе изповядала в Ню Орлиънс, а от тогава се бяха случили много събития, включително нападението на „индианците“ над ранчото, както и онзи ужасяващ инцидент с Ред. Грехът тегнеше на душата й — знаеше, че ако не е убила, то най-малкото е ранила поне един от маскираните „индианци“ и до голяма степен бе отговорна за смъртта на Ред. Въпреки че по всяка вероятност те наистина заслужаваха смърт, Тори все пак чувстваше нужда от опрощение.

Освен това, с Кармен искаха да благодарят на Бога, задето бе извършил тези удивителни чудеса — той бе спасил живота на Тори, когато конете повлякоха каруцата и бе върнал зрението на Джейкъб. Бог бе проявил голяма добрина към тях и сега имаха нужда да отдадат своята благодарност в неговия храм и да го възхвалят за милосърдието му.

Джейк не беше много въодушевен от молбата им, но как можеше да откаже, след като Създателят бе проявил такава благосклонност към него? Щеше да се почувства като някаква неблагодарна, жалка твар.

Неделната утрин настъпи, но за нещастие Джейк бе обхванат от нов пристъп на онова омаломощаващо главоболие, което все още го поразяваше от време на време. Блейк и Меган знаеха, че Джейк е решил да придружи Тори и Кармен до църквата и затова си имаха свои планове. Този ден щяха да водят Джозефа на гости у няколко от старите й приятелки, които скоро щеше да напусне завинаги. Ето защо се наложи Джейк да уреди двама от най-верните му помощници да придружат жените до църквата. Независимо дали това му харесваше, той нямаше друг избор.

След продължителното й отсъствие, Кармен бе приета от паството с радост. И преди, и след литургията, приятели идваха при нея да я поздравяват и да се осведомят за здравето й. Изразяваха възторга си от чудотворното изцеление на Джейк и разказваха как са се молили и са палили свещи за него и колко са развълнувани, че той е прогледнал отново. Отец Ромеро изповяда Тори, увери я, че душата й не е в опасност и щом се отърси от тревогите си, тя се почувства свободна и лека като перце. Всичко това я бе измъчвало повече, отколкото предполагаше.

Свещеникът сподели радостта й от възстановеното зрение на Джейк. Той ги бе посетил няколко пъти в ранчото, докато Джейк бе сляп и бе водил с него задълбочени разговори насаме. Тори не знаеше за какво си бяха говорили и дори не се интересуваше. Смяташе, че това е нещо лично между нейния съпруг и отец Ромеро и ако Джейкъб искаше тя да научи какво са обсъждали, щеше да я информира. Сега отец Ромеро рече:

— Кажи на Джейкъб, че скоро пак ще дойда да го видя и че се радвам да чуя добрата новина. Някой ден, преди съвсем да остарея, се надявам да го видя с теб в църквата.

Единственият неприятен момент за Тори настъпи, когато Стан Едуардс се приближи до тях. Той взе ръката на Кармен и я вдигна с галантен жест, от който Тори настръхна. Кармен изглеждаше доста разтревожена, че той си позволява подобно нещо насред църквата пред толкова много хора. Едуардс учтиво се поинтересува за здравето на Джейк и измънка някакво подходящо възклицание, преди да попита Кармен дали може да я придружи до дома й.

— С дъщеря ми имаме други планове, господин Едуардс — отблъсна го предпазливо Кармен.

Едуардс се намръщи, но прие отказа й с привидна учтивост.

— Може би друг път — отвърна той, после бавно се отдалечи и заговори с други свои приятели.

Обаче Тори забеляза, че продължава да поглежда към тях, сякаш искаше да се увери, че още са там. И докато го гледаше с крайчеца на окото си, тя забеляза начина, по който бе застанал. Също както в деня, когато бе говорила с него в ранчото — с ръце на кръста, а краищата на сакото му се разтваряха леко.

Изведнъж се досети! Представи си го как стои в коридора на „Лейзи Бий“. Сега, в църквата, той не носеше никакво оръжие; но онзи ден, застанал в същата поза, той бе въоръжен. Беше видяла пистолета съвсем ясно под разтвореното сако. Оттогава често се питаше какво ли толкова я бе обезпокоило. Сега вече знаеше! Пистолетът, който Едуардс носеше, беше на Рой! Това беше пистолетът с онази необикновена седефена дръжка, който бащата на Джейк така много ценеше! Тя дори си припомни, че е видяла инициалите на Рой, гравирани върху дръжката. Просто тогава не беше обърнала внимание, но информацията се бе запечатала в подсъзнанието й. Сега направо й прилоша, като осъзна значението на този факт. Едуардс беше убиецът на Рой! Той бе човекът, предизвикал пожара, който едва не причини смъртта на майка й! И сега имаше нахалството да идва и да души из ранчото и пред очите на всички да ухажва вдовицата на мъжа, когото беше убил!

При това потресаващо откритие Тори се ококори от страх. Няколко секунди тя остана втренчена с безмълвен ужас в него. После погледът й се плъзна от кръста към лицето му и видя, че той също я гледа. Очите му святкаха от злоба — беше прочел мислите й.

„Той знае! — помисли тя уплашено и се опита да сподави вика на изненада. — Той знае, че съм разбрала какво е направил!“

Кармен чу възклицанието на Тори и се обърна да я попита какво става. Едуардс продължаваше да ги гледа. Тори изпадна в паника. Сграбчи ръката на майка си и я задърпа към вратата.

— Хайде, мамо! Побързай!

— Дъще, какво, за бога, ти става? — попита Кармен, докато Тори я влачеше след себе си.

— Нямам време да ти обяснявам! Имай ми доверие, мамо! Ние сме в голяма беда! Трябва да се върнем вкъщи при Джейкъб!

Добраха се до вратата. Тори трескаво затърси с поглед работниците, които трябваше да ги придружат до ранчото. Те не бяха там! О, божичко, къде ли бяха, тъкмо сега, когато най-много се нуждаеше от тях?

Огледа двора на църквата и очите й се спряха върху две съмнителни личности, които се спотайваха под близкото дърво. И двамата бяха въоръжени, физиономиите им бяха зли. Гледаха право към отворените врати на църквата. Забелязаха я почти в същия миг, в който и тя ги видя. Тори разбра, че причакват именно нея.

— Мили Боже! — възкликна тя задъхано. — Какво ще правим сега?

— Тория! Не споменавай името Господне напразно! — упрекна я Кармен.

— Мамо, имай ми доверие. Аз се моля съвсем истински! — Тори помъкна майка си обратно. Двете забързаха в противоположната на Едуардс посока, за да избегнат срещата с него, а той вече си проправяше път през навалицата в предверието на църквата. Тори дръпна майка си и леко приведени те се опитаха да се скрият в тълпата.

Изведнъж Тори зърна две монахини. Дали да ги помоли за помощ? Дали да рискува да ги въвлече в това опасно и коварно дело? Или пък да не го прави? Хората напускаха църквата и тълпата оредяваше.

— Сестра Тереза! — прошепна Тори.

Жената се огледа и сви вежди, като видя как Тори се бе снишила с ужасно уплашен вид. Кармен също се държеше странно. После Тори постави пръст на устните си, за да я накара да мълчи и й направи знак да се приближи. Щом като Виктория беше така потайна, сестра Тереза разбра, че трябва да внимава да не събуди подозрения у никого. Затова тя се отправи със съвсем небрежна походка към мястото, където се криеше Тори.

— Сестра Тереза, ние сме в опасност! Животът ни е застрашен! Можеш ли да ни помогнеш? — прошепна Тори като обезумяла.

Сестра Тереза се зачуди, че Кармен погледна дъщеря си недоумяващо, но не каза нищо. Виктория явно беше много уплашена и монахинята си спомни онзи случай, когато младата жена едва не изгуби живота си с препускащите коне.

— Какво мога да направя? — попита тихо тя.

— Пред църквата ни чакат едни мъже, които искат да ни сторят зло. Господин Едуардс е също замесен. Можеш ли да ни укриеш от тях, докато уведомим по някакъв начин съпруга ми?

При тези думи, Кармен ахна и се вторачи в Тори.

— Тория, сигурно грешиш! Господин Едуардс е бил гост в нашия дом!

— Мамо! — изсъска младата жена отчаяно. — Моля те! Знам какво говоря! Той е убил татко и сега откри, че съм разбрала за това!

Кармен се вкопчи в ръката й, за да не падне, а лицето й изведнъж пребледня.

— Сигурна ли си?

С очи, вперени в сестра Тереза и в очакване на отговора й, Тори безмълвно кимна на майка си.

— Почакайте тук, сестро — рече Тереза, като несъзнателно се обърна към Тори както преди, сякаш все още принадлежеше към ордена. — Веднага се връщам.

— Побързай! — приглушено извика след нея Тори, като не сваляше очи от Тереза, която се приближи към другите сестри и им прошепна нещо. Монахините вкупом се отправиха към Тори и Кармен и ги заобиколиха.

— Хайде! Ще вървим бавно и ще влезем в предверието. Наведете се и не издавайте никакъв звук. Господин Едуардс изглежда търси някого — по всяка вероятност вас двете, не искаме да разбере измамата ни.

Както бяха обзети от страх, им се стори, че се движат като охлюви и е минала цяла вечност, докато стигнат до предверието. Когато се озоваха там, една от сестрите затвори вратата, а други две веднага започнаха да свалят одеждите си.

— Ще се облечете като монахини — обясни Тереза, докато другите им подаваха монашеските дрехи. — Бих ви посъветвала да ги намъкнете отгоре, защото ако някой претърси църквата и намери дрехите ви ще се сети, че сте се преоблекли.

— А какво ще правят сестра Агата и сестра Мария? — сети се да попита Тори, докато бързо надяваше познатото й облекло. — Ако някой влезе и ги види да стоят тук само по долни дрехи, това също ще му се стори доста странно.

Тереза помагаше на Кармен да се облече. Тя сдържа смеха си и отвърна:

— Не се тревожи. В този момент сестра Сара вече взима дрехи за тях и ще ги пренесе под своите одежди. Просто сметнахме, че е по-наложително, да ви маскираме колкото може по-подходящо, без да губим ценно време.

— Благодаря ви, сестри — обърна се Тори към тях.

— Още недей да ни благодариш — отвърна Тереза със сериозен вид. — Сега ще трябва тайничко да ви преведем в манастира, а за да направим това, ще се наложи да минем покрай мъжете, които ви търсят. Трябва да сведете поглед надолу, сякаш се молите. Ще вървите между нас. Не искаме никой да види лицата ви.

На вратата се почука леко, от което Тори направо се ужаси. Кармен се разтрепери. Тереза отвори вратата и пропусна сестра Сара, сетне ги подкани да тръгват.

Тори се чувстваше особено и все пак почти естествено беше отново да се движи сред сестрите. Влезе в крак с тях и бързо си припомни думите на молитвата, която те заповтаряха в хор. До нея Кармен само отваряше уста и имитираше непознатите за нея слова, колкото да не бие на очи. Тори се напрегна, когато се изравниха с Едуардс, застанал точно край входа и побърза да извърне лице, щом той ги погледна.

В уплахата си Кармен се препъна, но веднага се съвзе. Именно в този момент, докато гледаше надолу, Тори забеляза една очебийна грешка в прибързаните им планове — черните обувки на Кармен се съчетаваха идеално с обувките на монахините, но жълтите пантофки на Тори се открояваха под монашеските одежди. С надеждата, че никой не е забелязал и че действията й няма да изглеждат прекалено нелепи Тори приклекна, докато подгъвът на дрехата й се повлече по земята и прикри обувките й. Сестрите до нея и зад гърба й разбраха, че нещо не е наред и веднага затвориха още по-плътно кръга около двете жени.

Продължиха спокойно и невъзмутимо, право под носовете на чакащите отвън мъже. Когато най-сетне достигнаха манастира, Тори си позволи за пръв път да си поеме дълбоко дъх. Кармен се отпусна облекчено. Беше твърде объркана и разстроена, за да иска някакви обяснения в този момент.

Игуменката ги посрещна пред портите на манастира. До ушите й бе достигнала вестта за бедите им и тя дълбоко им съчувстваше.

— Хайде, сестри — предложи игуменката. — Да отидем в параклиса и да продължим да се молим там, в случай, че нахлуе някой неочакван посетител. — После се обърна към Кармен и Тори. — Отец Ромеро е изпратил един доверен човек да уведоми господин Бенър за вашето положение. Ще останете при нас, докато той пристигне.

— Не искам да излагам на опасност никого — побърза да възрази Тори. — Просто не знаех как да постъпя!

Игуменката отвърна спокойно и усмихнато:

— Днес Бог те е довел при нас, Виктория. Той умее да закриля своите чеда. Довери му се, скъпа. Той никога не греши.

Тори отново се сети за обувките си и разказа за тях на игуменката. Тя изслуша уплашена, но и развеселена, историята. После поклати глава.

— За разлика от него ние, смъртните, сме склонни да правим грешки — каза тя и накара една от сестрите да вземе обувките на Тори и да ги скрие, а след това да й донесе по-подходящи.

Десетина минути след като влязоха в малкия параклис, те чуха някаква суматоха в коридора.

Изведнъж вратите се отвориха с трясък и двама мъже нахълтаха вътре. Едуардс не беше с тях — вероятно предпочиташе никой в манастира да не разбере, че и той е замесен. Без да продумат, двамата претърсиха помещението, но Тори и Кармен стояха с наведени глави и се молеха. Мъжете обходиха всяка редица от монахини, докато най-после се увериха, че жените, които търсят, не са там.

По време на това нашествие в тяхната неприкосновена обител, сестрите мълчаха и продължаваха молитвите си, сякаш не се бе случило нищо. Чак когато мъжете излизаха от параклиса, игуменката се обади:

— Господа, търсите ли нещо? Можем ли да ви помогнем?

По-високият я изгледа злобно.

— Продължавайте си молитвите, госпожо. Ще претърсим цялата сграда и после си отиваме. Стойте мирно, не ни пречете и никой няма да пострада. Ясно ли е?

Тя кимна и бързо им обърна гръб. Тори се възхити на спокойствието на тази жена пред подобно грубо държание и на почти царственото й поведение в тази сложна ситуация.

Изминаха още няколко дълги, напрегнати минути, докато чуха как мъжете напускат сградата. Всички се успокоиха и свободно си поеха дъх. Пребледняла и разтреперана, Кармен се обърна към дъщеря си:

— Сега можеш да ми обясниш всичко — от самото начало, моля те.