Робърт Монро
Пътуване извън тялото (5)

4. ТУК И СЕГА

Един от най-обичайните въпроси, задавани по време на всяко обсъждане на Второто тяло и Второто състояние, е: „Къде отиваш?“ При оценката на всички опити се появиха, както изглежда, три обстановки за Второто състояние. Първата бе определена като Място I, по липсата на по-добро наименование. По-подходящо би могло да се нарече „Тук Сега“.

Място I е най-правдоподобно. Състои се от хора и места, които наистина съществуват в материалния свят, добре известен във всеки момент от опита. Това е светът, който ни се представя посредством нашите физически сетива, за които повечето от нас са напълно убедени, че съществуват. Посещенията в Място I, извършвани с Второто тяло, няма да съдържат странни същества, случки или места. Не съвсем близки, може би, но не и странни и непознати. В противен случай възприятието е изопачено.

Дотук това е единственият убедителен резултат, доказуем с помощта на стандартните методи на потвърждение на случилото се, докато се разхождам наоколо посредством Второто тяло в Място I. Всички експерименти от Глава 3 са направени в Място I. Въпреки че и те, и други от тази категория са, за съжаление, твърде малко в сравнение с всички записани опити. На пръв поглед изглежда съвсем просто. Излизаш от материалното, вмъкваш се във второто и после отиваш на посещение при Джордж. Установяваш контакт с него и пак се връщаш в материалното си тяло, като описваш случилото се. Нищо работа.

Де да беше толкова просто! Въпреки че съществуващите фактори, които го правят трудно, са познаваеми. Опознаването на проблема предполага евентуално решение по един или друг начин. Вероятно така и ще стане в тази област.

Нека първо разгледаме факторите по посока на идентифицирането. Представете си например, че сте в пълно съзнание и в материалното си тяло. В състояние сте да се реете из въздуха, вместо да ходите по земята или да се возите в лека кола. Откривате тази си способност и решавате да прелетите до дома на Джордж, за да покажете как действа. Домът или лабораторията ви са извън пределите на огромен град. Джордж живее в предградие на другия край на града.

Един слънчев следобед решавате да започнете. Естествено, издигате се високо във въздуха, така че да се предпазите от сблъсък с дърветата и сградите. Може би все пак няма да се издигнете твърде високо. Иска ви се да можете да разпознавате забележителностите под вас, които вероятно ще бъде трудно да видите от хиляда и петстотин метра височина. По тази причина летите ниско — 30 метра над земята. Сега в коя посока да тръгнете? Търсите познати места. Точно в този момент си давате сметка, че имате проблем. Не можете да се ориентирате за посоката, в която се намира къщата на Джордж. Нямате компас. Безстрашно решавате да пресечете през града, като използвате за ориентир познати сгради и улици. Минавали сте по маршрута много пъти и би трябвало да намерите пътя твърде лесно.

Започвате да летите над къщи и улици, и почти веднага се обърквате. Познатото изведнъж е станало непознато. Поглеждате назад и трудно намирате собствената си къща, дори и от близко разстояние. Минава малко време, докато си дадете сметка защо е така. Били сте свързани със земята и цялостната позиция, от която сте гледали наоколо, е била от равнище, по-малко от метър и осемдесет. През по-голяма част от времето ние по навик гледаме или право напред, или надолу. Само понякога поглеждаме нагоре, когато нещо привлече вниманието ни. Дори и при такова поглеждане нагоре ъгълът на погледа няма нищо общо с гледането надолу от тридесет метра. Колко време ще ви бъде необходимо, за да познаете собствената си къща, ако ви бъде показана снимка, направена точно над главата? Същото се отнася и за всички „познати“ неща, които ни заобикалят, улици, сгради, градове и хора.

Вие може и да отидете в дома на Джордж, но това ще ви отнеме много време. Може и да не познаете къщата от разстояние петнайсет метра, защото знаете само как изглежда фасадата, а пристигате откъм задната й страна. Това не е недостатък, характерен само за вас. Дори пилотите на самолети, ако си отклонят вниманието само за момент, се загубват на разстояние три километра от летището, когато летят ниско в съвсем ясен ден. За миг всичко долу е напълно непознато. Само навигационните устройства могат да помогнат за бързото ориентиране.

Не е трудно да се види как проблемът може да се реши, когато приятелят ви Джордж живее в друг, отдалечен град, който вие никога не сте посещавали, нито пък сте виждали снимки на къщата. Разбира се, ако той изрисува едно голямо флуоресциращо „Х“ на покрива, което свети с мощност десет милиона свещи, с подобни знаци по улиците и магистралите, по които ще минете, вие ще се справите успешно.

Сега нека направим същото пътешествие, но с Второто тяло, и да го изучим, като го сравняваме. Отново сте се издигнали на 30 метра и се реете във въздуха, този път без физическо тяло. Денят е светъл и слънчев, но „видимостта“ е някак нарушена. Все още не сте напълно свикнал с техниката за това „как“ виждате. В резултат зрението ви е изкривено по един или друг начин. Намирате пътя от дома си до къщата на Джордж много по-бавно, отколкото ако бяхте в материалното си тяло. Би бил същият бавен процес, но при по-лоши зрителни условия.

Има и по-добър и бърз начин. За щастие, изглежда, че е изграден в сетивата, показващи посоката, ако е необходимо усъвършенстване на употребата им. Уловката е в „ако“. Както бе отбелязано някъде, вие „мислите“ за личността в края на местоназначението. Никога за мястото, но за човека и използвате установения метод. Само за няколко минути сте там. Можете да разглеждате земната повърхност под вас, ако пожелаете. Смущаващо е донякъде, че когато се втурнете с главата напред срещу сграда или дърво, успявате да преминете през тях. С цел да се предпазите от такива травми, забравете за зрението по време на пътуването. Никога не можете изцяло да преодолеете регулирането на материалното тяло — усещането, че тези неща са твърди. Най-малкото — аз не можах. Все още, когато излизам, имам склонност да се движа по посока на вратата, само за да установя, че ръката на Второто тяло преминава през ключалката. Раздразнен от себе си, след това се гмуркам през стената с по-голямо желание, отколкото през вратата, за да подсиля чувството за способностите на Второто тяло.

Във връзка с този удобен носталгичен инстинкт, който не се влияе от разстоянието, вие ще се сблъскате със следващ проблем — автоматичната навигационна система е съвсем прецизна. Тя си действа, независимо за кого или за какво си мислите. Нека една слаба, разсейваща мисъл се появи доминантно само за микросекунда и вашият курс ще бъде разстроен. Ако прибавите и факта, че съзнателното ви решение може да е в конфликт с надсъзнателното, например за посоката, ще разберете защо толкова много опити за възпроизвеждането на Място I са завършили с неуспех. Това понякога кара човек да се замисли как все пак са се получили такива резултати, след като трудностите са отчетени.

Само като експеримент, опитайте се да се концентрирате за минута върху едно обикновено действие или случка, или нещо, което емоционално и интелектуално ви „отблъсква“ (надсъзнанието, изразяващо желанието си), без да се натрапва каквато и да е мисъл, нямаща връзка с горното. Както ще откриете, необходимо е нещо повече от тренировка.

Ето няколко примера, взети от записките ми, за неправилно адресиране, причинено от прекъсващи мисли:

12 април 1963 г. Следобед

Температура 40° по Фаренхайт, ниска влажност, високо барометрично налягане. Използвана е техниката на броенето. Когато преброих до тридесет и едно, почувствах горещина. Освободих се лесно, като възнамерявах да посетя приятел. Приложих метода на протягането. Стори ми се, че пътувам необикновено за разстояние от пет километра… Тогава спрях. Огледах се къде съм и открих, че стоя на ръба на покрива на една двуетажна къща. Под мен изглежда бе задният й двор. Една жена работеше на двора с метла в ръка. Когато я погледнах, тя се обърна, за да се прибере в къщата. Точно преди да влезе, нещо я накара да погледне в посоката, където стоях аз. Тя се стресна и офейка в къщата, затръшвайки вратата. Почувствах, че трябва да напусна, разтревожен, че изплаших жената. Използвах сигнала за връщане чрез физическо движение и се върнах лесно, вмъквайки се в материалното без трудности. Времето на отсъствие бе седем минути и десет секунди.

Коментар: Чудя се какво ли видя тя да стои върху стрехата? Също, защо тази посока? Очевидно концентрацията ми е била отново провалена.

29 юни 1960 г. Късна вечер

Температура 70°F, влажност — средна, барометрично налягане — също около средното, физически уморен. Бушуващите страсти се появиха в Точка на задържане, преди заспиване, при изпълнение на заплануваното посещение у д-р Андийа Пухарич някъде в Калифорния. За кратко се движех на сляпо, после спрях. Четирима души бяха насядали около маса, трима мъже и момче на около единадесет години. Очевидно не бе д-р Пухарич, освен ако не бе необикновена ситуация. Попитах ги къде се намираха, къде бе това място, град или щат. Въпросът ми остана без отговор. Почувствах безпокойство и предпазливост от тяхна страна. Попитах отново. Момчето се обърна и вероятно щеше да отговори, когато един от мъжете извика: „Не му казвай!“ Ясно бе, че по някаква причина са изплашени от мен. Извиних се за проявеното безпокойство и обясних, че все още съм новак по отношение на нематериалното. Обърнах се и напуснах, защото не желаех да им причинявам неудобство. Върнах се към материалното без да преживея нищо. Продължителност на отсъствието — осемнадесет минути.

Коментар: Никаква връзка с дейността на д-р Пухарич по същото време, както той ми разказа. Отново неправилна посока, без да е възможно определянето й. Защо присъствието ми предизвика такива страхове?

Тази неспособност да контролирам посоката бе и остава главната пречка пред възпроизвеждането на последователност и повторяемост. Резултатите от тези опити доведоха до много смущения, сходни с горните, а твърде много следваха подобен шаблон. Ето такъв случай, който даде доказателствени данни, въпреки че включените хора не знаеха и не знаят за своето участие.

17 ноември 1962 г. Сутрин

Температура 40°F, средна влажност, барометрично налягане — под средното, физически отпочинал. Започнах броенето за релаксация, използвах модела на мозъчния сексуален център заедно с дишане през уста, за да възпроизведа състоянието. За да изляза от тялото, използвах и обелването, сякаш външният пласт на материалното е бил отстранен, почувствах се свободен и започнах да летя из стаята. Планът ми бе да посетя Ендрю Бансън. Началото на пътуването бе бавно, за да мога да разгледам околностите, доколкото е възможно. Преминах бавно през западната стена, усещайки фрактурата на всеки слой от материята на стената. Преминах в друга стая, обзаведена като всекидневна, после в трета — отново всекидневна. Нямаше никой. Скоростта стана по-бърза. Не се виждаше нищо, освен сивочерна мъгла. Все още концентриран върху г-н Бансън, накрая спрях. Намерих се в стая с нормални размери, спалня с трима души в нея. Вдясно имаше огромно легло и в него лежаха двама възрастни. До леглото отляво седеше малко момиче, на около пет-шест години. Момиченцето погледна право към мен и каза възбудено: „Знам какво си ти!“

Обърнах се към нея толкова топло и нежно, колкото ми бе възможно, така че да не я изплаша, и казах: „Наистина ли знаеш? Отлично! И какво съм аз?“ Тя въобще не бе изплашена, когато отговори: „Ти си астрален образ!“ (Може и да е употребила друг израз, например „дух“, но определено бе неразбираем за нея по какъвто и да е начин.) Попитах я къде живее и коя година е в момента, но тя не можа да ми даде отговор и затова се обърнах към двамата в леглото. Опитах се да бъда внимателен, за да ги предпазя от уплаха, но бе очевидно, че те вече са стреснати. Попитах ги коя е годината, но те сякаш не разбраха (няма знание за времето в надсъзнателното?). Концентрирах се върху мъжа и го питах за името му и къде живее. Отговори нервно. Махнах се, защото тревогата му нарасна. Погледнах през прозореца, за да разпозная областта. Навън се виждаше малък покрив, като козирка на покрита тераса. Отдолу бе улица с много дървета и затревени площи в средата. До бордюра бе паркирана кола, тъмна лимузина.

Усетих нужда да се върна към материалното и попитах тримата дали искат да ме видят как „се махам“. Малкото момиче имаше голямо желание, двамата възрастни изглеждаха облекчени. Използвах техниката на протягането, изстрелях се през тавана и без проблеми се върнах към материалното. Причина за обратното връщане във физическото тяло: сухо гърло поради дишане през устата. Време на отсъствие — около четиридесет и две минути.

Коментар: Чрез проверка по телефона установих местоположението на това семейство на адреса, който мъжът ми даде. Ще бъде ли правилно да ги посетя физически под някакъв претекст?

Става ясно, че за по-солидно потвърждаване на дейността на Второто тяло в Място I ще се изисква по-обширно и организирано усилие. Една тема и няколко подбрани учени и психиатри не са достатъчни. Също трябва да се отбележи, че на този етап на контрол неочаквани посещения при неподготвени хора не могат нищо да сторят. Може би ще се спечели повече, ако такива хора бъдат разпитани за това какво са видели и почувствали по време на чуждата поява без покана. Трудността идва при определяне местонахождението на тези хора. Горният случай е едно изключение за получаване на достатъчно данни при идентифицирането на посетеното място.

Интересно е също, когато е възможно да се определят противоречията в наблюдението на дейността в Място I, докато действа Второто състояние. Освен в необикновените случаи, „най-визуалното“ предаване регистрира в нюансите от черно до бяло. Това изглежда е вярно при всякакви условия на осветяване. Въпреки че силна светлина, отразена от тъмната мъжка коса, създава чувството, че мъжът е повече рус, отколкото тъмен.

5 май 1961 г.

Температура 60°F, висока влажност, барометрично налягане — средно, физическо състояние — неутрално. След вечеря, ранна нощ. Планирано посещение при д-р Пухарич, използвана техника — дишане с челюстта за релаксация. Достигнато състояние на вибрации след някои трудности чрез техниката протягане на 90°. Приложено обикновено издигане наум и концентрирано съзнателно желание да посетя д-р Пухарич. След кратко пътуване спрях в стая. Имаше дълга, тясна маса с няколко стола и лавици за книги. Един мъж седеше на масата и пишеше нещо на хартия. Приличаше на д-р Пухарич, но бе по-светъл или рус. Поздравих го, а той погледна нагоре и се усмихна. Заяви, че трябва да отдели повече време за нашия проект, извинявайки се за небрежността си. Казах, че разбирам. После почувствах, че не ми е лесно да се върна към материалното, и обясних, че трябва да напусна. Потвърди, че си дава сметка за нуждата ми да бъда по-предпазлив. Обърнах се и бързо се устремих към материалното. Прибрах се без всякакви трудности. Кръвообращението на дясната ми ръка бе затруднено от скованото лежане върху нея, което бе очевидната причина за обратното връщане.

Коментар: При проверката с д-р Пухарич мястото се оказа правилно познато. Същото се отнася и за действията, но той не помнеше нищо за това мое посещение. Силна светлина отгоре може би е причинила мисълта за „блондин“.

Случилото се също илюстрира проблема с комуникацията. Д-р Пухарич, съвсем буден и уведомен за специфичните опити да го „посетя“, не може съзнателно да си спомни за такава среща. Всички други фактори бяха старателно проверени, с изключение на „разговора“, който вече ви предадох. Такова нещо се случваше толкова често, че стана източник на много дискусии. Първоначално предположиха, че си измислям тези разговори. Изглеждаше възможно, че правейки така, аз просто извиквах знанията си за човека, когото посещавах — на подсъзнателно равнище, — за да създам тези „автентични“ разговори. Тази теория бе изоставена, когато множество такива връзки предоставиха данни, известни единствено на втората страна.

Друга трудност при пътуванията из Място I е факторът време. За неудобство най-подходящите периоди за дълбока релаксация, така необходима при възпроизвеждането на Второто състояние, се случват късно през нощта. Съвсем естествено е по тази причина да се възползвам от такива случаи, когато е възможно. Изисква се по-малко усилие и отделянето е малко по-бързо. Все пак физиологичните и психологическите условия, помагащи да се достигне състоянието, са непредсказуеми и не напълно изучени. Тази несъгласуваност причини множество случаи, когато експериментирането за чисто доказателствени данни завършваше с провал. Човекът, който щеше да бъде посетен, не извършваше никакво друго действие, освен да лежи в леглото, сякаш е заспал, според описанията. Повечето хора представят това „действие“ всяка нощ.

Нещо подобно, опитите за потвърждаване през тези часове на деня, когато грееше слънцето, допринесоха за усложненията. Без обещание за „връзка“ в точен час или минута повечето участници си вършеха нормалната работа. Така, когато такива „визити“ се извършваха, не беше правило те да бъдат заварвани да извършват някаква съвсем обикновена или пък крайно неочаквана за тях дейност. Като резултат малките, незначителни действия, наблюдавани по време на визитите, когато имаше нужда от потвърждение, не се превръщаха в нищо повече от мъгляв спомен на хората, с които е станала „връзката“. Притежаваме голяма склонност да забравяме подробностите около рутинно извършваните действия в живота. Можете сам да си го докажете. Просто опитайте да си припомните какво сте правили или казали вчера в три и тридесет и пет следобед. Ако е някаква рутинна задача, има шанс да се сетите само за действието. Точните подробности ще ви убегнат.

И досега експериментирането при посещения в Място I е изключително важно, може би в момента дори и от по-голямо значение от каквито и да било други опити. Защото само по пътя на експерименталните посещения в Място I могат да бъдат събрани доказателствени данни за Второто тяло и Второто състояние. Достатъчно количество подходящи данни означава да се осъществи сериозно проучване от авторитетни научни групи в нашето съвремие. Само с помощта на такова задълбочено и обширно изследване може да се направи пробив от революционно естество по отношение на Второто тяло и да бъде приложено към основното познание на човека. Не се ли стори това, проблемът в най-добрия случай ще остане една неразгадана загадка, а в най-лошия — смешна и неприемлива измислица едновременно и на философа, и на учения. По тази причина най-повтаряната тема в записките за експериментите е: Търсете доказателствени данни.

Сега ви предлагам най-последния опит в Място I, проведен в лабораторията по електроенцефалография в болницата на един от първокласните университети.

ЕКСПЕРИМЕНТ ЕЕГ — 5 (Електроенцефалография)

19 юли 1966 г.

Пристигнах в болничната лаборатория по ЕЕГ в 21 часа, след като карах 100 километра от Ричмънд. Нямах обикновеното чувство за умора. Сънливостта от по-ранните часове на същия ден (около 13 часа) бе напълно изчезнала. Много активен ден от около 6,30 часа сутринта.

В 21.30 часа вечерта ми бяха поставени всички електроди от специалистката, която бе сама, когато пристигнах. Отпуснах се на едно походно легло в полузатъмнена стая, като използвах възглавница и чаршаф. Бях без риза, по панталони. Преживях обикновената трудност да наглася удобно главата си, особено ухото си, притиснато към възглавницата. Като „странично спящ“, нямаше значение на коя страна — всяка бе еднакво неудобна поради електродите, закрепени към ушите ми. Направих опит да релаксирам по естествен начин, но не успях. Накрая достигнах частично релаксационния модел (броих от едно, свързвайки всяко число с част от тялото, започвайки от краката. Със затворени очи поглеждах по посока на съответната част от тялото, чийто номер бях изброил, и мозъчната команда за отпускане бе мисловна). Преживях обикновените „разсейвания“ на вниманието в различни моменти и принудих вниманието си да се върне към техниката на релаксирането. Минах през всички последователни етапи, без да се отпусна докрай. Затова започнах отново, от началото. След около четиридесет и пет минути, без да достигна пълна релаксация, реших да прекъсна, седнах и повиках специалистката.

Бях полуседнал, пушех цигара и разговарях със специалистката в продължение на пет до осем минути, после реших да опитам отново. След известно време, прекарано в опити да освободя ухото си от причиненото от електрода неудобство, когато се концентрирах върху ухото си, за да го „вцепеня“, имах частичен успех. Пак започнах с техниката за частична релаксация. На половината път през втората обиколка по шаблона се появи чувството за горещина, съзнанието ми остана будно (или поне така ми се струваше). Реших да опитам метода на „изтъркулването“ (тоест започнах внимателно да се въртя, точно както се въртите в леглото, използвайки материалното си тяло). Започнах да чувствам, че се обръщам, и при първата мисъл аз наистина движех физическото си тяло. Усетих, че се претъркулвам през ръба на походното легло и се стегнах за падането на земята. Щом не се ударих веднага, разбрах, че съм се отделил. Излязох от физическото си тяло и се отдалечих през затъмнена стая, после дойдоха двама мъже и една жена. „Виждането“ не беше съвсем добро, но като се приближавах, се подобри. Жената — висока, тъмнокоса, на около четиридесет, седеше на канапенце или диван. Отдясно седеше мъж. Пред нея и малко вляво бе другият мъж. Всички те бяха непознати за мен. Водеха разговор, който не можех да чуя. Опитах се да привлека вниманието им, но не успях. Накрая доближих и ощипах жената (много нежно) отляво, точно под гръдния кош. Сякаш имаше реакция, но не и връзка. Реших да се върна към материалното за ориентация и да започна отново.

Връщането във физическото тяло бе постигнато просто, само с мисъл за връщане. Отворих физическите си очи, всичко бе прекрасно. Преглътнах, за да навлажня сухото си гърло. Затворих очи и позволих на горещината да бушува, после използвах същата техника на „изтъркулването“. Този път се оставих да долетя до леглото. Снижавах се бавно и чувствах, че преминавам през различни кабели за ЕЕГ по пътя ми надолу. Леко докоснах пода, сетне можах да „видя“ светлината, прокрадваща се през отворената врата към външната стая за ЕЕГ. Като внимавах да не напускам „мястото“, минах под походното легло и заплувах из въздуха в хоризонтално положение. Върховете на пръстите ми докосваха пода, за да пазя положението си. Минах бавно през вратата и потърсих специалистката, но не я намерих. Не беше в стаята отдясно (контролната стая) и излязох в една силно осветена стая. Огледах се на всички посоки и изведнъж я открих, но не беше сама. От лявата й страна, обърнат с лице към нея, стоеше един мъж. Тя беше с лице към мен.

Направих опит да привлека вниманието й. Почти мигновено бях възнаграден с прилив на топла радост и щастие, че най-накрая съм постигнал това, за което бяхме работили. Тя наистина бе развълнувана. Прегърна ме възбудено и с радост. Отговорих на прегръдката и усетих съвсем слаби сексуални вибрации, на които бях в състояние почти да не обърна внимание. След малко се дръпнах назад и нежно сложих ръцете си върху нейното лице, по една на всяка буза. Благодарих й за помощта. Не се получи друга директна разумна и обективна връзка, освен споменатата по-горе. Нищо такова не бе опитано, понеже бях развълнуван, че най-накрая достигнах до отделяне и оставане „на място“.

После се обърнах към мъжа. Той бе с нейния ръст, къдрава коса, част от която бе паднала отстрани на челото му. Опитах се да привлека вниманието му, но не бях в състояние да го направя. Отново, съвсем случайно, реших да я ощипя нежно, което и направих. Не предизвика никакъв отговор. Усетих нещо да ме вика обратно към материалното. Олюлях се наоколо и преминах през вратата, като се плъзнах лесно назад във физическото си тяло. Причина за дискомфорт: сухо гърло и пулсиращо ухо.

След като се уверих, че съединяването е завършено и „чувствам“ нормално всички части на тялото си, отворих очи. Седнах и повиках специалистката. Уведомих я, че най-накрая съм го направил — видял съм я, макар и с един мъж. Отговори, че това е бил мъжът й. Попитах дали той е бил навън и тя отговори утвърдително. Попитах защо не съм го виждал преди. Отговори, че такава била „тактиката“ — външен човек не трябвало да вижда пациентите и опитите. Изразих желание да го видя и тя се съгласи.

Свалих електродите. Излязох с нея и срещнах мъжа й. Ръстът му беше колкото нейния, косата — къдрава. Разменихме си няколко любезности и аз си тръгнах. Не разпитах специалистката и мъжа й за нещата, които са видели, забелязали или почувствали. Бях напълно убеден обаче, че той бе мъжът, когото видях с нея по време на нематериалната ми дейност. Второто ми впечатление бе, че когато ги посетих, тя не бе в междинната стая, а в съвсем друга стая, стоеше права заедно с него. Трудно може да се определи дали има стриктно правило специалистката винаги да бъде в междинната стая. Ако тя може да бъде убедена, че в случая истината е най-важното нещо, вероятно този втори аспект може да бъде убедителен. Единственото доказателство, което би могло да бъде от полза, освен това, което би могла да покаже електроенцефалограмата, бе присъствието на съпруга. Не бях уведомен за него преди опита. Последният факт може да бъде потвърден от специалистката.

Важни последствия: В доклада си пред д-р Тарт специалистката потвърди, че е била във външния коридор със съпруга си в момента на отбелязване на „отделянето“. Тя потвърди също, че не съм знаел за присъствието му и не съм го срещал никога преди. Д-р Тарт установи, че ЕЕГ е показала определено необикновени и уникални графични изображения през времето на дейността.