Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (27)

24.

Жрецът на Древния Маел

сънува развълнувани морета…

 

„Здрач“

Сетанд

Тунелът на Вихъра се отвори сред взрив от прах към равнината. Повехнала, странно почерняла трева се просна пред Ша’ик и тя дръпна юздите на коня си. Онова, което отначало бе помислила за каменни купчини, проснали се във всички посоки, се оказаха трупове, гниещи под жаркото слънце. Бяха излезли на бойно поле, на едно от последните места на сблъсъците между Корболо Дом и Колтейн.

Тревата беше почерняла от засъхнала кръв. Летяха пеперуди, мухи бръмчаха над подпухналите трупове. Вонята беше ужасна.

— Изтерзани души — промълви Хеборик.

Тя го изгледа, после махна на Леоман и каза:

— Вземи отряд съгледвачи. Виж какво има напред.

— Смърт има напред — промълви Хеборик и потръпна — въпреки горещината.

— Ние вече сме сред нея — изсумтя Леоман.

— Не. Това… това е нищо. — Бившият жрец извърна незрящите си очи към Ша’ик. — Корболо Дом… какво е направил Корболо Дом?

— Скоро ще разберем — отсече тя и махна на Леоман и отряда му да тръгват.

Армията на Апокалипсиса започна да се изсипва от Лабиринта на Вихъра. Ша’ик беше прикрепила тримата си магове към по един батальон — предпочиташе да са разделени и да са по-далече от нея. Чародеите не бяха останали доволни от това и сега тя усещаше как и тримата пристъпват напред с напрегнати сетива — опипваха и плахо се отдръпваха, първо Л’орик, след него Бидитал и накрая Фебрил. И тримата излъчваха смут и стаен ужас.

„Ако реша, и аз мога да направя същото. Да се пресегна напред с невидими пръсти и да пипна онова, което ни очаква.“ Но нямаше да го направи.

— Трепериш — промърмори Хеборик. — Да не би най-сетне да съжали за избора си?

„Съжаление? О, да. Съжаления много, като се почне с онзи яростен спор със сестра ми, в Унта. Сестринска драка, която стигна много далече. Едно наранено дете… обвинило сестра си, че е убила родителите ни. Единия, после другия. Бащата. После майката. Наранено дете, изгубило всички поводи за усмивка.“

— Вече си имам дъщеря.

Усети го как съсредоточи погледа си върху нея — учуден от този странен обрат. Учуден, а после бавно — с болка — започнал да разбира.

Ша’ик продължи:

— И съм й дала име.

— Още не съм го чул — отвърна старецът и всяка негова дума се плъзна като по съвсем тънък лед.

Тя кимна. Леоман и съгледвачите му се бяха скрили зад следващото възвишение. Смътна димна мъгла ги очакваше там и Ша’ик се зачуди дали е някаква поличба.

— Рядко говори. Но когато заговори… надарена е с думите, Хеборик. Има усет на поет. В някои отношения е каквото можех да стана и аз, ако имах тази свобода…

— Дарба на думите, а? Дарба за теб, но за нея като нищо може да се окаже проклятие, което няма нищо общо със свободата. Някои хора будят възхищение, все едно дали им харесва, или не. Такива хора обикновено стават много самотни. Сами в себе си, Ша’ик.

Леоман се появи на билото. Не им махна да забързат — просто стоеше и гледаше Ша’ик, която водеше армията си напред.

След миг до пустинния воин се появиха още хора. Развели племенни знамена — непознати. Двама привлякоха вниманието на Ша’ик. Бяха твърде далече, за да види добре лицата им, но знаеше кои са: Камъст Релой и Корболо Дом.

— Няма да е самотна — рече тя на Хеборик.

— Тогава не изпитвай възхита — отвърна той. — Склонността й ще е да наблюдава, а не да участва. Загадката се дължи точно на тази отчужденост.

Приближиха чакащите ги конници. Вниманието на бившия жрец не се откъсна от нея, докато изкачваха полегатия склон.

— Какво пък — рече тя. — Отчуждението ми е познато. Много добре.

— Нарекла си я Фелисин, нали?

— Да. — Тя извърна глава и погледна незрящите му очи. — Името е чудесно, нали? Крие в себе си… обещание за щастие. Свежа невинност, каквато родителите искат да видят в детето си…

— Не знам.

Тя видя как сълзите се затъркаляха по набръчканите му татуирани страни. Не я трогнаха, ала разбра, че думите му не бяха изречени като обвинение. „Само тъга.“

— О, Хеборик. Не си струва да скърбим.

Ако беше помислила за миг, преди да изрече тези думи, щеше да се сети, че те повече от всичко ще прекършат стареца. Той сякаш рухна пред очите й, целият потръпна. Тя посегна с ръка, която Хеборик не можеше да види, посегна и почти го докосна, после я отдръпна — и още докато го правеше, разбра, че мигът на изцелението е изгубен.

„Съжаления? Много. Безкрай.“

— Ша’ик! Виждам богинята в очите ти! — Триумфалният вик бе на Камъст Релой; лицето му беше светнало, макар и разкривено от напрежение. Тя не обърна внимание на мага, очите й се приковаха в Корболо Дом. „Половин напанец. Напомня ми за стария ми възпитател, чак до хладното презрение, изписано на лицето му. Е, този човек няма на какво да ме учи.“ Около двамата се бяха струпали главатарите на разните племена, верни на каузата. Някакво стъписване се бе изписало на лицата им, много близко до ужас. Вече се виждаше и още един ездач, възседнал невъзмутимо някакво муле и облечен с копринения халат на жрец. Само той изглеждаше невъзмутим и Ша’ик потръпна от тревога.

Леоман стоеше малко встрани от множеството. Ша’ик вече бе усетила мрачното напрежение, надигащо се между пустинния воин и Корболо Дом, ренегата Юмрук.

Излезе на билото — Хеборик беше до нея — и видя какво се простира отвъд него. Най-близо под хълма беше разрушеното село — няколко пръснати, димящи още къщи, мъртви коне и мъртви войници. Каменната арка, входът на Ейрънския път, беше почерняла от пушеците.

Пътят се изпъваше с равен наклон на юг. Дърветата от двете страни…

Ша’ик подкара коня си напред. Хеборик тръгна с нея, мълчалив и изгърбен, и разтреперан от студ въпреки жегата. Леоман подкара от другата й страна. Стигнаха до Ейрънската порта и спряха.

Групата мъже ги последва мълчаливо.

Камъст Релой заговори — със съвсем лек трепет в гласа:

— Виждаш ли какво остана от тази горда порта? Ейрънската порта на Малазанската империя вече е Порта на Гуглата, Пророчице. Разбираш ли значението на това? Виждаш ли…

— Тишина! — изръмжа Корболо Дом.

„Тишина, да. Нека тишината разкаже своето.“

Минаха под хладната сянка на арката и стигнаха до първите дървета, до първите подути, гниещи тела, приковани на тях. Ша’ик спря.

Съгледвачите на Леоман се връщаха. След малко стигнаха до тях и дръпнаха юздите.

— Докладвай — отсече Леоман.

Изгледаха ги четири пребледнели лица, после единият заговори:

— Все същото. Над три левги — докъдето можахме да видим. Те са… те са хиляди.

Хеборик подкара коня си настрана, спря го под едно от дърветата и примижа нагоре към най-близкото тяло.

Ша’ик мълча дълго. После, без да се обръща, рече:

— Къде ти е армията, Корболо Дом?

— На лагер пред града…

— Не си успял да завземеш Ейрън значи.

— Да, Пророчице. Не успяхме.

— А адюнкта Тавори?

— Флотата е стигнала в залива, Пророчице.

„Как ще приемеш това, сестрице?“

— Тези глупци се предадоха — заговори Корболо Дом и гласът му издаде неверието му. — По заповед на Върховен юмрук Пормквал. И това е новата слабост на Империята — същото, което уж беше сила: войниците се подчиниха на командата. Империята загуби най-великите си пълководци…

— Нима? — Най-сетне тя се обърна към него.

— Колтейн беше последният от тях, Пророчице — увери я Юмрукът-ренегат. — Новата адюнкта е без опит — благородничка, Гуглата ми е свидетел. Кой ще я съветва? Седма я няма. Армията на Пормквал я няма. Тавори разполага с армия от новобранци. Императрицата сигурно си е загубила ума, Пророчице, да си въобразява, че тази знатна пикла ще си възвърне Седемте града.

Тя му обърна гръб и се загледа на юг по Ейрънския път.

— Изтеглете си армията, Корболо Дом. Включете я към силите ми, тук.

— Пророчице?

— Апокалипсисът има само един пълководец, Корболо Дом. Правете каквото ви казвам.

„И тишината отново казва своето.“

— Разбира се, Пророчице — най-сетне процеди през зъби ренегатът.

— Леоман.

— Пророчице?

— Хората ни да вдигнат стана тук. Разпореди се да заровят мъртъвците в равнината.

Корболо Дом се окашля.

— И след като се прегрупираме… какво предлагате да направим след това?

„Предлагате?“

— Ще се срещнем с Тавори. Но времето и мястото ще е по мой избор, не по неин. — Помълча за миг и добави: — Връщаме се в Рараку.

Пренебрегна виковете им на изненада и неверие, пренебрегна въпросите, които й заподхвърляха, въпроси, преминали бързо в настоявания. „Рараку… сърцето на новопридобитата ми сила. Ще ми е нужна нейната прегръдка… ако искам да надвия този страх… този ужас… от сестра ми. О, Богиньо, насочи ме…“

Протестите, неполучили отговор, бързо заглъхнаха. Надигна се вятър, застена през портата зад тях.

Гласът на Хеборик го надмогна.

— Кой е това? Нищо не мога да видя. Нищо не усещам. Кой е този човек?

Дебелият облечен в коприна жрец най-сетне проговори:

— Един старец, Безръки. Войник, нищо повече. Един от десетте хиляди.

— Ти… ти… — Хеборик бавно се обърна и млечносивите му очи блеснаха. — Ти чу ли божия смях? Някой тук чу ли божия смях?

Джисталският жрец килна глава.

— Уви. Чувам само вятъра.

Ша’ик изгледа намръщено Хеборик. Изведнъж беше станал толкова малък.

После обърна коня.

— Време е да тръгваме. Чухте заповедите ми.

Хеборик остана последен, свит безпомощно в седлото и зяпнал нагоре към някакъв труп, който не му говореше нищо. Смехът в главата му не секваше, смехът, яхнал вятъра, който фучеше през Ейрънската порта зад гърба му.

„Какво не трябва да видя? Ти ли този път наистина ме заслепи, Финир? Или е скръбният непознат, стаен мълчаливо в душата ми? Някоя жестока шега ли е това… или проява на милост?“

„Виж какво стана с твоя блуден син, Финир, и знай — този път по-сигурно от всякога, — че искам да се върна у дома.“

„Искам да се върна у дома.“

 

 

Командир Блистиг стоеше на парапета и гледаше как адюнктата и свитата й бавно се изкачват по широките каменни стъпала към портата на двореца точно под него. Не беше толкова възрастна, колкото би предпочел, но дори от това разстояние можеше да долови нещо от онази твърдост, за която толкова се говореше. До нея крачеше привлекателна млада жена — адютантка и любовница на Тавори според мълвата, — но Блистиг не помнеше да е чувал името й. От другата страна на адюнктата крачеше капитанът на личната й гвардия Джимлет — ветеран, който внушаваше сигурност.

Капитан Кенеб дойде и докладва:

— Нищо, командире. Нямаме късмет.

Блистиг се намръщи и въздъхна. Опърленият от пожара корабен екипаж беше изчезнал почти моментално след спирането и разтоварването на ранените войници от Седма армия на Колтейн. Гарнизонният командир бе пожелал да присъстват на пристигането на адюнктата — подозираше, че Тавори ще поиска да ги разпита. „И Гуглата ми е свидетел, тези непочтителни копелета щяха да се поизприщят…“

— Оцелелите от Седма са се събрали за огледа, сър — каза Кенеб.

— И уикците ли?

— Да, с двамата магьосници с тях.

Блистиг потръпна. Плашеха го тези двамата. Толкова хладни и мълчаливи. „Две деца, които не са деца.“

А и Скуинт все още го нямаше — командирът знаеше много добре, че едва ли ще го види повече. Героизъм и убийство в един-едничък жест бе нещо, което човек едва ли можеше да преживее. Надяваше се само, че няма да намерят стария стрелец по очи във водата на залива.

Кенеб се окашля.

— Оцелелите, сър…

— Знам, Кенеб. Знам. — „Сломени са. Кралице на сънищата, толкова са прекършени. Само плътта може да се изцери. Все пак стигат ми грижите с гарнизона — не бях виждал досега войска толкова… крехка.“

— Май трябва да слизаме, сър — вече е почти при портата.

Блистиг въздъхна.

— Добре. Хайде да я посрещнем тази адюнкта Тавори.

 

 

Маппо леко положи Икариум върху мекия пясък на дъното на ямата. Беше вързал зебло над главата на приятеля си, колкото да пази сянка, но нищо не можеше да направи с вонята на гной, тежко надвиснала в неподвижния въздух. Не беше най-добрата миризма, която да подуши Икариум, когато се събуди…

Разрушеното село вече беше зад тях, а сянката на черната арка не можеше да стигне до мястото, където Маппо устрои малкия им бивак, встрани от пътя и ужасните дървета покрай него. Азатският Лабиринт ги беше изплюл на двайсетина левги на север, преди няколко дни. Треллът беше носил Икариум на ръце по целия път, докато търсеше място без смърт — надявал се беше, че ще намери такова. Но вместо това ужасът ставаше все по-голям.

Той чу трополенето на колелета по пътя, надигна се и примижа срещу слънцето. Един вол дърпаше кола без ритли по Ейрънския път. На капрата седеше прегърбен мъж, зад него други двама се бяха присвили на дъното на колата, улисани в някаква работа.

Караха бавно, коларят спираше пред всяко дърво и оглеждаше прикованите по него човешки тела, преди да подкара към следващото.

Маппо метна торбата си през рамо и тръгна към тях.

Като го видя, коларят спря, посегна небрежно зад седалката, измъкна един грамаден кремъчен меч и го положи върху коленете си. После изръмжа:

— Не си търси белята, трелл. Връщай се, откъдето си дошъл, да не съжалиш.

Другите двама също се надигнаха, и двамата с насочени арбалети.

Маппо остави торбата на земята и вдигна ръце. Лицата и на тримата имаха странен цвят, а скритата сила, която излъчваха, го обезпокои.

— Съвсем не си търся белята, дори напротив, уверявам ви. Вече дни наред вървя сред мъртъвци — вие сте първите живи хора, които виждам от много време. Това, че ви видях, ме успокои, щото се боях да не съм се изгубил в някой от кошмарите на Гуглата…

Коларят се почеса по рижата брада.

— Бих казал, че си точно в това. — Остави меча си и се обърна. — Според мене всичко е наред, ефрейтор. Пък може и да има превръзки, да ни заеме.

По-старият от двамата в колата скочи на земята и се приближи към Маппо.

— Ранени войници ли имате? — попита треллът. — Имам малко дарба в церенето.

Войникът отвърна с тъжна усмивка:

— Съмнявам се, че ще искаш да си хабиш дарбата. Нямаме ранени хора в колата — две кучета имаме.

— Кучета ли?

— Да. Намерихме ги при Пропада. Гуглата май не ги ще… засега поне. Да ти кажа, умът ми не го побира, как може още да са живи — целите са надупчени и накълцани… — И поклати глава.

Коларят също беше слязъл — отиде до другата страна на пътя, огледа всички тела и продължи към следващото дърво. Маппо махна към него и извика:

— Търсите някого?

Ефрейторът кимна.

— Търсим, само че телата отдавна са се разплули, не можеш да си сигурен. Все пак Сторми вика, че ще го познае, като го види, стига да е тук.

Погледът на Маппо пробяга към ефрейтора и продължи нататък по Ейрънския път.

— Докъде продължава това?

— По целия път, трелл. Десет хиляди войници.

— И вие…

— Проверихме ги всичките. — Ефрейторът присви очи. — Ей на, Сторми отиде да види последните. Нали разбираш, даже да не търсехме някой определено, все пак… — Сви рамене.

Маппо въздъхна тъжно, после каза:

— Приятелят ви спомена „Пропада“. Какво е това?

— Мястото, където падна Колтейн със Седма. Псетата бяха единствените оцелели. Колтейн водеше трийсет хиляди бежанци от Хисар за Ейрън. Беше невъзможно, но го направи. Спаси ги, неблагодарните му кучи синове, и като награда трябваше да бъде посечен на по-малко от петстотин крачки от градската порта. Никой не му помогна, трелл. — Войникът погледна Маппо в очите. — Можеш ли да си представиш?

— Боя се, че не знам нищо за събитията, които описвате.

— Така и предполагах. Гуглата знае къде си се крил напоследък.

Маппо кимна и пак въздъхна.

— Ще прегледам кучетата, ако желаете.

— Добре, макар че не се надяваме много. Просто момчето се привърза нещо към тях, ако ме разбираш.

Треллът отиде при колата и се качи в нея. Завари момчето наведено над едно направо разкъсано куче — махаше вяло с ръка да пъди мухите.

— Милост на Гуглата! — прошепна Маппо, докато оглеждаше жалките останки на псето-браничар. — Другото къде е?

Младежът дръпна един парцал и Маппо видя някакво малко домашно паленце. И четирите му крачета бяха счупени нарочно. От счупеното капеше гной и животинчето потръпваше от треска.

— Тоя дребосък — каза младежът. — Намерихме го легнал върху другия. — Гласът му беше изпълнен с болка и почуда.

— Никое от двете няма да се оправи, момче — каза Маппо. — Този големият трябваше да е умрял отдавна — може и да е умрял вече…

— Не. Жив е. Усещам му пулса, но се забавя. Забавя се и нищо не можем да направим. Геслер вика да му помогнем, да сложим край на мъките му, но може би… може би…

Маппо гледаше момчето — как дългите му, почти деликатни пръсти попиваха раните с окървавения парцал. След малко се надигна, бавно се обърна и се загледа на юг по дългия път. Чу вик зад себе си, близо до портата, и видя как Геслер затича към Сторми.

„Ех, Икариум. Скоро ще се събудиш, а аз ще продължавам да скърбя и ще те карам да се чудиш… Скръбта ми започва с теб, приятелю, заради изгубените ти спомени — спомени не за ужас, а за дарби, дадени ти толкова леко… Толкова много мъртъвци… как да отговориш на това? Как би отговорил ти, Икариум?“

Момчето седеше все така наведено над кучето. Двата чифта ботуши бавно скърцаха към колата. Сторми се качи на капрата и колата се люшна. Геслер се качи откъм стърчишката.

Младежът вдигна глава.

— Намерихте ли го, Геслер? Сторми намери ли го?

— Не. За малко помислихме, че… Но не е. Не е тук, момче. Време е да се връщаме в Ейрън.

— Кралицата да го благослови — промълви момчето. — Значи винаги има шанс.

— Да, Трут. Знае ли човек. Знае ли човек.

Момъкът, Трут, отново се наведе над кучето.

Маппо бавно се обърна, погледна ефрейтора в очите, прочете ясно изписалата се в тях лъжа и кимна.

— Все пак благодарим ти, че ги прегледа — каза Геслер. — Знам, свършили са. Щеше да… щеше да е добре, ако… — Гласът му заглъхна и той сви рамене. — Искаш ли да те закараме в Ейрън?

Маппо поклати глава, слезе и застана край пътя.

— Благодаря, ефрейтор. Моят вид не е желан в Ейрън, тъй че ще откажа.

— Както искаш.

Той ги гледаше, докато обръщаха колата.

„Как ще отговориш на това?…“

Бяха се отдалечили на трийсетина крачки по пътя, когато им извика. Те спряха и Маппо затича — ровеше в движение в торбата си.

 

 

Искарал Пъст вървеше по прашната, осеяна с камъни пътека. По едно време спря и се зачеса енергично под дрипите на халата си, на едно място, после на друго, на трето. Накрая заврещя и започна да къса дрехите си.

Паяци. Стотици паяци, въртяха се във въздуха, падаха по земята и се шмугваха в цепнатини и дупки, докато Върховният жрец се мяташе като обезумял.

— Знаех си! — закрещя Искарал. — Знаех си! Покажи се! Призовавам те!

Паяците отново се появиха и затичаха по опърлената от слънцето земя.

Зяпнал, Върховният жрец залитна и загледа как хилядите твари на д’айвърс започнаха да се събират и да добиват човешка форма. След няколко мига пред него вече стоеше жилава чернокоса жена. Макар да беше с два пръста по-ниска от него, двамата смайващо си приличаха. Искарал Пъст се навъси.

— Мислиш, че си ме надхитрила? Мислиш, че не знаех, че се криеш някъде тук?

Жената се озъби.

— Надхитрих те, я! О, и как само те надхитрих! Дебелоглав идиот! Като всички данхонийци, които съм срещала! Дебелоглав идиот!

— Само една данхонийка може да каже това…

— Тъй де, че кой ще го знае по-добре!

— Как ти е името, д’айвърс?

— Могора, и съм тук при тебе от месеци. От месеци! Видях как подреди лъжливата диря — видях те как рисуваше ония ръце и лапи по камънаците! Видях те как премести оня камък в края на гората! Не съм идиотка!

— Няма да стигнеш до истинската порта! — изврещя Искарал Пъст. — Нивга!

— И не ща да я стигам!

Той присви очи и се взря в скулестото й лице. И почна да я обикаля.

— Тъй ли? Че защо пък?

Тя се завъртя, за да е с лице към него, скръсти ръце и го изгледа изпод вежди.

— Избягах от Дал Хон, за да се отърва от идиоти. Защо да ставам асцендент — за да властвам над други идиоти ли?

— Значи си истинска далхонска вещица, а? Свадлива надута зъбата кучка!

— А ти си един дърт далхонски тъпак — измамен, хитър, лукав…

— Всички тия думи са за едно и също!

— А, и още имам аз!

— Ми да ги чуем тогава.

Закрачиха по пътеката и Могора подхвана литанията си:

— Лъжлив, коварен, крадлив, лукав…

— Това го каза вече!

— Е, и к’во? Лукав, хлъзгав, гаден…

 

 

Огромният немрящ дракон се надигна безшумно от мястото, където бе кацнал, горе на платото, разпъна криле и те блеснаха под слънчевата светлина, макар прозрачните ципи да размътиха цвета, който ги прониза. Черните плоски очи се взряха в самотната фигура, тътреща се към стръмнината.

Беше само за миг. После древният Лабиринт се разтвори пред зареялото се същество, погълна го и изчезна.

Искарал Пъст и Могора позяпаха още миг цветното петно високо в небето. На лицето на Върховния жрец се изписа крива усмивка.

— Е, не си се излъгал, нали? Дошъл си да вардиш истинската порта. Нивга не забравяш задълженията си, Т’лан Имасс. Вие, Заклинателите на кости, ще ме побъркате с вашите тайни!

— Ти си се родил побъркан — измърмори Могора.

Без да й обърне внимание, той продължи да говори на изчезналия вече дракон.

— Какво, кризата отмина, нали? Можеше ли да я задържиш? Срещу всички ония твои дечица? Не и без Искарал Пъст, о, не! Не и без мен!

Могора се изсмя пренебрежително. Той я изгледа ядосано и заситни напред. Спря под единствения прозорец, зейнал високо в кулата, и запищя:

— У дома съм си! У дома!

Думите тъжно отекнаха и заглъхнаха.

Върховният жрец на Сянка заподскача възбудено и продължи този безумен танц цяла минута, после — втора. Могора го гледаше, вдигнала вежди.

Най-сетне от прозореца се показа малка кафява глава и надникна надолу.

Оголените зъби можеше да минат и за усмивка, но Искарал Пъст не можеше да е сигурен. В това точно никога не можеше да е сигурен.

— О, я виж — измърмори Могора. — Един от раболепните ти поклонници.

— Колко си смешна!

— Не съм смешна, ами съм гладна. Сега, като го няма Слуга, кой ще приготвя манджите?

— Ти ами, кой друг.

Тя се запени от яд. Искарал Пъст я заслуша с усмивка. „Ах, как се радвам, че не съм си загубил чара…“

 

 

Огромният фургон стоеше сред облак прах край пътя. Конете още не можеха да превъзмогнат ужаса си, тъпчеха на място и мятаха глави.

Двете високи до коляно същества се смъкнаха от фургона и заситниха с кривите си крака към пътя, изпънали настрана дългите си ръце. Външно приличаха на бок’арала, с малки сбръчкани личица и примижали срещу блясъка на слънцето очи.

Но говореха на дару.

— Сигурен ли си? — попита по-ниският от двамата.

Другият изръмжа отчаяно:

— Аз съм свързаният, нали? Не ти, Ърп, не ти. Барук не е такъв глупак, че да поиска от теб нещо друго освен мръчкава работа.

— Прав си, Ръд. Мръчкава работа. Ама ме бива за това, а? Мръчкава работа. Мръч, мръч, мръч — сигурен ли си? Наистина?

Изкачиха се по насипа и спряха до последното дърво покрай пътя. Клекнаха под него и мълчаливо зяпнаха сгърчения труп, прикован на ствола.

— Нищо не виждам — промърмори Ърп. — Мисля, че бъркаш. Мисля, че си го изтървал, Ръд, ама не щеш да си признаеш. Мисля, че…

— Още една дума и ще те убия, Ърп. Заклевам се.

— Чудесно. Хубаво умирам, знаеш ли. Мръч, охх… мръч.

Ръд — само няколкото настръхнали косъма по гърба му показваха, че е ядосан — се изкатери по дървото и бръкна под изгнилата риза. Извади някакъв опърпан парцал, разгъна го и се намръщи.

Гласът на Ърп долетя отдолу:

— Какво е това?

— Някакво име пише тука.

— Чие?

Ръд сви рамене и отвърна:

— Сейлес Лортал.

— Че това е женско име. Той не е жена, нали?

— Разбира се, че не е! — сопна се Ръд и натика парцала под ризата. — Смъртните са странни — замърмори и отново започна да рови под ризата. Намери каквото търсеше — малко шишенце от опушено стъкло.

— Е? — попита Ърп.

— Счупило се, както си му е редът — отвърна доволно Ръд. — Виждам пукнатините. — Заслиза, стиснал шишенцето в ръка. Щом стъпи долу, го вдигна към слънцето и примижа.

Ърп изсумтя.

Ръд приближи шишенцето до щръкналото си ухо и го разклати.

— Аха! Вътре е!

— Добре. Айде да си ходим…

— Още не. Тялото трябва да дойде с нас. Смъртните са особени в това отношение. Няма да поиска друго. Тъй че иди и го вземи, Ърп.

— Че то нищо не е останало от това проклето нещо! — измрънка Ърп.

— Вярно, но пък и няма да тежи много, нали?

Ърп се закатери с ръмжене по дървото и почна да вади клиновете.

Ръд послуша доволен ръмженето му, но изведнъж потръпна.

— Побързай, проклет да си! Колко е зловещо тук.

 

 

Клепките на джага трепнаха и очите му бавно се съсредоточиха върху широкото зверско лице, което го гледаше отгоре.

— Маппо треллът. Моят приятел.

— Как си, Икариум?

Джагът се размърда и примижа от болка.

— Ранен съм.

— Да. За жалост, дадох последните си два еликсира, тъй че не можах да те изцеря напълно.

Икариум се усмихна измъчено.

— Сигурен съм, както винаги, че нуждата е била голяма.

— Боя се, че ако ти кажа какво направих, едва ли ще си мислиш така. Спасих живота на две кучета.

Усмивката на Икариум се разшири.

— Сигурно са били много ценни животинки. Чакам с нетърпение да ми разкажеш. Помогни ми да стана, моля те.

— Сигурен ли си?

— Да.

Маппо му помогна да се надигне. Джагът направи две-три неуверени крачки и се огледа.

— Къде сме?

— Какво помниш?

— А… нищо. Не, чакай. Видяхме един демон — апториан беше май — и решихме да тръгнем след него. Да, това го помня.

— Е, вече сме далече на юг, Икариум. Изхвърлени от един Лабиринт. Ти си удари главата в един камък и изгуби съзнание. Тръгването ни след апториана беше грешка.

— Очевидно. Колко време мина?

— Един ден, Икариум. Само един ден.

Джагът се изправи. Беше възвърнал силите си дотолкова, че Маппо реши, че е безопасно да се отдръпне, макар че ръката му си остана на рамото му.

— На запад оттук е Джаг Одан — каза треллът.

— Да, добра посока. Признавам, Маппо, този път усещам, че е близо. Много близо.

Треллът кимна.

— Утро ли е? Вдигна ли бивака?

— Да. Макар че предлагам днес да не вървим много — докато не се възстановиш напълно.

— Мъдро.

Мина още около час, преди да тръгнат, защото Икариум трябваше да си намаже лъка, а и меча си да наточи с бруса. Маппо изчака търпеливо, седнал на една скала, докато джагът най-сетне се надигна, обърна се към него и кимна.

Поеха на запад.

След малко, както си вървяха, Икариум го погледна и каза:

— Какво ли щях да правя без тебе, приятелю?

Бръчките около очите на трелла потръпнаха, той се усмихна тъжно и отговори:

— Е, недей така де.

Стигнаха до пустата земя на Джаг Одан и равнината се просна пред тях, безкрайна.