Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadhouse Gates, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Дверите на Скръбния дом

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004

ИК „Бард“ ООД, 2004

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18.

Денят на Чистата кръв

беше дарът на Седмата

от пясъчните им гробове.

Богатството беше река,

блясъкът — дар на Седмата,

потекъл жълт и пурпурен

през деня.

 

„Кучешката верига“

Тес’соран

Натъкнаха се на четирите тела в края на могилата от сплетени коренища, бележеща входа към огромен лабиринт. Телата бяха сгърчени, с потрошени ръце и крака, тъмните им халати бяха усукани и корави от засъхналата кръв.

Осъзнаването се появи, натежало в ума на Маппо — отговор на подозрения, който не носеше изненада. „Безименни… Жреци на Азата, доколкото такива сили могат да имат жреци. Колко ли студени ръце са ни водили насам? Самият аз… Икариум… тези два сплетени корена… тръгнали към Треморлор…“

Икариум изсумтя и пристъпи напред; очите му се бяха спрели на една строшена тояга до един от труповете.

— Виждал съм такава тояга.

Треллът изгледа намръщено приятеля си.

— Как? Къде?

— В един сън.

— Сън ли?

Джагът му отвърна с полуусмивка.

— О, да, Маппо. И аз имам сънища. — Погледна отново телата. — Започна така, както започват всички подобни сънища. Залитам. От болка. Няма никакви рани по мен, а и оръжията ми са чисти. Не, болката е вътре в мен, като от знание, придобито някога и след това изгубено.

Маппо го зяпна, мъчеше се да схване думите му.

— Пристигам — продължи сухо джагът — в окрайнините на някакъв град. Треллско поселище, сред равнината. Беше разрушено. Белези от магьосничество са оцапали земята… опетнили са въздуха. Трупове гният по улиците, а Великите гарвани са долетели да се хранят — насмешливите им крясъци са гласът на цялата воня.

— Икариум…

— А после се появява някаква жена, облечена като тия тука пред нас. Жрица. Държи тояга, от която кърви зла сила.

— „Какво си направила?“ — питам я.

— „Само каквото трябва — отвръща ми тихо тя. Виждам на лицето й голям страх, когато ме поглежда, и това ме натъжава. — Джаг, не бива да се скиташ сам.“

— Думите й сякаш пробуждат у мен ужасни спомени. И образи, лица — приятели, безброй мои приятели. Сякаш рядко съм бивал сам. Мъже и жени са крачили до мен, понякога по един, друг път — цял легион. Тези спомени ме изпълват със скръб, сякаш по някакъв начин съм изменил на всички тези приятели. — Замълча и бавно кимна. — Да, вече го разбирам. Всички те са били мои закрилници, също като теб, Маппо. И всички са се провалили. Били са, навярно, убити от собствената ми ръка.

Отърси рамене.

— Жрицата вижда какво е изписано на лицето ми, защото нейното се превръща в огледално на моето. После кимва. Тоягата й разцъфва от магия… и аз се скитам през някаква безжизнена равнина, сам. Болката, утаена в мен — там, където се е била утаила в мен, вече няма нищо. И докато усещам как се разпадат спомените ми… угасват… разбирам, че просто съм сънувал. И се събуждам. — Обърна се и го погледна с ужасна усмивка.

„Невъзможно. Изкривяване на истината. Видях онази касапница със собствените си очи. Говорих с онази жрица. Бил си навестен в сънищата си, Икариум, с коварна злонамереност.“

Фидлър се окашля.

— Пазили са входа, изглежда. Онова, което ги е издебнало, се е оказало непосилно за тях.

— На Джаг Одан — каза Маппо — са известни като Безименните.

Очите на Икариум го изгледаха твърдо.

— Тоя култ — промълви Апсалар — уж беше престанал да съществува.

Тримата я изгледаха и тя сви рамене.

— Знанията на Танцьора.

— Гуглата да вземе дано гнилите им душици! — запени се Искарал. — Нагли кучи синове, до един — как смеят да имат такива претенции?

— Какви претенции? — изръмжа Фидлър.

Върховният жрец се сви.

— Нищо. Нищо не казвам за това, м-да. Слуги на Азата — ха! Не сме нищо освен пиончици на игралната дъска? Господарят ми ги заличи от Империята, м-да. Задача за Ноктите, Танцьора ще ви каже. Необходимо прочистване, вадене на трън от задника на императора. Сеч и опозоряване. Безмилостно. Твърде много уязвими тайни — коридори на сила, — о, колко пречеха на господаря ми да влиза в Скръбния дом…

— Искарал! — сряза го Апсалар.

Жрецът се сви, като ударен през лицето.

Икариум се обърна към младата жена.

— Кой изрече това предупреждение? През твоята уста — кой?

Тя го изгледа.

— Притежаването на спомени налага отговорност, Икариум, също както непритежаването им те опрощава.

Джагът примига.

Крокъс пристъпи напред.

— Апсалар?

Тя се усмихна.

— Или Котильон? Не, аз съм си, Крокъс. Боя се, че вече започва да ми писва от всички тези подозрения. Все едно че у мен няма нищо, което да не е опетнено от бога, който ме беше обсебил. Бях малко момиче, когато ме взе. Дъщеря на рибар. Но вече не съм момиче.

Баща й въздъхна шумно.

— Дъще… никой от нас вече не е онова, което е бил някога, и всичко, което преживяхме, докато стигнем дотук, не е никак просто. — Навъси се, сякаш се бореше с думите. — Но ти заповяда на Върховния жрец да млъкне, да затаи тайните, които Танцьора — или Котильон — иска да си останат тайни. Тъй че подозренията на Икариум бяха съвсем естествени.

— Да — отвърна му тя. — Вече не съм робиня, каквато бях. Аз решавам какво да правя със знанието, което притежавам. Аз избирам каузите си, татко.

— Ти ме наказваш, Апсалар — промълви Икариум. И отново се обърна към Маппо. — Какво друго знаеш за тези Безименни, приятелю?

Маппо се поколеба, после отвърна:

— Племето ни ги приемаше като скъпи гости, но гостуванията им бяха редки. Вярвам обаче, че наистина гледат на себе си като на слуги на Азатите. Ако в треллските легенди се съдържа някаква истина, то култът като нищо може да датира от времената на Първата империя…

— Те са изкоренени! — изврещя Искарал.

— В границите на Малазанската империя, може би — отстъпи Маппо.

— Приятелю — настоя Икариум, — криеш от мен важни истини. Държа да ги чуя.

Треллът въздъхна.

— Бяха поели дълг да ти наемат попечители, Икариум, и са го правили от самото начало.

— Защо?

— Това не знам. Но след като попита… — Той се намръщи. — В името на благородни клетви? За да опазят Азатите? — Маппо сви рамене.

— Чуканите на Гуглата! — изръмжа Реллок. — Може и вина да е, откъде да знаем.

Очите на всички се извърнаха към него.

Фидлър тръсна глава и подкани:

— Да влизаме.

 

 

Ръце и крака. Онова, което дращеше сред гъсто сплетените корени, онова, което се протягаше и извиваше в безнадеждно усилие да се измъкне на свобода, което се протягаше в безмълвна молитва и в смъртна закана отвсякъде, беше безкраен низ от пленен живот — и малко от ужасно одухотворените, гърчещи се пипала и крайници бяха с човешки произход.

Въображението на Фидлър рухваше безсилно пред страстното му желание да си представи възможните тела, глави и лица, свързани с тези крайници, макар и да знаеше, че пред реалността, скрита от гъсто оплетените стени, ще избледнеят и най-лошите му кошмари.

Затворът от корени на Треморлор държеше в плен демони, древни асценденти и такава орда от чужди същества, че сапьорът се беше разтреперил от ясното разбиране за нищожеството си — своето и на цялата си раса. Човешките същества бяха като едно крехко листенце на невъобразимо по размери дърво. Слисването го беше разоръжило, беше стъпкало цялата му дързост с безкрайното, несекващо ехо от векове и селения, затворени в този безумен кипящ затвор.

Чуваха екота на битки, кипящи от всички страни, до този момент за тяхно щастие — в други, далечни разклонения на усукания заплетен лабиринт. Азатът беше атакуван от всички фронтове. Пукот на кършещо се дърво ехтеше във въздуха. Зверски писъци разкъсваха сивия като стомана въздух пред тях, гласовете бяха единственото, което можеше да се измъкне от ужасяващата война.

Арбалетът беше станал хлъзгав в ръцете му. Фидлър се провираше все напред и напред, като се мъчеше да стои по средата на пътеката, извън обсега на посягащите от всички страни нечовешки ръце. Стигна до остър завой, присви се и погледна през рамо към останалите.

Бяха останали само три Хрътки. Шан и Джиър бяха отишли нанякъде. Фидлър нямаше представа къде са, нито какво става с тях, но Баран, Блайнд и Руд не изглеждаха особено притеснени от отсъствието им. Сляпата самка пристъпваше невъзмутимо до Икариум все едно че не беше нищо повече от добре обучена спътница на джага. Баран държеше ариергарда, а Руд — пъстра грамада от мускули — чакаше неподвижно няма и на пет крачки зад позицията на Фидлър.

Той потръпна и погледът му отново пробяга към Блайнд. „До Икариум… толкова близо…“ Съвсем ясно разбираше тази близост, също както и Маппо. Ако изобщо беше възможно да се сключи сделка с един дом на Азата, то я беше уредил Сенкотрон. Хрътките нямаше да бъдат пленени — колкото и да копнееше може би Треморлор за мигновеното и окончателно премахване на тези древни убийци — не, сделката предполагаше много по-голяма награда.

Маппо стоеше от другата страна на джага, вдигнал пред себе си лъскавата си костена тояга. Прилив на състрадание изпълни Фидлър. Треллът се разкъсваше вътрешно. Трябваше да пази не само от превъплъщенци — до него, в края на краищата, беше многовековният му спътник, когото обичаше като роден брат.

Крокъс и Апсалар бяха от двете страни на Слуга. Пъст се беше присвил на една стъпка зад тях.

„И сме това. Това и нищо повече.“

Беше се спрял пред завоя, откликвайки на някакво инстинктивно колебание, което сякаш го стисна неумолимо през гръбнака. „Не продължавай. Изчакай.“ Сапьорът въздъхна. „За какво да изчакам?“

Очите му, все още обикалящи по групата зад гърба му, уловиха нещо и замръзнаха.

Космите по гърба на Руд бавно настръхваха.

— Гуглата да го вземе!

Около него изведнъж закипя, едно огромно туловище се извиси пред очите му и нададе рев, от който мозъкът в костите му замръзна. А отгоре, с плясъка на кожени криле, се протегнаха грамадни нокти.

Връхлитащият соултейкън беше кафяв мечок, голям колкото каляска на благородник, хълбоците му се отъркваха в стените на лабиринта, от които се протягаха ръце и лапи и се впиваха в гъстата козина. Сапьорът видя как един нечовешки крайник бе откъснат от тройната става на рамото и оттам швирна стара, черна кръв. Без да обръща внимание на отчаяните напъни, все едно че не бяха нищо повече от дращещи клони и тръни, мечокът се хвърли напред.

Фидлър се хвърли по очи върху сплетените корени — върху сгорещената и мазна като от пот кора, — без да хаби дъх дори да извика предупредително на останалите. Не че беше необходимо.

Мечешкият корем профуча над него като в мъгла — бяла четина, оцапана с кръв — и го подмина още докато сапьорът се превърташе.

Вниманието на мечока бе приковано в кървавочервения енкар’ал, надвиснал отгоре му — друг соултейкън, който врещеше от ярост. Мечешките лапи замахнаха във въздуха, докато крилатото влечуго залиташе назад, право към тоягата на Маппо.

Силата на замаха на трелла беше невъобразима за Фидлър. Топката на оръжието се заби в гръдта на енкар’ала и я прониза с пращене на ребра. Енкар’алът, с големината на вол, буквално се огъна на две от удара. Костите по крилете му се скършиха, вратът и главата му политнаха напред, от очите и ноздрите му рукна кръв.

Влечугоподобният соултейкън беше мъртъв още преди да се натресе в стената от корени. Нокти и ръце го хванаха и го задържаха.

— Не! — изрева Маппо.

Погледът на Фидлър се стрелна към Икариум — но не джагът бе предизвикал вика на трелла, а Хрътката Руд, която нападаше грамадния мечок.

Соултейкън изкрещя и залитна към отсрещната стена от корени. Малко бяха протегналите се крайници, които можеха да задържат здраво такъв звяр, но един от тях изчака, един от тях, покрит със змийско зелена кожа, се уви около дебелия мечешки врат, и този един притежаваше сила, надмогваща дори мощта на соултейкън.

Руд заби челюсти в лапата му — чу се пукот на кости, — разтърси глава и дръпна.

— Мессремб! — изрева треллът, докато се мъчеше да се отскубне от хваналия го Икариум. — Съюзник!

— Соултейкън! — изврещя Искарал Пъст и заподскача на място.

Маппо изведнъж се смъкна на колене и прошепна:

— Приятел.

И Фидлър разбра. „Първият изгубен днес приятел. Първият…“

Треморлор пое и двамата превъплъщенци, корените се разтърсиха яростно и се увиха около тях. Двата звяра вече се бяха изправили един срещу друг, на отсрещните стени — техните вечни покои. Мечокът, от чийто откъснат крайник бликаше гъста кръв, продължаваше да се бори, но дори неговата огромна сила се оказа нищожна пред неземната мощ на Азата и ръката, която го задържаше и стягаше хватката си около врата му. Стиснатото гърло на Мессремб се мъчеше да вдиша. Червените кръгове около кафявите му очи добиха синкав оттенък, очите се издуха и се оцъклиха.

Руд кротко поглъщаше раздраната лапа — с костите, плътта и козината.

— Маппо — промълви Икариум, — виж онази чудовищна ръка, как изтръгва живота от него… разбираш ли? Няма да има вечен затвор за Мессремб. Гуглата ще го вземе — смъртта ще го вземе, както взе енкар’ала…

Виещите се корени от двете насрещни стени се протегнаха едни към други, почти докосвайки се.

— Лабиринтът прави нова стена — промълви Крокъс.

— Бързо тогава — сряза ги Фидлър. — Всички отсам.

 

 

Продължиха напред, потънали в тишина. Ръцете на Фидлър трепереха неудържимо, стиснали безполезното оръжие. Силите и цялата диващина, на които бе станал свидетел само преди минути, го бяха съкрушили дотолкова, че умът му бе изтръпнал.

„Не можем да преживеем това. Сто Хрътки на Сянка нямаше да стигнат. Такива превъплъщаващи се създания са дошли тук с хиляди, всички са тук, всички са в Треморлор — колко от тях ще стигнат до Къщата? Само най-силните. Най-силните… И какво искаме ние? Да проникнем в самата Къща, да намерим портата, която ще ни изведе в град Малаз, в самия Скръбен дом. Богове, та ние сме само едни нищожни играчи… с едно изключение. Един човек, чийто гняв не можем да позволим да се развихри, един човек, от когото се бои дори самият Азат.“

От всички страни ги връхлетя шумът на свирепа битка. Другите коридори на този пъклен лабиринт бяха сцена на развихрила се неудържима ярост и Фидлър разбираше, че самите те скоро няма да могат да я избегнат. Ужасните звуци наистина се усилваха, ставаха все по-близки. „Приближаваме Къщата. Сливането. Всички сме вътре в него…“

Спря се и се обърна към другите. Не изрече предупреждението си — всяко лице, всеки поглед безмълвно говореше, че разбират.

Някъде пред тях задраскаха нокти, Фидлър се обърна вихрено и видя, че към тях иде Шан. Хълбоците на кучето трепереха, покрити с безброй рани.

„О, Гуглата да…“

До ушите им стигна нов звук, идещ по кървавата диря, оставена от току-що появилата се Хрътка.

— Беше предупреден! — изрева Икариум. — Грилън! Беше предупреден!

Маппо беше прегърнал джага през раменете. Внезапният прилив на гняв на Икариум накара въздухът наоколо да застине — сякаш целият Лабиринт бе затаил дъх. Джагът остана неподвижен в тази прегръдка, но сапьорът виждаше как мишците на трелла се изпъват, за да удържат някаква невидима сила. Звукът, който се изтръгна от Маппо, беше изпълнен с толкова болка, с такова отчаяние и страх, че Фидлър наведе глава и от очите му потекоха сълзи.

Блайнд се отдръпна от Икариум и шокът от това как подви унило опашка прониза сапьора.

Руд и Баран застанаха до Шан в боязлива преграда, като оставиха Фидлър от другата страна. Той закрета към тях с омекнали колене, замаян, сякаш беше изпил цял галон вино. Погледът му не се откъсваше от Икариум — всички вече се бяха спрели на ръба на най-сетне разкрил се ужас.

И трите Хрътки потръпнаха и рязко се дръпнаха стъпка назад. Фидлър се извърна мълниеносно. Пътят им напред беше затворен от нова стена — кипнала, гъмжаща стена.

„О, богове. Срещаме се пак.“

 

 

Момичето беше не повече от дванадесетгодишно, облечено в кожена дреха, обшита със застъпващи се бронзови люспи — сплескани монети, — а копието, което държеше, бе толкова тежко, че се поклащаше. Стоеше насред пътеката и не помръдваше.

Фелисин погледна към кошничката със сплетени цветя до босите кални крака на детето и каза:

— Това май ти иде повече отръки.

Детето-часовой погледна Леоман, после — тоблакая.

— Можеш да смъкнеш оръжието — каза му пустинният воин.

Треперещият връх на копието се сниши към пясъка.

Тоблакаят изрече твърдо:

— На колене пред Ша’ик Преродената!

Момичето се просна в нозете им. Фелисин се наведе и го погали по главата.

— Можеш да станеш. Как се казваш?

Детето се изправи колебливо и само поклати глава.

— Сигурно е някое от сирачетата — каза Леоман. — Няма кой да говори от нейно име в ритуала на наричането. Затова още си няма име, но е готова да отдаде живота си за теб, Ша’ик Преродена.

— Щом е готова да отдаде живота си за мен, значи е заслужила име. Както и останалите сираци.

— Ваша воля… кой тогава ще ги представи?

— Аз, Леоман.

Краят на оазиса бе очертан от ниски порутени кирпичени стени и тънка ивица палми, под които из сухата папрат щъкаха пясъчни раци. В кошарата наблизо десетина кози извърнаха светлосивите си очи към новодошлите.

Фелисин взе от кошничката една от гривничките от плетени цветчета. Наниза я на дясната си китка.

Тръгнаха към центъра на оазиса. Въздухът стана по-прохладен; сенчестите петна, през които минаваха, я смаяха след дългите дни под неумолимия слънчев зной. Безкрайните руини наоколо показваха, че тук някога се е издигал град, град с просторни градини и дворове, с езерца и фонтани, всичко — сринато до купчини ронлива пръст и ниски могили.

Около стана се мяркаха огради, а конете в тях изглеждаха охранени и здрави.

— Колко е голям този оазис? — попита Хеборик.

— Не можеш ли да попиташ призраците? — изсумтя Фелисин.

— Предпочитам да не ги питам. Разрушението на този град съвсем не е било мирно. Древни нашественици, съкрушили последните островни поселения на Първата империя. Тънките чирепи с небесносиния цвят под краката ни са от Първата империя, по-дебелите и червени са от завоевателите. От нещо деликатно към нещо грубо — този модел се повтаря през цялата история. Истини като тази ме изтощават до дъното на душата.

— Оазисът е огромен — каза Леоман на бившия жрец. — Има места с добра, истинска почва, тях сме засадили с фураж и жито. Останали са и няколко стари кедрови горички, между вкаменени пънове. Има езерца, водата в тях е прясна и не свършва. Ако решим, можем изобщо да не напускаме това място.

— Колко са хората?

— Единадесет племена. Четиридесет хиляди конници, най-добрите на този свят.

Хеборик изсумтя.

— И какво може да направи една конница срещу легиони пехота, Леоман?

Пустинният воин се усмихна.

— Единственият шанс е да се воюва, старче.

— Опитвано е вече — отвърна му Хеборик. — Това, което е направило малазанската военщина толкова успешна, е способността й да се приспособява, да сменя тактиката си — дори на самото бойно поле. Смяташ ли, че Империята не е срещала конни култури и преди? Срещала е, и ги е покорявала. Великолепен пример могат да бъдат уикците, или сетите.

— И как е успявала Империята?

— Не съм подходящият историк за такива подробности — никога не са ме интересували. Ако разполагаше с библиотека с имперски текстове — например трудовете на Дюйкър и Таллобант, — щеше сам да прочетеш. Стига да можеш да четеш на малазански, разбира се.

— Определяте границите на района им, картата на сезонните им преходи. Завземате водоизточниците им, построявате укрепления и търговски постове — защото търговията отслабва изолацията на враговете ви, самия източник на силата им. И в зависимост от това колко сте търпеливи, или подпалвате степите им и изколвате всички четирикраки животни, или изчаквате, и на всяка група младежи, които дойдат в поселенията ви, предлагате военна слава и плячка в чужди земи, с обещанието да пазите групата им цялостна, като отделна бойна единица. Такива примамки откъсват цвета на тези племена, докато не останат само старци и старици, мърморещи за някогашната свобода — отвърна Леоман.

— Аха, някои са си чели уроците все пак.

— Да. Имаме библиотека, Хеборик. При това огромна, по настояване на Старата Ша’ик. „Опознайте враговете си по-добре, отколкото те сами се познават.“ Тъй е казал император Келанвед.

— Несъмнено. Макар че, смея да твърдя, не е бил първият.

Щом излязоха от широката улица между стоборите за конете, кирпичените обиталища на племената се появиха от всички страни. По песъчливите улички тичаха деца, коли, теглени от мулета и волове, бавно се точеха от центъра — пазарът за този ден беше приключил. Глутници кучета налитаха да изразят любопитството си с настървен лай и побягваха от предизвикателно вонящата бяла мечешка кожа, метната на широките рамене на тоблакая.

Започна да се сбира тълпа. Фелисин усещаше хилядите очи, приковали се в нея, долавяше тихото, колебливо мърморене. „Ша’ик е, ама и не е Ша’ик. И все пак е Ша’ик, вижте само двамата й любими телохранители, тоблакая и Леоман Пустинника, великите воини, измършавели от дългия път през пустинята. Пророчеството говореше за прераждане, за обнова. Върнала се е Ша’ик. Най-сетне, преродила се е. Ша’ик Преродената…“

„Ша’ик Преродената!“ Този съскащ ритъм се усилваше, ритъм на вълни, тълпите се разлюляха, вестта се понесе с бързия дъх на шепнещите уста.

— Надявам се, че в центъра ще има широка поляна или амфитеатър — измърмори под нос Хеборик. И се ухили насмешливо на Фелисин. — Кога за последен път крачехме с теб по една изпълнена с народ улица, момиче?

— По-добре от позор към триумф, отколкото обратното, Хеборик.

— Е, да, няма да споря.

— Има параден площад пред дворцовата шатра — каза Леоман.

— Дворцова шатра? Аха, послание за вечност, символ в чест на традицията — силата на древните нрави и прочие.

Леоман се обърна към Фелисин.

— Липсата на уважение у твоя спътник може да създаде проблеми, Ша’ик Преродена. Когато се срещнем с Върховните магове…

— Той благоразумно ще си затвори устата.

— Дано.

— Да му отрежа езика — изръмжа тоблакаят. — Така няма да се безпокоим.

— Нима? — изсмя се Хеборик. — Все още ме подценяваш, тъпако. Сляп съм, но ето, че виждам. Само ми отрежете езика — и, ох, как ще заговоря! Спокойно, Фелисин. Не съм глупак.

— Си, ако продължаваш да използваш старото й име — предупреди Леоман.

Фелисин ги остави да се подърлят, усетила най-после, че въпреки остротата на думите, с които се замерват, между тримата мъже е започнала да се създава връзка. Не нещо толкова просто като приятелството — в края на краищата тоблакаят и Хеборик бяха свързани по-скоро с веригите на омразата, — но връзка, възникваща от споделените изпитания и преживяното. „Моето прераждане ги свързва. То е общото за тях, макар да стоят на върховете на триъгълник, с Леоман на върха. Леоман, човекът без вяра.“ Вече наближаваха центъра на поселището. Тя видя от едната страна платформа, подиум с формата на диск, обкръжаващ някакъв фонтан.

— Ето там, за начало.

Леоман се обърна изненадано.

— Какво?

— Ще поговоря на тези, които ни следват.

— Сега? Преди да си се срещнала с Върховните магове?

— Да.

— И ще накараш тримата най-властни мъже в този стан да чакат?

— Това щеше ли да притесни Ша’ик, Леоман? Да не би прераждането ми да се нуждае от тяхната благословия? За съжаление тях ги нямаше, нали?

— Но…

— Време е и ти да си затвориш устата, Леоман — каза учтиво Хеборик.

— Отвори ми път, тоблакай — нареди Фелисин.

— Веднага, Избранице.

Порой от мисли заля Фелисин, докато се изкачваше на каменния подиум. „Ша’ик Преродената, тъмният плащ на Дрижна се спуска. Фелисин, благородната пикла от Унта, курвата от една миньорска яма. Отвори Свещената книга и довърши ритуала. Онази млада жена видя лицето на Бездната и ето, че идва да заяви, че застава срещу другата преди нея. Младата жена трябва да умре, като отвори Свещената книга — и все пак кой би помислил, че богинята ще е така податлива на сделка? Тя познава сърцето ми и това й дава увереност, изглежда, да отсрочи правото си над него. Сделката е сключена. Дадена ми е сила — толкова видения — и все пак Фелисин си остава, коравата й като камък наранена душа се рее на воля сред огромната Бездна.“

„И Леоман го знае…“

— На колене пред Ша’ик Преродената! — Ревът на тоблакая изтътна като небесен гръм в горещия, затаен въздух. Като един, хилядното множество се смъкна на колене, със сведени глави.

Фелисин пристъпи пред великана. Силата на Дрижна се процеди на тънка струя в душата й. „Ах, мила богиньо, скъпа моя закрилнице, тепърва ли се колебаеш с даровете си? Като тази тълпа, като Леоман, и ти ли очакваш доказателството на думите ми? Намерението ми?“

Все пак силата се оказа достатъчна, за да зашепнат ясно тихите й слова в ушите на всички присъстващи — включително и на тримата Върховни магове, застанали зад дъгата на парадния площад — „Прави, не коленичили.“

— Станете, верни мои.

Усети как тримата трепнаха при тези думи, точно както очакваше. „О, да, зная къде стоите. И тримата…“

— Свещената пустиня Рараку лежи, закриляна от прегръдката на кръга на Вихъра, оповестил светостта на моето завръщане. А отвъд правото на бунта — святото право на независимостта от малазанските тирани — все тъй залива земята ни с реки от кръв. Слугите ми предвождат огромни армии. Всички освен един от Седемте града са вече свободни. — Помълча за миг, усещайки как силата в нея се трупа, ала когато заговори отново, беше съвсем тихо. — Времето ни за подготовка е на свършек. Дойде време да тръгнем на поход, да оставим този оазис. Императрицата, на своя далечен трон, иска да ни накаже. Флота приближава към Седемте града, армия, предвождана от нейната избраница адюнкта, пълководка, чийто ум е разстлан като карта в моя — тя няма тайни, които да не знам…

Тримата Върховни магове не бяха помръднали. Фелисин бе надарена със знание за тях — внезапен прилив на знание, което можеше да принадлежи само на Старата Ша’ик. Можеше да види лицата им все едно, че стоеше едва на крачка пред всеки от тях, и знаеше, че в същия този момент и те споделят това чувство на внезапна близост — и отчасти изпита възхищение пред отказа им да затреперят. Най-възрастният беше старият сбръчкан Бидитал, онзи, който я откри, още малко дете, споходен от собствените си видения. Полуслепите му очи не се откъсваха от нейните. „Помниш ли онова дете, Бидитал? Онова дете, което така жестоко използва в първата и единствена нощ, за да изтръгнеш от него всички наслади на плътта. Прекърши я в собственото й тяло, остави й белези, от които не усещаше нищо, безчувствени. Така детето нямаше да има от какво да се отвлича, нямаше да има свои деца, нито мъж до себе си, който би могъл да изтръгне от душата й верността й към богинята. Бидитал, запазила съм ти местенце в огнената Бездна, и ти го знаеш много добре. Но засега ще ми служиш. На колене.“

Виждаше два образа едновременно, единия отблизо, другия — от платформата: как старецът се смъкна надолу и халатът около него се нагъна. Насочи вниманието си към следващия мъж. „Фебрил, най-мерзкият и престъпен от моите Върховни магове. На три пъти се опита да ме отровиш, и трите пъти силата на Дрижна изгори отровата от жилите ми — но ни веднъж не те обвиних. Нима вярваше, че нищичко не знам за пъклените ти усилия? И твоята най-стара тайна — бягството ти от Дасем Ълтър преди последната битка, предателството ти на каузата — нима си мислеше, че нищо не знам за това? И все пак, беше ми нужен, защото ти беше магнитът, привличащ несъгласните, онези, които можеха да ми изменят. На колене, кучи сине!“ Вля прилив на сила в заповедта и тя го смъкна на земята като невидима гигантска ръка. Той се сви върху мекия пясък и захлипа.

„Най-сетне стигнахме и до теб, Л’орик, моята единствена, истинска загадка. Магическите ти дарби са огромни, особено в издигането на непроницаеми стени около себе си. Насоката на мислите ти е непонятна за мен, дори ширините и дълбините на верността ти. И макар да изглеждаш лишен от всякаква вяра, реших, че най-много мога да разчитам на теб. Защото си прагматик, Л’орик. Също като Леоман. И въпреки това винаги съм на везните ти, всяко мое решение, всяка моя дума. Тъй че претегли ме сега, Върховни маго, и реши.“

Той се смъкна на едно коляно и леко сведе глава.

Фелисин се усмихна. „Наполовина. Както винаги. Много прагматично, Л’орик. Липсваше ми.“

И видя хитрата му, коварна усмивка под сенките на качулката му.

След като приключи с тримата, Фелисин отново насочи вниманието си към тълпата, очакваща със затаен дъх следващите й думи. Въздухът замря. „Какво остана?“

— Трябва да тръгнем в поход, чеда мои. Но само това не стига. Трябва да провъзгласим какво предстои да направим, така че да го видят всички.

Богинята беше готова.

Фелисин — Ша’ик Преродената — вдигна ръце.

Златистата прах се изви над нея, завъртя се на стълб. Стълбът нарасна. Вихрушката на бесния вятър и понесения от него прах се изду, заиздига се към небесата, повличайки със себе си златния покров на пустинята, дъхът разчисти огромния купол отвсякъде и откри невиждани от месеци сини висини.

Прашният стълб растеше и се извисяваше все по-нагоре и нагоре.

„Вихърът беше само подготовка за това. Това е вдигащият се пряпорец на Дрижна, копието, което е Апокалипсисът. Пряпорец, който ще се извиси над цял континент, за да се види от всички. Сега, най-после, войната започва. Моята война.“

Отметнала глава, тя пусна магическия си взор да запирува на воля с това, което се извисяваше към самия край на небосвода. „Мила сестрице! Виж какво направих!“

 

 

Арбалетът подскочи в ръцете на Фидлър, огънят блъвна в напиращите плъхове и опърли и изпече стотици твари.

Сапьорът се бе превърнал в ариергард за оттеглящата се пред кошмарния настъп на Грилън група.

— Д’айвърсът е погълнал живота на могъщи същества — бе казала Апсалар, а Маппо й кимна, докато се мъчеше да задържи Икариум и да го издърпа назад.

— Грилън никога досега не е показвал такъв… обем…

„Обем.“ Фидлър изсумтя. Последния път, когато се натъкнаха на този д’айвърс, плъховете бяха стотици. Сега гъмжаха хиляди, навярно десетки хиляди — можеше само да предполага броя им.

Хрътката Джиър се беше върнала при тях и сега водеше отстъплението им по странични пътеки и тесни проходи. Опитваха да заобиколят Грилън — нищо друго не можеха да направят.

„Докато Икариум не изгуби контрол, а богове, той е на ръба. Съвсем на ръба.“

Сапьорът бръкна в торбата с муниции, пръстите му забърсаха последната „проклетия“, оставиха я и напипаха още един запалител. Нямаше време да го закрепи на стрела, а и без това му бяха на привършване. Първата вълна черни твари вече пълзеше към него, няма и на пет крачки разстояние. Сърцето му заби лудо в гърдите. „Дали този път не ги пуснах прекалено близо? Дъх на Гуглата!“ И запокити глинената топка.

„Печено плъшешко.“

Грамадата черни тела погълна кипналия пламък, затъркаля се и се понесе с грохот към него.

Сапьорът се обърна и побягна.

За малко да се хвърли право в зейналите челюсти на Шан. Извика, свърна встрани, обърна се и се просна между няколкото чифта ботуши и мокасини. Групата се бе заковала на място. Той се изправи.

— Трябва да бягаме.

— Къде? — попита Крокъс, сухо и вяло.

Бяха на един завой, а от двата края прииждаха стени от плъхове.

Четири от Хрътките нападнаха по-далечната гмеж; с групата остана само Шан, заела мястото на Блайнд, опасно близо до Икариум.

С яростен вой, джагът отхвърли Маппо от раменете си, без никакво усилие. Треллът се олюля, изгуби равновесие, грамадното му туловище тупна на пода и сплетените корени изпращяха.

Икариум извади меча си и викът му процепи въздуха. В отговор дървото наоколо запращя и се отдръпна. Стоманеното небе отгоре лумна в кървавочервено и започна да се извива на въртоп над главите им. Дървесен сок швирна като лапавица от стените и ги опръска.

Шан връхлетя срещу джага, но Икариум я отхвърли като дрипа и тя отхвърча във въздуха.

Фидлър го изгледа само за миг, измъкна проклетията и я запокити срещу стената на д’айвърс.

Но не беше „проклетия“.

Облещил очи, Фидлър зяпна раковината — как се натресе в пода и се пръсна като стъкло.

Чу дивашки пукот зад себе си, но не му остана време да помисли и в този миг всички други звуци заглъхнаха под шепнещия глас, надигнал се от счупената раковина — „дар на Бродника на Танно“ — шепот, който изпълни въздуха с песента на кости, намерили своята плът, и се изду.

Гъмжащата маса от плъхове от двете страни понечи да се отдръпне, но нямаше накъде да побегне — звукът обгръщаше всичко. Тварите започнаха да се свиват, плътта им тлееше, оставаха само козина и кости. Песента поглъщаше тази плът и се усилваше с нея.

Хилядогласният писък на Грилън изригна, пълен с болка и ужас. И той също бе погълнат.

Фидлър притисна ръце към ушите си. Песента заотеква настоятелно в него — глас на всичко друго, но не и човешки, не и на смъртно същество. Залитна и се смъкна на колене. Очите му бяха широко отворени, умът му не можеше да побере онова, което виждаше пред себе си.

Спътниците му също бяха рухнали на земята. Хрътките се бяха присвили боязливо — разтреперани грамади от мускули с присвити уши. Маппо се беше навел над отпуснатото, безчувствено тяло на Икариум. Костеният кривак беше в ръцете му, оцапан с прясна кръв и полепнали кичури дълга рижа коса. Най-сетне Маппо пусна оръжието и затисна ушите си с ръце.

„Богове, това ще ни убие всички… спри! Спри, проклето да си!“

Имаше чувството, че полудява, очите му го лъжеха, защото виждаше вече пред себе си стена, стена от вода, сива и опръскана с пяна, връхлиташе към тях по пътеката, издигаше се все по-високо, между стените от корени, неумолима. И той усети, че вече може да вижда през тази стена, все едно че се беше превърнала в разтопено стъкло. Отломки, каменни основи, покрити с водорасли, гнили останки от потънали кораби, ръждясали безформени грамади окислен метал, кости и черепи, обковани с бронз сандъци, пръснати мачти — всичката потънала на дъното памет на безброй цивилизации, лавина от трагични събития, развала и забрава.

Вълната ги заля и ги затисна с огромната си тежест, с неумолимата си сила.

И изчезна, като ги остави сухи като прахта.

Безмълвие беше изпълнило въздуха — и бавно се наруши от пъшкания, животинско скимтене, от шумоленето и дрънкането на дрехи и оръжия.

Фидлър се надигна на четири крака. Призрачната утайка на потопа сякаш беше попила в него, беше го изпълнила с неутешима скръб.

„Защитна магия?“

Бродникът се беше усмихнал. „Нещо такова.“

„И аз се канех да го продам това проклето нещо в Г’данисбан. Последната ми проклетия се оказа една проклета омагьосана раковина — така и не я проверих, нито веднъж. Дъх на Гуглата!“

Чак сега усети, че въздухът е стихнал от ново напрежение. Огледа се. Маппо беше взел кривака си и се беше изправил над неподвижното тяло на Икариум. Около него в кръг стояха Хрътките. Настръхнали.

Фидлър заопипва за арбалета си.

— Искарал Пъст! Разкарай ги тия Хрътки, проклет да си!

— Сделката! Азатът ще го вземе! — изпъшка Върховният жрец; все още залиташе от шемета на магията. — Сега е моментът!

— Не — изръмжа треллът.

Фидлър се поколеба. „Сделката, Маппо. Икариум изрази ясно волята си…“

— Разкарай ги, Пъст — повтори той и пристъпи към настръхналите зверове. Пъхна едната си ръка в торбата с муниции, уви я и я притисна до корема си. — Имам още една проклетия и тия Хрътки и от мрамор да са направени, няма да се спасят, когато пусна онова, дето го държа.

— Проклети сапьори! Кой ги измисли? Лудост!

Фидлър се ухили.

— Кой ги измисли ли? Ами Келанвед, кой друг — който се възвиси, за да стане твоят бог, Пъст. Допускам, че иронията ще ти допадне, Върховни жрецо.

— Сделката…

— Ще поизчака засега. Маппо, силно ли го удари? Колко време ще е така?

— Колкото поискам, приятелю.

„Приятелю. А в тази дума: «благодаря ти».“

— Добре тогава. Разкарай мастиите, Пъст. И да тръгваме към Къщата.

Върховния жрец спря да се върти в кръг. Замълча, обърна се към Апсалар и й се усмихна.

— Както каза войникът — отвърна му тя.

Усмивката му се стопи.

— Днешната младеж не разбира от вярност. Какъв срам! Едно време съвсем не беше така. Ще се съгласиш ли с мен, Слуга?

— Чу какво ти се каза — отвърна с гримаса бащата на Апсалар.

— Много си великодушен — да я оставяш да прави каквото си ще. Разглезил си я, човече! Предаден съм от собственото си поколение, уви! Сега какво?

— Сега това, че продължаваме — каза Фидлър.

— И няма да е много далече — кимна Крокъс и посочи напред. — Ей там. Виждам я Къщата. Виждам Треморлор.

Сапьорът изгледа как Маппо преметна оръжието си през рамо и вдигна нежно Икариум. Джагът увисна безчувствен в грамадните му ръце. Сцената бе така трогателна и мила, че Фидлър трябваше да извърне очи.