Адам Холанек
В клопката (7)

7

Чувам я да казва: — Джото избяга. Избяга и изчезна.

Това са първите думи, които достигат до съзнанието ми. Ейсие не говори нищо за нас двамата. Съобщава ми просто най-важната новина, като вижда, че си възвръщам сетивата след острия пристъп — може би най-острия досега.

Лека-полека започвам да забелязвам всичко наоколо, да чувствувам своята телесност, да откривам себе си в своята материалност. За мен не съществува живот без нея. Дали Ейсие разбира напълно това?

Лежа в хамака, а тя ми дава сок от плодове, растящи тук. Такива няма никъде другаде. Открихме ги по ниските клони, досами земята, скрити сред тревата в джунглата. Проверихме стават ли за ядене, дали не са отровни. Вкусът им, без да прилича на този на лимоните, портокалите и грейпфрутите, е различен и от смокините, и от кокосовите орехи, макар че по нещо прилича мъничко на всички. Когато ги захапеш и задъвчеш, те се разтапят апетитно в устата. Непознат вкус, киселичък и сладък едновременно, приятен и утоляващ жаждата.

Гледам плоските черти на Ейсие толкова близки, сякаш са моите собствени. Още не си давам сметка колко важно е нейното съобщение. Само възкликвам:

— Ейсие, пак те виждам!

Чудесно помня, че по време на пристъпа на безтелесност, както наричам моите болестни състояния, непрекъснато разговарях с нея. По-точно вслушвах се в мекия тембър на нейния сякаш гаснещ глас, единственото нещо, носещо ми облекчение в тази обезсилваща липса на материалност, в която затъвах постепенно, все повече и повече, в която пропадах, ужасен и обезумял от прекъсването на контакта със света.

Изобщо не споменаваше за експедицията, за безнадеждното ни положение. Наистина защо не чух от Ейсие и думичка за онова, което се случи на поляната сред джунглата?

Още веднъж преживявам сцената с кентаврите. Потресен съм. Тази сцена е завладяла изцяло въображението ми. Виждам я толкова ясно, като че ли се разиграва пред очите ми в момента.

Танцуват в ритъма, отмерван от копитата на внушителните кентаври. В светлината на двете слънца те без свян се съвкупяват с гърдестите самки. Великолепна е красотата на тези неземни същества. Техните закръглени женски форми, широките бедра, дългите деликатни пръсти. Белотата на кожата върху острата черна козина на самците.

Конска козина, конски копита. Ритъм. Очарован съм от тази сцена на получовешки, полуживотински ухажвания. Оглушен съм от ритмичния тропот, от който трепери ливадата. И тогава съзирам Ейсие.

Червена светкавица от лъчемета. Светкавично изчезване на кентаврите. След глъчта — мъртвило. Тишина и сред нея това тяло, наполовина женско, наполовина животинско. Лежи по гръб, потънало в зеленината на моравата. Разголено, с две разперени човешки ръце и сгърчени в страдание крака. Изпод гърдата — струйка кръв. Неразбираемо, болезнено насилие.

— Ейсие, защо направи това там, в джунглата? Защо я уби?

— За какво говориш? Аз да съм убивала? Изненадана и учудена. Вече започвам и на себе си да не вярвам.

— Сигурен съм — настоявам толкова по-упорито, колкото по-малко си вярвам.

— Горкичкият, от болестта ти се привижда.

Гали ме по лицето. Кому биха могли да причинят зло тези копринено меки ръце?

— Лъжеш! — викам.

— Как можеш? — прекъсва тя ласките си. Веднага изпадам в плен на самотата. Бързо грабвам ръката й и я слагам на лицето си. Премествам я на шията, на гърдите си. Послушна е, но пасивна.

— Нали видях, със собствените си очи видях как излезе от джунглата.

— Не е истина. Не съм излизала. Ти имаше силен пристъп. А това, което е в нашето въображение, в болната или здравата фантазия, в сънищата и дрямката, в болестта или халюцинациите, се преживява като истинско.

— Истинско, истинско — казвам, разтърсен от нейното докосване. — Как така? Значи не си стреляла в онази самка?

Вече не крещя, а едва-едва шепна. Предпочитам лъжата пред истината. Така си казвам: предпочитам да повярвам в лъжата, отколкото да зная истината — най-горчивата истина.

Тогава тя повтаря, едва сега за втори път ми съобщава:

— Джото избяга и това е нашата действителност. Нашата истина.

Разбирам, че експедицията е останала за пореден път без командир и в съгласие с всички идиотски инструкции за подобни експедиции мой е редът да поема командуването. Трябва да го поема въпреки болестта ми. Аз зная най-много и съм длъжен да изведа останалите, шепичката хора от прокълнатата земя. От света, който ненавиждам от самото начало, който ненавиждам още от мига, когато започнах да го създавам, разпалвайки жарава над мъртвата земя, за да изтръгна насила живот от нея.

Измъчват ме подозрения. Джото не понасяше Ейсие. Още си началото на експедицията се заяждаше с нея. Именно той, виждайки страшната смърт на Кардера, изостави Ейсие сред потоците лава. Той пръв намери път за бягство — за себе си и за неколцина свои най-близки приятели. Не го показа на другите. Оправдаваше се пред мен, че не е имал време да ни предупреди. Не можел, твърдеше, да рискува живота на тези, чието спасение било сигурно.

— Но не само аз бях открил планинската пътечка, по която изведох своите хора. Ейсие я знаеше не по-зле от мен и можеше да спаси другите, сигурен съм, можеше.

Така каза Джото, когато Ейсие пред всички го обвини в страхливост и липса на солидарност. Упрекът й прозвуча като обвинение в предателство. Ала в джунглата — изтощени, изоставени и лишени от повечето човешки черти, обхванати от животински ужас, — ние нямахме нито време, нито желание да дирим демокрация и справедливост.

От мига, в който тя отправи упрека си, приятелите на Джото гледаха накриво не само спасеното по чудо, да, по чудо, момиче, но и мен самия. Аз съм винаги с Ейсие, при всеки случай, изискващ общи действия, помощ, добър съвет. Признавам — и ласки също. Чувствувам непреодолима нужда, необходимост да бъдем заедно, откакто притиснах безчувственото й тяло, докоснах нейната жива кожа при паническото бягство от малкия ад.

Пак Джото беше по-късно този, който обвини Ейсие, че разрушавала енергетичните кубчета. Смятам, че въпреки всичко той каза истината, че той знаеше за нея повече от мен, влюбения до уши, комуто не е нужно да знае повече, отколкото е необходимо, за да обича. Защото не мога да отрека: истината за това момиче би могла да бъде съвсем различна от моите мисли и преценки за него. Просто се страхувам да погледна Ейсие в друга светлина. Чудя се дали това е любов или просто страх да не загубя единственото си близко същество. Любов или зависимост, сляпа и хипнотична, от другия човек, който беше моя връзка с материалния свят при все по-честите пристъпи на болестта? Значи ми трябва лъжа, парадокс, пародия на истината и действителността, за да мога да усещам действителността. Отвратителен парадокс.

Ейсие стреля в самката на зелената морава и разговаря с някой непознат, с някакви двама мъже за смъртта, която те не разбират или не искат да разберат. Или още по-лошо — за моята смърт, която тя не иска да причини. И убива самката на кентаврите. Спаси ли ме? На каква цена? Само след миг и Ейсие, и гласовете на онези мъже ги нямаше. Нямаше нищо освен моето непрестанно мислене, мислене без сетива, водещо до безумие. Останах сам в борбата с болестта, загубих връзка с действителността, с истината. И с лъжата. В такива мигове не виждам и не чувам. Разпадам се. И пак Ейсие.

Издърпва ме от тази бездна, в която съзнанието ми все още тлее отчаяно и немощно. Нервно съобщава, че Джото вече го няма. Избягал ли е? Не му ли е помогнала тя? За нея е изгодно да се отърве от него, неудобния обвинител, а може би и свидетел на необясними или по-скоро — необяснени постъпки.

— Не ме милвай — отблъсвам ръката й. — Все още те подозирам.

— За какво?

— За онези изстрели там, в джунглата. И за това, че си се отървала от Джото. Подозирам те.

— Ще извикам неговите приятелчета. Знаеш колко ме обичат те. Нека ти кажат как е било наистина. Какво става с теб? Още ли смесваш действителността с виденията на болестта?

— А теб не те ли преследват прескачания от действителността в безтелесността, в изчезването на материята?

Мълчи. Гледа ме. На лицето й е изписан израз на всеобхващаща нежност.

— Може би си права — казвам хладно, насилвам се да говоря хладно. — Наистина смесвам истината и халюцинациите. Но я ми кажи защо ти от първия миг, от момента, когато те спасих и дойде в съзнание, не ни помагаш, деликатно казано, да се измъкнем. Не помагаш.

— Измъкването оттук е чиста фикция. Дори ако Джото стигне до граничната пукнатина или чак до реката, никога няма да я премине. Как може да не се вярва на толкова много уреди? Знаеш техните неизменни показания: границата между този нов и стария, нашия някогашен свят, не може да се премине. Все едно че изобщо я няма. Разбери за какво става дума. Нека Джото и другите се опитват да преминат тази граница, нека изпадат в безнадеждни ситуации, нека изчезнат, където им видят, очите, а нас да оставят на мира. За миг, за част от секундата, когато ще бъдем най-сетне насаме и наистина заедно.

Тези приказчици са ми познати. Ала откъде ги знам, дали съм ги предчувствувал, или винаги са си били в мен? Важното е, че не я слушам внимателно.

Опитвам се да стана.

Не само пристъпите на болестта ме водят към безумието. До лудост могат да те докарат и проклетите, все по-досадни и все по-нагли песни на човекомаймуните. Май започвам да ги разбирам. От тях ли черпя информация за това, което става и което трябва да стане тук? Балади за бъдещето, прогнози за нашите съдби. Колкото повече наближаваме пукнатината и голямата гранична река, толкова по-силно звучат песните им — проточени, прилични на вопли.

Ставам. Завива ми се свят, едва се държа на краката си. Жегата е нечовешка. Три крачки до изхода. Отварям вратата. Пред нея — сборище. Измършавели, потни, подивели отломки от експедицията. Слабо познавам тези хора, както слабо познавах и Джото. Нямат ми голямо доверие.

— Не искаме да ни ръководиш ти.

Изрича го най-високият — механик и бионик, като поклаща прошарената си рижа брада.

— Не те познаваме добре. Джото нямаше особено добро мнение за теб. Решихме, че трябва да се подчиняваш на мен. Приятел, ние искаме да се махнем оттук възможно най-бързо. А ти и тя ни пречите. Така казваше той — пречите.

— Дошли сте при мен въоръжени, искате да се биете с мен. Защо? В какво искаш да бъдеш предводител, в това, което всички отдавна правим — в измъкването от тая гнусна, жежка дупка на свобода. Това ли са и твоите амбиции, бионико?

— Не искаме ти да ни ръководиш — знае си той своето. В яда си клати своята заострена, брадата главичка. Побелял е тук, за няколко седмици. Когато дойдохме, беше червенокос.

Избутвам бионика и се приближавам до въоръжените мъже. Те отклоняват поглед. Прехвърлят лъчеметите от ръка в ръка.

— Наистина ли не сте съгласни да ръководя експедицията? А за него сте съгласни?

— Ти си прекалено млад — казва бионикът, — нямаш жизнен опит.

— Известно ви е, че съм ръководил две експедиции в анамарската джунгла, а тя е още по-страшна и от нашата, че Кардера и Джото, макар и да не ме обичаха, се съветваха с мен по всички въпроси. Искам да ви изведа на свобода. На свобода, разбирате ли?

— Ти си болен — викна вторият механик, — болен си и баста! Стига дрънканици! Хайде при роботите, да разчистваме пътя и да местим границата на лагера. Енергията свършва. Не си струва да губим време в пазарлъци. Оставете го да си живее — махна той с ръка към мен. — Болен е.

Бионикът се изплю в краката ми.

— Чакай — спрях го, като го сграбчих за рамото, което той тутакси издърпа. — Нали Джото ви измами, избяга.

— Истина е — отвърна той, гледайки ме право в лицето. — Истина е. Дори ще ти кажа нещо повече. Той измами преди всичко мен. Аз исках да бягаме заедно. Той ремонтира скришом от мен последния въздушен скачач. Открих го, когато се качваше в тази скачаща машинка и с тресящи се от вълнение лапи закопчаваше защитните колани. Скочих, покатерих се, знаеш какви високи, кенгурски крачища има това механично добиче. Бяха вече сгънати, готови за старт. Напрегнати до последна възможност. Явно много голям е трябвало да бъде този първи, стартов скок. С един поглед прецених положението. Увесих се на кабината.

Първо се опита да ме избута с дългия ключ от комплекта инструменти. Посегнах към лъчемета си. Но той ме перна през пръстите. Извика: „Само да мръднеш, ще те убия, ще те утрепя!“ Двигателите завиха на високи обороти, а после засвистяха, както си му е редно. Ако нямаш слушалки, този звук яко поразява. Знаеш впрочем. И него го стегна шапката: не беше успял да си сложи защитния шлем. Търсеше го с едната ръка край себе си, а с другата притискаше до гърдите си насочения към мен лъчемет. И другите се бяха приближили. Вече ги виждах на малката полянка, замъглена, лепкава от гмежта на мухите. Той използва атаката на насекомите. Само с един-единствен скок изчезна. Избяга ми. Ясно беше, че за двама ни нямаше да има нито място, нито храна.

— Защо ми говориш всичко това? Защо ми разправяш за неговата и своята подлост?

— За да знаеш, че вече е дошъл краят на всяко предводителство, че ние сме една побъркана сбирщина нещастници, борещи се кой пръв ще дотича до финала. Ти би ни пречил в този бяг, в който само единици имат шанс за спасение. Разбираш ли? Ще бягаме оттук, мамейки се взаимно. Ще бягаме поотделно или по двама. За всички ни няма да стигнат нито силите, нито енергията, нито храната. С какво ще ловуваш, когато изгасне лъчението в твоя лъчемет? С какво, кажи де?

— Защо ми говориш това, негоднико?

— Все още ли не разбираш? Предлагам ти съюз. Ти си болен, имаш нужда от мен, силния, а аз пък се нуждая от твоите знания. Просто и ясно.

— Чупка! — викам.

Ейсие стой до мен с лъчемет в ръка. Бионикът Свен се озъбва към нея над рижо-бялата си брада и разтърсва лъчемета.

— Имаш късмет, хърбо, че не ти светих маслото.

Опитвам се да изтръгна лъчемета от ръката на Ейсие. Но тя не го пуска. По-силна е, отколкото си мислех, или аз съм по-слаб, все по-слаб. От небето струи зной. Ейсие е вече в ъгъла на нашата барака, тук е значително по-хладно — климатичната инсталация, остатъци от климатичната инсталация. Обляга се на дебелата рогозка на стената. Не казва нищо. Оставила е лъчемета на масичката. Идва до мен със ситни стъпки. Аз съм потънал в пот. Задъхан. Подозренията изчезват, сякаш никога не ги е имало. Вярвам й — повече, отколкото на самия себе си.

Обаче после, когато, легнала до мен, тя се обръща деликатно с гръб, съмненията пак ме обхващат. Не относно бягството на Джото, а отново за сцената на моравата.

Пак се връщам към нея. Никога няма да я изтрия от паметта си. Преследва ме картината, пренесена в този жарък пущинак сякаш направо от митологията, от далечното измислено минало, изучавано през куп за грош някога в училище.

Митологична картина, замазана от червения изстрел на Ейсие. Милвам нежно кожата й, която никога не се изпотява. Ейсие доверчиво се е сгушила в мен. Вслушвам се в крясъците на джунглата, поутихващи сега, когато залязва естественото слънце. Блаженство? Още по-силно се упреквам за нарастващата си подозрителност. Болестта ми, за която всички вече знаят, убедих се в това, се състои в рязка или постепенна загуба на контакт с материята, със собственото ми тяло и с това, което е около него, с това, което е единственият ми свят, светът на всеки човек. Отчаяно се съпротивлявам пред загубата на кожа. Кожата затваря всички мои вътрешни усещания и ме излага на въздействието на всички идващи отвън възприятия. Какъв великолепен приемник, каква защита, какво чудо на материалното съществуване.

Кожата.

Загубата на кожата, изчезването на контакта е материята обаче не изключва напълно слуха, а преди всичко — не изключва мозъка.

Тогава органът, който управлява вътрешния ми живот, ускорява дейността си, прави по-интензивни моя страх, моето безумие и моята съпротива. Губейки кожата си, чувах — както сега чувам — всички звуци на джунглата, можех по-точно, отколкото в нормалното си състояние, да определя колко човекомаймуни пеят едновременно, както и колко са самците и самките в тяхната група. Различавам най-точно, отделям по някакъв начин крясъците на маймуните, на папагалите, птичето цвърчене и чуруликане, шума от крилата на неоптерите. Въпреки че пропадам в нематериалната пропаст, въпреки че съм лишен от зрение, осезание и обоняние, въпреки че постепенно губя слуха си (и него!), по време на пристъпите различавам всеки щрих от живота край мен, без да виждам и да чувствувам нещо, без да съм в състояние да проверя нещо.

В болестта си напразно търся ръцете на Ейсие, макар момичето да ме уверява:

— Но, любими, аз държа ръката ти, притискам своята до сърцето ти.

По време на пристъпите зная за себе си всичко, независимо от обърканото време, защото миналото, настоящето и бъдещето образуват тогава един голям конгломерат, в който се загубва значението на това, което е било, е и ще бъде. Зная всичко за себе си и другите. Мисля за тях и мисля за себе си като за нещо изключително далечно, все по-чуждо. Зная, че някъде съществува нормалното състояние, на което държа: бих искал да виждам, да чувам и да докосвам, но в същото време не ми е ясно как да съгласувам тези противоречиви впечатления. Светът на кожата загубва смисъла си.

Добре помня как Ейсие уби онази самка и макар да отрича, макар да се оправдава с моята болест, убеден съм, че я уби наистина.

— Ейсие, защо направи това? — питам. Искам да я събудя.

Аз съм този, който се събужда. Ейсие пак не е до мен. Зноят като че ли попарва гъстата зеленина зад прозорците и въпреки климатичната инсталация бавно разтапя и бунгалата. Гледам навън. Гледам през прозореца навън. Ейсие пак я няма. Аз съм сам в лагера, тук вече няма никого.