Адам Холанек
В клопката (12)

4

Ейсие говореше много бързо. Смъртта витаеше и над двама ни — над мен и над нея. И над всички хора, които дебнеха, укрити в лагерните развалини. Лишени от човешки чувства, готови за ново насилие, за убийство. Джунглата бучеше, всеки миг очаквах дивите животни да нахлуят. Всъщност се молех това да стане по-скоро. Смъртта беше единственото спасение за колегите и за нас. Борба, борба на живот и смърт. Връх на настървението и насилието. Както ми каза Ейсие, Кардера е там с „нашите“ и се опитва да организира защитата. Той ги бил извел оттук.

— Всичко е напразно — говореше тя трескаво, с толкова човешки трепет, със страх от ново насилие, в ужас пред смъртта. — Джунглата ще ги изплюска, никой с нищо не може да помогне. Ще дойде болезнена, унизителна и примитивна смърт. Умиране от най-долнопробен вид, далече от своите, далече от близките, в пълна забрава. В смъртта това, което е тяло, ще се превърне в тор за джунглата. Би ли искал да ме видиш убивана или убита?

Чудовищата от праджунглата имат страхотна способност да се размножават, да възникват от всичко, което поне малко напомня жива материя. Твоето изкуствено слънце бълва зной. Окачил си го, та енергията му да се влива в кръвта на зверовете, да подхранва отровната смрад на растенията. Аз мисля (а и не само аз), че праджунглата, която завладява все нови и нови територии, ще бъде единственото бъдеще на човешката цивилизация. И то ще настъпи не след дълго. Никой няма да има смелост да прекъсне налудничавия експеримент. Зная, че самата Корания е застрашена от гибел, от същата гибел, каквато застигна твоя роден град Геополия. Гибел и унищожение. Ти, нещастнико, ти единствен се осмели да кажеш — не. Гасеше това гнусно слънце, но тутакси капитулира и се съгласи да те използват да разпалваш нови слънца. А после те хвърлиха в самия център на ада, в лапите на дяволите на човешкото въображение.

Добре си спомням как говореше тя, как декламираше вдъхновено този сигурно наизустен текст, въпреки че не можех да отрека съдържащата се в него истина.

— Значи искаш да ме убедиш, че ти, че вие от третото състояние на материята нямате нищо общо с тези, както ги наричаш, дяволи на човешкото въображение? С този малък ад на праджунглата? Със съживената митология? С неговия жив научен експеримент? Съвсем нищо?

Тя ме погледна с непресторена искреност:

— Не зная. Наистина не зная. Никой от нас не знае. Не знаем откъде произхождаме. Мисля, че това, което ей сега казах, звучи много глупаво и много човешки. Не знаем нищо за нашия произход, защото той не съществува, така както не познаваме и смъртта. Но нека дори смъртта погълне това мое трето състояние и моите братя в него. Не държа на никого. Искам да бъда с теб. Да оставим научните или псевдонаучни истини и полуистини. Повярвай ми, искам да бъда с теб.

— Тоест?

— Знаеш какъв е единственият път.

Прегърна ме, притисна се, замоли ме, умоляваше ме на колене.

— Напразно се опитваш да ме съблазниш с някакво безсмъртие без тяло — казах сухо. — Обичам те, но по човешки, другояче не умея. Обичам те с всичките си сетива, какво ще ми остане във вечността, ако ги премахна?

Чувствувах, че тя се опитва да сломи волята ми с цялата мощ на силната си индивидуалност, иска да ме доведе до състоянието, което преди вземах за болест и което е било техен метод да ме принудят да им се подчиня.

От първия миг се поддадох прекалено много на чара й, докато стигнах до такъв стадий на влюбване, в който човек загубва своята индивидуалност и пожелава да се свърже с любимото същество, толкова силно го пожелава, че е готов да заплати с цената на пълното подчинение, на отказа от собственото аз. Позната, банална ситуация, която при нормални условия е обусловена от граници — неустановени, променливи, но твърде често разделящи двама души, превърнати в едно. Тук, в ненормалните условия, в ситуация, която не изключваше намесата на чужди сили, можех лесно и завинаги да попадна в мрежата, заложена от Ейсие. Да се оставя да ме хване на въдицата на безсмъртието.

— Не е истина — викаше тя, — не искаме да привличаме никого с измама или насила. Преминаването на наша страна трябва да бъде съзнателен и преднамерен избор, а не някаква експедиция в мечтите. Любовта трябва само да помага. Въпреки принципа ни тази любов, това „да бъда с теб“ е най-важното за мен.

Сега често си мисля, че онова, което тя ми предлагаше и което аз отхвърлих с отвращение, не е било съвсем неочаквано, изненадващо за мен. Добре помнех какво казваше за появата и за съществуването на човека Жак Монод, гениалният биолог от миналия век, лауреат на Нобелова награда. Той припомняше стария принцип на науката, че само явленията, които се повтарят или мотат да бъдат повторени, подлежат на изследване и придават смисъл, цел на това изследване. А онова, което ние създадохме в праджунглата, е все нечовешко. Познавам този начин на мислене, подкожното бягство от сетивната действителност, замаскирано от самата наука. То идва от експерименталните слабости, от непълнотата на познанието, от неговото непрестанно обновяване. Нали върху цялото наше познание хвърля сянка принципът на неопределеност на Хайзенберг. Смущенията, които изследователят внася в изследваната материя, винаги стават граница на познанието. Може би тя е разтеглива, но е окончателна, вероятно една от окончателните граници на познанието.

— Няма смисъл да обсъждаме въпроса — чувам гласа на Ейсие — дали сме вечни. Ако приемем материята на света за материя на съзнанието — както е казал Едингтън, тогава вечността става очевидна. Олдъс Хъксли, писател от началото на миналия век, един от малкото, чиито произведения са влезли в нашите библиотеки, описва своите усещания след употреба на пейоте^[1], да, пейоте се казваше. Първобитните индианци вярвали, че този наркотик довежда човека до състояние на божественост. Всичко, което Хъксли виждал тогава, „стана прозрачно като облаци, а хората заприличаха на сенки от митологията, лицата и телата им се размазаха. Времето изчезна.“

Нима това не е същото, което ви се предлага, което ви предлагаме ние? Чудесното състояние, в което изпада човек, когато отхвърли сетивността като основен начин за познание. Като основа на мисленето. Това е изход извън философските системи, на които се подчиняват човешките умове. Както Декарт в своето „cogito ergo sum“^[2], така и Хюм в известното изказване „all our knowledge originates in sense experience“^[3] посочват едната страна на съзнателното съществуване на живата материя. Но хората отдавна са подозирали, че има и друга, извънсетивна страна на това съществуване.

— Не отговорих на въпроса ти — продължаваше Ейсие — дали има вечност. Ние сме напълно материални, „обкръжени“ от материя в третото й състояние, около нас няма земя, няма океан и въздух, няма небе или ад. Сетивата учат човека да опознава света такъв, какъвто е благоприятен за човешкото съществуване. Защищават ви зрението, слухът, осезанието, обонянието. Светът, който опознавате вие — защитени, приспособени в процеса на еволюцията, — трябва да бъде за вас безопасен и привидно става безопасен в условията на ограниченото от сетивата съществуване. Да, привидно безопасен свят, ти добре знаеш колко привидна е тази безопасност. А нали дори само с помощта на сетивата би могъл да си представиш значително по-богато съществуване — форми на материята, които само се отриват о нашата форма или които изобщо не са свързани с нея. Вие, хората, сте можели да усетите различните други форми на материята единствено в наркотично опиянение. Или в безумието.

При този труден, кратък разговор тя ми предлагаше наркотично, неразбираемо за мен богатство, в което двамата сме щели да се любим, лишени от кожа.

Когато сега си припомням този разговор, куцайки и лутайки се пред заплашващата ме обикновена земна смърт, която продължава да е реална заплаха за мен, аз съжалявам, че не оцених нейното предложение, упреквам се за своето скудоумие, ограниченост, за упоритата си привързаност към собственото ми тяло, към сетивната действителност.

А тялото ми наистина издържа изпита с отличен. От непрекъснатото напрежение сетивата ми се изостриха. Очите ми откриват веднага плитчините в дълбоките езерца. При доближаване до водната повърхност ръцете ми определят нейната температура. С обонянието си мога да усетя от разстояние, като куче, прокрадването на дивите зверове.

В същото време, когато тъгувам по Ейсие и съжалявам, че не изчезнах с нея, се възхищавам от сетивното съвършенство на своя организъм. Изпитвам все по-силна радост, че съм жив, миналото отстъпва в забрава, а интересът към бъдещата ми съдба намалява.

Безразлично ми е дали това, което научавам за света, е само следствие от структурата на моя ум, мрежа, в която се улавям сам, или пък е наложена ми отвън конструкция, чието познание е невъзможно.

Мен ме има, съществувам, продължавам да обмислям как да се измъкна от капана. И тази практична нагласа все повече ми допада. И още — радвам се на всяка преодоляна пречка, изпълвам се с гордост, когато без нито една драскотина се промъквам със светкавични удари на мачетето през храстите-саби. Всеки ден премервам с помощта на лиана дължината на крачката си и изчислявам скоростта, с която се придвижвам. Изпълвам се с гордост и от всеки спечелен сантиметър, от всяка изпреварена секунда. Започвам да разбирам, че бързам заради самото бързане, просто за да усетя силата и сръчността си.

Това отношение започна да се формира у мен още тогава, когато разбрах, че раздялата с Ейсие е неизбежна, че за нас спасение няма.

В бунгалото се втурна Кардера и извика:

— Магнитните мачти престанаха да действуват. Животните усещат това, идват, идват!

Зад него бяха другите колеги, уморени, безпомощни, примирени. Вече не надничаха през прозорците, нито се тикаха да влизат в бунгалото. Видях ги да захвърлят безполезните лъчемети и да рухват в късата сянка на разрушените лагерни постройки. Слънцата прежуряха, а хората закриваха главите си с ръце, за да не гледат приближаващата гибел.

Ейсие използва този момент. Измъкна се от бунгалото с великолепен скок на газела. Двамата с Кардера се втурнахме да я задържим. Здраво я хванахме за ръцете. От двете страни. Тогава почувствувах остър удар, който проникна до мозъка на костите ми. Все едно че ме удари гръм и цялото ми тяло остана без сили. Ейсие се освободи с лекота от падащите ни тела.

Виждайки я, нашите хора скочиха.

Тя се втурна напред, като че ли джунглата не съществуваше, като че ли по пътя й нямаше никакви прегради. Ейсие подскачаше, прескачаше пречките, пред нея в гъсталака се разкриваха пътечки, а напиращата като лава гмеж на човекомаймуните с техните песни-вопли отстъпваше.

В невъобразимия зной нашите колеги сякаш получиха инжекция от нова енергия и хукнаха подир нея. Състезаваха се кой ще е пръв, кой ще преодолее препятствията, кой ще убие, кой ще отсече храстите и лианите. Застинаха човекомаймуните, изпокриха се летящите гущери. Запазените тук-там лъчемети още изхвърляха червени струйки убийствено лъчение за страх на кинг-конговците.

Парализата постепенно отстъпваше. Надигнахме се тежко от земята, видяхме цялата човешка група сякаш да лети, да се носи над огромните дървета с невероятна лекота, а после да изчезва в черната сенчеста пътека.

— Да се спасяваме — бучеше ехото, което заглушаваше гласа на праджунглата.

— Да се спасяваме — звучеше с мегафонна сила острият вик на Ейсие.

Само валмата насекоми не се стряскаха от бягащите. Облепваха нагъсто кожата им. Хората приличаха на обвити в черни парцали мумии — живи, летящи мумии. Пак проблеснаха насекомните светкавици, смесвайки своята заслепяваща белота с червенината на редките лазерни изстрели.

Тичахме след хората. Напредвахме трудно, защото пътят беше затрупан с телата на избитите животни. Насочихме се към пукнатината, която бълваше кълба пара, облепващи гребена на джунглата с гъстия клей на облаците. Облаците слизаха надолу, така че веднага потънахме в лепкавото им мляко. Ориентирахме се само по придвижването на белезникавите маси. След малко пейзажът отново се прочисти. Дишахме тежко, а Кардера с мъка изкачваше тумбестото си тяло по стръмния скалист склон. Изоставаше.

— Почакай ме — молеше, — изчакай, не ме изоставяй!

Спрях се неохотно. Той ме настигна задъхан, гълташе въздуха с отворена уста като риба на сухо. Но за да ме задържи, изведнъж ме сграбчи с неподозирана сила. Исках да се измъкна, напрегнах рамене. Напразно.

— Стой тук, стой. По-нататък не бива, не бива, аз самият едва не останах там завинаги.

Погледнах към върха на скалата — напълно открит, без мъгла. Източен, ръбест, отгоре плоско отрязан. Само пукнатината бълваше завеси от мъгла. Млечнобял фон за разиграващата се сцена. Магнитната защита не действуваше, лъчеметите ни изобщо вече не стреляха. Огледах се. От гъсталака към нас бавно и ритмично се придвижваха човекомаймуни, а над главите ни се носеха огромните туловища на неоптерите. Песните на човекомаймуните звучаха все по-мощно, забиваха се в телата ни, разтърсваха ги. Усетих, че и вкопчилият се в мен Кардера също трепери, трепери в такт с песента.

Крр, пепи, коро,

утрелек а зарр

зер, зер зррр

ооо-оооо,

о мир зим-мир ре

— Моля те, нека не се приближаваме, нека гледаме отдалече — говореше Кардера.

— Пусни ме, трябва да отида там.

— Няма да стигнеш.

— Пусни ме.

— С теб ще стане онова, което стана с мен, разбери. Но сега вече бягството е невъзможно. Аз успях съвсем случайно.

— Пусни ме!

Обезумях. Дърпах се от ръцете му, борех се с него, търкаляхме се по скалистата земя, наранявахме се, кървяхме. Исках на всяка цена да отида там. Все едно какво ще стане с мен после. Исках да бъда възможно най-близо до Ейсие. Разсъблечена, тя подскачаше грациозно по скалните чупки към върха. Видях я как влиза в ритъма на мелодията на човекомаймуните, как в такт с тази мелодия около нея започват да обикалят човешки глави — само те се забелязваха от мястото ми — все по-бързо, по-бързо, докато контурите се заличиха.

— Погледни! — викаше Кардера. Сочеше в обратната посока.

Стената на праджунглата оживя, сякаш гъсталакът се впусна в ритуален танц, плътната маса от телата на зверовете, скрити сред дърветата и храстите, набираше главозамайваща скорост. Гигантското колело изчезваше в скалните цепнатини и пропастите, скалите боботеха, дърветата се люлееха, разклащайки великанските си корони, земята се тресеше. Вибрираше. Обхвана ме суеверен, първобитен страх.

Кардера все така здравата ме държеше, а аз чувах в ухото си шепот. Ейсие пак говореше със своя утешителен глас. Но нея я нямаше край нас. Тя се въртеше в кръг там, на върха, неясна, все по-недействителна.