Артър Хейли
Вечерните новини (19)

7

Първият ден не донесе никакъв напредък на „групата за бързо реагиране“. Но Хари не бе изненадан. Беше се занимавал много пъти с подобни разследвания и знаеше, че винаги е необходимо един ден за ориентация на работещите по тях. Въпреки това обаче не трябваше да отлагат формулирането на по-ясни планове.

— Хайде да направим една работна вечеря — предложи той на Рита по някое време следобед.

Тя запази шест места в китайския ресторант, близо до центъра „Линкълн“, за около 20,30 часа, веднага след първата емисия на вечерния осведомителен бюлетин. Ресторантът „Шън Ли“ на западната част на Шейсет и пета улица бе любимо място на телевизионните журналисти. Като говореше с метрдотела Анди Иънг, тя му поръча:

— Не ни притеснявай с разни менюта, реши ти какво ще ни предложиш и ни дай една маса на по-тихо място, за да можем да разговаряме.

Масата им се оказа във вътрешния край на ресторанта, в сравнително тихичко ъгълче. Още преди края на първото блюдо — димяща, леко ароматизирана супа от зимен пъпеш — Партридж се обърна към Купър:

— Теди, разкажи ни впечатленията си от Ларчмънт и какви идеи имаш оттук нататък.

Купър бутна празната си супена чиния, отвори една оръфана тетрадка и започна:

— Преди всичко става дума за високо професионална работа. Ония хора не са се шегували. Планът им е бил като влаково разписание и са се погрижили да не оставят никакви следи. На второ място са разполагали с много пари.

— Откъде разбра? — попита Норман Йейгър.

— Надявах се да ми зададеш този въпрос — ухили му се Купър. — Преди всичко похитителите явно са следили от близо живота в къщата дълго време преди да пристъпят към действие. Нали си спомняш колко съседи казаха, че са виждали различни автомобили пред дома на Слоун, но помислили, че това била охраната на телевизионния водещ. Пет души го казаха вчера, а днес разговарях с още четирима. Всички твърдят, че това наблюдение е траяло най-малко три седмици, а може би и месец. Да не забравяме, че и мистър Слоун е имал усещането, като че го преследват. Аз дори имам вече теория за това.

Докато разговаряха, на масата им се появиха нови блюда — скариди „Соте“ с люти чушчици, пържен ориз, пресен грах. Настъпи кратко мълчание, докато се наслаждаваха на екзотичните ястия. Прекъсна го Рита:

— Кажи си теорията, Теди.

— Окей. Мистър Слоун е телевизионна звезда. Всички знаят къде е, къде отива, какво прави и той е свикнал с това. За противодействие подсъзнателно си е изградил усещането, че е невидим. Не го смущават погледите на непознати, извърнатите глави, сочещите пръсти. По този начин той не би забелязал и евентуален преследвач, както е станало.

— Дори и така да е — прекъсна го Карл Оунс, — какво следва от това?

— Добиваме престава за похитителите — обясни Партридж и подкани:

— Продължавай, Теди.

— Така престъпниците са имали достатъчно време да го шпионират, използвайки най-различни коли, дори един или два микробуса, като вчерашния „Нисан“. Цял парк. Но всички тези автомобили се отличават с една особеност. Полицаите в Ларчмънт ми показаха записаните разкази на очевидци. Стигнах до интересни заключения. Например, когато някой види кола, основното, което запомня, е цветът й. Е, хората, дали показания, споменават осем различни цвята. И се запитах има ли в бандата осем различни коли.

— Нищо чудно — отвърна Айрис Евърли. — Ако са били взети под наем…

— Нашите хора не са били толкова глупави — поклати глава Купър. — Знаели са, че наемането на кола е свързано с документи за идентификация: шофьорско свидетелство, кредитни карти, пък и колите под наем имат регистрационни номера, които могат да бъдат проследени. Така че най-вероятното е да са имали три автомобила и да са ги пребоядисвали поне по веднъж на седмица. Е, така са останали незабелязани. Само че пребоядисването може да бъде и глупава грешка.

Докато Купър говореше, останалите с удоволствие се заеха с пекинската си патица, а един от тях ги подкани:

— Всичко това е много интересно, британски приятелю, но ако искаш да усетиш вкуса на тази превъзходна патица, посягай към нея, преди гладните янки да са я оглозгали. — Купър с наслада го послуша, но скоро пак продължи: — И ето че един от очевидците се оказва застрахователен агент, който разбира малко повече от марки и модели автомобили. Спомня си, че виждал само три — „Форд Темпо“, „Шевролет Селебрити“ и „Плимут Рилайънд“, все тазгодишни модели, чиито цветове успял да запомни.

— Как мислиш, че е ставало пребоядисването? — заинтересува се Партридж.

— Днес следобед вашият стрингер, Бърт Фишър, ми направи услуга да телефонира на някои търговци на автомобили. Оказа се, че споменатите модели изобщо не са произвеждани в такива цветове, в каквито са ги виждали някои хора. Например фордът не можел да бъде жълт, нито плимутът — син. Видяна била и зелена кола, а нито една от трите марки не се произвеждала в този цвят.

— Може някоя от тях да е катастрофирала и да е пребоядисана — усъмни се Оуънс.

— В такива случаи клиентът избира фабричен цвят — опита се да обясни Йейгър. — Освен ако не иска нещо по-особено.

— Да, но ако са искали да останат незабелязани, най-малко вероятното е да са постъпили точно така — възрази съвсем логично Айрис.

— Съгласен съм с всички ви — каза Купър — от което следва, че бандата сама си е пребоядисвала колите без да й пука за фабричните цветове на моделите, които вероятно дори не е знаела.

— На всичкото отгоре е трябвало да имат не само гаражи за колите, но и бояджийска работилница — премина Рита в сферата на предположенията. — А очевидците твърдят, че става дума за цял автомобилен парк — три леки автомобила, един или два товарни, микробуса „Нисан“… Поне толкова знаем. Какво ли трябва да е мястото, в което биха се побрали?

— Искаш да кажеш, че са имали някъде база — каза Йейгър и се обърна към Теди, без следа от сутрешния си скептицизъм: — И ти ли мислиш така?

— Абсолютно — грейна Купър.

Междувременно продължаваха с поредното от осемте блюда, включени в менюто им — този път омар с подправки. Но всички мислеха повече за току-що чутото, от колкото за онова, което беше в чиниите им.

— Да, база — замислено повтори Рита. — Сигурно им е трябвала, след като старата жена твърди, че са били четирима или петима при отвличането. Може да е имало и други зад кулисите.

— Да не забравим да включим и самите заложници — подсети ги Йейгър.

— Ако приемем всичко това, възниква въпросът къде може да е била тази база — заключи Партридж.

— Още не знаем, но ако напрегнем мисълта си, ще стигнем до извода какво място е необходимо за такава база, а може би също и на какво разстояние от Ларчмънт — продължи Купър.

— Ти май доста си си напрягал мисълта — пошегува се Айрис.

— Просто се опитах да разсъждавам като похитител и се запитах: след като съм отвлякъл жертвите си, какво трябва да направя?

— Може ли аз да отговоря вместо теб — предложи Рита. — За да избегна преследвачите си, бързо ще гледам да се скрия някъде.

Купър изръкопляска.

— Страхотна си! А какво по-добро прикритие от една удобна главна квартира?

— Искаш да кажеш, че са имали наблизо и главна квартира? — изненада се Оуънс.

— Разбира се, и то на достатъчно разстояние от Ларчмънт, без да е твърде далеч. Защото са знаели, че само след няколко минути може би ще бъде вдигната тревога и полицията ще плъзне из целия район. Така че са си направили много точна сметка на времето.

— И колко време са си дали, щом като отгатваш така добре мислите им? — нетърпеливо попита Рита.

— По мое мнение около половин час. Макар че и той е малко рискован, но пък е трябвало да се поотдалечат.

— Превърнато в километри… като имам предвид пътищата из този край… бих казал около четирийсет.

— Точно толкова смятам и аз.

Купър извади сгъната карта на Ню Йорк и я опъна върху цялата маса. На нея вече бе очертан кръг с център Ларчмънт. Той го описа повторно с пръста си.

— Радиус четирийсет километра. Следователно оперативният щаб на престъпниците е бил някъде тук.