Александър Дюма
Кралица Марго (48)

Глава 48
Две глави за една корона

— Помолете херцог д’Алансон да дойде при мен — заповяда Шарл, след като отпрати майка си.

Господин дьо Нансе, след заповедта на краля отсега нататък да се подчинява само на него, изтича от Шарл при брат му и му предаде нареждането без никакви заобикалки.

Херцог д’Алансон се разтрепери. Той винаги трепереше пред Шарл, а още повече откакто заговорничеше срещу него и имаше причини да се страхува.

Той се яви при брат си с пресметната бързина.

Шарл стоеше прав и свиреше ловна мелодия.

Още с влизането си херцог д’Алансон забеляза в прозрачните очи на Шарл един от онези изпълнени с ненавист погледи, които познаваше така добре.

— Викали сте ме, ваше величество. Какво искате?

— Искам да ви кажа, любезни братко, че като награда за голямото приятелство, което изпитвате към мен, днес реших да изпълня едно ваше съкровено желание.

— Мое желание?

— Да, ваше. Спомнете си за какво мечтаете от известно време без да се осмелите да ми го поискате, и аз ще изпълня това желание.

— Ваше величество — каза Франсоа, — кълна ви се, единственото ми желание е кралят да продължава да бъде здрав.

— В такъв случай радвайте се, д’Алансон. Неразположението, от което страдах, когато дойдоха поляците, премина. Благодарение на Анрио се спасих от разбеснелия глиган, който искаше да ме разпори, и сега се чувствам толкова добре, че не бих могъл да завиждам и на най-цветущия човек в моето кралство. Така че можете, без да се покажете лош брат, да желаете друго нещо, а не моето добро здраве, което и без това е чудесно.

— Нищо не желая, ваше величество.

— Как не, как не, Франсоа! — поде нетърпеливо Шарл. — Вие искате наварската корона, понеже сте се разбрали с Анрио и дьо Муи: с първия, за да се откаже, с втория, за да ви я извоюва. Е добре, Анрио се отказва от нея, дьо Муи ми предаде вашето желание и тази корона, която така горещо желаете…

— Какво тази корона? — запита д’Алансон с треперещ глас.

— Тази корона, дявол да го вземе, е ваша!

Д’Алансон страшно пребледня. Цялата му кръв се изтегли в сърцето, което едва не се пръсна, а после се разля по тялото и ярка руменина пламна по бузите му. Милостта на краля в тази минута го хвърляше в отчаяние.

— Но, Ваше величество — поде той, треперещ от вълнение, като напразно се мъчеше да се овладее, — аз нищо не съм искал, никога не съм пожелавал подобно нещо!

— Възможно е — каза кралят, — защото вие сте много скромен, братко. Но други са желали и са молили за вас.

— Ваше величество, кълна ви се, че никога…

— Не се кълнете в бога.

— Но, ваше величество, вие ме изпращате в изгнание!

— Как, Франсоа, вие наричате това изгнание! Дявол да го вземе, мъчно е да ви се угоди. Какво по-хубаво сте очаквали от това?

Д’Алансон прехапа отчаяно устни.

— Да — продължи Шарл с престорено простодушие, — не знаех, че сте толкова популярен, Франсоа, особено сред хугенотите. Но те ви искат и аз трябва да си призная сам, че съм се лъгал. Впрочем аз не бих могъл да пожелая нищо по-хубаво от това, да поставя начело на една партия, която от тридесет години враждува с нас, свой човек, мой брат, който ме обича и е неспособен да ми измени. Това ще ни успокои като с магическа пръчка, без да смятаме, че всички в нашето семейство ще станем крале. Само горкият Анрио ще остане просто мой приятел. Но той не е амбициозен и ще приеме тази титла, за която никой не предявява желание.

— О, ваше величество, вие грешите, аз желая тази титла… Кой има по-голямо право на нея освен мен? Анри ви е само зет, а аз съм ваш брат по кръв и по сърце. Ваше величество, моля ви, оставете ме при вас!

— Не, не, Франсоа — отговори Шарл, — това би значило да разруша вашето щастие.

— Защо?

— По хиляди причини.

— Помислете малко, ваше величество. Ще намерите ли друг такъв верен другар като мене. Не сме се разделяли с ваше величество още от детинство.

— Зная, зная. И понякога дори бих искал да ви видя по-далеч.

— Какво иска да каже кралят?

— Нищо, нищо… Аз си знам… О, какъв прекрасен лов ви чака там, Франсоа, аз направо ви завиждам. Знаете ли, че в тези дяволски планини ходят на лов за мечки, както ние тук ходим за глигани. Ще ни снабдите с чудесни кожи. Мечките ги убиват, знаете ли как? С кама. Причакват животното, възбуждат го, раздразват го. То тръгва срещу ловеца и на четири крачки от него се изправя на задните си крака. Точно в този момент ловецът забива камата в сърцето, както направи Анри с глигана при последния лов. Това е опасно, но вие сте храбър, Франсоа, и тази опасност ще ви достави истинско удоволствие.

— Ах, ваше величество удвоява моята скръб, защото вече няма да ходя на лов с него!

— Кълна се в рогатия, толкова по-добре — каза кралят, — не ни върви нито на единия, нито на другия да ходим на лов заедно.

— Какво иска да каже ваше величество?

— Че когато ходите на лов с мен, изпитвате такова удоволствие и толкова се вълнувате, че вие, който сте самата сръчност, вие, който с каквато и да е аркебуза сваляте гарга от сто крачки, последния път, когато бяхме на лов заедно, със собственото си оръжие, оръжие, с което сте свикнали, не улучихте от двадесет крачки огромния глиган, а, напротив, счупихте крака на моя най-добър кон. Дявол да го вземе, Франсоа, това навява размисли, знаете ли?

— О, ваше величество, простете моето вълнение! — каза д’Алансон, пребледнял като мъртвец.

— Да — каза Шарл, — вълнение, зная аз. И именно поради това вълнение, което ценя по неговата истинска стойност, ви казвам: повярвайте ми, Франсоа, по-добре е да ходим на лов далеч един от друг, особено когато изпитваме такива вълнения. Размислете по този въпрос, братко, не в мое присъствие, защото присъствието ми ви смущава, виждам го, но когато останете сам и осъзнаете моя страх при друг някой лов да не ви обхване друго някое вълнение. Защото, когато само вълнението движи ръката, вие бихте могли да застреляте конника вместо коня, краля вместо звяра. Дявол да го вземе, един куршум, попаднал по-високо или по-ниско, би могъл да измени страшно много облика на кралството, нали имаме такъв пример в нашето семейство. Когато Монгомери уби при злополука нашия баща Анри II, от вълнение може би, този удар възкачи нашия брат Франсоа II на престола и отправи нашия баща Анри в Сен-Дьони. Толкова малко му трябва на господ, за да извърши толкова много.

Херцогът чувстваше как пот облива челото му по време на този колкото страшен, толкова и неочакван удар.

Невъзможно беше кралят да изрази по-ясно пред брат си, че е отгатнал всичко. Шарл, прикривайки гнева си с шега, може би беше по-страшен, отколкото ако лавата на ненавистта, която обгаряше сърцето му, се бе изляла кипяща навън. Отмъщението му сякаш беше равно със затаения яд. Докато едното се изостряше, другото нарастваше и за първи път д’Алансон почувствува угризение или по-скоро съжаление, че замисленото престъпление не бе успяло.

Той бе издържал битката, доколкото му позволяваха силите, но под този последен удар наведе глава. И Шарл видя как в очите му се появи разяждащ пламък, който при слабите същества дълбае браздата, през която бликат сълзите.

Но д’Алансон беше от хората, които плачат само от яд.

Шарл пронизваше с поглед на лешояд младия човек, сграбчвайки, тъй да се каже, всички чувства, които се сменяха в сърцето му. И благодарение на дълбокото познаване на всеки член от неговото семейство всички тези чувства му изглеждаха съвсем ясни, сякаш сърцето на херцога беше отворена книга.

Той го остави за миг така смазан, неподвижен и безмълвен, а после изрече с глас, пропит с твърдост и ненавист:

— Братко, ние ви казахме нашето решение и то е неизменно: вие ще заминете.

Д’Алансон трепна. Шарл сякаш не забеляза и продължи:

— Искам Навара да се гордее, че нейният крал е брат на френския крал. И така, вие ще получите власт, почести, всичко, което ви се полага поради вашия произход, както ги получи вашият брат Анри и като него — добави той усмихнато — ще ме благославяте отдалеч. Но това няма значение, за благословиите не съществуват разстояния.

— Ваше величество…

— Приемете короната или по-скоро примирете се. Когато станете крал, ще ви намерим жена, достойна за един френски принц. А кой знае, това може би ще ви донесе още един престол.

— Но ваше величество — продума херцог д’Алансон — забравя своя добър приятел Анри.

— Анри! Нали ви казах, че той не иска наварския престол. Казвам ви, той ви го дава на вас. Анри е весел младеж, а не бледа физиономия като вас. Той иска да се смее, да се забавлява на воля, а не да вехне под короната, както сме обречени да вехнем ние.

Д’Алансон въздъхна.

— И така, ваше величество ми заповядва да се занимая…

— Не, не, не се безпокойте за нищо, Франсоа. Аз ще уредя всичко сам. Разчитайте на мен като на добър брат. А сега, след като всичко е уговорено, вървете си. Ако искате, споделяйте, ако искате, недейте нашия разговор с приятелите си. Аз ще взема мерки да се даде гласност на това решение. Вървете си, Франсоа.

Нямаше какво да отговори. Херцогът се поклони и излезе с ярост в сърцето. Той гореше от нетърпение да намери Анри, за да му разкаже какво се е случило. Но вместо това се сблъска с Катерина: всъщност Анри избягваше разговора, а кралицата-майка го търсеше.

Херцогът, като видя Катерина, веднага сподави огорчението си и се помъчи да се усмихне. Той не беше толкова щастлив като Анри д’Анжу, затова търсеше в Катерина не майка, а само съюзница. Отначало той скри мислите си от нея, защото, за да се сключи добър съюз, добре е съюзниците да се поизлъжат взаимно.

Така че, когато се приближи до Катерина, по лицето му имаше само бегли следи от безпокойство.

— Кажете, ваше величество — започна той, — знаете ли вече големите новини?

— Знам, че смятат да ви правят крал.

— Брат ми проявява голяма добрина към мен, ваше величество.

— Не е ли така?

— Почти се бях изкушил от мисълта, че може би отчасти трябва да благодаря на вас за това, защото, ако вие сте го посъветвали да ми подари един престол, това би означавало, че го дължа на вас. Макар че, признавам, мъчно ми е да ограбя така наварския крал.

— Сине мой, както изглежда, вие много обичате Анрио?

— Да, от известно време сме много близки.

— Мислите ли, че и той ви обича толкова, колкото го обичате вие?

— Надявам се, ваше величество.

— Знаете ли, подобна дружба наистина може да служи за пример, особено между принцове. Дворцовите дружби минават за не особено трайни, скъпи Франсоа.

— Майко, спомнете си, че ние сме не само приятели, но почти братя.

Катерина се усмихна странно.

— Добре — каза тя, — но нима кралете могат да бъдат братя?

— О, когато се сближихме, нито той, нито аз бяхме крале, майко. И дори и през ум не ни минаваше, че можем да станем един ден. Ето защо се обикнахме.

— Да, но нещата сега се измениха твърде много.

— Как така са се изменили?

— Разбира се, кой може да каже сега дали и двамата няма да станете крале?

По нервното потръпване на херцога и по руменината, която изби по лицето му, Катерина видя, че ударът и попадна право в целта.

— Той, Анрио, крал? И на кое кралство, майко?

— На едно от най-блестящите в християнския свят, синко.

— Ах, майко — възкликна д’Алансон пребледнял, — какво говорите?

— Това, което една добра майка е длъжна да каже на своя син и за което неведнъж сте мислили, Франсоа.

— Аз ли? — възкликна херцогът. — Кълна ви се, ваше величество, аз за нищо не съм мислил.

— Готова съм да ви повярвам, защото вашият приятел, вашият брат Анри, както вие го наричате, под привидната си откровеност е всъщност много ловък и хитър благородник, който умее да пази тайните си по-добре, отколкото вие пазите вашите, Франсоа. Например казвал ли ви е някога той, че дьо Муи е най-довереният му човек?

И при тези думи Катерина прониза като с кинжал Франсоа до дъното на душата му.

Но Франсоа притежаваше една-единствена добродетел или по-скоро порок — притворството. Така че той издържа отлично този поглед.

— Дьо Муи ли? — извика изненадано той, сякаш чуваше за пръв път това име, свързано с Анри.

— Да, хугенотът дьо Муи дьо Сен-Фал, същият, който едва не уби господин дьо Морвел и който тайно кръстосва Франция и столицата, облечен в различни дрехи, интригува и събира армия, за да подкрепи вашия брат Анри срещу семейството ви.

На Катерина не й беше известно, че по този въпрос синът й Франсоа знаеше колкото нея и дори повече от нея, затова стана и подготви с тези думи величественото си излизане.

Франсоа я задържа.

— Още една дума, майко, моля ви. Понеже благоволихте да ме посветите във вашата политика, кажете ми как Анри, толкова малко известен и толкова беден, ще успее да обяви сериозно война на нашата династия.

— Дете — каза кралицата, усмихвайки се, — знайте, че него го поддържат повече от тридесет хиляди души може би и че само да каже една дума, тези тридесет хиляди души ще се появят внезапно, като изневиделица. И не забравяйте, че тези тридесет хиляди души са хугеноти, тоест най-храбрите войници на света. Освен това той има покровител, когото вие не знаете или дружбата на когото не сте се погрижили да спечелите.

— И кой е той?

— Кралят. Кралят, който го обича, поддържа го, кралят, който от завист към вашия брат в Полша и от яд към вас, търси около себе си бъдещите си приемници. И само слепец като вас не би могъл да разбере, че той ги търси другаде, а не в собственото си семейство.

— Кралят!… Майко, нима мислите?…

— Не сте ли забелязали колко обича той Анрио, своя Анрио?

— Вярно, майко, истина е.

— А дали му отвръщат със същото. Защото същият този Анрио, забравяйки, че шуреят му искаше да го застреля през Вартоломеевата нощ, се влачи по корем като куче, което ближе ръката на този, който го е бил.

— Да, да — прошепна Франсоа, — и аз съм забелязал, че Анри се държи прекалено смирено пред брат ми Шарл.

— Той умее да му угажда във всичко.

— И стига дотам чак, че ядосан, задето кралят постоянно му се подиграва за невежеството му в областта на лова със соколи, той е решил да го изучи. Вчера дори ме запита, да, именно вчера, дали нямам някоя хубава книга по този въпрос.

— Чакайте — каза Катерина, чиито очи заискриха, сякаш й хрумна внезапна идея. — Чакайте… и какво му отговорихте вие?

— Че ще потърся в библиотеката си.

— Добре — каза Катерина, добре. Той трябва да получи тази книга.

— Аз потърсих, ваше величество, но не намерих нищо.

— Аз ще намеря, аз… А вие ще му дадете книгата от ваше име.

— И какъв ще бъде резултатът от това?

— Имате ли доверие в мен, д’Алансон?

— Да, майко.

— Искате ли сляпо да ми се подчинявате по отношение на Анри, когото не обичате, каквото и да разправяте?

Д’Алансон се усмихна.

— И когото аз ненавиждам — продължи Катерина.

— Да, ще ви послушам.

— В други ден ще дойдете да вземете книгата оттук. Аз ще ви я дам, вие ще я занесете на Анри… и…

— И?…

— Предоставете останалото на бога, на провидението или на случайността.

Франсоа познаваше достатъчно добре майка си, за да знае, че тя няма навик да се уповава на бога, провидението или случайността, когато се отнася до нейните приятелства и вражди, но се въздържа и не прибави нито дума, а се поклони, за да покаже, че приема поръчението, и се оттегли.

„Какво искаше да каже тя? — помисли младият човек, изкачвайки се по стълбата. — Нищо не разбирам. Ясно ми е обаче, че тя действа срещу един общ неприятел. Защо да й се месим тогава?“

В това време Маргьорит чрез посредничеството на Ла Мол получи писмо от дьо Муи. Понеже между тези двама височайши съпрузи нямаше тайна по отношение на политиката, тя отвори писмото и го прочете.

Без съмнение то й се стори интересно, защото, възползувайки се от мрака, който вече се спускаше над стените на Лувъра, тя се плъзна в тайния проход, изкачи се по витата стълба и след като се огледа на всички страни внимателно, вмъкна се бързо като сянка и потъна в преддверието на наварския крал.

Никой не пазеше това преддверие, откакто бе изчезнал Ортон.

Това изчезване, за което не сме казали нищо повече, след като читателят видя как трагично завърши Ортон, много бе обезпокоило Анри. Той каза това на баронеса дьо Сов и на жена си, но нито едната, нито другата знаеха повече от него, само баронеса дьо Сов му съобщи някои подробности, от които можеше съвсем ясно да се заключи, че бедното момче е станало жертва на някаква машинация на кралицата-майка и че именно поради това едва ли не го бяха задържали с дьо Муи в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“.

Друг на мястото на Анри би замълчал, защото не би се осмелил да каже каквото и да било. Но Анри пресмяташе всичко. Той разбра, че мълчанието му ще го издаде. Не може така да загубиш някой от служителите си, от доверениците си, без да се осведомиш за него, без да го потърсиш. И така, Анри се осведоми, потърси го, пита за него в присъствието на краля и кралицата-майка, разпита за Ортон всичко живо, от часовоите пред пропуска на Лувъра до капитана, който бдеше в преддверието на краля, но всички въпроси, всички постъпки бяха напразни. Анри изглеждаше така явно развълнуван и така привързан към своя нещастен отсъстващ служител, че заяви, че няма да го замести с никого, докато не се увери, че е изчезнал завинаги.

Затова преддверието, както казахме, бе пусто, когато Маргьорит влезе при Анри.

Колкото и тихо да стъпваше кралицата, Анри я чу и се обърна.

— Вие, ваше величество! — възкликна той.

— Да — отговори Маргьорит, — четете бързо.

И тя подаде на краля разтворения лист. Той съдържаше следните редове:

Ваше величество, настъпи моментът да изпълним нашия план за бягство. В други ден има лов със соколи край брега на Сена от Сен-Жермен до Мезон, тоест все покрай гората.

Идете на този лов, макар че ще бъде със соколи. Облечете под дрехата си здрава ризница, препашете най-острата си шпага. Възседнете най-бързия кон от вашата конюшня.

Към обед, тоест в разгара на лова, когато кралят се спусне след сокола, изплъзнете се сам, ако смятате да дойдете сам, или с наварската кралица, ако тя ви последва.

Петдесет души от нашите ще бъдат скрити в павилиона Франсоа I, от който имаме ключ. Никой няма да знае, че те са там, защото ще влязат през нощта и щорите ще бъдат спуснати.

Вие ще минете по алеята Виолет, в края на която ще ви чакам аз. Вдясно от тази алея, на малка поляна, ще бъдат с два коня господата Ла Мол и Коконас. С тези отпочинали коне вие и нейно величество наварската кралица ще можете да замените вашите, ако случайно са уморени.

Сбогом, ваше величество, бъдете готов. И ние ще бъдем готови.

— Вие ще бъдете готов — каза Маргьорит, произнасяйки след хиляда и шестстотин години думите, произнесени от Цезар на брега на Рубикон.

— Така да бъде, ваше величество — отговори Анри. — Аз не ще се отметна.

— Хайде, ваше величество, бъдете герой, това не е толкова трудно. Само трябва да следвате своя път. И пригответе ми хубав престол — каза дъщерята на Анри II.

Незабележима усмивка се плъзна по тънките устни на беарнеца. Той целуна ръка на Маргьорит и излезе пръв, за да огледа коридора, тананикайки си припева на една стара песен:

А който построи стените,

във замъка не бе приет…

Тази предпазливост не беше излишна. Точно когато отваряше вратата на спалнята, херцог д’Алансон отвори вратата на преддверието. Анри даде знак на Маргьорит, а после каза високо:

— Ах, вие ли сте, братко? Заповядайте.

Кралицата разбра знака и се скри в будоара, пред вратата на който висеше плътна завеса.

Херцог д’Алансон влезе боязливо, оглеждайки се наоколо си.

— Сами ли сме, братко? — запита той полугласно.

— Напълно. Но какво се е случило? Вие изглеждате разстроен.

— Ние сме разкрити, Анри!

— Как така разкрити?

— Да, дьо Муи е бил задържан.

— Зная.

— Е, добре, дьо Муи е казал всичко на краля.

— Какво е казал?

— Казал е, че аз бих желал да получа наварския престол и че правя заговори, за да успея.

— Ах да му се не види макар! — каза Анри. — Значи, вие сте компрометиран, бедни братко! Как тогава не са ви задържали?

— Сам не зная. Кралят ме подигра, като се престори, че ми предлага наварския престол. Сигурно се е надявал да ми измъкне някое признание. Но аз не казах нищо.

— И добре сте направили, триста дяволи! — каза беарнецът. — Да се държим здраво. Животът и на двама ни зависи от това.

— Да — каза Франсоа, — много забъркан случай. Ето защо дойдох да ви питам вие какво мислите, че трябва да направя: да остана или да бягам.

— Вие сте видели краля, щом той ви е казал тези неща.

— Да, разбира се.

— Е, добре, трябвало е да прочетете мисълта му. Постъпете, както ви подсказва сърцето.

— Предпочитам да остана — отговори Франсоа.

Колкото и да умееше да се владее Анри, той не можа да сдържи едно радостно трепване и макар че то беше незабележимо и мимолетно, Франсоа го долови.

— Останете тогава — каза Анри.

— А вие?

— Бога ми — отговори Анри, — щом вие оставате, аз няма никаква причина да си отида. Аз щях да замина само за да ви последвам от преданост, за да не се разделя от един брат, когото обичам.

— Значи — каза д’Алансон, — край на всички наши планове. Вие се предавате без борба още при първата несполука.

— Аз — каза Анри — не смятам, че е несполука да остана тук. Благодарение на безгрижния си характер аз се чувствувам добре навсякъде.

— Така да бъде — каза д’Алансон. — Да не говорим повече за това. Само ако вземете някое ново решение, съобщете ми го.

— Дяволи рогати, разбира се, веднага ще ви кажа! — отговори Анри. — Нали се условихме да няма тайни помежду ни.

Д’Алансон прекрати разговора и си тръгна замислен, защото по едно време му се беше сторило, че завесата на будоара помръдна.

Действително, едва д’Алансон бе излязъл, завесата се вдигна и Маргьорит влезе в стаята.

— Какво мислите за това посещение? — запита Анри.

— Че се е случило нещо ново и важно.

— И какво мислите е то?

— Нямам представа, но ще узная.

— А междувременно?

— Междувременно не забравяйте да дойдете при мен утре вечер.

— В никакъв случай няма да забравя, ваше величество — каза Анри и целуна галантно ръка на жена си.

И Маргьорит се прибра също така предпазливо, както бе дошла.