Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. — Добавяне

7

На Уорън Трент му предстоеше да разреши две задачи, които драговолно бе приел, макар че нито една от тях не беше приятна.

Най-напред трябваше да представи на Том Ърлшор обвиненията на Къртис О’Кийф от предишната вечер. „Той обира всичките ви пари“ беше заявил О’Кийф за стария барман. „И доколкото виждам, доста отдавна.“

Както обеща, О’Кийф подкрепи обвинението си с документи. На другата сутрин след десет часа някакъв млад човек, който се представи като Шон Хол от хотелската корпорация на О’Кийф, връчи на Уорън Трент доклад с точни данни от наблюденията по дати и часове. Младият мъж, който се яви направо при Уорън Трент в апартамента му на петнадесетия етаж, изглеждаше смутен. Собственикът му благодари и се залови с разглеждането на доклада от седем страници.

Мрачното настроение все повече и повече го обхващаше. Резултатите от проучването разкриваха, че освен Том Ърлшор в случая са замесени и други доверени служители. Стана му тежко, че е бил мамен от онези, на които най-много е разчитал, включително и такива като Том Ърлшор, когото смяташе за личен приятел. Очевидно злоупотребите в целия хотел имаха много по-големи размери от посочените данни в документа.

Той сгъна внимателно написаните на машина страници и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Разбираше, че ако се поддаде на настроението си, ще изпадне в ярост и ще изобличи и накаже един след друг всички, които са злоупотребили с доверието му. Навярно от това щеше да изпита някакво горчиво удовлетворение.

Все пак, размисли Уорън Трент, докладът до известна степен беше от полза, тъй като го освобождаваше от всякакви задължения.

До миналата вечер в мислите си за „Сейнт Грегъри“ Уорън Трент се съобразяваше с поетите задължения към служителите на хотела. Но сега, прозрял нечестното им отношение, той се чувстваше освободен от всякаква отговорност.

В резултат на това му се предоставяше възможност, от която избягваше да се възползува досега, но според която можеше да постъпи с хотела както пожелае. Дори сега тази перспектива не му беше по вкуса и затова реши, да предприеме изпълнението на по-малко неприятната задача — да разобличи най-напред Том Ърлшор.

Бар „Понталба“ се намираше на партера на хотела и беше свързан с фоайето с две въртящи се врати, облицовани с кожа и бронз. Три застлани с килим стъпала се спускаха към вътрешността на Г-образното помещение със сепарета и тапицирани кресла.

За разлика от повечето барове „Понталба“ беше ярко осветен. Така постоянните клиенти можеха да се гледат един друг и да виждат цялото помещение с неговите разклонения. Пред самия бар за самотните посетители бяха наредени шест въртящи се табуретки с мека тапицерия, които даваха възможност да се обхване с поглед целият бар.

Беше дванайсет без двайсет и пет, когато Уорън Трент влезе. Наоколо цареше спокойствие, в едно от сепаретата седеше двойка, а на съседната маса тихо разговаряха двама мъже със значките на участници в конгреса. Обичайният наплив от обедни посетители щеше да настъпи след петнайсетина минути, когато нямаше да е възможно да се разговаря спокойно. Но, както реши собственикът, десет минути щяха да му бъдат достатъчни, за да приключи с бармана.

Един от сервитьорите го видя и се забърза към него, но Уорън Трент даде знак с ръка, че не му е необходим. Забеляза Том Ърлшор на бара, застанал гърбом и внимателно разглеждащ някакъв клюкарски вестник, разстлан върху касовия апарат. Уорън Трент решително прекоси помещението и седна на едно столчетата пред бара. Успя да види, че възрастният барман преглежда вестника за конни надбягвания „Рейсинг Форм“.

— За това ли използваш парите ми? — попита Уорън Трент.

Ърлшор се извърна със сепнато изражение, което премина в слабо учудване, последвано от привидна радост при вида на своя посетител.

— Ах, господин Трент, така ме стреснахте.

Том Ърлшор сгъна сръчно вестника и го напъха в задния джоб на панталона си. Набразденото му от бръчки лице, опасано с побеляла коса като на Дядо Мраз около изпъкналото плешиво теме, се изкриви в усмивка. Уорън Трент се почуди, как не е забелязал досега тази подмазваческа гримаса.

— Отдавна не сте идвал при нас, господин Трент. Много отдавна.

— Ти нали не се оплакваш?

— Ами не — поколеба се Ърлшор.

— Трябваше да се сетя, че като си сам, разполагаш с по-големи възможности.

Лека сянка премина през лицето на стария барман. Той се засмя, сякаш искаше да си придаде смелост.

— Вие винаги обичате да се шегувате, господин Трент. Но все пак, докато сте тук, да ви покажа нещо. Винаги се каня да се отбия в кабинета ви, но не ми стига времето — Ърлшор отвори едно от чекмеджетата под бара и извади от някакъв плик цветна снимка. — Това е най-малкият Дерек, третият ми внук. Малко, здраво зверче като майка си и това е благодарение на всичко, което направихме за нея. Етел, дъщеря ми, както си спомняте, често пита за вас и все ви праща поздрави, както и цялото ни семейство.

Той сложи снимката на бара.

Уорън Трент взе снимката и без да я погледне; преднамерено я върна на Ърлшор.

— Да не би нещо да не е наред, господин Трент? — попита Том Ърлшор неуверено и като не последва отговор, предложи: — Да ви приготвя ли един коктейл?

Трент смяташе да се откаже, но после промени решението си.

— Един джин-фис „Рамос“.

— Слушам, господине. Ето веднага.

Том Ърлшор се пресегна бързо съм необходимите бутилки. Удоволствие беше да го наблюдаваш как работи. Преди, когато имаше гости в апартамента си, Уорън Трент викаше Том Ърлшор да сервира напитките, защото работата му приличаше на цяло представление, което допадаше на неговите изисквания. Движенията му бяха точно отмерени и със светкавичната ловкост на жонгльор. Този път той отново представи умението си и като описа за последен път във въздуха ефектен замах, постави питието пред собственика. Уорън Трент отпи и кимна одобрително.

— Добър ли е? — попита Ърлшор.

— Да — каза Уорън Трент. — Добър е както всичките ти коктейли. — Очите им се срещнаха. — Доволен съм, защото това е последният коктейл, който приготвяш в моя хотел.

Безпокойството на бармана прерасна в страх и той облиза устните си неспокойно.

— Вие не можете да направите това, господин Трент. Никога не бихте го направил.

Пренебрегвайки забележката, собственикът отмести чашата встрани.

— Защо го направи, Том? Защо от всички тук точно ти трябваше да направиш това?

— Кълна се в бога, не зная…

— Стига си ме мамил, Том. Достатъчно дълго си правил това.

— Казвам ви, господин Трент…

— Престани да лъжеш! — рязката заповед проряза тишината.

Спокойните разговори в залата секнаха. Забелязвайки тревогата в неспокойния поглед на бармана, Уорън Трент разбра, че зад гърба му всички очи са обърнати към тях. Той усети как гневът се надигна у него, без да може да го овладее.

Ърлшор преглътна.

— Моля ви, господин Трент. Аз работя тук от тридесет години. Вие никога не сте разговарял с мен по този начин. — гласът му едва се долавяше.

Уорън Трент извади от вътрешния джоб на сакото си доклада на О’Кийф. Прелисти две страници и като закри с ръка част от третата, заповяда:

— Чети!

Ърлшор се порови за очилата си и ги надяна. Ръцете му трепереха. Прочете няколко реда и спря. Вдигна поглед към Трент. В очите му вече не се четеше никакъв отказ. Само инстинктивният страх на подгонено животно.

— Нищо не можете да докажете.

Уорън Трент удари с длан тезгяха. Без да обръща внимание на високия си глас, той даде воля на гнева си:

— Ако поискам, мога да докажа. Тук няма никаква грешка. Лъгал си и си крал и като всички лъжци и крадци си оставил след себе си следи.

В пристъп на страх Ърлшор усети как се изпотява. Съвсем внезапно, сякаш под напора на взрив, неговият свят, в който се чувствуваше така добре и сигурно, се разпадна на съставните си части. Вече не помнеше от колко години бе стигнал до убеждението, че е неуязвим. Дори и в най-лошите си мисли никога не допускаше, че този ден ще дойде. Сега се питаше със страх дали собственикът на хотела има представа докъде е стигнал с кражбите си.

Уорън Трент почука с палец документа, който лежеше между тях на бара.

— Тези хора подушиха корупцията, защото те не допускат такава грешка като мен, да ти се доверявам и да ти вярвам като на приятел — той спря под влияние на краткотрайното вълнение и после продължи: — Но ако се разровя, аз ще намеря доказателства. При това не всичко е описано тук, нали?

Том Ърлшор жалко кимна с глава.

— Добре, няма защо да се тревожиш. Нямам намерение да те давам под съд. Ако направя това, струва ми се, че бих унищожил нещо от себе си.

Тръпка на облекчение премина през лицето на стария барман, но той се опита бързо да я прикрие.

— Кълна ви се — каза той умоляващо, — че ако ми дадете още една възможност, това никога няма да се повтори.

— Искаш да кажеш, че след като разкрих дългогодишните ти злоупотреби и измами, ти ще бъдеш така любезен да престанеш с кражбите.

— Ще ми бъде много трудно, господин Трент, да си намеря друга работа на моите години. Имам и семейство…

— Да, Том. Аз помня това — каза тихо Уорън Трент.

Ърлшор прояви достатъчно благоприличие, за да се изчерви, и произнесе със затруднение:

— Парите, които изкарвах тук, не стигаха Трябваше да се плащат сметки, разходи за децата…

— И наддаванията за конните състезания, Том? Да не забравим това. Тези наддавания винаги са те притеснявали, нали? Трябваше да се плащат.

Това беше случайно попадение, но мълчанието на Ърлшор показваше, че е улучил в целта.

— Достатъчно поговорихме — каза рязко Уорън Трент. — А сега заминавай от хотела и повече да не се връщаш.

От фоайето прииждаха все повече хора. Шумът от разговорите беше започнал отново да нараства. Един млад помощник на бармана застана на бара и започна да разлива питиетата, които сервитьорите поемаха. Той преднамерено отбягваше погледа на своя работодател и бивш шеф.

Том Ърлшор премига и като не повярва на очите си, възрази:

— Ама поръчките по обяд…

— Това не те засяга. Ти вече не работиш тук.

Осъзнавайки бавно безизходното положение, бившият барман промени изражението си и предишната маска на почтителност изчезна от лицето му. На нейното място се появи изкривена усмивка.

— Добре, ще си вървя. Но и вие няма дълго да останете, защото и вас ще ви изхвърлят и всички знаят това.

— Какво толкова знаят?

Очите на Ърлшор проблеснаха.

— Знаят, че сте неспособен, изхабен и оглупял старец, който не може да се справи с една кесия, та камо ли с цял хотел. И затова сигурно ще ви вземат хотела, а като ви изгонят, и аз заедно с останалите ще ви се смея.

Той спря за миг, задъхан, претегляйки наум евентуалните последствия ако продължи да говори или замълчи Но желанието да си отмъсти надделя.

— Откакто се помня, вие се държите така, сякаш хората тук са ваша собственост. Хубаво, може и да давате по някой друг цент в повече за разлика от другите и да подхвърляте милостиня, както постъпихте с мен, като че ли сте Христос и Мойсей взети заедно. Но трябва да знаете, че не сте надхитрили никого. Вие плащате големи заплати, за да не ви се бъркат профсъюзите, а милостинята раздавахте, защото ви се щеше да се почувствате великодушен, ама на хората им беше ясно, че го правите по-скоро заради себе си, а не заради тях. Затова ви се присмиваха и като мен сами се погрижиха за себе си. И трябва да ме повярвате, че много неща ставаха зад гърба ви, но вие просто няма никога да го разберете — Ърлшор млък-на и по лицето му се изписа съмнение дали не е прекалил.

Зад тях помещението бързо се изпълваше с хора. Две от съседните табуретки бяха вече заети. Докато шумът в залата нарастваше, Уорън Трент замислено барабанеше с пръсти по кожената облицовка на бара. Странно, но гневът му спадна. Вместо това у него се зароди непоколебима решителност — веднага да се заеме с изпълнението на втората задача, която бе вече обмислил.

Вдигна очи към човека, когото смяташе, че добре е опознал в продължение на трийсет години, но всъщност се беше лъгал.

— Том, ти никога няма да разбереш как и защо в последна сметка ми направи услуга. А сега си отивай, докато не съм решил да те пратя в затвора.

Том Ърлшор се извърна и без да погледне страни, си излезе.

Уорън Трент прекоси фоайето към изхода за „Карънделит стрийт“, като отбягваше с хладно изражение погледите на служителите, които го следяха с очи. Не му беше до любезности, след като тази сутрин разбра, че предателството се прикрива зад усмивката, а сърдечността таеше невидимо презрение. Отправената забележка, че го осмиват заради опитите му да се отнася добре със служителите, дълбоко го беше наранила, още повече че в нея се съдържаше и зрънце истина. Е, хубаво, каза си той, почакайте още ден-два и тогава ще видим кой ще се смее последен.

Когато излезе на оживената, заляна от слънце улица, портиерът го видя и пристъпи почтително към него.

— Повикайте ми такси! — разпореди се Уорън Трент.

Смяташе да повърви пешком няколко преки, но поредният пристъп на ишиаса, който го прободе остро, докато слизаше по стълбите на хотела, го накара да промени решението си.

Портиерът подсвирна и от гъстия поток коли се отдели едно такси и се насочи към отбивката пред хотела. Уорън Трент се качи вдървено в колата, когато портиерът му отвори, като докосна чинно фуражката си и затръшна вратата. И тази изява на уважение, помисли си Уорън Трент, беше също ненужна. Той знаеше, че от днес нататък ще се отнася с подозрение към много неща, които преди бе приемал за чиста монета.

Таксито потегли и доловил изпитателния поглед на шофьора в огледалото, той нареди:

— Карайте няколко преки по-нататък. Искам да телефонирам отнякъде.

— Шефе, в хотела има толкова много телефони.

— Няма значение. Закарайте ме до някоя телефонна кабина.

Нямаше намерение да му обяснява, че разговорът, който смята да проведе, е твърде секретен, за да рискува с телефоните от хотела.

Шофьорът сви рамене. Подир две преки той зави на юг към „Канал стрийт“ и още веднъж огледа пътника в огледалото.

— Хубав ден е днеска… Долу при пристанището има телефони.

Уорън Трент кимна, наслаждавайки се на кратковременното чувство за отмора.

Движението намаля, след като прекосиха „Чупитулас стрийт“. Минута по-късно колата спря на паркинга пред административната сграда на пристанището. Телефонната кабина беше наблизо.

Плати на шофьора един долар, без да прибере рестото. После тръгна към телефона, но размисли, прекоси площад „Ийдс“ и спря до брега на реката. Обедната жега го заля и той усети топлината, която проникваше през обувките му от паважа. Слънцето е добър приятел на старческите кокали, помисли си той.

На половин миля, оттатък реката, на отсрещния бряг на Мисисипи в лятната мараня потрепваха очертанията на град Алджиърс. Този ден, както се случваше понякога, от водата се разнасяше тежка миризма. Ленивите течения, изпълнени с тиня и зловония, бяха присъщи за нрава на Бащата на водите. Както в живота, помисли си той, калта и утайките постоянно те съпътствуват.

Наблизо премина товарен кораб, поел към морето, и сирената му изсвири на завръщащ се оттам влекач с шлепове. Влекачът смени курса, а корабът продължи с неотслабваща скорост. Скоро той щеше да напусне самотата на реката и да я замени за още по-голяма самота на океана. Запита се дали хората на кораба осъзнават това, или то не ги засяга. Може би не. Или може би като него и те са разбрали, че на този свят няма място, където човек не се чувствува сам.

Върна се към телефонната кабина и като влезе, затвори внимателно вратата.

— Плащам разговора по кредит — каза той на телефонистката. — Свържете ме с Вашингтон.

Изминаха няколко минути, докато го разпитат по какъв въпрос звъни, и после го свързаха със съответния служител. Накрая до него достигна грубият и рязък глас на най-влиятелния в страната, а както говореха, и най-корумпирания профсъюзен лидер.

— Говорете!

— Добро утро — каза Уорън Трент. — Надявам се, че не сте на обяд.

— Разполагате с три минути — каза гласът. — Вече изминаха петнадесет секунди.

— Преди известно време — заговори бързо Уорън Трент, — ние се срещнахме и вие ми направихте интересно предложение. Вероятно не си спомняте…

— Винаги си спомням, макар това да не допада на някои.

— Съжалявам, че тогава бях доста рязък.

— Разполагам със секундомер. Мина половин минута.

— Желая да сключим една сделка.

— Аз сключвам сделките, а другите ги приемат.

— Ако наистина сте адски зает — отвърна Уорън Трент.

— тогава да не си губим времето с дребнавости. От няколко години вие се опитвате да навлезете в хотелския бизнес. Освен това желаете да укрепите позициите на профсъюза си в Ню Орлийнс. Предоставям ви възможност да осъществите и двете неща.

— На каква цена?

— За два милиона долара под формата на първи ипотечен заем. В замяна на това ще основете нов клон на вашия профсъюз, като условията на договора ще определите сам. Смятам, че това е изгодно, защото ще вложите вашите собствени пари.

— Добре — замислено произнесе гласът. — Добре, добре, добре.

— А сега — каза настойчиво Уорън Трент — няма ли да спрете този проклет секундомер?

От другия край на линията се разнесе кикот.

— Изобщо нямам секундомер. Все пак ми е интересно как е възможно с едно такова хрумване да накараш хората да се поразмърдат. Кога искате парите?

— Парите до петък. Решението до утре на обяд.

— И какво, последно до мен ли опряхте? След като всички ви отказаха, а?

Нямаше смисъл да лъже и той отговори кратко:

— Да.

— Май губите капитали?

— Не е до парите, ами развитието на нещата не може да се промени. Хората на О’Кийф са убедени, че това е възможно. Предложиха ми да купят хотела.

— Може би си струва да се съгласите?

— Ако приема, от тях няма да получите такава възможност.

Последва мълчание, което Уорън Трент не поиска да наруши. Усети, че другият обмисля и пресмята. Ни най-малко не се съмняваше, че предложението му се преценява сериозно. Вече десет години Международното сдружение на надничарите се опитваше да проникне в хотелската индустрия. Ала за разлика от повечето енергично осъществени акции досега резултатите в този случай бяха печални. Причината се криеше в единството — само по този въпрос — между управителите на хотелите, които се страхуваха от сдружението, и по-честните профсъюзи, които го презираха. За сдружението договорът със „Сейнт Грегъри“, който не беше обвързан с профсъюзите, можеше да се превърне в пробив в масивната стена на организираната съпротива.

Колкото до парите, стига сдружението да приеме да се инвестират два милиона долара, тази сума би представлявала троха от огромните капитали на организацията. Всъщност през последните години бяха изразходвани много повече средства за несполучливите домогвания да си извоюват членство в хотелската индустрия.

Уорън Трент беше наясно, че ще бъде обруган и заклеймен като предател от представителите на хотелските среди в случай че сдружението приеме неговото предложение. Дори и неговите служители щяха най-яростно да го осъдят или поне онези от тях, които бяха достатъчно осведомени и разбраха, че са предадени.

Всъщност служителите щяха да изгубят най-много. Допускаше, че ако договорът с профсъюзите бъде подписан, би последвало обичайното при такива случаи незначително увеличение на заплатите като израз на благородно отношение. Все пак увеличението трябваше да се осъществи, макар и със закъснение. Той самият възнамеряваше да направи това, ако се намери изход от финасовите затруднения. Съществуващата система за пенсиониране на служителите щеше да се отхвърли и да се замени с профсъюзните разпоредби, а от това щеше да спечели единствено хазната на сдружението. И преди всичко профсъюзният членски внос, възлизащ на шест до десет долара месечно, щеше да стане задължителен. По този начин не само увеличението на заплатите ще бъде погълнато, но и чистият доход на служителите щеше да намалее.

Е, добре, размисли Уорън Трент, ще се наложи да понеса упреците на колегите си от хотелската индустрия. Що се отнася до всичко останало, той заглуши гласа на съвестта си, припомняйки си за Том Ърлшор и неговите подобни.

Резкият глас от телефона наруши мислите му.

— Пращам ви двама от моите финансисти. Ще тръгнат днес следобед със самолет. За една нощ ще разнищят счетоводните ви книжа. Но наистина имам предвид да ги разнищят, така че не се опитвайте да скриете нещо, което трябва да узнаем.

Недвусмислената заплаха напомняше, че единствено смелите и безразсъдно дръзките биха се опитали да се шегуват с профсъюзното сдружение на надничарите.

— Нямам какво да крия — заяви сърдито собственикът на хотела. — Вие ще имате достъп до цялата налична информация.

— Ако утре заран ми докладват, че всичко е наред, ще подпишете договор с нас за три години, според който в хотела ще работят само членовете на нашия профсъюз.

— Естествено с удоволствие ще подпиша. Разбира се, служителите трябва да гласуват, но аз съм убеден, че мога да ви гарантирам добри резултати.

Уорън Трент почувствува моментално затруднение дали наистина можеше да гарантира това. Сигурно щеше да се натъкне на съпротивата на служителите срещу споразумението с профсъюза. Все пак голяма част от служителите щяха да приемат препоръките му, стига да ги поднесеше убедително. Въпросът беше дали ще успее да събере необходимото мнозинство.

— Няма да се гласува! — каза председателят на профсъюзите.

— Да, но сигурно законът…

— Не се опитвайте да ме учите на трудовия кодекс! — простърга рязко грубият глас в слушалката. Целия го знам, и то по-добре от вас. — Последва пауза, после другият отново из-боботи: — Това ще бъде договор за доброволно присъединяване, а в закона и дума не се казва, че в този случай трябва да се гласува.

Би могло да се постъпи именно така, съгласи се Уорън Трент.

Процедурата щеше да бъде неетична и неморална, но несъмнено законосъобразна. Подписът му под договора с профсъюза при всички положения обвързваше до един служителите от хотела, независимо дали са съгласни с това. Е, добре, помисли си той мрачно, нека бъде така. Всичко щеше да се извърши далеч по-просто, а окончателният резултата ще е пак същият.

— А какво, ще правите с ипотеката? — попита той, съзнавайки, че това е деликатен въпрос. В миналото сенатските комисии недвусмислено бяха забранявали на сдружението да влага големи капитали в компании, с които беше в договорни отношения.

— Ще ми дадете разписка, че сте получили от пенсионния фонд на сдружението два милиона долара с осем процента лихва. Разписката трябва да има покритие от първия ипотечен заем на хотела. Ипотеката ще се предаде на Южния клон на сдружението под попечителството на пенсионния фонд.

Комбинацията беше дяволски хитра, помисли си Уорън Трент. Тя беше в разрез с всички закони, отнасящи се до капиталовлаженията на профсъюза, и същевременно в техническо отношение нямаше нарушения.

— Сумата по разписката ще ви се отпусне за три години, но ще бъде удържана, ако пропуснете да изплатите две поредни вноски.

Уорън Трент се възпротиви:

— Съгласен съм на всичко, но искам срокът на заема да бъде пет години.

— Даваме ви три.

Условията бяха тежки, но за три години ще има време да възобнови конкурентните възможности на хотела.

— Добре — каза неохотно Трент.

От другия край на линията се разнесе прещракване и връзката се прекъсна.

Като излезе от телефонната кабина, Уорън Трент се усмихваше въпреки поредния пристъп на ишиаса.