Ърл Стенли Гарднър
Наклонената свещ (19)

XIX

Светлината в полицейския участък се състоеше от една-единствена електрическа крушка, прикачена към тавана на порцеланов рефлектор. Осветлението бе дрезгаво, мъчително, удряше право в уморените очи, но не бе в състояние да освети добре предметите в стаята.

С лице, носещо белезите на напрежение и изтощение, Пери Мейсън се бе опънал в стола си, с крака поставени върху един от ъглите на разкривена маса. Той погледна часовника си и изруга.

— Проклетия! Аз все още мога да понасям всичко това, но ти, Дела, се нуждаеш от малко сън.

— Изглежда не можем да сторим нищо, шефе.

— Ще почакаме още пет минути, а след това смятам да направя доста нещо. Аз…

Вратата се отвори. Полицаят, който ги беше задържал, се отмести на една страна, докато лейтенант Траг влизаше. Полицаят го последва и затвори.

— Е, да допуснем, че сега ще разкажете на лейтенанта какво точно се случи…

— Разговора ще водя аз, Медфорд — прекъсна го Траг и се обърна към Мейсън. — Какво се случи?

Мейсън кимна към полицая, когото Траг бе нарекъл Медфорд.

— Вашият скептичен приятел остави убиецът да се изплъзне под пръстите му.

— Разкажете ми за всичко това — подкани лейтенантът. Адвокатът разказа за отиването им на яхтата, за посещението на гребната лодка и за експлозията.

— Какво търсехте на яхтата? — запита лейтенантът.

— Исках да проуча действието на отлива — каза откровено Мейсън.

— Какво по-специално?

— Исках да легна на пода и да разбера точно колко време след кулминацията на прилива яхтата се накланя достатъчно, за да е в състояние да ме претърколи до най-ниско разположената страна.

— Какво открихте? — в тона на Траг имаше нескрит интерес.

— Четири часа и една минута след прилива яхтата се наклони достатъчно, за да ме преобърне до най-ниската степа на кабината.

— Колко време след прилива? — запита Траг, невярващ на ушите си.

— Четири часа и една минута — повтори Мейсън и се прозина. — Ще е необходимо да се направят само надлежните корекции в малките разлики по дати. А сега, мой скъпи лейтенант, Дела Стрийт и аз ще трябва да си вървим у дома или някой ще трябва да ни връчи обвинение. Изберете си, което искате.

— Това е то, Медфорд. Можете да си вървите — заключи лейтенантът.

Полицаят се колебаеше.

— Начинът, по който се държаха, лейтенант, говореше сигурно, че са виновни. Бих искал да можехте да видите лицата им, когато ги задържах.

— Аз бих искал също, но това е всичко, Медфорд. Колебаещ се, Медфорд напусна стаята.

— Това би променило времето на извършване убийството — отправи Траг замислен поглед към Мейсън, — а то значи около 21:40.

— Въпрос на доуточняване — поправи го Мейсън, — но не забравяйте, че обвинението фиксира времето между 17:30 и 18:00.

— Това не означава повече нищо — съгласи се веднага Траг, — особено след като повдигнахте в съда въпроса за приливите и отливите и след показанията на доктора за времето на кръвотечение.

— Боя се, че Хамилтън Бъргър не ще се съгласи с вас.

— Не желая да бъда цитиран за това, което ще ви кажа, но не мога да мълча.

— Какво е то?

— Съдията Нюарк е съгласен с вашата теория и е готов да направи днес в съда малка аритметика. Не ще накърня гласуваното ми доверие, ако ви кажа, че вашият „приятел“ Хамилтън Бъргър е съвсем объркан. Би трябвало да го чуете, когато разпитваше Дъглас Бъруел.

— О, вие го намерихте, значи? — възкликна Мейсън.

— Разбира се, намерихме го.

— Какво ви разказа той?

— Тази история за пристигането му с Ларк в петък през нощта бе празни приказки. Пристигнал е със самолет в петък следобед. Мисис Милфийлд му телефонирала, че има намерение да побегне с него, но когато стигнала до летището, решила, че това е грешна стъпка и се прибрала в къщи. Той изтичал веднага до летището, успял да намери запазено, но незаето от пътник до последния момент място и долетял, до Лос Анжелос за драматични обяснения. Разговаряли кратко. Дафни Милфийлд била страшно нервна. Накрая му обяснила, че мъжът й бил заедно с Бърбанк на яхтата и че тя държи да говори предварително с него — не било почтено, ей така да изчезне. Склонила Бъруел да иде до яхт-клуба, да наеме гребна лодка и след това да вземе и нея от определено място, някъде малко над вдаващия се в морето нос.

— Защо не е отишла заедно с него да наемат лодката?

— Било й неудобно, защото човекът от яхт-клуба я познавал и не желаела да я вижда с него.

— Продължавайте, нека чуем края на тази история — подкани Мейсън.

— Бъруел гребал до мястото на срещата, въпреки че не бил много изкусен в тази работа, а тя е експерт с лодките. Тя гребала до яхтата, оставила го да чака в лодката, качила се на корабчето, запалила свещ и останала там около двадесет минути, а той треперел отвън. По това време яхтата е била вече доста наклонена. Отвън той не чул никакви гласове. Не е чул и шум от борба. Мисис Милфийлд се завърнала и му съобщила, че работите вървят добре; че мъжът й е склонен да й уреди наред с развода и прилична материална подкрепа; че ще е свободна веднага, щом се изготвят документите за всичко това. Бъруел е трябвало да се прибере в хотела и да чака.

— Поставял ли й е Бъруел някакви въпроси?

— Не ставайте наивен. Момчето е влюбено до уши и приема всичко, което тя му каже. Около 11:00 на следващия ден мисис Милфийлд му позвънила и го известила за смъртта на съпруга си. Наредила му да се кълне, че е пристигнал с Ларк рано в събота сутринта. Не трябвало да се опитва да се свързва с вея при никакви обстоятелства или да споменава нещо относно разходката да яхтата.

— А какво ви разказа мисис Милфийлд? — заинтересува се Мейсън.

— Тя даде пълни показания. Прие, че Бъруел говори истината; че е отишла с него до яхтата, за да се срещне със съпруга си; че когато се качила там, намерила го прострян мъртъв на пода.

— На кое място?

— Там е работата. Твърди, че е лежал с глава на сантиметри от прага; че яхтата била започнала да се накланя, но не била напълно наведена; че човек можел да се движи наоколо, като се прикрепя, улавяйки се тук и там; че на масата е имало прилепена напълно изгоряла свещ, не било останало нищо от нея, а само купчина восък. Твърди, че восъкът е бил още топъл и мек. Запалила нова свещ и я забила във восъка. Поставила я така, че да стои изправена. Била накапала предварително малко от горящата свещ върху восъка, колкото да се размекне. Тя е достатъчно откровена, та да заяви, че мъжът й не означавал за нея нищо друго, освен източник на средства за живот. Тъкмо се бил заел с тази работа за разработване на петролни полета и счела, че ще е глупаво от нейна страна да го напусне, когато ще става милионер. Решила да потърси издръжка преди развода. Когато разбрала, че е станала богата вдовица, помислила си, че и това не е лошо.

— Обясни ли защо е променила решението си да замине за Сан Франциско?

— Приятел на мъжа й я настигнал на летището и й обяснил, че от това няма да излезе нищо. Осъзнала, че той е прав. Щяла да зареже всичко, ако Бъруел не бе грабнал самолета да й долети на главата.

— Как се чувствува Бъргър след всички тези разкрития?

— Като в ада. Не би му харесало, ако знаеше, че ви разказвам всичко това. Разказах ви го по една причина.

— Каква е тя?

— За да ми кажете какво имате в ума си и след това да се приберете и се наспите хубаво чак до обяд.

— При всички обстоятелства ще спя до късно — засмя се Мейсън. — Дори не ще се доближа до съда, ще изпратя там Джексън. Отлично зная, че Бъргър ще плаче за отлагане на делото.

Траг пуфкаше усилено с пурата си.

— Търсен клиент сте вие, Мейсън.

— По природа аз не съм опак човек. От постоянния си контакт с полицията се научих да бъда такъв. Не ми е ясно, защо трябва да ви давам нещо, Траг? Вие винаги сте се старали да ме ударите в гърба, а този път се опитахте да сторите това и на Дела.

— Понеже този път действувахте чрез Дела — отвърна Тръг. — Вие и аз сме на противната страна на оградата, Мейсън. Вашите методи са блестящи, но са извън правилата. Докато играете играта по този начин, ще удряме по вас при всеки отдал ни се случай. Този път само идвам с маслиново клонче в ръка. Изложете ми вашите идеи и ние ще забравим за Дела Стрийт и тези изцапани с кръв обувки.

Замислен, Мейсън обсъждаше предложението.

— Не ще отивам по-далеч, Траг, само толкова. Ще ви дам ключовата улика на цялата загадка.

— Каква е тази ключова улика?

— Човек, изкачващ се по наведена на една страна стълба, ще остави кървав отпечатък в най-ниската част на стъпалото, а не по средата му.

Челото на Траг се покри с бръчки.

— За какъв дявол ми говорите вие?

— Давам ви ключовата улика, най-значимия факт в този случай.

Траг дъвчеше пурата си.

— Оставете ги тия, Мейсън. Да не би да искате да измъкнете Роджър Бърбанк от цвъртящия тиган, като намъкнете Карол Бърбанк в огъня?

— Само ви давам ключовата улика. Трябва сам да се справите с останалото. Вземете една стълба, наведете я под ъгъл и проведете експеримент. Човекът, който се е изкачвал по онази стълба в яхтата, е в състояние да сложи ходилото си по средата на стъпалото, ако яхтата е във водоравно положение. Ако е наклонена, отпечатъкът ще се окаже в долния край на стъпалото. Изпробвайте със стълба, ние го правихме вече.

Траг пушеше смълчан. Изведнъж той скочи.

— Струва ми се, Мейсън, че слушах твърде дълго приказките ви. Отдръпвам настрана маслиновото клонче.

Мейсън се прозина и смачка угарката от цигарата си в пепелника.

— Причината да не ви кажа всичко докрай, Траг, е опитът ви да злепоставите Дела, а това никак не ми се нрави.

— Хич не давам и пукнат грош, дали това ви се нрави или не. Ползувахте я да вади горещи кестени от огъня заради вас, но ние ще й изгорим пръстите… И не бъдете така дяволски уверен, че сте съвсем чист във връзка с пращането на яхтата по дяволите, с цел да унищожите веществени доказателства, мъдри човече!

— Какви доказателства?

— Необходимото време за наклоняване на яхтата до толкова, че да е в състояние да претърколи едно тяло в най-ниския край на стаята.

— Разказах ви какво установих.

— Точно така сторихте, но това са неподкрепени с нищо думи на адвокат, който защитава собственица на окървавена обувка.

— Не ми ли вярвате?

— Не зная, но съдът съвсем сигурно не би повярвал.

— А аз мисля, лейтенант, че ще повярват — усмихна се Мейсън. — Хайде, Дела, да си вървим.

Учуденият Медфорд ги зяпна, когато се подадоха от стаята, и погледът му светна в безмълвна враждебност, докато Мейсън прикрепяше Дела по коридора.

— Довиждане, приятелче! — усмихна му се адвокатът. — Не зная защо, но струва ми се, Траг гори от нетърпение да си поприказвате.