Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (20)

ГЛАВА XIX

С тръба ви припвахме на тоя

знатен съвет.

Шекспир — „Крал Джон“

Когато изскочиха от манастира „Света Рут“, Грифит и другарите му не срещнаха никой, който би могъл да ги спре или да вдигне тревога. Научени от горчивия опит на предишната вечер, те избягваха местата, където предполагаха, че са поставени часовои, макар че бяха готови да се справят с всякаква съпротива, и скоро се озоваха на разстояние, откъдето не можеха да ги забележат. Половин миля вървяха бързо, в строго и мрачно мълчание, като хора, които чакат всеки миг да се сблъскат с опасност и са решени на всичко, за да я превъзмогнат. Но когато влязоха в горичката, която заобикаляше развалините, за които вече споменахме, те забавиха крачка и поведоха полугласно кратък разговор.

— Тъкмо навреме се измъкнахме — подзе Грифит. По-скоро бих търпял плен, отколкото да предизвикам бъркотия и кръвопролитие в мирния дом на полковник Хауард.

— Много жалко, сър, че преди няколко часа не мислехте така — отвърна лоцманът с тон, който беше дори по-остър от думите му.

 

— Може да съм забравил дълга си, сър, и то от желание да разбера положението в семейството, към което изпитвам особен интерес — каза Грифит, у когото гордостта явно се бореше с почтителността. Но, сега не е време за съжаления. Зная, че сме тръгнали с вас по важна работа, която изисква дела, а не оправдания. Ще благоволите ли да ми кажете какво възнамерявате да правите сега?

— Много се опасявам, че нашето начинание е провалено — отвърна мрачно лоцманът. Призори ще вдигнат тревога, ще свикат йомените, местните дворяни ще се съберат на съвещание и ще забравят всякакви развлечения. Слухът за десанта ще прогони съня най-малко на двайсет мили навътре от бреговете на този остров.

— Вие самият навярно сте прекарали доста приятни нощи сред тях, без да мигнете, господин лоцман — забеляза Менюъл. Трябва да благодарят на французина Тюро^[1] за оная стара работа от петдесет и шеста година и на нашия собствен вироглавец, шотландския пират, загдето спокойствието в доковете им тъй често е нарушавано. Във всеки случай Тюро само ги поуплашил със своя флот, ала на края няколко малки кръстосвача принудили тоя нещастник да изчезне, както някой хлапак-барабанчик изчезва под кивера^[2] на гренадир. Но, славният Пол накара сънародниците си да поиграят хубавичко под неговата свирка и …

— Мисля — прекъсна го бързо Грифит, — че и вие, Менюъл, скоро ще заиграете от радост, че сте се отървали от английска тъмница.

— По-право от английска бесилка — поправи го развеселеният командир на морската пехота, защото ако някой военен или граждански съд научи как сме попаднали на този остров, съмнявам се дали ще се отнесе с нас по-добре, отколкото с оня шотландски нехранимайко, честна …

— Стига де! — сряза го нетърпеливо Грифит. Престанете с тия глупости, капитан Менюъл, сега трябва да мислим за други неща. Какъв план ще ни предложите, мистър Грей?

Като чу този въпрос, лоцманът трепна, сякаш сепнат от дълбоко размищление, и след кратко мълчание заговори с тих глас, като че ли още беше под влиянието на някакво силно и печално чувство:

— Нощта вече свършва, но слънцето по тия ширини не бърза да изгрее посред зима. Аз трябва да се разделя с вас, приятели, за да се видим отново след десет часа. Планът ни трябва да се разучи задълбочено, преди да предприемем каквото и да било, а тази работа мога да свърша само аз. Къде ще се срещнем пак?

— Струва ми се, че недалеч от нас има изоставени развалини — каза Грифит. Може би ще намерим и подслон, и уединение между запустелите им стени.

— Хубава идея — съгласи се лоцманът. — от това ще имаме двойна полза. Ще можете ли, капитан Менюъл, да намерите мястото, където оставихте войниците си в засада?

— Има ли кучето нюх и може ли да намери прясна следа? — възкликна капитанът. Мислите ли, signor pilota^[3], че генерал ще постави силите си в засада на такова място, та после сам да не може да ги намери? Кълна се в бога, че много добре зная къде преди половин час моите юнаци легнаха да хъркат на раниците си, но съм готов да се откажа от майорски чин във Вашингтоновата армия, ако само с една моя дума не довтасат всички тук, напълно готови за атака! Не зная какво мислите за тях, господа, но двайсет такива вагабонти са отрадна гледка за мен. Ние можем като нищо да на-бучим тоя капитан Бъроуклиф и наемниците му на щиковете си, както сам дяволът би ги набучил.

— Стига, стига, Менюъл! — прекъсна го Грифит малко раздразнено. Вие все забравяте за нашето положение и за възложената ни задача. Можете ли да доведете незабелязано хората си тук, преди Да се съмне?

 

— За това ми трябва само половин час.

— Тогава да тръгваме. Аз ще избера мястото за тайната ни среща — рече Грифит. А в това време мистър Грей ще разучи положението.

Лоцманът даде знак на другарите си да тръгват и тримата закрачиха предпазливо в мрака да намерят желаното убежище. След кратко търсене се натъкнаха на част от разрушените стени, които обхващаха голямо пространство. Тук-там към небето се издигаха черни назъбени грамади, които със сянката си засилваха тайнствения горски мрак.

— Точно това ни трябна — каза Грифит, когато повървяха малко покрай срутената стена. Елате тук с хората си, и аз ще ви посрещна и ще ви заведа на някое по-скрито място, което ще се постарая да подиря във ваше отсъствие.

— Но тука е същински рай в сравнение с палубата на „Ариел“! — възкликна Менюъл. Не се съмнявам, че в тая горичка ще може да се избере и хубава площадка за строево обучение — вече половин година мечтая за това!

— Какво ти обучение! — кипна Грифит. Сега не е време за безполезни прегледи. По-добре да се скрием, за да не ни открият и пленят, докато потрябваме за решителната схватка.

Менюъл се върна полека към края на гората и като се обърна внезапно, попита:

— Да оставим ли на някое открито място застава начело с ефрейтор или да разположим верига от постове пред нашите укрепления?

— Ние нямаме укрепления и не ни трябват постове — отвърна раздразнено командирът. Нашето спасение е единственото в предпазливостта. Водете хората си под прикритието на дърветата и нека тези ярки звезди ви служат за ориентир. Движете се към северния край на гората …

— Достатъчно, мистър Грифит — прекъсна го Менюъл. Войскова колона не се води като кораб, по компас и ориентировъчни данни. Имайте ми доверие, сър, отрядът ми ще се движи с нужната предпазливост, но така, както подобава на войници.

И капитанът на морската пехота мигновено изчезна, с което попречи на Грифит да отговори или да му възрази. Стъпките му се чуваха още известно време, докато се промъкваше бавно през гъсталака. В това време лоцманът стоеше облегнат до ъгъла на развалините в пълно мълчание. Но, когато стъпките на Менюъл съвсем заглъхнаха, той излезе изпод гъстата сянка на стената и се приближи до младия си спътник.

— Ние му дължим избавлението си — рече той. Дано не развали работата със своето лекомислие.

— Той, както казва Барнстейбъл, е човек „правоъгълен“ — отвърна Грифит, има си свое разбиране за военната служба, но при опасност е добър другар. Ако успеем да го излекуваме от тази глупава парадност, която може да ни вкара в беля, ще имаме в негово лице човек, който при нужда ще се държи като истински войник, сър.

— И нищо повече не искам, само че до последния момент той и войниците му трябва да мълчат като риби. Защото ако ни открият, с нашите двайсетина щика и няколко пики ще бъдем безпомощни пред силите, които врагът ще хвърли, за да ни смаже.

— Вашата забележка е съвсем правилна — отговори Грифит. Тези момци могат да спят непробудно по цели седмици при бурно море, ала миризмата на сушата ги пробужда и се боя, че трудно ще можем да ги удържим през деня.

— А трябва да ги удържим, сър, и в случай че думите не помогнат да прибегнем до сила! — каза мрачно лоцманът. Ако имахме работа само с новобранците на това пияно офицерче, лесно щяхме да ги хвърлим в морето, но когато бях под арест, подразбрах, че на разсъмване тук се очаква кавалерия. Там има един, казва се Дилън. Той най-много ни има зъб.

— Мерзавец! — изръмжа Грифит. Но, май и вие, сър, имате познати между обитателите на манастира „Света Рут“?

— Човек, който се е заловил с рисковано начинание, трябва да използува всяка възможност, за да разучи положението — отговори лоцманът уклончиво. Ако сведенията, които ми дадоха, се окажат верни, боя се, че няма да можем да изпълним нашия план.

— Тогава да използуваме тъмнината, за да се върнем на шхуната. Водите край бреговете на Англия гъмжат от неприятелски кръстос-вачи и от четирите краища на света към тоя остров плават търговски кораби с богат товар. Няма да има нужда да чакаме дълго враг, с когото заслужава да си премерим силите, и лесно можем да прережем снабдителните артерии на англичаните.

— Грифит — произнесе лоцманът с тихия си, спокоен глас, сякаш говореше човек, който никога не е изпитвал нито честолюбие, нито човешки страсти. Омръзна ми тая борба между заслуги и знатно потекло. Напразно бродя по моретата, които кралят на Англия самохвално нарича свои владения, и пленявам неговите кораби пред самия вход на пристанищата му, ако наградата ми е само празни обещания и лъжливи уверения. Аз не мога да приема вашето предложение. Най-после имам на разположение кораб, достатъчно голям, за да ме закара до бреговете на Америка, където, както казват, царувала правдата и доблестта. И като стигна дотам, искам да вляза в залата на Конгреса не сам, а заедно с неколцина законодатели от тоя благороден остров, които си мислят, че единствено при тях има мъдрост, добродетел и величие.

— Такава свита несъмнено би направила удоволствие не само на вас, но и на тия, които ще ви посрещнат — рече скромно Грифит.

— Но ще подпомогне ли това великите цели на нашата борба? И струва ли си заради такъв подвиг, дори и успешен, да се излагате на опасности?

Лоцманът стисна конвулсивно ръката на Грифит и му отговори с глас, изпълнен с още по-мрачно спокойствие:

— Това е възвишено дело, млади човече, и дори да е съпроводено с опасности, ще бъде възнаградено със слава! Аз служа на републиката и наричам американците свои братя само защото вие се борите за правата на човека. Ако делото ви не беше тъй свято, нямаше да пролея за него нито капка английска кръв, но сега то осветява всеки подвиг, извършен заради него, и имената на всички, които ратуват за него, ще останат във вечността. Нима не е заслуга да се покаже на тия надменни островитяни, че ръката на свободата може да изтръгне и самите тях от ноктите на тази империя на покварата и подтисничеството?

— Тогава позволете ми да отида да събера нужните ни сведения. Там са ви виждали вече и може да ни навлечете …

— Слабо ме познавате — прекъсна го лоцманът. Тази експедиция е замислена от мен. Ако успее, славата принадлежи на мен, затова рискът трябва да падне върху мене. Ако планът ми се провали, той ще потъне в забрава, както десетки други, които, ако разполагах със сили, готови да ме подкрепят, щяха да хвърлят в паника цялото това кралство — от стражите по високите крайбрежни скали до часовоите по кулите на Уинзърския замък. Но, аз не съм роден в знатно семейство, което е тровило кръвта и умъртвявало душата на двайсет свои поколения, затова и не ми се доверяват жалките изроди, които командуват френския флот.

— Разправят, че сега в Америка строели от нашенския дъб двупалубни кораби — вметна Грифит. Щом пристигнете там, веднага ще ви дадат подходяща работа.

— Да, републиката не може да се съмнява в човек, който е държал високо знамето й в толкова кръвопролитни битки! Ще отида там, Грифит, ала пътят ми минава оттук. Моите лъжливи приятели са успявали да ми вържат ръцете, но враговете ми — никога. Няма да успеят и сега. След десет часа аз ще зная всичко, което ми е нужно, а на вас поверявам грижите занашия отряд, докато се върна. Бъдете бдителни и предпазливи.

— А ако не се явите в уречения час — възкликна Грифит, като видя, че лоцманът се готви да тръгне, къде да ви търся и как мога да ви помогна?

— Не ме търсете, а се върнете на кораба си. Аз съм прекарал младостта си на тоя бряг, добре познавам местността и ако се наложи, мога да напусна острова в тая маскировка тъй лесно, както съм дошъл тук. В такъв случай забравете ме съвсем и мислете само за работата, която имате да вършите.

Лоцманът махна мълчаливо с ръка за „сбогом“ и изчезна. Няколко минути младият човек остана неподвижен, мислейки за тоя необикновено надарен и неуморен човек, с когото тъй неочаквано го бе събрала съдбата и с чиято участ по силата на непредвидени обстоятелства толкова тясно бе свързано собственото му бъдеще. Когато най-после се отърси от тия мисли, предизвикани от неотдавнашните събития, той навлезе между развалините и като огледа бегло полуразрушеното здание, веднага се убеди, че в него има много потайни кътчета, където може да скрие хората си, докато дойде лоцманът, и обяви, че е ударил часът да се опитат да уловят страстните ловци или да се възползуват от тъмнината, за да се върнат на „А риел“.

Настъпваше оная късна доба, която моряците наричат сутрешна вахта, и Грифит се промъкна до края на горичката и се ослуша дали не се чува някакъв шум или врява от гонитба. Когато стигна място, откъдето можеше да различава макар и смътно предметите, младият човек спря и се помъчи да разучи внимателно околната обстановка.

Бурята се бе поукротила, но между голите клони на дъбовете, виеше тъжно неспирен поток морски въздух, който усилваше мрачността на нощната картина. На половин миля, на фона на светлата ивица, която постепенно се разгаряше над океана, се очертаваше гордият силует на манастира „Света Рут“ и от време на време младият моряк като че ли виждаше белите шапки пяна на все още развълнуваната му любима стихия. Вятърът донасяше ясно до слуха му глухия, провлечен рев на прибоя, който блъскаше тежко брега или се нахвърляше с бясна сила върху непоклатимата преграда на скалите. В такова време и на такова място младият моряк не можеше да не се замисли върху превратностите на съдбата в опасната му професия. Само няколко часа бяха минали, откакто той, напрягайки цялото си умение и всичката си енергия, бе управлявал огромния кораб, на който сега в открито море, далеч от брега, спяха спокойно неговите другари. А той стоеше тук и чакаше хладнокръвно опасността. Спомените за родното място, за Америка, за неугасимата му младежка любов, за добродетелите и обаянието на любимата се въртяха в главата му като бясна вихрушка, все пак приятна за пламенното въображение на младия човек. Той закрачи бавно към манастира, когато изведнъж до ушите му стигна шум на стъпки — несъмнено отмерена крачка на войници. Този шум се усилваше, отрядът полека-лека се приближаваше и след няколко секунди Грифит, отърсил се мигновено от мечтите, видя хора, които маршируваха в пълен боен строй към края на гората, откъдето той току-що бе излязъл. Отдръпвайки се бързо в гъстата сянка на дърветата, той проследи движението на групата и разбра, че тия хора също искат да се скрият. Тогава реши да се обади.

— Кой е? И какво търси тук? — подвикна той.

— Страхливец, който се крие в шубраците като заек или скача от дупка на дупка като пристанищен плъх! — отговори мрачно Ме-нюъл. Промъквам се край неприятеля на по-малко от пушечен изстрел и не смея да стрелям даже по предните му постове, защото дулата ни са запушени от оня всеизвестен гасител на барута, който се казва предпазливост. Ей богу, не ви пожелавам, мистър Грифит, да изпитате някога дяволското изкушение, което изпитах преди малко. Да запратя малко сачми в оня кучкарник, макар и само да из-ночупя стъклата му и да пусна нощен въздух на оня пияница, дето хърка и изригва парите на чудния южен елексир… Дайте си ухото, господин Грифит, да ви кажа една думички.

Двамата офицери се поотдръпнаха, за да си поговярт насаме, но изглежда, че не можаха да се спогодят, защото, когато се приближиха отново до войниците, Менюъл все още продължаваше да излага плановете си и да увещава Грифит:

— Аз мога да завзема старата тъмница, без да събудя никого. И помислете си, сър, колко много освежително питие, достойно да смаже гърлото на един джентълмен, можем да измъкнем от тамошните изби!

— Щуротии и дивотии! — тросна се Грифит. Не сме нито кокошкари, нито акцизни агенти, та да се ровим в мазетата на английските дворяни, капитан Менюъл. Ние сме честни хора, които се борят за своята кауза — освобождението на своята родина. Заведете пехотинците си в развалините, да си починат там. А, като се съмне, може да се намери работа за тях.

— Да бъде проклет часът, когато напуснах армията и поставих войниците си под командуването на цяла банда насмолени куртки! — промърмори Менюъл, тръгвайки да изпълни заповедта, дадена му с такъв властен тон, че не посмя да възрази. Да изпуснем такава рядка възможност за изненадващо нападение и хубава плячка! Но кълна се в правата на човека, че ще си устроя лагер, както се полага! … Хей, сержанте, отдели един ефрейтор и трима войници и ги разположи по края на гората. А пред укреплението ни постави часовой и изобщо да въведет тук известен ред и дисциплина.

Грифит изслуша това нареждане твърде неодобрително, но тъй като очакваше лоцманът да се върне преди разсъмване, защото виделината би разкрила недостатъците на маскировката им, се въздържа да се намеси. Така че Менюъл имаше възможност да наблюдава със задоволство как малкият му отряд се разположи в пълен боен ред според собственото му разбиране, след което се настани с Грифит и хората си в едно of сводестите помещения на развалините, чиито отворени и изкъртени врати като че ли сами ги канеха да влязат. Войниците легнаха да почиват, а двамата офицери решиха да бо-дърствуват и да убиват времето си ту в разговор, ту в размишления за всякакви неща, каквито можеха да хрумнат на хора с толкова различни характери.

Така в лениво спокойствие и мрачно очакване течеше час след час, докато най-после се съмна и стана опасно да се държат часовои на такова място, където можеше да ги види всеки скитник, който минеше край гората. Менюъл се противопостяваше на всякакви изменения, които биха противоречили на военните правила. Когато спореше с морски офицер, той стигаше в тактическите си доводи до крайност. Този път обаче началникът му се оказа непреклонен и единствената отстъпка, която капитанът успя да изтръгне, беше разрешение да постави един часовой пред входа на избата, но без да излиза извън разрушените стени на сградата. След тази малка промяна в досегашния ред отново прекараха няколко часа в мъчително очакване на времето за действие.

Чуха се пърише изстрели от „Бързи“ и опитното ухо на Грифит тутакси позна, че те не идват от шхуната. А, когато в далечината забумтя честа и ожесточена канонада, Грифит едва успя да сдържи себе си и своите другари в границите на благоразумието, налагано от тяхното положение. Когато обаче заглъхна и последният изстрел, никой не напусна избата. Сега догадките за резултата от боя се замениха с догадки за участниците в него. От време на време някои от войниците вдигаха глава от каменните отломки, използувани за възглавници, на които търсеха тревожна и кратка отмора, и като се ослушваха в стрелбата, пак лягаха да спят, сякаш никак не ги интересуваше изходът на боя, в който нямаха никакво участие. Други, по-любопитни и не толкова сънливи, сипеха щедро остроти по адрес на сражаващите се или се мъчеха да определят по звука развоя на битката.

Когато всичко утихна, Менюъл пак замърмори:

— Само на две мили от нас, изглежда, е паднала голяма веселба, мистър Грифит, каза той. Ако не бяхме се заврели под земята, можехме да участвуваме в нея и да претендираме за дял от славата. А, и сега още не е късно да излезем на скалите, откъдето корабите ще ни виждат и може да заслужим пай от плячката.

— Един кралски тендер не е кой знае каква плячка — отвърна Грифит, а и Барнстейбъл няма да има особена полза, ако задръсти палубата си с излишни хора.

— Излишни ли? — възмути-се Менюъл. Двайсет и трима добре обучени и подбрани морски пехотинци могат да свършат сума полезна работа. Вижте тия юнаци, мистър Грифит, и кажете излишни ли са в момент на опасност.

Грифит се усмихна, погледна спящите — защото, когато стрелбата престана, всички отново налягаха — и неволно се залюбува на атлетическнте, мускулести тела, натъркаляни из мрачната изба във всички пози, които би могла да подскаже умората или фантазията. След това очите му се спряха на пирамидата от пушки. Дори в това тъмно помещение слънцето се отразяваше ослепително от блестящите цеви и излъскани щикове. Менюъл следеше със скрита радост посоката на погледа и изражението на лицето му, но се сдържа и с нищо не издаде чувствата си, чакайки отговора на Грифит.

— Зная, че при нужда ще се държат като истински войници — каза Грифит. Но, я слушай! Какво говори часовоят?

— Кой е там? Какъв е тоя шум? — повтори часовоят, застанал пред входа на избата.

В същия миг Менюъл и Грифит скочиха и се заковаха на място, като се стараеха да не вдигат никакъв шум и се ослушваха напрегнато да разберат какво бе разтревожило часовоя. Мина цяла минута в мъртва тишина.

— Но това е лоцманът! — прошепна Грифит. Определеният от него час отдавна е минал.

Едва произнесе тези думи, до ушите им внезапно долетя остър звън на оръжие и след миг по каменните стъпала, които водеха навън, се изтърколи в нозете им безжизненото тяло на часовоя. От дълбоката рана на гърдите му стърчеше щикът, който бе причинил смъртта.

— Ставайте, ставайте, сънливци! — завика Грифит.

— На оръжие! — кресна Менюъл гръмогласно.

Морските пехотинци, събудени неочаквано от тези страшни викове, наскачаха и се залутаха уплашено. В тоя съдбоносен момент в избата лумна огън, а след това екна залп от двадесет мускета. Но, нито грохотът, нито димът, нито стенанията, които се раздадоха от всички страни, не можаха да спрат Грифит. Той изпразни пистолета си в облака, който забулваше входа на подземието, и като грабна една абордажна пика, втурна се към стълбата с вик:

— Напред! След мен, момчета! Това са войници! Докато думите бяха още на устата му, пламенният млад моряк вече бе изкачил тясната стълба, но когато изскочи навън, се препъна в гърчещото се тяло на жертвата на своя изстрел и падна право в ръцете на групата въоръжени хора.

— Огън, Менюъл, огън! — закрещя разяреният пленник. Стреляйте, докато още са накуп!

— Не ще и дума, стреляйте, мистър Менюъл — каза хладнокръвно Бъроуклиф и убийте вашия офицер! Вдигнете го, момчета, и го дръжте пред себе си. Колкото сте по-близо до него, толкова е по-безопасно.

— Огън! — завика отново Грифит, мъчейки се отчаяно да се отскубне от ръцете на пет-шест войници. Стреляйте и не мислете за мен!

— Ако направи това, чака го бесилка — предупреди Бъроуклиф. Как може да се убие такъв славен юнак! Да не е див звяр? Махнете го от входа на избата, момчета, и си продължете работата.

Точно когато Грифит бе изскочил от скривалището, Менюъл по навик строяваше хората си, свикнали да вършат всичко съгласувано и по команда, затова изпуснаха момента за контраатака. Войниците на Бъроуклиф напълниха наново мускетите си и залегнаха тук-там зад разрушените стени, откъдето можеха да държат под прицел входа на мазето, без да се излагат сами на голяма опасност. Наблюдавайки хладнокръвно през пукнатините в стената, Менюъл лично разучи това положение и не се реши да излезе срещу неприятеля, заел такива изгодни позиции. При това състояние на нещата двете страни си размениха няколко безрезултатни изстрела. Като видя, че нищо няма да излезе от това, Бъроуклиф предложи на защитниците на избата да преговарят.

— Предайте се на войските на негово величество крал Джордж III — викна той и обещавам да запазя живота ви!

— Ще пуснете ли пленника и ще ни дадете ли възможност да се прехвърлим свободно на нашите кораби? — запита Менюъл. Войниците трябва да излязат с военни почести, а офицерите да задържат хладното си оръжие.

— Дума да не става! — отговори Бъроуклиф високомерно. Честта на оръжието на негово величество и сигурността на държавата не ни позволяват да сключим такъв договор. Но, обещавам да запазя живота ви и да ви осигуря добро третиране.

— Офицерите ще задържат хладното си оръжие, пленникът ще бъде освободен и всички ще се върнат в Америка срещу честна дума, че няма да участвуват във войната, докато не стане размяна!

— Не съм съгласен — каза Бъроуклиф. Най-много мога да ви обещая хубава дажба гъсто южно вино и ако сте тоя, за когото ви смятам, ще оцените, както трябва, моето предложение.

— В качеството на какви ни каните да се предадем? Като военнопленници, към които трябва да се отнасяте според военните закони, или като метежници, разбунтували се срещу вашия крал?

— Та вие всички сте метежници, господа — произнесе натъртено Бъроуклиф и трябва да се предадете като такива. Що се касае до доброто отношение и хубавото ядене, докато това е в моята власт, можете да бъдете спокойни. Във всичко друго съдбата ви ще зависи от милостта на негово величество.

— Тогава нека негово величество сам благоволи да дойде да ни вземе, защото аз ще …

Дръзките думи на командира на морската пехота бяха прекъснати от Грифит, който вече бе успял да се поуспокои и като виждаше, че собствената му съдба е предрешена, сметна, че е по-благородно да се погрижи за другарите си.

— Чакайте, Менюъл! — извика той. Премервайте добре думите си … Капитан Бъроуклиф, аз съм Едуард Грифит, лейтенант от военноморския флот на Съединените американски щати и ви давам честната си дума, че няма да се опитам да избягам.

— Освободете го! — заповяда Бъроуклиф.

Грифит застана между двете враждуващи страни и заговори така, че да го чуват и едните и другите:

— Искам да сляза в мазето и да проверя какви са загубите и сегашният състав на отряда на капитан Менюъл. Ако загубите са толкова големи, колкото предполагам, аз сам ще го посъветвам да се предаде при обичайните условия, приети у цивилизованите народи.

— Вървете! — каза Бъроуклиф. Или не, почакайте! Вашият другар не е ли мелез … пардон, земноводен … Тю, дявол да го вземе, искам да кажа — от морската пехота ли е?

— Да, сър, капитан от тоя род войска …

— Точно така — прекъсна го Бъроуклиф. Познах го по про-влачения глас. Не е зле да му се напомни за добрите запаси от вино в манастира „Света Рут“. Можете да му кажете също, че зная как да постъпя с него. Няма да щурмувам позицията му, а ще го обсадя и съм уверен, че ще се предаде, щом се изпразни манерката му. В избата, където се намира, няма такъв нектар, както в манастирските изби.

Макар и угнетен от безизходността на положението, Грифит неволно се усмихна и като кимна с глава, слезе в мазето, където бяха другарите му, предупреждавайки ги с мощния си глас за своето приближаване.

Той намери шестима морски пехотинци, включително и часовоя, проснати мъртви на грапавите каменни плочи, и четирима ранени, които по заповед на командира се сдържаха да не охкат, да не би неприятелят да разбере слабостта им. Менюъл с останалите войници се бе окопал зад една полуразрушена стена, която пресичаше избата, и въпреки зловещата гледка лицето му изразяваше такава смелост и гордост, като че ли съдбата на цял един укрепен град зависеше от неговата решителност и находчивост.

— Както виждате, мистър Грифит — провикна се той, когато младият моряк се приближи до това мрачно, но наистина страшно укрепление, само артилерия може да ме изтика оттук! Колкото до оня пиян англичанин горе, ако ще да праща тук по десет свои войници наведнъж, ще ги натръшкам един върху друг на тая стълба!

— Ако стане нужда, ще докарат и артилерия — каза Грифит. Няма никаква надежда да се измъкнете. Може да убиете няколко англичани, но човечността забранява да се върши това, когато не е необходимо.

— Разбира се — отвърна със злокобна усмивка Менюъл, и все пак ми се струва, че ще изпитам голямо удоволствие, ако чукна седмина от тях, да, само седмина, тоест един повече, отколкото убиха от моите хора.

— Не забравяйте ранените — вметна Грифит. Те имат нужда от помощ, а вие искате да продължавате тази безполезна борба.

Няколко сподавени стенания, които се изтръгнаха в тоя миг от гърдите на страдалците, потвърдиха неговите думи и Менюъл със свито сърце отстъпи.

— Добре! Тогава вървете да му кажете, че ще се предадем като военнопленници, рече той, но при условие, че ще запазя хладното си оръжие и ще се погрижат, както се полага, за болните. Непременно ги назовете болни, защото може да ни огрее нещо по-добро, преди да се подпише договорът, а не искам той да узнае за нашите загуби. Без да чака втора покана, Грифит побърза да съобщи на Бъроуклиф тези условия.

— Да запази хладното си оръжие ли? — възкликна капитанът, когато изслуша моряка. Че какво оръжие има той? Някоя абордажна пика ли? Ако не е въоръжен по-добре от вас, уважаеми пленнико, никой няма да прави и въпрос.

— Да имах дори десет най-загубени моряци, въоръжени с такива пики, и капитан Бъроуклиф с отряда си се вкопче в смъртна схватка с нас — отговори Грифит, може би ще измени мнението си за това оръжие.

— Четирима смелчаци като вас биха направили на пух и прах целия ми отряд, отвърна Бъроуклиф невъзмутимо. Аз треперех за войниците си, когато ви видях да изскачате от дима като пламтяща комета от облак! И когато занапред видя салтомортале, с благодар-ностще си спомням за изобретателя на акробатиката. Но договорът ни може да се смята за сключен. Нека другарите ви излязат и сложат оръжие.

Грифит съобщи на Менюъл резултата от преговорите и капитанът от морската пехота изведе от подземната си крепост остатъка от своя отряд.

Хората, които в течение на целия тоя разговор бяха запазили хладнокръвие, дисциплинираност и мъжество, с които и до днес се отличава морската пехота, последваха своя командир в мрачно мълчание и слагаха оръжието си с такава прилежност и точност на движе-х нията, като че ли ги чакаше почивка след тежък поход. Когато всички тези задължителни формалности бяха изпълнени, Бъроуклиф изведе войниците си от укритието им и нашите смелчаци отново се оказаха във властта на неприятеля, и то при обстоятелства, които изключваха всякаква надежда за скорошно освобождаване от плен.