Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (3)

Глава втора

Отидох, както ми бе наредено, с одобрението на моя абат, който реши, че в случая на духовното и на светското начало трябва да се гледа като на едно цяло. Вървях по залетите от слънце улици, заобикаляйки локвите, а градът бе необичайно тих. Народът беше в църквите или се бе събрал по къщите. От войнишкия лагер се чуваше още една меса. Корабът се извисяваше като планина и в сравнение с него сътворените от нас неща изглеждаха незначителни. Но ние се чувствахме окуражени, дори малко екзалтирани, струва ми се, от победата си над сили, които явно не бяха от този свят. Макар и самодоволно, изглеждаше неизбежно заключението, че Бог одобрява делата ни.

Пресякох двора на замъка, след като ме провериха трима стражи, и се запътих право към голямата зала. Замъкът Ансби бе стар нормански градеж, мрачен на вид и студен за обитаване. Залата вече беше тъмна, осветена от свещи и от голям, трепкащ огън, който изкарваше наяве от неспокойната сянка оръжията и гоблените по стените. Около масата седяха благородниците, по-видните граждани на градчето и прославени воини. Носеха се звуци от разговори, от шетащи насам-натам слуги, от търкалящи се по рогозките кучета. Гледката изглеждаше успокояващо позната, но въпреки това се усещаше значително напрежение. Сър Роджър ме покани да седна до него и до съпругата му — знак за особена почест. Тук искам да опиша сър Роджър дьо Турнвил, рицар и барон. Той беше едър, добре сложен мъж на тридесет години, със сиви очи и костелив, клюнест нос. Носеше сламенорусата си коса по възприетата от перовете пълководци мода — буйна на върха на главата и обръсната надолу. Това донякъде разваляше иначе мъжествения му облик, защото имаше уши като дръжки на кана. Произхождаше от бедна и изостанала област и по-голямата част от живота си бе прекарал във войни. Поради това на него му липсваше дворцовата изтънченост, макар че посвоему той бе интелигентен и приветлив. Съпругата му — лейди Кетрин — бе дъщеря на виконт Дьо Морней. Мнозина бяха на мнение, че тя се бе омъжила за човек не от своята среда, тъй като бе израсла в Уинчестър, заобиколена от елегантност и модна изисканост. Беше много красива, с големи сини очи и кестенява коса, но имаше нещо мъжко в нея. Имаха само две деца: Робърт, хубаво момченце на шест години, който беше мой ученик, и тригодишно момиченце — Матилда.

— Сядай, братко Парвус! — прокънтя гласът на господаря. — Налей си пълен бокал с червено вино. Поводът заслужава да се полее с нещо повече от ел^[1].

Деликатният нос на лейди Кетрин се смръщи за миг: в нейния стар дом ел пиеше само простолюдието. Когато бях настанен край масата, сър Роджър се наведе към мен и вече сериозно ме попита:

— Какво разбра? Демон ли сме хванали?

Всички около масата притихнаха. Даже кучетата се смириха. Можех да чуя пукота на съчките и как се поклащат покритите с прах древни знамена, провесени на гредите над главите ни.

— Така ми се струва, милорд — отговорих предпазливо аз. — Защото той много се разгневи, когато го поръсихме със светена вода.

— Но въпреки това не изчезна сред облак дим, нали? Аха! Ако това са демони, то те не са роднини на нито един от онези, за които съм чувал. Те са смъртни като хората.

— Дори повече, сир — обади се един от неговите командири. — Защото те са лишени от души.

— Не ме интересуват техните идиотски души — изсумтя сър Роджър. — Интересува ме корабът им. Разгледах го след битката. Какъв кораб. Господи. Истински Левиатан^[2]. Бихме могли да натоварим целия Ансби на него и пак да остане място. Попита ли демона защо само за стотина от тях е необходимо толкова пространство?

— Той не говори нито един от известните езици, милорд.

— Глупости! Всички демони знаят най-малкото латински. Той просто се инати.

— Може би се нуждае от кратка среща с твоя палач? — попита лукаво рицарят сър Оуен Монтебеле.

— Не, моля ви, по-добре не правете това — казах аз. — Той, както изглежда, е много схватлив. Вече повтаря много думи след мене и аз не вярвам той просто да се прави, че не разбира. Дайте ми няколко дни и аз може би ще съм готов да разговарям с него.

— Няколкото дни могат да се окажат твърде фатални — възропта сър Роджър. Той хвърли говеждата кост, която глозгаше, на кучетата и шумно облиза пръстите си. Лейди Кетрин го погледна осъдително и посочи купата с вода и кърпата пред него.

— Съжалявам, скъпа моя — смотолеви той. — Никога не мога да запомня тия новотии.

Сър Оуен го извади от неловкото положение, като попита:

— Защо казваш, че няколко дни ще да бъдат твърде много? Сигурно не очакваш друг кораб?

— Не, но хората ще бъдат по-неспокойни от всякога. Ние бяхме почти готови да потеглим на поход, когато това се случи.

— Е, и? Нима не можем да тръгнем в уреченото време?

— Не, глупако! — Юмрукът на сър Роджър се стовари върху масата. Един бокал подскочи. — Не разбираш ли каква възможност е това?! Сигурно самите светии ни я дават!

Докато ние стояхме чинно по местата си, той припряно продължи:

— Можем да съберем цялата войска в това нещо. Коне, крави, прасета, кокошки — няма да имаме никакъв проблем с провизиите. Можем да вземем и жените заедно с всички удобства на домашното огнище! А защо не и децата?! Реколтата, която оставяме, няма значение. Тя може да бъде без стопанин известно време, а е и по-сигурно да сме всички заедно — в случай че имаме ново посещение. Не знам каква сила има в този кораб, освен да лети, но самото му появяване ще предизвика такъв ужас, че едва ли ще се наложи да се бием. Така че ще го прекараме през Ламанша и краят на Френската война ще настъпи до един месец, не ви ли е ясно? След това ще отидем да освободим Светите места и ще се върнем тук за жътвата!

Дългото мълчание бе рязко прекъснато от такъв ураган от възторзи, че моите немощни протести бяха удавени в тях. Убеден бях, че този план е безразсъден отначало докрай. Изглежда, лейди Кетрин и неколцина други споделяха това мнение. Но останалите се смееха и викаха така, че залата закънтя. Сър Роджър обърна ентусиазираното си лице към мен:

— Всичко зависи от теб, братко Парвус. По въпросите на словото ти си най-добрият сред нас. Трябва да накараш демона да говори — или да го научиш на това, все едно. Той трябва да ни покаже как да управляваме кораба…

— Благородни господарю… — понечих да възразя аз.

— Добре! — Сър Роджър така ме тупна по рамото, че аз се задавих, и едва не паднах от мястото си. — Знам, че ще се справиш. За награда ще имаш привилегията да дойдеш с нас!

Изглеждаше като че и градът, и войската са обезумели. Несъмнено единственото мъдро решение беше да се изпратят по куриер послания до епископа, а може би и до самия папа, за да се моли за тяхното пътуване. Но нямаше време. Всички искаха да заминат — незабавно. Жените не желаеха да оставят мъжете си, родителите — своите деца, нито пък девойките — своите любими. И най-презреният ратай поглеждаше към небето от своята нивичка и мечтаеше как ще освободи Светите места, а междувременно ще натрупа ковчеже със злато. Какво друго и би могло да се очаква от хора, в чиито вени тече кръвта на сакси, викинги и нормани.

Върнах се в абатството и прекарах нощта коленичил, молейки се за някакво знамение. Но светците не отвърнаха на молитвите ми. На заранта отидох с натежало сърце при абата и му казах какво е наредил баронът. Той се ядоса, че няма възможност да се свърже с църковните архиереи, но реши, че ще е най-добре, ако се подчиним. Бях освободен от други задължения, за да мога да проуча как ще разговарям с демона. Подготвях се за борба с нечистото създание и слязох в килията, където беше затворено. Това беше тясна сутеренна стая, която използваха за покаяния. Брат Томас, нашият ковач, беше забил скоби в стените и бе приковал към тях съществото с вериги. То бе проснато върху наръч сено: страховита гледка в мрачината. Когато се изправи при моето влизане, веригите му издрънчаха. Нашите реликви лежаха в ковчежетата си наблизо, извън нечестивия му досег, така че бедрената кост на свети Озберт и млечният кучешки зъб на свети Уилибалд да му попречат да разкъса веригите си и да избяга обратно в пъкъла. Аз, разбира се, нямаше изобщо да съжалявам, ако това бе сторено.

Прекръстих се и седнах на пода. Блестящите му жълти очи бяха втренчени в мен. Бях донесъл листа, мастило и пера, за да изпробвам дарбицата си за рисуване. Нарисувах човек и казах „Homo“, защото изглеждаше по-разумно да го уча на латински вместо на друг език, дето се говори само от един народ. След това нарисувах още един човек и му показах, че двамата се наричат „homines“. Преподавах му по този начин и той учеше бързо. В един момент съществото направи знак, че иска лист за писане, и аз му го дадох. Рисуваше сръчно. Обясни ми, че името му е Бранитар, че светът, от който идва, се нарича Уерсгориксан, а съществата от неговата раса — уерсгорци. Не можах да открия тези имена в демонологията. Оттогава насетне го оставих да ръководи нашите занятия, тъй като неговата раса бе превърнала изучаването на нови езици в наука, и нещата потръгнаха.

Занимавах се с него дълги часове и през следващите няколко дни почти не виждах външния свят. Сър Роджър бе поставил своето владение в изолация. Според мен това се дължеше на силните му опасения, че някой граф или херцог може да сложи ръка на кораба. Със своите най-будни хора баронът прекарваше значителна част от времето си на него, опитвайки се да проумее всички чудеса, с които се сблъскваше там. Дългоухият Бранитар вече можеше да говори и се оплаква от диетата на хляб и вода, като заплаши, че ще си отмъсти. Все още се боях от него, но си придавах безстрашен вид. Естествено, нашият разговор вървеше значително по-бавно, отколкото го предавам тук, прекъсван от многобройни паузи, през които търсехме необходимите думи.

— Вие сами сте си виновни за това, което се случи — му казах веднъж. — Трябваше по-добре да помислите, вместо да нападате невинни християни.

— Какво е това „християни“? — запита Бранитар.

Слисан, аз помислих, че той се прави на невежа. За да проверя, го накарах да каже с мен „Отче наш“. Бранитар не изчезна сред облак дим и това ме озадачи.

— Струва ми се, че разбирам — каза той. — Ти споменаваш някакви примитивни племенни вярвания.

— Нищо подобно! — възразих възмутено аз. Започнах да му обяснявам догмата за Светата троица, но не бях стигнал още до транссубстанцията^[3], когато той нетърпеливо махна със синята си ръка. Тази ръка доста приличаше на човешка, като изключим дебелите остри нокти.

— Няма значение — рече Бранитар. — Всички християни ли са толкова кръвожадни като вас?

— Може би щяхте да имате повече късмет, ако бяхте попаднали при французите. Но не ви провървя, защото се приземихте сред англичани.

— Упорито племе — поклати глава той. — Това ще ви струва скъпо. Но ако ме пуснете веднага, ще се опитам да смекча отмъщението което ще ви сполети.

Останах със зяпнала уста, но се съвзех и с доста хладен тон поисках от него да се изясни, да каже откъде идва и какви са намеренията му. Неговите обяснения отнеха доста време, защото самият му начин на мислене бе странен. Убеден бях, че лъже, но докато правеше това, поне подобряваше латинския си език.

Изминали бяха две седмици от приземяването на кораба, когато сър Оуен Монтебеле дойде в абатството и поиска да разговаря с мен. Посрещнах го в градината; намерихме пейка и седнахме.

Сър Оуен беше най-малкият син от брака на един дребен саксонски благородник от Мочурищата с някаква жена от Уелс. Смея да кажа, че прастарият конфликт между двата народа тлееше странно в душата му, но той излъчваше и присъщото на уелсците очарование. Приет първоначално като паж, а после и като оръженосец на един прославен рицар от кралския двор, младият Оуен бе спечелил изцяло благосклонността на своя господар и заради това бе получил всички привилегии, с които се ползват люде от далеч по-благородни потекла. Пътувал бе надлъж и нашир, бе станал трубадур на някакъв владетел, посветен бе в рицарско звание — и изведнъж, като паднал от небето, той се появи отново и без пукната пара. Надявайки се да си намери късмета, той се бе добрал до Ансби, за да се присъедини към наемната армия. Макар да беше доста сърцат, в него имаше нещо прекалено прелъстително според разбиранията на повечето мъже; твърдеше се, че нито един съпруг не се чувства сигурен, когато той се навърта наоколо. Това не беше съвсем вярно, защото сър Роджър се бе привързал към младия човек, възхищаваше се на неговите съждения за нещата и на образованието му и бе доволен, че лейди Кетрин има около себе си някого, с когото да споделя интересите си.

— Идвам по поръчка на господаря, братко Парвус — поде сър Оуен. — Той иска да знае колко дълго още ще укротяваш нашия звяр.

— О… той говори вече доста свободно — отвърнах аз. — Но продължава толкова нагло да разправя разни небивалици, че засега едва ли има нещо, което си струва да съобщя.

— Сър Роджър става все по-нетърпелив, а и хората трудно могат да бъдат удържани повече. Те са подложили на разсипия неговото имение и не минава нощ без кавга или убийство. Ако не тръгнем скоро, няма да тръгнем въобще.

— Тогава, умолявам ви, не тръгвайте — рекох аз. — Не с вашия дяволски кораб. — Можех да видя неговия умопомрачително дълъг силует и носът му, увенчан от ниски облаци, да се извисява отвъд стените на абатството. Той ми внушаваше ужас.

— Какво ти каза това чудовище? — запита рязко сър Оуен.

— То има наглостта да твърди, че идва не отдолу, а отгоре. От самия рай!

— То да не е… ангел?

— Не е. Казва, че нито е ангел, нито е дявол, а че бил представител на друга простосмъртна раса като човешката.

Сър Оуен поглади гладко избръснатата си брадичка.

— Би могло да е така — каза той замислено. — В края на краищата, ако е имало еднорози, кентаври и други чудовищни създания, защо да не съществуват и тези синьокожи трътльовци?

— Знам. Изглежда напълно възможно, като изключим твърдението му, че живеят на небето.

— Кажи ми точно какво ти каза той.

— Ваша воля, сър Оуен, но помнете, че тези богохулства не произлизат от мен. Този Бранитар твърди, че Земята, която те наричат Терра, не е плоска, а представлява сфера, висяща в пространството. Той твърди още, че Земята се върти около Слънцето! Някои от образованите древни са поддържали подобни теории, но не мога да си представя какво би задържало водата от океаните да не се излее в небето или…

— За Бога, продължавай разказа, братко Парвус!

— Ами Бранитар казва, че звездите също са слънца като нашето, само че били много отдалечени и че около тях обикаляли светове, подобни на нашия. Дори гърците не биха приели този абсурд! За какви невежи селяндури ни взема това създание? Но де да беше само това! Бранитар казва, че неговият народ — уерсгорците — идва от един от тези други светове, който бил досущ като нашата Земя. Той се хвали с техните магьоснически способности…

— Това специално не е лъжа — рече сър Оуен. — Ние вече изпробвахме някои от онези огнестрели. Изгорихме три къщи, едно прасе и един крепостен селянин, докато се научим да си служим с тях.

Аз ахнах, но продължих:

— Тези уерсгорци имат кораби, които могат да летят между звездите, звездолети. Те са покорили много светове. Техният подход е да покоряват или да изтребват всички по-нисши цивилизации от тяхната, които срещнат. След това те колонизират този свят, като всеки уерсгорец става владетел на стотици хиляди акри^[4]. Те толкова бързо се размножават, а същевременно така мразят да живеят нагъсто, че трябва вечно да търсят нови светове.

Корабът, който пленихме, е разузнавателен — търсел е ново място за колонизиране. Като забелязали отгоре нашата Земя, те решили, че тя е подходяща за целта им, и кацнали. Планът им бил онзи, който безпогрешно прилагали досега. Смятали да ни подложат на изтребление, да използват нашия район като база, от която да се впуснат да събират образци от животни, растения и минерали. По тази причина корабът е толкова голям и с такава вместимост. Щял да бъде като същински ноев ковчег. При завръщането си след рапорта за това, което са открили, един въздушен флот е щял да атакува цялото човечество.

— А, значи поне това сме осуетили — каза сър Оуен.

Отпъждахме от въображението си страшното видение как нечовешките създания — хуманоидите — преследват, убиват или поробват злощастните хора, защото нито един от двамата не вярваше истински в това. За себе си бях убеден, че Бранитар е дошъл от някоя далечна земя, вероятно отвъд Китай, и разправя всички тези измишльотини с надеждата да ни уплаши, за да го пуснем на свобода. Сър Оуен се съгласи с моята теория.

— Въпреки това — добави той — ние непременно трябва да се научим да управляваме този кораб, в случай че пристигнат още от тях. И какъв по-добър начин да се научим от този да закараме кораба във Франция или в Ерусалим! Както каза господарят, в такъв случат ще бъде полезно, а и приятно да вземем със себе си жените, децата, йоманите^[5] и жителите на града. Пита ли това изчадие какво е необходимото заклинание, за да полети корабът?

— Да — отговорих с неохота аз. — То казва, че управлението е много просто.

— А обясни ли му какво го очаква, ако не ни води по набелязания курс и се опита да ни измами?

— Намекнах му. То заяви, че ще се подчини.

— Добре! Значи можем да тръгнем до ден-два!

Сър Оуен се облегна назад, мечтателно притворил очи:

— Все пак трябва да се погрижим вестта за него да стигне до сънародниците му. С получения откуп човек би могъл да си купи много вино и да се отдаде на удоволствия с безброй хубави жени.