Дийн Кунц
Чудакът Томас (54) (Завръщането)

Петдесет и четвърта глава

Хубавото на обратното действие на психическия магнетизъм е, че не ми дава да се загубя. Спуснете ме в непроходима джунгла без карта и компас, и аз пак ще успея да накарам спасителите да ме открият. Никога няма да видите името ми в списъците на издирвани лица. Ако доживея достатъчно дълго и се разболея от Алцхаймер, а после изляза от болничното заведение и се загубя, много скоро сестрите и пациентите подсъзнателно ще тръгнат към мен.

Докато гледах как светлинното петно премина първата отсечка от тунела и продължи и след завоя, си казах, че съм започнал да си измислям следващата ужасяваща история. Не биваше да предизвиквам съдбата. Бях предположил, че Андре интуитивно ще почувства накъде съм тръгнал и май така и беше станало.

Ако стоях неподвижно, той можеше да реши, че съм се скрил на друго място и щеше да се отдалечи от отвора на тунела. Така или иначе той не беше влязъл вътре. И не можеше. Беше доста едър и щеше да вдигне силен шум, ако се беше опитал да пропълзи в тесния тунел.

Но човекът-локомотив ме изненада, като стреля вътре.

В затвореното пространство изстрелът отекна толкова силно, че от ушите ми едва не потече кръв. Ехото — също ужасно силно, като звън на огромна камбана — ме разтресе със съкрушителни вибрации. Бях готов да се закълна, че цялото ми същество се тресе. Известно време гърмежът и ехото се гониха из тунела, в резултат, на което отекнаха няколко звука подобни на летящи към мен ракети.

Целият този шум до такава степен ме дезориентира, че за миг бях озадачен от малките парчета бетон, които се посипаха върху лявата ми буза и врата. После разбрах: куршумът беше рикоширал.

Обърнах се по корем и трескаво се запромъквах като червей по-навътре в тунела, оттласквайки се с краката като гущер и набирайки се с ръце. Ако се изправех на лакти и колене, със сигурност щях да отнеса парче олово в меките задни части или в тила.

Можех да живея само с половин задник — само дето щеше да се наложи да седя на една страна до края на живота си — но без мозък бях обречен на гибел. Ози би казал, че и без това често сивото вещество не ми служи, та ако нещо ми се случеше, можех да мина и без него. Така или иначе, не ми се искаше да опитвам.

Андре стреля отново.

Главата ми още звънеше от първия гърмеж и вторият не ми се стори толкова силен. Но ушите страшно ме заболяха. Като че звукът се беше материализирал и ги беше пронизал.

В частта от секундата, която разделя гърмежа от ехото, куршумът вероятно беше прелетял и рикоширал покрай мен. Колкото и оглушителен да беше този шум, той означаваше, че късметът и този път не ми е изневерил.

Пълзейки като саламандър, по-далеч от светлината, аз не се заблуждавах, че тъмнината ще ме защити. Той не ме виждаше и разчиташе на късмета да ме улучи случайно. При тези обстоятелства (в извития под широк ъгъл тунел куршумът можеше многократно да рикошира) шансовете му за успех бяха доста големи. Дори в интерес на истината бяха по-големи от тези, ако беше играл в казиното.

Андре стреля трети път по мен. И малкото съжаление, което бях изпитвал към него, се изпари.

Не знаех колко пъти трябва да отскочи куршумът от стените, докато скоростта му отслабне и той стане безопасен. Пълзенето по саламандърски се оказа изтощително, а и не бях уверен, че ще успея да се отдалеча на безопасно разстояние.

Внезапно почувствах повей от лявата ми страна и инстинктивно се насочих натам. Оказа се друг отводнителен канал. Този обаче, явно разклонение на първия, също широк около метър, беше стръмен.

В тунела отекна четвърти изстрел. Озовал се в същия миг извън обсега на всякакви рикошети, аз отново запълзях нататък.

Скоро наклонът се увеличи и изкачването ставаше все по-трудно. Това до известна степен ме обезсърчи, но накрая се примирих. В същото време непрекъснато си напомнях да не докарвам тялото си до границите на физическото изтощение. Вече не бях на двайсет.

Последваха още изстрели, но бях спрял да ги броя, след като задните ми части вече не бяха изложени на риск.

На върха на склона разклонението излизаше в някакво помещение приблизително два на два метра. Огледах го с фенерчето. Изглежда, беше канализационен резервоар.

Тук се стичаше вода от три по-малки тръби, чиито отвори бяха разположени в горната част на помещението. Боклуците, дървесните листа и кори, донесени от тези потоци, падаха и се трупаха на дъното и чакаха да бъдат почистени от техническия персонал.

Отворите на три изходни канала, включително и на този, от който бях дошъл, се намираха на различно ниво, по един на всяка от стените, но не над пода, където се трупаха боклуците. Водата вече се изтичаше през най-ниско разположените от тях.

Тъй като навън бурята продължаваше да бушува, нивото на водата скоро щеше да се вдигне чак до мястото, на което се намирах. Трябваше веднага да се преместя в най-високия от каналите и оттам да продължа да се движа.

Отстрани на пода имаше издигнати ръбове, по които можех да мина, без да газя в боклуците. Трябваше само да бъда внимателен и да не прибързвам.

Тунелите, по които бях минал досега, бяха доста тесни за човек с моето телосложение. А Андре изобщо не би могъл да се промъкне. Той по-скоро би се надявал да ме е ранил или убил с някой от рикоширалите куршуми. Определено не би влязъл да ме преследва по тръбите.

Измъкнах се от канала и стъпих на ръба. Когато погледнах навътре по наклонения тунел, видях светлина в далечината. Преследвачът изръмжа, докато упорито се изкачваше нагоре.