Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (6) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кентърбърийски загадки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ghostly Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2000

Мариана Димитрова, превод, 2000

Христо Хаджитанев, художник, 2000

ISBN 954-9745-22-8

История

  1. — Добавяне

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

— Небеса! — възкликна Ханджията. — Господин свещеник, разказът ти е ужасяващ.

— А верен ли е? — Приставът се примъкна по-близо до огъня, като поглеждаше страхливо през рамо, сякаш очакваше някой дух или таласъм да скочи през вратата на разрушената църква.

— Пилат попитал: „Какво е истината?“ — обяви Бедният свещеник — Не получил отговор, но Христос е казал, че той е Истината, затова оставям на него този проблем.

— Ами призраците? — Каза присмехулно продавачът на индулгенции. — Наистина ли вярваш в призраци?

— Аз вярвам в призраци — каза Батската невяста от мястото си върху възглавничките от далечната страна на огъня, където седеше, увита в широката си наметка. — Когато ходих на поклонение в Кьолн, трябваше да пренощуваме в един замък високо в планините — замъкът Фалкенщайн. Така го наричат.

— Бил съм там — намеси се сър Годфри. — Когато се биех с тевтонските рицари в Прусия.

— В такъв случай, сър, знаете за какво говоря — отвърна му Батската невяста. — Ужасно място. — Тя продължи с дрезгав шепот. — Благородният граф ни позволи да спим в коридора. Каза ни, че щом вратите са заключени и залостени, не трябва да обръщаме внимание на нищо, което виждаме или чуваме.

— И какво видяхте? — захили се църковният пристав. Той се изправи, като се почесваше безсрамно. Поопъна наметалото си на земята, но през това време направи неприличен жест към Батската невяста.

— Не смей да се държиш така с мен! — извика тя и се надигна. — Видяла съм сметката на трима съпрузи, ще направя същото и с теб.

— Хайде, хайде — намеси се Ханджията. — Говорехме за духове.

— Ужасна нощ — продължи Батската невяста, втренчена в Пристава. — Непрекъснато ръмжаха около нас. Виждаха се странни светлини през прозореца. На вратата се чукаше. Чувахме тичащи стъпки и дрънкане на вериги. На сутринта попитахме домакина ни какво е това и той ни заведе горе, в кулата. Беше лято, но казвам ви, добри дами и господа, на това място цареше невероятен студ. На върха на кулата имаше стая. Беше гола и измазана с вар, а дъските на пода бяха боядисани в черно. В средата на стаята имаше легло с огромен балдахин, поддържан от колони, който стигаше до тавана. Един от нас легна на леглото и графът ни показа как, ако дръпне една тайна ръчка, върху леглото пада брадва и посича този, който лежи там. После дръпна друга ръчка, скрита зад завесите и от двете страни на леглото се отвориха дупки в пода.

— Спаси ни, Господи! — намеси се Игуменката. — Значи ако не те нарежат на късчета на леглото, ще паднеш и ще се пребиеш в шахтите.

— Да — отвърна Батската невяста. — Ужасна смърт. — Графът ни обясни, че един от неговите прародители убивал поклонниците, които дръзвали да отседнат в замъка му. Ужасните шумове, които чухме, били техните духове, които нощно време бродели из замъка и търсели възмездие.

Батската невяста щеше да продължи, но сър Годфри стисна китката й. Тя погледна към Бедния свещеник, който стоеше, взрян в тъмнината, сякаш беше видял нещо и напълно забравил за тях.

— Мислите ли, че това е истина? — прошепна тя.

— Добра госпожо, сигурен съм. Познавам Скозби и често съм се срещал със семейство Монталт.

— Тишина! — Орачът, който ги беше чул, вдигна ръка. — Сър Годфри, оставете брат ми да завърши разказа си.

— Вярно е — обади се Готвачът.

Всички го погледнаха. Обикновено той беше един от най-шумните поклонници, готов да се шегува и заяжда с Ханджията или Мелничаря. Но откакто бяха пристигнали при църквата, Готвачът беше притихнал. Всъщност през повечето време той се взираше в Бедния свещеник и брат му, сякаш не можеше да реши дали ги познава или не.

— Вярно е — повтори той.

Бедният свещеник рязко се изтръгна от унеса си и погледна Готвача, който сега трескаво чешеше екземата на крака си.

— Да — каза той. — Аз съм този, за когото ме мислите, господине. Затова замълчете и ме оставете да продължа.